Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪСТ

Христо Запрянов

web

На озни, дето му викат Едноокия, аз му извадих окото.

Това беше отдавна, тогава още не му викаха така. Случи се тъй, щото го натикаха в мойта килия. Не че ако лежеше някъде другаде, щеше да му се размине. Не. Напротив даже. Момчетата в затвора го чакаха отдавна. Знаеха, че ще дойде, още преди да го хванат, не се съмняваха в това. Все някога щеше да сгафи, за да влезе при тях в пандиза. Нищо, че баща му беше старши и винаги го измъкваше. Някои му се канеха от месеци, други години наред искаха да му видят сметката, задето ги беше набутал в кафеза. Много народ изпя той, подкокоросваше ги да направят някой грабеж или пък удар, после тичаше при ченгетата и ги предаваше по най-долен начин. Затова го чакаха всички до един, за да му го върнат.

Стана така, както те мислеха. Изнасили една дванадесетгодишна на връщане от училище. Баща й се оказал някакъв големец, по-дебел и от неговия старец. "Няма мърдане - и с двата крака е вътре" - разговаряха момчетата и потриваха потни длани. Много му се канеха, та чак аз изпитах боязън за него. Сигурно самото провидение също е забелязало това и се смили над грешната му душа, та го прати в килията ми за моя зла участ. Не исках да си имам взимане-даване с такава твар. Познавах го от дете и знаех, че е мръсник, че може да убие човек ей така, за няма нищо и ако не го е направил досега, то е само от страх.

Вече пета година карах в затвора заради онова момче, което убих без да ща. Младо беше и кръвта му още вреше, ама късметът му келяв. Цапардосах го с една бутилка в слепоочието, а не исках, мерак ми беше да го мелна в ченето, та да му изскочи челюстта и да му е за урок, но не се получи и взе, че умря.

Затова, когато видях да водят този при мен, не ми се понрави. Имах още две години и не ми трябваха разправии. Нищо, че надзирателят ми каза: "Тука ще бъде, докато му мине делото, пък после ще видим." Помнех му нрава аз, и от дявола по-проклет, затова, като останахме насаме, му рекох направо, за да си знае мястото: "Слушай, тук ще ти пръснат задника, така да знаеш", а онзи вдигна ръка и ме прасна през зъбите. Яко копеле беше, не ще и дума, още от малък го биеха много, затуй отрасна такъв набит и зъл. Не се изплаших, но го оставих да видя какво ще прави.

Разкопча си дюкяна и си извади кура. "Първо - казва - аз ще ти пръсна твоя." Знаех, че беше татуирал на главичката си четирилистна детелина от времето, когато чукаше за пари пред всички нас онази котка в задния двор. Затова дори и не трепнах, когато изкара онова нещо. Погледнах към пазача, не че търсех помощ от него, само исках спокойствие, но кучият му син се правеше на заспал. "Вдигни си гащите - му викам, - че да не ти ги вдигна аз", ама онзи се дърви и пет пари не дава. Огледах се. В килията тясно като в гроб. Мърдане няма. Дръпнах се назад. Направих движение, уж че ще измъкна нож, а с другата ръка му бръкнах в окото. За миг съзрях как гадната му мутра се гърчи, плувнала в кръв. Тогава ще да съм излязъл от кожата си, защото не си спомням нищо.

Ако съдя по думите на тези, които са били там, всичко е станало непринудено, още повече, че съм се опитал да избягам, щом надзирателят отворил вратата. Изглежда е искал да ме задържи, но аз, явно объркан от рева на онзи с изваденото око, съм го повалил на земята и съм го ритал, докато съм изпаднал в несвяст. Трябва да сме вдигнали шум, тъй като дотичали още ченгета, но историята вече била заляла затвора. Мен дори не докоснали, но другите ги били, въпреки че те само се опитали да ме защитят, давайки им да разберат, че съм невинен и имам право, но от това само пострадали, като ги налагали, докато не млъкнели, вразумени от болката. А на онзи му вдигнали гащите и го пратили в друг затвор, да не седи като трън в очите на останалите. Нищо от това не съм видял, пък и да съм видял - не помня, щото бог така ме е сътворил - да не помним, за да се мъчим по-малко.

Когато дойдох на себе си, ми казаха, че съм подведен под отговорност за много неща, но преди всичко в подстрекателство за размирици. Господ ми е свидетел, че това не е вярно. Да се бунтувам - за какво ми е, - и без друго ми е трудно да живея. Не, това не е в характера ми. Тих човек съм аз, примерен, дотам свит в себе си, че това за подстрекателството са ми го лепнали нарочно, нали все някого трябваше да осъдят. Така оттук, оттам ми се събраха още двадесет години присъда. После, както се разбра, ми били приспаднали десет години, но това го писали откъм гърба на страницата, ала там на кой ще му мине през ума да погледне.

Сега, когато всички тези години вече са си отишли, те се върнаха отново на тях, за да се покаят за грешката си и да изразят съжалението си. "Нищо - им казах, - по-добре повече, отколкото по-малко."

Не е ли тъй? И без друго какво щях да правя с живота си, ако бях на свобода. Така поне успях да доживея до старини. Лошо е само, че всички са ме забравили. Затова сега седя тук, в кръчмата, точно срещу онзи, комуто викат Едноокия, и го гледам право в окото, в това, живото, да видя дали няма да трепне, щом срещне погледа ми, ама не, забравил ме е, пък и откъде ще ме помни - толкова време мина оттогава.

 

 

© Христо Запрянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.02.2005, № 2 (63)