Първа глава - Какво утешава хората

1. ВИДОВЕ УТЕШЕНИЕ - КЛАСИФИКАЦИЯ И КРИТЕРИИ

Кирил Кирилов

web | Утеши ме!

Всеки човек - изключение

Ежедневието на всеки от нас е изпълнено с повече или по-малко събития, които отнемат голяма част от нашата енергия - както физическа, така и духовна. В резултат на това ние казваме често, че се чувствуваме уморени. Забелязали сте навярно обаче, че понякога нашата умора е от типа "приятна умора", а друг път - не. Защо е така? Кога казваме, че умората е приятна?

Естествено е в процеса на нашата активност и извършването на някаква дейност да съществува някакъв праг - от този праг нататък ние започваме да чувствуваме умората. За да продължим, ни е необходимо да се "възстановим". Процесът на възстановяване също често наричаме по друг начин - почивка. Почивката също може да бъде от различен тип - "активна" и "пасивна", например. Защо правим такова разграничаване както на умората, така и на почивката? Не е ли свързано това с някакво наше допълнително, вътрешно състояние, което се стремим да достигнем и в зависимост от това дали сме го достигнали, или не, правим преценка за това каква е умората - приятна или "ужасна" - и каква би трябвало да бъде почивката?

Обикновено когато сме работили (или сме правили нещо) цял ден и след това изпитваме "приятна умора", ние можем да отговорим на въпроса "Защо умората е приятна?" по следния начин: "Защото това, което свърших днес, ме удовлетворява и съответствува на моите цели, стремежи и желания - кара ме да се чувствувам така, както се чувствуват хората, когато постъпват правилно".

Този перефразиран и обобщен отговор може да бъде разтълкуван и по следния начин: имах възможността активно да осъществявам набелязаните планове (Възрастен - свобода), освен това считам, че начина, по който го правя, е правилен (Родител - признание) и на всичкото отгоре ми беше интересно и колегите ме забелязаха как добре се справям (Дете - успокоение). Така постъпват разумните хора от обществото, в което живея (Възрастен* - чиста съвест). Пътят, по който вървя и съм избрал, за да реализирам целите си, е правилен и наистина ще ме доведе до пълната реализация на замислите ми (Родител* - достижение на позиция в обществото) и вероятно ще постигна мечтата си да живея и бъда като господин Образцов (Дете* - постижение на Идеал-Его).

Ние с вас вече можем бързо да се ориентираме и да кажем в заключение, че приятната умора е само за тези, които, благодарение на своята работа (или каквато и да е дейност), са достигнали състояние на Утешение (на своето Его) и временен баланс на личността, поради това, че тяхната дейност е била съобразена с изискванията на тяхното Суперего за Социална Реализация. Следователно, с много голяма достоверност, можем да твърдим, че когато се извършва дейност, отговаряща на горните характеристики, умората винаги ще бъде приятна. Нещо повече - такъв човек ще бъде с пълната убеденост (и за себе си той ще е напълно прав), че това, което прави е ефективно. Освен това, можем да предположим, че приятната умора ще бъде по-бързо преодоляна - дори само поради факта, че на следващия ден се очаква същата интересна и ефективна дейност.

Представете си, че само един от горните "елементи" бъде нарушен, т.е. не е спазено някое от изискванията или на Его, или на Суперего. Предполагам, че тогава не само умората ще бъде от "по-друг" тип в качествено отношение, но и в количествено тя ще бъде по-силно изразена, т.е. ще губим допълнителна енергия за решаването на конкретна "дилема", за да могат да бъдат решени останалите в "избраното" направление. Вероятно ще възникнат и известни съмнения относно ефективността на извършваната дейност. Освен това вероятно ще се появи допълнителен дискомфорт и, в крайна сметка, ще бъде необходимо повече време, за "да си починем". Нека например бъде неудовлетворено нашето Дете - "не ми е интересно и никой не ме забелязва как се справям с моята работа (дейност)". Възниква проблем с оформящото се противоречие при решаването (изборът на вариант) на дилемите Трябва - Нетрябва и Искам - Неискам. Първата приема "стойността" Трябва, а втората - Неискам (не ми е интересно, никой не ме забелязва и не ме оценява). Допълнителната енергия, която ще бъде необходимо да се "похарчи" (и което ще доведе до по-голяма умора), е с цел да се приеме решението Искам или поне индиферентният (безразличният) му вариант - "нищо, че не интересно, аз съм най-добрият - просто няма кой да го оцени и щом Трябва (в името на по-голямата цел), ще правя това, което трябва, независимо от това, че Неискам".

Следователно, ще трябва да вложим енергия, за да се включи една позната ни (повече или по-малко) психическа функция - волята. Ясно е, че ние прилагаме волята именно тогава, когато Трябва, но Неискам. Или обратно - когато Искам, но Нетрябва. Механизмът, по който се включва тази психична функция, ни позволява да предположим, че тя е подвластна най-вече на Възрастния - като че ли именно той приема решението. Но всъщност това е така само когато се решава дилема от неговата компетентност, т.е. Възрастният активно взема решение, че Трябва в конкретния случай е необходимо да подтисне или преобразува решението на дилемата Искам - Неискам пред Детето в нужната посока. Волята може да бъде използвана и от "съюза" Родител-Адаптирано Дете, както и само от Родителя. В този случай Неискам ще бъде потиснато или преобразувано от Така се прави или това е Правилно. Веднага се досещате, че ако властта е предадена на Родителя, то Възрастният или е безразличен (Трябва, но Не е необходимо), или въобще неадекватен, потиснат и не взема решения (което може да се дължи на най-различни състояния, включително и болестни). Използването на волята от страна на Родителя (или съвместно с Адаптираното Дете) понякога може да доведе до значително по-голямо изразходване на енергия - просто поради обстоятелството, че липсва адекватна и точна оценка на ситуацията. Това, от своя страна, ще доведе до по-голяма умора, а при хронични случаи може да се стигне даже до изтощение.

Затова определено е по-добре да използваме това силно "оръжие", наречено воля, само тогава, когато е приложено от един добре ориентиращ се в обстановката Възрастен. От друга страна, именно Възрастният може "да обясни" на Детето защо в случая Трябва е вярното решение и е за предпочитане пред Неискам. (Това "обяснение" не трябва да се възприема буквално).

Възрастният може да използва "по-мека" форма на въздействие върху Детето, отколкото волята, и да постигне аналогични резултати - да преобразува Неискам в Искам или поне в безразличие (но съгласие с Възрастния). Той, Възрастният, може да "излъже" Детето. "Лъжата", както и "обяснението", не трябва да се приема буквално - чрез начина на извършване на необходимата дейност, Възрастният може да направи така, че да предизвика интерес у Детето, или да му обещае награда (подарък), ако "се държи прилично и не пречи", като вариант на оценка колко добре са се справили съвместно с дейността. И действително, ако добре познаваме "капризите" на нашете Дете, ние можем да минем по-лесно с "излъгването", без да мобилизираме волята (която, все пак, въздейства пряко, силово и грубо, в сравнение с обещанието за награда и постигането на "излъгване"). Може би ще бъде по-трудно, ако Адаптираното Дете "не е съгласно", но това вече ще означава по-друг конфликт - с Родителя, което е по-сложен случай за разглеждане.

Мисля, че разбирате вече колко е по-добре за нас самите да вършим именно това, което не води до противоречия в нашето Аз и не предизвиква осъждане от страна на Суперего. Хората, които обичат работата си, или това, с което се занимават основно, са много по-щастливи от всички останали. Те по-често, значително по-често, са в състояние на Утешение, особено когато са свели до минимум влиянието на своето Суперего или просто действат според изискванията му, защото ги смятат за правилни.

Малко по-различен е случаят, в който е "недоволен" от нещата Родителят. Ние знаем вече, че Родителят в нас се стреми към Признание. Нека си припомним, че основните съставки на Признанието са уважението (спрямо Родителя за даваните от него съвети и оценки - кое е правилно и кое неправилно) и благодарността (за предавания опит - това се прави така, а това не се прави така). В случаите, в които личността е поставена в съвсем нови условия, за които няма конкретни "записи" и образи у Родителя, той отново ще бъде нащрек и няма да ни остави лесно на мира ("внимавай, това може да е опасно", "не бива така, възможно е да се изложиш или да не се справиш" и пр.) - ще търси своето Признание.

Виждаме, че отново при стабилен и нормално ориентиращ се Възрастен, решението трябва да се взема от него и дейността да се извършва по такъв начин, че да не се пренебрегне даването на Признание на Родителя. "Виждаш ли, аз правя това, но съм значително по-внимателен, благодарение на тебе - защото ти ме предупреди, че дейности от такъв тип се извършват по принцип с повишено внимание"; "разбрах, че съветът ти да изчакам малко, при вземането на решения от такъв мащаб (тип) е правилен, за което съм ти много признателен" и т.н. Интересното в случая е, че даването на Признание на Родителя може да бъде съвсем истинско и горните примери да изразяват едно действително съобразяване от страна на Възрастния с образите у Родителя. Но може да бъде и по механизма на "излъгването", на създаването на впечатление, че това наистина е така, а то да не е. Резултатът (и крайната цел) е един - постигане на пълноценно Утешение.

Разгледаното по-горе ни дава възможност да оценим колко е важно да имаме "правилен" и силен Възрастен. Казахме, че той се нуждае от информация (за конкретната обстановка и ситуация), методи за нейната обработка (начин на мислене - логично, абстрактно, образно, метафорично, и пр.) и натрупване на точни представи за действителността, т.е. разбиране на същността на нещата. Именно тази съвкупност от необходимата информация и точното разбиране на същността на интересуващите го обекти, събития, явления, ситуации, ще му дадат насладата от Свободата на мислене и действие. Логично е да си направим извод, че усъвършенствуването на нашия Възрастен, през целия ни живот, е една необходимост, ако желаем да вземаме правилни и точни решения - включително такива, които са свързани с успокояването на нашето Дете и даването на признание на нашия Родител, а значи и постигането състоянието на Утешение. И обратно - слабият Възрастен ще доведе не само до загубване на възможността за постигане на Утешение (а това значи, че никога няма да узнаем какво е щастие), но и до далеч по-сериозни проблеми, свързани както с решаването на конкретните здравословни и тясно лични проблеми, така и с невъзможността за Социална Реализация и достигане на пълна Адаптация - особено непосилно може да се окаже изиграването на каквато и да е социална роля и оттам - конкретното интегриране в обществото.

Засега няма да се спираме на съчетанието от слаб (или разрушен) Възрастен и съответни нарушения (поражения) в Суперего, който "комплекс" би могъл да бъде използван от други хора за успешното манипулиране на такива слаби (с нарушения или увреждания) личности за постигането на различни цели.

Достигаме и до разбирането, че е добре "да сме наясно" и със своето Суперего. Какво "иска" то - Постижение на кого (или кой е нашият Идеал-Его), Достижение на каква позиция в обществото, както и какво трябва да правим, а какво не, за да имаме Чиста Съвест - да не се чувствуваме виновни. Доколко можем да повлияем на тези образи и образци така, че, от една страна, да съответствуват и на нашите лични цели, а не само на обществените, и от друга страна - как да намалим до минимум влиянието на тези от тях ("образите и образците"), които "не искат" да се променят. Очевидно е, че това е задача само за Възрастния. Нито Детето, нито Родителят могат да повлияят съществено върху Суперего - необходим е силен и "разумен" Възрастен. Разбира се, когато структурата на личността е нарушена, увредена, тогава са възможни редица конкретни варианти. Ние обаче няма да се спираме на всички - не това е нашата цел. По-нататък на съответното място ще бъдат разгледани част от конкретните случаи, които имат най-голямо значение за всеки от нас.

За пълнота и по-точна представа е необходимо да се спрем накратко на въпроса: какви видове състояния на Утешение съществуват? Какви са критериите, според които ги класифицираме или определяме различието помежду им?

Откровено казано, който не желае, може спокойно да не чете следващите редове - те са написани главно за тези, които обичат да има "ред" в изложението и по-голяма точност, при употребяването на понятията. Тоест, главно за тези, които са повече или по-малко специалисти. Тъй като обаче написаното не е предназначено само за специалисти, а за значително по-широк кръг читатели, няма да прекаляваме и само ще маркираме някои понятия, свързани с видовете Утешение...

От количествена и структурна гледна точка състоянието на Утешение може да бъде пълно - когато е достигнато Най-благоприятното състояние за всяка част от Его, и непълно (или частично) - когато Най-благоприятно състояние е достигнато поне в една от субструктурите на Его, но не и във всичките. Тук веднага правим уговорката, че за новороденото състоянието на Утешение може да бъде само пълно или да липсва - нека си припомним, че докато не се е появил Родителят, Его на новороденото е представено само от една структура - Естественото Дете.

В зависимост от времевата продължителност можем да кажем, че Утешението е кратко, със средна продължителност и продължително. Точни граници на времето засега няма да поставяме, защото възприемането и представите ни за времето са твърде различни у всички нас. Приемането на каквито и да са времеви интервали все едно ще бъде вид конвенционализъм. Затова е по-добре да оставим поне засега тези три, различни по своята продължителност, състояния на Утешение на подразбиращо се ниво. Тук не трябва да смесваме понятието "състояние на кратко Утешение" с понятието миг-утешение. Във втория случай става въпрос за излизане от състоянието на конкретен дискомфорт.

Бихме могли да класифицираме състоянията на Утешение и в зависимост от основната използвана техника на утешаване, чрез която сме постигнали Утешение. Например, Утешение чрез говорене, Утешение чрез милване, Утешение чрез признание и т.н.

В зависимост от това дали самостоятелно, или с нечия помощ е достигнато Утешение, разделяме състоянията на Утешение на два вида - самоутешение и помощно утешение (утешаване с чужда помощ).

Освен това ще трябва да различаваме състоянието на Утешение от Псевдоутешението. За последното ще говорим тогава, когато постигнатият ефект на Утешение се е оказал по-кратък от очакваното и веднага след него личността влиза в състояние на повишен Дискомфорт, в сравнение с Дискомфорта преди постигане на Псевдоутешението. Следователно, когато достигнем някакво състояние на Утешение, ние имаме определени очаквания по отношение на неговата продължителност, изхождайки от вложеното за достигане на Утешението. Освен това, след изчерпване на Утешението, влизането ни отново в Дискомфорт (т.е. гладът ни за Утешение) не трябва (в нормалния или общия случай) да превишава по интензивност Дискомфорта, който е бил преди Утешението. Ако обаче постигнатото Утешение е осезаемо по-краткотрайно от очакването и веднага след това влизаме в повишен Дискомфорт, това ще значи, че не сме използвали адекватна техника на утешаване (или адекватен утешител) и сме стигнали само до Псевдоутешение.

Не трябва веднага да отричаме възможността за Псевдоутешение - в някои случаи, ние можем предварително да знаем, че "вкарваме" човека в състояние на Псевдоутешение (т.е. ефектът ще бъде по-краткотраен), но важното е да използваме времето (дадената ни отсрочка) за намиране на истинския утешител (адекватна техника на утешаване) и да приложим въздействието още преди да е излязъл от състоянието на утешение, за да избегнем състоянието на повишен Дискомфорт. Представете си успокояващата инжекция за прекратяване на нервно-психична криза: човекът се успокоява, докато действа псевдоутешителят (лекарството), но след това, ако не предприемем предварително някакви адекватни мерки, рискуваме да видим още по-сериозна криза - състояние на повишен Дискомфорт. Затова на такива "болни" се дават лекарства продължително време и на техния фон - преди да е изчерпан ефекта им, се започва допълнителна терапия (която включва и намирането, ако не на най-адекватната, то поне на адекватна в някаква степен техника на утешаване, която лекарите, осъзнато или не, включват в общия коктейл от въздействия, наричан най-общо терапия).

Използването само на медикаментозна терапия, когато страда Его, т.е. при така наречените "болни" хора, ще бъде винаги с частичен ефект. Това ще означава, че не сме лекували "болния", а "болестта". Винаги ще съществува риск от рецидивиране или на "заболяването", или на състоянието на Дискомфорт и то с характеристики на влошаване (защото сме използвали Псевдоутешение).

В зависимост от това дали използваната техника на утешаване е приложена спрямо един човек, или група от хора, можем да разделим постигнатото Утешение на индивидуално и групово. Както индивидуалното, така и груповото Утешение имат своето място в рамките на Утешителния анализ и съответната специфика при достигането на състоянието на Утешение. Редица известни на всички ни личности са постигали в своето време, а някои и сега Утешение за големи групи от хора. Това са предимно личности от изкуството, науката, културата въобще. Вземете например Чарли Чаплин - и досега, гледайки неговите филми, повечето от нас се чувствуват наистина комфортно, т.е. утешени.

Един от най-известните, действащи в настоящия момент в България Утешител на милиони хора, е Слави Трифонов и неговото телевизионно шоу. Струва ми се, че би трябвало да сме му благодарни за неизчерпаемата енергия, която той демонстрира години наред, и за постоянното утешение, което дава на повечето българи пет дни в седмицата в рамките на отделения за предаването му час. Не зная как ще го направите вие, но аз ще му го кажа директно: Благодаря ти, Слави! Това, което правиш ти, е далеч по-добро и целесъобразно, отколкото всички обществени институции с подобно направление взети заедно. Твоята доброта и Утешението, което предлагаш на милиони българи, нямат цена! Разбира се, благодарности и на екипа на BTV - без неговата подкрепа ефектът щеше да бъде по-малък и мнозина нямаше да имат възможност да получат поредната доза Утешение (имам предвид, че популярността и броя на хората, гледащи ефирните Канал 1 и bTV, едва ли може да се оспорва) и да се "срещнат" с този удивителен утешител - Слави Трифонов. Аз не бих искал да подценя работата на когото и да е от неговия екип, затова: Благодаря и на вас, момичета и момчета, които повярвахте и вярвате на Слави и му помагате да осъществи своята дейност!

© Кирил Кирилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2004
Кирил Кирилов. Утеши ме! Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Кирил Кирилов. Утеши ме! Кишинев, 2004.