Първа глава - Обществото като консуматор на утешение

9. МЕДИЦИНА И УТЕШЕНИЕ

Кирил Кирилов

web | Утеши ме!

Нека започнем с това, че един от преводите на думата "утешение" на латински език е именно думата "медицина"...

Може би именно заради това медицината е токова древна, колкото е и самото човечество - винаги е имало нужда от помощ, лечение, грижа за по-слабите и утешение. Само че нещата не винаги се назовават със своите имена - ние това го знаем, защото то става във всяка област на обществения ни живот и вече сме приучени, че така е нормално. Даже някои твърдят, че думите са ни дадени, "за да скрием истинските си мисли".

Ще ви припомня, че съществува така наречената Хипократова клетва (виж Приложение 8). Освен това, всеки медик е чувал за така наречените "основни принципи" на медицината. Те са още от древността и обикновено ни се казват на латински - може би затова повечето от нас, лекарите, ги забравят впоследствие или пък не винаги се съобразяват с тях. Аз ще ви приведа няколко от тези принципи, а вие сами преценете дали те трябва винаги да се имат предвид и/или да се спазват, или понякога могат да бъдат заобиколени.

1. Primum non nocere! - Първо не вреди!

2. Medice, cura aegrotum, sed non morbum! - Лекарю, лекувай болния, а не болестта!

3. Medice, cura te ipsum! - Лекарю, лекувай себе си!

4. Optimum medicamentum quies est! - Най-доброто лекарство е почивката!

Съвременната медицина като съвкупност от знания и методи за въздействие върху човешката личност може да бъде разделена на две: традиционна (конвенционална) медицина и нетрадиционна медицина (всичко, което не влиза в рамките на първата - най-често заради използваната методология и интерпретация на фактите и резултатите от въздействията).

За страдащия човек обаче няма никакво значение (и това го показва практиката) дали ще бъде използван "традиционен" или "нетрадиционен" метод за премахване на страданието му. От една страна, всички признават, че традиционната медицина е постигнала значителни и безспорни успехи - освен това, тя се развива с по-бързи темпове (финансира се повече и т.н.) от нетрадиционната. Но от друга страна, ние сме свидетели на все по-голямо търсене и използване именно методите на нетрадиционата медицина. Защо? Каква е причината хората да не оказват доверие именно на мощните съвременни технологии и методи, които естествено навлизат и в традиционната медицина, а да търсят съвсем елементарни, от гледна точка на лекарите, техники и способи за лечение на своите страдания и често да ги предпочитат с цената на всичко?

Дали една от основните причини не се крие в самото отношение на лекарите към пациентите? Защото не може да се каже, че традиционното лечение е винаги по-скъпо от избрания нетрадиционен метод, т.е. изтъкването на икономическите фактори е само част от мотивацията за избора и даже не винаги съществената.

Не знам как е при вас, но личното ми мнение е, че повечето колеги (лекари) не лекуват болния, а болестта, т.е. едва ли не пред тях не стои конкретната страдаща личност, а самата болест, с която те започват "да се сражават", използвайки за "оръжие" своите познания от медицинските учебници, книги и справочници, както и продуктите на съвременната фармакология (лекарствата), разчитайки, че те ще имат именно описания в приложеното упътване ефект при всички болни с даденото "заболяване".

Постепенно ще чувате все по-често (от устата на такива лекари), че те са имали еди-какъв си случай на еди-каква си форма на дадена болест и че са се справили успешно с еди-кой си препарат (лекарство). Докато истината най-често ще бъде, че са повлияни симптомите, т.е. оплакванията на болния за конкретния момент. Излекуван ли е той, болният? Проследено ли е неговото състояние след "лечението", имало ли е странични ефекти от него, какъв е действителният резултат - това вече са други въпроси, за които в съвременния свят на големите скорости и ускорения просто няма време!

Ние не бива да упрекваме лекарите, че те не могат (именно поради липсата на време) да си свършат работата докрай. Организацията на съвременната медицинска помощ в много страни по света е такава, че прилича повече на конвейерна фабрика, изходният продукт на която трябва да отговаря на определен минимум от условия, т.е. резултатите от "обективните" изследвания трябва да са в норма, нищо че пациентът продължава да се оплаква, че още не се чувствува съвсем добре.

Но, обществото бързо му напомня, че ако обръща внимание на такива "дреболии" като самочувствие и настроение, той може да остане без работа, да загуби мястото си в обществената йерархия, което ще усложни не само неговия живот, но и на близките му - следователно, ще стане по-лошо, затова "Избирай! По-малкото или по-голямото зло..." и т.н.

Естествено, лекарите живеят в същото това общество и са подложени на същите социални фактори, като им се прибавят и допълнителни отговорности пред самата държава (свързани главно с упражнявания контрол от страна на държавата върху тях). Да, ние, ако се позамислим, ще можем да разберем лекарите - защо по-често те лекуват болестта, а не болния, защо често не спазват принципа "Първо не вреди!", изписвайки куп лекарства, за да се презастраховат от възможните усложнения, защо често сме свидетели, че самият лекар се нуждае от помощ - не е излекувал себе си, а се кани да помага на нас...

Но, едно е да разбереш същността на дадено явление, а съвсем друго е да се съобразиш с него. Колкото и да съчувствуваме на лекарите, нашето Аз все пак е по-важно. И тогава настъпва именно този срив на доверието към лекаря - "той ми изписа някакви хапчета, без дори да ме прегледа подробно", "въобще не ми обърна внимание", "чаках повече от час, а докторът си тръгна и каза, че бързал за съвещание - да дойда утре или някой друг ден", "обадих му се по телефона и го помолих да дойде да ме прегледа, а той ме поразпита набързо и ми каза да взема валериянче" и т.н., и т.н.

Какво липсва в цялата традиционна медицина, без която не можем (това е безспорно), а го намираме в повечетонетрадиционни методи на лечение и въздействие? Струва ми се, ще се съгласите, че първото и най-важното е така нареченото лично отношение! Всеки от нас иска да бъде забелязан като личност (а не като някакъв, макар и рядък, медицински случай) - особено силно тези, които страдат от нещо. Ето за това лекарите не винаги имат време - не винаги могат да си позволят просто да поговорят с личността насреща, която те наричат пациент. Пък и не винаги искат да го правят, даже когато имат тази възможност...

И така, вие се досещате, че всеки страдащ от "нещо" човек, освен страданието изпитва и Дискомфорт в рамките на своето Его. Всяка личност, която традиционната медицина определя като "болна", "с органични или функционални нарушения", т.е. пациент, се нуждае от допълнително въздействие (или терапия, ако щете), чиято цел ще бъде достигане на състояние на Утешение. Ето кое е най-дефицитното в иначе съвременната и високотехнологична медицина - Утешаването на личността.

Затова, колеги, докато положението е такова, "пациентите" ще ходят при екстрасенси, гадателки, знахари, нетрадиционни лечители и всичко от подобен род ще им бъде по-близко, защото там ще им обърнат повече внимание (което е вече първата стъпка към даването наУтешение) и ще им предложат специално подбрано за тях - за конкретната личност, средство (най-често със съвсем слаб или липсващ обективно ефект, т.е. на практика се спазва принципът "Първо не вреди!"), което при това ще трябва да се взема сутрин точно в 8 часа и 46 минути и вечер в 21 часа и 11 минути, но само при пълнолуние и последна четвърт на луната (ритуализиране - допълнително Утешение), т.е. спазва се и вторият принцип да се лекува конкретният болен, а не болестта.

Мисля, че ще ни бъде необходимо, обръщам се към колегите-лекари, да признаем пред себе си този наш пропуск и това наше "залитане" в технологичното, конкретното, статистически достоверното, модерното, забравяйки за душата на човека и за неговата личност и най-важната й съставка - Его.

Ние просто сме длъжни освен всичко останало, което правим, да раздаваме и Утешение! В противен случай медицината, любимото ни призвание, ще се превърне в занаят - да, високотехнологичен, фармакологично подкрепен до безкрайност, но... занаят! А ни учеха, че медицината освен наука е още и... изкуство! И нека отново си припомним, че един от преводите на думата "утешение" на латински език е именно думата "медицина"!

Да, освен всичко друго, медицината би трябвало да бъде и съвкупност от методи за постигане на утешение, да дава Утешение на всеки, който се е обърнал за помощ към нея, т.е. към лекаря! Така мисля...

... Винаги ми се е искало да поразсъждавам относно някои основни понятия, които се използват както в медицинската практика, така и в ежедневната реч. Едно от тези "интересни" (поне за мен, но се надявам и за вас) понятия е понятието или думата "болен", както и свързаното с него понятие - "заболяване" или "болест". Като че ли всеки знае какво означават тези думи, но вероятно също така всеки от вас е изпадал в ситуацията, когато се чуди как да определи състоянието на дадена личност - като болестно или не съвсем...

Кога можем с увереност да кажем на някого: "Ти си болен!" или "Ти страдаш от еди-какво си заболяване!". И какво, всъщност, му казваме, когато изказваме твърдението пред някого, че е болен? Защо понякога се чувствуваме длъжни да кажем на конкретния човек, че е болен, а в други случаи - крием този "факт" едва ли не до края на живота му?

Какво ни дава, поне формално, правото да твърдим, че даден човек страда от определено заболяване?

От една страна, на всички трябва да ни е известно, че съвременната традиционна медицина е възприела няколко основни принципи, които за нея са едва ли не като десетте божии заповеди за вярващите. От друга страна, повечето от тези принципи не са от "вчера" - знаете, че традицията е нещо много инертно и трудно променимо.

В случая нас ни вълнува фактът, че в съвременната традиционна медицина, при описанието на страданията на хората е възприет така нареченият нозологичен принцип (запомнете думата "нозология", тя идва от гръцки и означава наука за заболяванията, болестите), което значи, че когато са налице определени оплаквания - симптоми (или комплекси от тях - синдроми), определено развитие на състоянието, определени начини на неговото повлияване и определени възможности за изход от него и всичко това е подкрепено с помощта на статистически методи, които ни дават право да изказваме твърдения с висока степен на достоверност, се приема, че даденото състояние може да бъде отнесено към предварително дефинирано такова с конктретно име - нозологична единица (болест, заболяване).

Именно нозологичната единица е това, с което се "борят" повечето лекари в днешно време, т.е. болестта е предварително класифицирана в така наречената "международна класификация на болестите" (МКБ), която периодично се ревизира и допълва (в момента действа МКБ-10, т.е. десетата ревизия от 1990 година) и, не дай боже, ако състоянието на личността не се помества в рамките на въпросната класификация - ужас, ще трябва да се търси близка до състоянието на пациента нозологична единица. Напоследък много "помагат" в това отношение така наречените синдроми (от една страна, всеки вече може да открие свой синдром, да го опише и да стане световно известен например, а от друга - в МКБ съществуват във всеки клас заболявания и такива, определени като "други състояния, некласифицирани на друго място"). Ето от къде идва формалната възможност да се твърди за някого, че е болен или страда от определено заболяване.

Друг момент, действащ еднопосочно с описания по-горе, са понятията "норма" и "патология", т.е. нормално и ненормално състояние. За сведение на тези, които не знаят, в основта на разграничаването на нормалното от ненормалното (патологичното), когато става въпрос за съвместими с живота състояния, стои отново... статистиката. Така например, от статистическа гледна точка интелектуалният гений и олигофренът стоят в рамките на ненормалното (по-рядко срещаното), като геният е даже още по-ненормален от олигофрена, защото се среща значително по-рядко от него...

За непредубедения читател веднага става ясно, че тук нещо не е наред - фактите са налице и не могат да бъдат отречени, но като че ли нещо "куца" с интерпретацията им, с това как си ги обясняваме и как ги обясняваме на другите (на децата си например).

И така, аз не се наемам, нямам достатъчно сили и знания (макар че бих искал нещата в това направление да се променят) да правя "революциии" в интерпретацията на така наречените "болестни състояния" - "болести", "заболявания". Но независимо от всичко ще изкажа накратко моите виждания и представи, които ще имат за цел, ако е възможно, да бъдат използвани по някакъв начин, за да снижат поне малко нивото на общия, фонов Дискомфорт сред всички нас и да доведат до постигане на известна степен на Утешение.

Считам, че да се употребяват понятията "болест", "заболяване", "синдром" и техните производни в присъствието на обърналата се за помощ личност, е неправилно. Основният ми довод е, че при всяко страдание, от страна на която и да е личност настъпва и задължителен Дискофмфорт в Его (главната, най-активната структура на личността), който не би трябвало да бъде подсилван по какъвто и да е начин, а посочените понятия ще доведат именно до това. Струва ми се, че дойде времето за компромисмежду написаното в МКБ (което съвсем не е задължително да се споменава пред страдащата личност) и определени понятия, като посочените по-горе, е по-добре да се заменят с подходящи синоними - състояние на временно разстройство или нарушение в известна степен на функциите на еди-кой си орган или система, промяна в някои от параметрите на кръвната картина, недостатъчно производство на един хормон, намаляване на общия обем на циркулиращата кръв (на работата на сърцето, на отделената урина), претоварване на функциите и последвала умора на... и т.н., и т.н. Но в никакъв случай: болест, заболяване, шок, синдром, криза и прочие подобни термини. Те само ще усилят и без това наличния Дискомфорт и ще затруднят постигането на желания резултат, а той е: излизане от конкретното състояние, възстановяване и премахване на Дискомфорта - получаване на Утешение.

Известно ми е, че много от "пациентите" също са свикнали с всеобщата терминология и ще изискват от лекаря да им каже от какво са "болни". Тук е върховното майсторство и изкуство на лекаря, да заобиколи прекия отговор и даже да отговори, че "за заболяване не може да се говори, засега имаме налице само временни нарушения на..., които при отделните хора се проявяват по различен начин, а Вашата личност е съвсем конкретен случай и ние с Вас съвместно ще се опитаме да Ви изведем от временното нарушение на..., за да се възстановите напълно след това. За тази цел ще си направим следния план: първо, ще трябва, временно..." и т.н.

Знам, че може да ми възразят: "Добре, ами инфекциозните заболявания - нима маларията, чумата, холерата, хепатита не са болести?".

Смятам, че не са! Или поне може да се каже на пациента, че става въпрос за биологична борба между два вида - от една страна е конкретният представител на вида "разумен човек" в лицето на въпросната личност, а от друга - вирус (вирусът на хепатит А например), без непременно да се споменава, че той предизвиква хепатит, защото веднага възниква асоциацията с "болест" и "заболяване", а ние именно тази трактовка се стремим да избегнем. И това бихме го правили само заради едно - да не увеличаваме и без това съществуващия Дискомфорт в Его на страдащата личност.

Да, съгласен съм, че ще има много пациенти, които ще сметнат, че докторът "нищо не разбира - даже не ми каза от какво съм болен" и ще потърсят друг лекар. Но промяната и компромисът, за които говоря, няма да настъпят така бързо както бихме искали - ще бъде необходимо полагането на големи и продължителни усилия, за да се разруши погрешната представа (съществуваща вече у повечето хора, а не само у част от лекарите), че трябва да се лекува болестта (с конкретното си име), а не страдащата и неповторима по своята същност личност.

Каквото и да бъде лечението (или терапията - тази дума действа като че ли утешаващо) обаче лечителят (независимо дали е дипломиран лекар или използващ методи на нетрадиционната медицина) е длъжен да направи всичко възможно с цел утешаване на обърналата се за помощ личност. Тогава успехът ще бъде много по-вероятен независимо от терапията.

Много бих искал да бъда разбран правилно - не отричам която и да е терапевтична техника, който и да е метод на диагностика, каквито и да са принципи на профилактика, но, според мен, би трябвало да се избягва приложението на тези, които предизвикват (или повишават) Дискомфорт у личността, това от една страна, а от друга - винаги ще бъде по-добре да даваме по какъвто начин е възможно Утешение. Само така ще докажем на личността, обърнала се към нас за помощ, че подходът е индивидуален, че личността е единствена в своето страдание и неповторима и че само с общи усилия ще можем да постигнем набелязаната цел - премахване на страданието и постигане на Утешение.

Накрая, бих искал да кажа, че всичко не е толкова трудно, както може би изглежда отстрани. Ако вие сте прочели написаното дотук, значи имате представа, че не говоря за невъзможни неща. Напротив - всички се нуждаем от Утешение. Следователно, след като Дискомфортът (както и хилядите консуматори на утешение) присъствува винаги, не е необходимо именно ние - лекарите, представителите на медицината (по идея - главните утешители), с невнимателни действия да го повишаваме допълнително. Ние, лекарите, просто сме длъжни да раздаваме Утешение и никога да не забравяме, че всеки от нас, в една или друга степен, във всеки момент се нуждае от него, от Утешението...

© Кирил Кирилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2004
Кирил Кирилов. Утеши ме! Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Кирил Кирилов. Утеши ме! Кишинев, 2004.