ТАТКО

Христо Запрянов

web

Биха ме, татко. Биха ме. Толкова много ме биха, та чак ме обезобразиха и затова сега не можеш да ме познаеш. Но съм същият, татко. Твоят Ачо.

Онзи, когото някога учеше да кара колело. Само че аз, татко, така и не се научих да карам колело, а само да правя бомбички от миниум и бял бронз. Може би, ако се бях научил, сега нямаше да съм в затвора, но аз не се научих, затова сега съм тук, заради проклетите бомби.

Биха ме до смърт, татко. Казаха ми да си мълча, защото иначе щели да се върнат, за да ми изтръгнат езика. Защо кимаш, татко? Позна ли ме? Позна ли ме най-после? Виж ръцете ми. Ръцете ми са същите, татко. Същите ръце, на сина ти, дето ги държа като дете, докато пресичахме линиите и хорските пътища. Ти си вече стар, татко. Едва се държиш на краката си, но още караш онова раздрънкано колело, без да те е страх, че може да те блъсне влакът. Аз обаче не се научих да пресичам улиците. Щом застана на някое крастовище, ме хваща страх и не мога да премина. Уж съм голям човек. Мъж и половина, а ме е страх, че ако тръгна, някой ще ме смаже, татко. Може би затова почнах да слагам бомби по колите, от страх, а не от лошотия. Онзи ден взривихме влака, татко. Взривих го аз, а другите само го разграбиха. Та затова и ченгетата ме биха, татко. Искаха да им кажа кой ме праща, ама аз нищо не им казах, татко. И не от страх, че ако проговоря, ще ме убият, а защото, ако им кажа, ще остана без занаят. А без занаят ще умра от глад, татко. Затова не им казах. Ако можех да правя нещо друго, навярно бих пропял, ама сега не мога, само бомби мога да правя и това е всичко. Ти не се тревожи. Аз все някак си ще се оправя. Не ме гледай, че сега едва говоря. Така е, защото бузата ми е разпрана, но ще зарасне, няма как да не зарасне. Ти само се успокой и ще видиш, че някой ден ще ме познаеш. Сега се чудиш аз ли съм, не съм ли. Ама то е, защото отдавна не си ме виждал, татко. Ако беше ме видял, преди да ме пребият, сигурен съм, че щеше да ме познаеш, но сега даже и родната ми майка надали ще ме познае. Та като стана дума, как е мама, татко. Жива ли е още? Теб все пак понякога те виждам да спиш пиян в онази кръчма, но мама никъде не съм я срещал. Ако е жива, татко, кажи й, че съм добре, щото, ако разбере, че са ме били, ще се притесни от няма нищо. Ще започне да страда заради мене, татко. Ще се разкайва и ще се проклина, че само за мъки ме е родила. Нали я знаеш, пак ще почне да се обвинява, че е можела да ме възпита по-добре от тебе, татко. Не, не си мисли, че те упреквам. Ти не си виновен. Тя си беше курва по рождение и сама си търсеше белята. Не бе жена за един мъж, татко, и ти това много добре го знаеш. Така че не й се сърди много, защото по-хубава от нея нямаше и да намериш. Не ми казвай само, че ти е все тая. Знам, че понякага се отбиваш при нея и правите любов без пари. Тя ти пуща, ако не за друго, то поне заради мене, но ако ме питаш, и това е нещо в наши дни. Кой друг ще те съжали и ще ти даде нещо без пари. Но откакто остаря, разбрах, че се е пропила и тръгнала да търси Господ из гори и планини. Не знам дали е видяла Господ и дали той е бил милостив към нея като тебе, татко, но знам, че я обичаш повече от всичко на света. Затова си мисля, че щом си дошъл чак тук в затвора да ме търсиш, то навярно нещо се е случило, защото иначе още щеше да се мъкнеш подир нея. Така че след като си тук, сигурно я няма вече. Знам, че си ми дошъл на свиждане само защото се надяваш, че като видиш чертите на лицето ми, ще разпознаеш в мене нея, ама за твой куцуз вчера взеха, че ме пребиха и затова сега се чудиш аз ли съм, не съм ли. Винаги си казвал, че приличам на мама, но колкото и да се взираш в мен, нищо няма да излезе, затова по-добре си тръгвай, а пък аз, като се оправя и ме пуснат от затвора, сам ще те потърся. Ще видиш, щом отоците поотминат и раните зараснат, ще си стана отново същият какъвто ме помниш още от дете. Защо пак кимаш, татко? Кимаш сякаш нещо не разбираш. Какво си мислиш? Питаш се дали ме боли ли? Боли ме и още как ме боли, но ти не се тревожи, защото и болката си има праг. Като че ли е заспала и не мърда ни напред, ни назад. Сега и до смърт да ме пребият, не ме е страх. Не знам какво повече да ти кажа, татко. Не знам дали съм одрал кожата на мама, но поне със сигурност съм нейна плът и кръв, а дали наистина ти си ми баща, това не зная, татко. Мен ако питаш, малко се съмнявам, защото, ако наистина ми бе баща, сега нямаше да ме бият. Щях да съм здрав и силен като тебе, но ти не се безпокой, даже и да не си ми баща, по-важното е, че си ме отгледал и ето ме сега вече мъж в затвора, татко. Не ме гледай така, че ми става мъчно. По-добре си тръгвай. Няма смисъл да стоиш тук, за да ми гледаш обезобразеното лице. Нали ти казах, щом излезна от затвора, първо при тебе ще се отбия. Стига само онези да не се върнат тази вечер, за да ме убият, татко. Страх ги е, че мога да проговоря и да издам разни хора, дето само аз ги знам. Мислят си, че след като мога още да говоря, значи не мога да мълча. Нищо чудно да размислят и тази вечер да се върнат, за да ме убият, татко. Но ако все пак някой ден oтново изляза от затвора, а ти занякъде си тръгнал, моля те остави ми само твойто старо колело. Може и да не мога да го карам, но поне ще го тикам и ще вървя след теб.

22.02.2006 г.

© Христо Запрянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.03.2007, № 3 (88)