|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Първа глава - Обществото като консуматор на утешение 2. УТЕШЕНИЕТО И ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА Кирил Кирилов Относно "чувството за вина" е написано много. Ние тук ще се опитаме да акцентираме върху него дотолкова, доколкото то е един сериозен консуматор на утешение, с който винаги трябва да се съобразяваме (когато това чувство е налице). И, разбира се, няма да се спираме на юридическия аспект на понятието "вина" или "виновен". Основната постановка е, че човек изпитва вина (или чувство за вина), когато неговите постъпки, действия или поведение се различават от тези, които в неговата личност са установени като правилни и съответни на нейното (на личността) съдържание. Важно е, също така, че приетите за правилни от личността постъпки, действия, схеми на поведение и т.н. не са негово собствено виждане по тези въпроси, а са "дошли" отвън - от обществото, в което се е формирала личността. Тоест собственото поведение се сравнява с "образи и образци", които са възприети от Социалното и се считат за допустими и/или правилни. Всички разминавания и/или несъответствия предизвикват познатото ни чувство за вина. Интересен е въпросът: защо личността, след като "знае" кое е правилното и как трябва да се постъпва, за да няма "угризения на съвестта", все пак, не винаги се съобразява с "правилните" изисквания и избира свой собствен път? Защо личността сама като че ли търси състоянието на Дискомфорт, което със сигурност ще изпита, при разминаването на проявеното поведение и изискванията към него? Отговорът можем да потърсим в няколко посоки... От една страна, нашето поведение, действия и постъпки се определят в крайна сметка от конкретното ни състояние и преценка на нашето Аз (Его), което е направило конкретния избор или въз основа на обективната информация - в его-състояние на Възрастния, или "интуитивно", "защото така искам", т.е. без обективна оценка, а с помощта на реализирано въображение и използване на по-ранни представи - в его-състояние на Детето, или просто защото "така се прави в тези случаи", което говори за вземане на решение в его-състоянието Родител. Понякога времето, необходимо за вземане на решение е толкова кратко, че никой не е застрахован от "грешка", в най-общия смисъл на понятието. Следователно, записаните във В* (като част от Суперего) "образи и образци" ще "покажат", при сравняването, различията между тяхното съдържание и съдържанието на конкретната постъпка (действие или поведение). Тази структура - В* веднага "ще упражни натиск" върху Възрастния (независимо от това, че може да не е взел той решението), което ще предизвика Дискомфорт, поради отклонението от "правилната" посока според В*. Оказва се, че отначало "страда" В* и, тъй като тази субструктура на нашето Суперего (както и всички останали) се стреми към своето Най-благоприятното състояние - чиста съвест, тя веднага въздейства чрез постоянната обратна връзка с Възрастния и го "кара" да постъпи по друг начин, или да не постъпва повече така, защото възниква чувство за вина (натрупват се Напрежения). Възрастният, който вече е в Дискомфорт, понеже е "обвинен" директно, ограничава свободата на своите действия и мисли, ако не драстично, то поне в някаква степен, за да не го мъчат "импулсите" от В*, че той страда от "угризенията на съвестта". От друга страна, когато Възрастният е достатъчно осведомен за всичко, би могъл да премахне чувството за вина у В*, като "капсулира", или унищожи "образите и образците" у В*, доказвайки му, че те не съответствуват на реалната действителност, т.е. вече са остарели и непотребни. Тогава на мястото на премахнатите"образи и образци" е необходимо да се изграждат нови, които вече са в съответствие на новата реалност и проблемите с "чистата съвест" на В* се решават (поне временно). Възможно е също, проблемите със съвестта и чувството за вина да се решат радикално - Възрастният, подкрепен или не от останалите субструктури на Его, взема решение да "потопи" в себе си "островчетата" на В*. Предполагам сте чували да казват "Аз съм се оперирал от съвест!". В този случай, личността винаги твърди, че е постъпила правилно и въпросът за чувство на вина или "угризение на съвестта" става въобще неуместен. Той даже не се повдига - когато винаги си прав в своите действия за каква вина може да става дума? Това, сигурно ви изглежда познато, нали? Има такива личности... Кой знае защо, те се срещат много често сред управляващите. Може би съществува обратната зависимост - който е решил, че неговото Его е достатъчно силно и разумно, за да постъпва винаги правилно, се насочва към властта, към управлението на хора и обществени структури - както формални, така и неформални. Най-често обаче това са нашите "вождове", които винаги знаят правилния път и да ги питаш дали имат съвест е все едно сам да изпаднеш в противоречие - хем са ти казали, че те винаги постъпват правилно, хем ти ги питаш какво правят когато сгрешат. Въпросът е безсмислен, особено за тях - "грешката е вярна", това е основният отговор. Защото, дори и да допускат възможността да сгрешат в някое свое решение или действие, те не смятат, че е необходимо да се чувствуват виновни - "само който нищо не прави, само той не греши". Размерът на грешката не се обсъжда - той няма значение за личностите от този тип. (Спомням си изказването на Леонид Кучма - президентът на Украйна, по повод сваления граждански самолет (осъществяващ полет от Израел към Новосибирск) от зенитния комплекс S-200: "Ами, стават грешки, какво толкова? Това са военни учения..."). Опитайте се да погледнете света през техните очи - какво виждате?... И все пак, ако вашите действия и цялостно поведение се определят и съобразяват с една по-динамична, съответна на реалността структура В*, т.е. ако Възрастният постоянно "работи" над В* като го "осъвременява", но и се съобразява с неговите изисквания, то вие ще си спестите значително количество Дискомфорт и няма да ви мъчат "угризенията на съвестта". Макар че отстрани за непосветените може да не се различавате много от описаните личности в предния абзац и да изглеждате "безскрупулни" и като че ли "безсъвестни". Има обаче и още един проблем - неосъзнаваните "образи и образци" у В*, както и неосъзнаваните представи (или образи) у Възрастния. Тогава, ако такъв процес на разминаване между двете структури - В и В*, е налице на неосъзнато ниво, то допускаме възможността да се изпита Дискомфорт у В, който не може да си обясни в какво е сбъркал, както и у В*, за когото няма да е ясно в какво се състои вината. Чувството, че си виновен за нещо, но без да знаеш за какво, няма да те напусне, докато не се предприемат някакви мерки. В такива случаи е най-добре да се приложат една или няколко от по-универсалните техники както за утешаване, така и за преодоляване на Дискомфорт с неясен произход. Ние нямаме възможност тук да се спираме подробно на тези, значително по-конкретни въпроси, но ще отбележим само, че във втората част на книгата са дадени редица възможности за натрупване и създаване на утешителни запаси срещу консуматори на утешение с психо-социален произход. Освен тяхното използване вероятно ще бъде необходим един значително по-задълбочен анализ на личността - както психоанализа, така и сценарен анализ, а също така и утешителен помощен анализ. В крайна сметка съществува и възможността конкретното неосъзнато да се осъзнае (чрез провеждането на тези анализи) и тогава задачата ни значително се облегчава. Макар че въпросът за "чистата съвест", чувството за вина и съдържанието на структурата В* е един от частните случаи или, ако щете, конкретен подвариант на социалната реализация, която разгледахме по-горе, позволих си да се спрем отделно върху него, защото напоследък се набелязва тенденцията като че ли за съвестта да се говори неохотно и някак си с пренебрежение. Вие само опитайте на някого да кажете, че съвестта - чистата съвест, разбира се - е една от основните съставки на социалната реализация и, че без нея се получава съвсем "друг тип" личност и съвсем "друга" реализация, и ще видите как ще ви отговорят, с какви "нови становища" по въпроса ще се сблъскате. Много вероятно е да ви препоръчат да се огледате, за да видите "в какъв свят живеем". Едва ли не, съвестта и чувството за вина се превърнаха в съставна част на Его и зависят пряко от съдържанието на Аза, т.е. това са си лични неща и нямат нищо общо с обществените, нито пък с морала и ценностите на обществото. Може би ще трябва да се съобразим с по-новите реалии и да заговорим за така наречената лична съвест (?!) - в смисъл, че тя зависи от личните цели, стремежи и оценки на социалното, а не се определя от него? Може би е настъпил или настъпва моментът, в който Възрастният е решил, че е достатъчно силен и за да се справи с поставените пред него изисквания, не се нуждае от допълнителен контрол (какъвто би бил В*) от типа на съвестта и чувството за вина, до което неизбежно води тя. Как мислите вие, необходима ли ни е тази субструктура на Суперего - В*? Или вече живеем в друго време, където значението на В* в Суперего е сведено до минимум и поради това може практически да се пренебрегне?
© Кирил Кирилов Други публикации: |