СТЪКЛЕНАТА РЕКА

(откъс от роман)

Емил Андреев

web

Глава II

Наближаваше шест следобед. След половин час щяха да отворят кръчмата и Стефан бързаше да приключи с детайл от иконостаса. Бе обещал на хазяина си бай Димитър, че ще го черпи. Старецът не вярваше, че в селото ще дойде французойка и съвсем в негов стил рече: “Ако е верно, тегáй ти черпиш!” Сякаш Стефан се съмняваше, а не той!

- Видя ли бе, бай Димитре! - рече още с влизането си в кръчмата Стефан. - Девойчето пристигна.

- Е па, значи ти черпеваш ли? - отвърна му с хитра усмивка възрастният човек, заел вече мястото до прозореца заедно със своя съпътник Методи. - Кажи на Бизу да напрай три мечке.

Биза Лилина бе кръчмарката, а въпросната “мечка” представляваше 250 мл от най-евтиното вино, разредено в халба за бира с жълта белоградчишка лимонада. Освен “мечка” бай Димитър обичаше да пие и “облаче” - мента и мастика, понякога дори “циганка” - мастика и гроздова, но никога бира. “Бирата”, разправяше той, “е пикни-пиенье. Сал те кара да одиш повънка.” Ортакът му в пастирството, нежененият 43-годишен Методи Недин, известен в Градище като Мето Пръча, пиеше всичко, дори и бира, стига да го почерпеха. Но тъй като той навсякъде ходеше с бай Димитър, съобразяваше се с вкуса на стареца и никога не му противоречеше. Останал млад сирак, неук, добродушен и простоват, Методи Недин бе от класическия тип самотници-ергени, които все още се срещаха по обезлюделите български села. Самият бай Димитър, осемдесет и две годишен жилав балканджия, бе от поколението, което отдавна си бе отишло. Единствено той и баба Монка Неделина бяха останали в Градище, посрещнали новото хилядолетие в самота, болезнен недоимък и празни къщи. Чакаха смъртта да ги повика, но не се предаваха.

- Када, че гю видиме бе, Стеване? - поинтересува се бай Димитър, докато поемаше “мечката” от художника.

- Ще я видиш, потрай. След малко ще дойде с останалите, за да ме вземат и да ходим у Виктор.

- А младо ли е?

- Младо и хубавко, ще видиш.

- Щом е младо, тегай е и убаво. Ама, нече да е како оной нашенското, како се зовеше?

- Марица ли?

- Да! Ако бе на Методи на местото, с такваа качамилка како ньеговата... Малей! Ще да гю... Ай, наздраве!

Отпиха в смях за мерака на бай Димитър.

- Ти, Стеване, що гю не каеш къв голем курац има Методи? Че го благославя!

- Стига си бе, бай Димитре! - възнегодува Методи Недин.

- Опасен старец си, ей! - подхвана го Стефан. - Такива работи говорят ли се на една жена! Някога така ли сте правили?

- Нéкада ми бемо ебаче, Стевчо. Що фусте, що фистанье задигашемо, докато гю унодимо! Сила си требеше. А съг? Нали ги гледам у телевизора - голи си одат, сичко ньги е насудем. Море я да бе по-млади и да имаше курац како Методи!

- Абе, ти за друго не знаш ли да врéвиш! - Скара му се Мето Пръча. - Брей и дъртофелника му!

- Не кай бе, мойто момче! Сал се майтапим.

- Майтап, майтап, ама...

- Дрът съм, Стеване, дрът, та за той! Сите мои се прекарáше, сал ми с Монку останýмо. Кво да праим? Шашавим се да минýе времéто. Ако ýзнем да се жалим, требе еднáко да ровéм.

- Нищо, нищо - утеши го Стефан Методиев. - Шегувай се. Меракът умира последен. И си прав за едно време. Не беше като днес.

Бай Димитър не отговори. Отпи от “мечката” си, почеса се по темето и се загледа през прозореца.

Отвън бе площадът, а над него - църквата. Някога на мястото на площада бяха гробищата на Градище. През 30-те години на ХХ в. ги преместиха в долния край на селото. Димитър Котларски бе дете, но помнеше, че тук погребаха баща му, а после го пренесоха. На тези гробища-мегдан бе израснал днешният старец. Тогавашните възрастни в началото избягваха мястото - още не можеха да свикнат с новия “център” на Градище. Именно децата, сред които бе и той, го затвърдиха. Те не бяха суеверни - играеха си. Играеха: първо свинкя и бъз, после хоро, след това по сватби и сборове... Всичко мина на този мегдан-гробище. И погребенията пак от него тръгваха на излизане от църквата. При комунистите само старците ги опяваха. Забраниха сборовете, храмът опустя, младите се изнесоха в града. Днес комунистите не бяха на власт, царчето бе станало министър-председател, но и хора нямаше. Само той, Монка Неделина и Методи Недин не бяха напускали Градище. В селото имаше най-много тридесетина души, скорошни пенсионери, повечето от които изкарваха зимата в Белоградчик. Млади, ако можеше да се нарекат такива, бяха само Виктор Марков и Мето Пръча. Деца в селото отдавна не живееха.

- Скоро ли че свършите църквуту, а Стеване? - излезе от унеса си бай Димитър.

- До месец най-много и сме готови. Що питаш?

- Е па, те така - да знам дали че има где да ме опее отъц Петър.

- Не си със света, бай Димитре! Я си пий виното и не мисли за глупости. По-добре пак говори за жени.

- Умираньето свакако ни е у кръпу връзано и се не зна када че се развръже. Че видимо с Монку ко че да предвари. Ама, те доживе и я французойче да видим у село. Мето, а дано ти излезне късмет. Къв си курест, нема да сбръка.

- А стига си се бъзикал бе, бай Димитре! Ко че да ме узне мене?

- Оче, оче, нища се не зна. Яле ги идат - посочи с пръст старецът. - Ама сал са твойте троица.

Стефан Методиев погледна през прозореца. Марица и Елен Тибо ги нямаше.

Елен клекна до двете букви. Снима ги няколко пъти, после пусна апарата и седна на тревата. Загледа ги: N и D. Бяха идеално изсечени и умишлено слети. Какво ли можеха да означават и имаха ли връзка с каменните фигури? Дали имаше и други под бръшляна? Утре щеше да се срещне и с отец Петър, за да го разпита. Може би имаше повече сведения за градежа на църквата и сигурно щеше да й каже още за двете букви. Виктор Марков! Той какво знаеше?

Стана и отиде да потърси Мари. Елен Тибо осъзнаваше, че в момента повече я интересува личността на Виктор Марков.

В храма нямаше никой. Елен постоя вътре, по-скоро, за да се охлади. Не желаеше да разглежда без придружител. Бе застанала почти в средата, срещу иконостаса, когато усети силна струя студен въздух, сякаш някой мина край нея. Потрепера. Обърна се рязко и като не видя нищо, реши, че е по-добре да излезе, докато страхът не я завладее съвсем. Почти тичешком пресече уличката и влезе в задния двор на баба Монка.

Докато се изкачваше по каменното стълбище, Елен осъзна колко много се бе изпотила. “Едва ли е само от горещината”, помисли си тя. Марица седеше на пейката, облегнала лакти на малката масичка, и пушеше.

- Точно ти ми трябваше - каза Елен и се строполи на стола срещу нея.

- Qu’est-ce qu’il y a?¹ - безизразно попита Марица.

Елен вече можеше да я огледа по-добре.

За разлика от преди, когато бе в джинси и широка карирана риза с дълги ръкави, сега Марица бе по къси панталони и бял потник. Буйната й червеникава коса бе влажна - явно току-що се бе изкъпала. Елен бе впечатлена от кожата й - млечно-бяла с безупречно епилирани и стройни крака, но най-вече от големите й стегнати гърди, които стояха идеално надигнати, макар Марица да не носеше сутиен. Широките ареоли така предизвикателно прозираха през потника, че на Елен й се прииска да ги докосне. “Как ли издържат мъжете?”, помисли си тя. Респектът идваше от големите тъмнокафяви очи, тънкия нос и строгите вежди. При цялата си хубост лицето излъчваше особена студенина и воля и макар да бе нейна връстничка, Елен имаше чувството, че е поне с десет години по-малка от Марица.

- Кой е Виктор Марков? - започна направо Елен Тибо.

- Вече ти се е представил и те е поканил на гости, нали?

- Да, заедно с вас...

- Типично в негов стил. Ако не беше той, щяхме да умрем от скука в това село. Най-общо казано, Виктор е писател с опит и богата култура. Безупречен е във всяко отношение.

- Какво имаш предвид?

- Сама ще разбереш.

Марица изгаси цигарата си и стана.

- Забравих да ти покажа къде е банята. Не е лукс, но има топла вода. Ела!

Явно Мари не искаше да й каже повече.

- Харесва ли ти Виктор Марков? - изненада я тя, докато слизаха.

Банята бе под площадката на стълбището.

- Не съм дошла за това - отвърна Елен. - О, с удоволствие ще си взема душ!... Той отдавна ли живее тук?

- Преди две години превърнал бащината си къща във вила. Зимата прекарва в София. Разведен е.

- Защо ми го казваш?

- В случай че те интересува...

Отново бяха на площадката. Марица бе с гръб. Елен я изгледа - бе малко по-висока от нея и макар да започваше да я дразни с подмятанията си, не можеше да не се възхити на тялото й.

- Мари, ще ти кажа нещо... Разбирам, че не си безразлична към този Виктор - едва ли би ти устоял, но... Как да ти кажа?... Аз не мога да ти бъда съперница. C’est ridicule²!

Марица се обърна. Лицето й бе каменно студено.

- Не бързай, все още нищо не знаеш... Ще те изчакам да се изкъпеш, за да ходим у Виктор.

- Ами, ако не искам да дойда? - окопити се Елен. - Нали щяхме да вечеряме с хазяйката? Толкова е мила!

- Тя не вечеря. Много добре знаеш, че от него ще научиш всичко за онова, за което си дошла. N’est-ce pas³?

Елен замълча. Марица имаше право. Бялата й прелестна плът не помръдваше. Бавно съхнеше и сякаш също се вкаменяваше. Елен притрепера и бързо влезе в къщата. Цялата бе в пот.

Чавдар и Милена крачеха, хванати за ръка, а след тях подтичкваше Даниел. Пресичаха площада, когато преподавателят им Стефан Методиев се провикна от входа на кръчмата:

- Къде бе? Не е ли рано?

- Отиваме на Сини вир да поплуваме. Ще дойдем направо там - каза Чавдар, без да пуска своята любима.

- А французойчето?

- Май остана с Марица.

- Даниеле, довърши ли св. Никола?

- О, мастър... Да, да, довърших го... - разсеяно отвърна Даниел, без изобщо да е разбрал какво го питат.

- Да внимавате, ей! - предупреди ги Стефан и се върна в кръчмата.

- Голям шемет е тоя Даниелчо, но е отличен художник. Ще ви изрисуваме църква за чудо и приказ, бай Димитре!

- Е, оти? Ако е сал за мене, я и без ню че си умрем.

- А за какво тогава питаш кога ще станем готови?

- Ей, Стеване, ква си ала! Я сал си тека вревим. Ама си думам: кой че да улази у тай жена цръква? Ми се прекарамо бе! Младите са по Софию, по град... Кой че да дооди овдека? Да гю окрадну, како що беа поляцете - тегай оче.

- Страшен проклетник си! Нали църквата е паметник. От любопитство дори хората ще идват. Я виж това момиче чак от Франция заради нея е дошло, а ти само лошото мислиш.

- Кой гю зна и ню ща оче! - скептично заключи старецът. - Када бе манъчък, деда ми поменуваше, че у цръквуту имало ковчедже със злато и тайне некакви. Сите се ньега тражу. Никада нече да га найду. Отъц Петър и он га не зна где йе.

- Какво ковчеже, какви тайни те патят бе? Ако е за крадене - във всяка църква има по нещо. Момичето дошло да пише за вас, да ви прославя селото пред света, а ти!

- Море!... - не довърши бай Димитър, тъй като видя Марица и Елен да крачат по площада. - Той лайсе да е оно, а Стеване?

Художникът скочи и излезе навън.

Повика двете момичета при себе си. Елен бе в нови джинси и тениска с надписи, а Марица - в широка блуза и дълга пола, за да прикрие тялото си.

Наближаваше седем и половина, жегата вече поомекваше. Бе излязъл лек ветрец и носеше тънка миризма на овча тор. По горещия асфалт на шосето се виждаха купчина дърдонки, останали от сутринта. След час и нещо те щяха да се увеличат. Мъжът на Биза, Рангел, щеше да докара от паша овците и козите на селото. Тази седмица бе негов ред, следващите две отново щяха да застъпят бай Димитър и Методи.

- Елате! - подкани момичетата Стефан. - Искам да запозная Елен с най-възрастния човек в Градище. Преведи, че е много типичен и колоритен.

Влязоха в кръчмата. Бай Димитър бе развълнуван и изпълнен с любопитство, а на Методи направо му трепереше под лъжичката. Той бе зървал Марица няколко пъти в двора на баба Монка, но никога не я бе виждал толкова отблизо. Със сигурност тя не знаеше за него. Сега се появяваше и чужденка. Не знаеше как да постъпи. За всеки случай гледаше в земята и следеше какво ще направи бай Димитър. Само да не започнеше пак за неговия...

- Ето, бай Димитре, това е французойчето - сияеше Стефан.

Елен пое кокалестата ръка на стареца. Чувстваше се като рядка вещ, с която се хвалят. Усещаше възхищението на художника, дори й стана забавно да го гледа как се гордее със съсухрения дядо до него.

- И ще пишеш само хубави неща за църквата, нали? - попита Стефан, убеден, че е невъзможно да не се кажат хубави неща за храма, който с такава любов той зографисваше.

- C’est entendu⁴!

Стана й смешно. Приемаха я като журналистка, дошла да пише положителен репортаж за европеизираща се България. Внимаваше да не изглежда надменна, знаеше за този недостатък на сънародниците си.

За Марица подобен цирк бе предизвестен. Вече се бе сблъсквала с превъзбудеността на Стефан, от която не оставаше и помен в леглото. Все пак му бе благодарна, след всичко което бе сторил за нея. Колкото до бай Димитър - тя не го обичаше. Намираше го за циничен дъртак, чиито лиги се точеха при вида й, когато идваше у баба Монка. Такъв можеше да живее напук още двеста години.

- А това е Методи - пастир, нали така? - продължи с представянето си Стефан Методиев.

- Ъхъ! - изсумтя Мето и притеснен протегна трепереща ръка.

За пръв път докосваше чужденец и то жена. Методи Недин бе и глуповат, и нещастен, но надарен мъж. Извън Градище бе ходил само в Белоградчик и Видин като войник. На младини бе довел булка, но при цялата му даденост дете не им се роди. Майка му не харесваше болнавата снаха и след година-две той я напъди, за да се пропие неук и без късмет. Стана овчар и негласен слуга на бай Димитър, който го покровителстваше бащински и с най-добри чувства подиграваше божия му дар.

- С вас май не се познаваме? - пристъпи към него Марица.

Краката на Методи се подкосиха, сърцето му заседна в гърлото, изчерви се и с мъка подаде ръка. Усети, че го разтриса. Колко ли имаше да се бъзика с него бай Димитър.

Марица видя мъжа в Методи и силно стисна пръстите му. Стефан ревниво се намеси и застана между тях. Вече нямаше нужда да й казва какво притежава Методи.

- Елен - припряно започна художникът, - бай Димитър пък разправя, че в църквата някъде имало скрито ковчеже, пълно със злато и тайни работи. Как мислиш, да вземем да го намерим, а? Превеждай!

Елен Тибо разбра неуместната шега и безпомощността му. Бедният Лино Вентура, нима е влюбен в Марица? “Боже, в какво се забърквам!”, помисли си тя. Оставаше да стане свидетел на убийство от ревност в една страна, където човешкият живот бе най-евтината стока. В тоя миг в паметта й пробляснаха думите на Виктор Марков: “Добре, че не взеха онова, което е най-ценно!” Каквото и да ставаше, щеше да разбере всичко за тая проклета църква!

Преди залез Виктор Марков обичаше да сяда в шезлонга на чардака и да изпраща отиващото си слънце. Бе тренирал очите си да издържат на светлината, преди то да се скрие зад планината. После се унасяше десетина минути, а под клепачите му изплуваше многоцветният образ на диска, подскачащ хаотично в различни посоки. Така пречистен, той сядаше да пише, по-скоро нахвърляше различни мисли и съждения без предварителен замисъл и план. След време преглеждаше написаното, подбираше онова, което му харесва, подчинено единствено на вътрешната логика между откъсите, и го подреждаше в сборник-картина. Наричаше това словесен поантилизъм. Искаше, подобно на любимия му Сислей, да внуши усещането за катедрала чрез многоцветните откъси-точки, събрани, усетени и написани в покой. Затова изпращаше слънцето. Виктор Марков бе убеден, че то най-непосредствено дарява сърцето и ума, особено на границата между деня и настъпващия здрач.

Когато преди години бе на специализация в Париж, той има щастието да сподели този си метод на залязващият от живота Емил Чоран. Чезнещият и велик румъно-френски мързеливец не скри възхитата си и снизходително, по влашки, го окуражи: “Само един варварин от родината на богомилите може да мисли така за слънцето. Дерзайте, Европа има нужда от нова “Тайна книга”.

Тези думи, както и вроденото му предпочитание към неканоничното (нямаше по-ужасяваща догма от социализма тогава) насочиха Виктор Марков към преводи на средновековни френски поети. Бе завършил френска филология и като отличен студент бе пратен в Париж да усъвършенства езика - друго препитание в комунистическа България не му подобаваше.

След падането на Берлинската стена, вече разведен и с дете-момиченце на пет години, Виктор продължи с преводите, а вълните на демократичния романтизъм го изхвърлиха в подобаваща за момента медия - телевизията. Тук той се захвана да отваря очите и сърцата на хората за онова, което най-малко ги интересуваше - книгите, и то на български автори. Злополучното предаване за литература бе изтласкано в маргиналията на времето и бе видоизменено в магазинно-пазарно и негледаемо такова.

Предусещащ възшестващата посредственост и амбициран от бившата си съпруга, уредила се като секретарка на българо-европейски чиновник в Брюксел, Виктор Марков впрегна умения и контакти и (най-вече с помощта на бивш съученик на висок пост в новата власт) успя да получи двегодишна стипендия от “Отворено общество” отново в Париж - този път за културния обмен между България и Франция през вековете.

Тук, вече на зряла възраст, Виктор Марков се сблъска с два факта: колко богат наистина е този обмен и колко недооценен и почти неизвестен за повечето французи и западноевропейци е българският принос. Отначало той се натъжи, но книгите на Чоран и Цветан Тодоров му вдъхнаха балканско самочувствие. Плю с омерзение на корпоративния феодализъм и глобалното технологично крепостничество на задаващия се ХХІ век. Зае се с истинското средновековие, ранното, разтърсено от един малък ръкопис, пренесен от родната му България на Запад - Тайната книга на богомилите.

Сега към думите на своя кумир Виктор Марков можеше да добави: не само Европа, целият свят има нужда от нова “Тайна книга”.

За година и половина сред текстове и ръкописи за и на еретици Виктор бе успял да се ожени повторно - отново за българка - и пак да се разведе. Жена му бе доста млада и хубава и въпреки четиримесечната им дъщеря плени сърцето на застаряващ чичко от Безансон, добряк и инженер, който дори нямаше нищо против да осинови детето.

Докрая на престоя си във Франция Виктор се съвземаше от поредния “дар” на живота. Бе осъден да бъде обичан от жените, но не и да съжителства с тях. Губеше още едно дете, при това пак момиче, и единствената му утеха, ако можеше да се нарече такава, бе, че този път нямаше да плаща издръжка. Прибра се в България, твърдо решен никога повече да не се жени.

Натрупал опит и привидна мъдрост, Виктор Марков реши да възстанови бащината си къща в Градище. Бе припечелил, колкото да я направи по свой вкус и да живее няколко години в усамотение и ограничени контакти. Истинските му приходи идваха от нумизматиката.

Страстта му към стари монети, накити и предмети започна тук, в Градище. Бе ученик в десети клас на френската гимназия в София и като единствен внук на Кева и Първан Мишини всяко лято бе длъжен да идва при баба си и дядо си. Баща му, Марко Мишин, бе твърде зает хирург, за да радва старите си родители, отгледали паметен син за “у Софию”. Майка му, Теодора Белчева, потомка на карловски “боржуй”, бе идвала не повече от пет пъти в Градище и то в началото на брака й с доктора, така че честта да стопля старческите сърца се падаше на Виктор. Като дете те го гледаха по цяло лято, но щом стана юноша - и седмица му се струваше много. Търпеше, тъй като истински обичаше старите и това село със странния си говор и красива природа.

Обичаше да се разхожда из горната глама, около Филипова дупка - меден рудник от римско време на километър от селото. Онова лято, след пороен дъжд, той пак бе отишъл там. Както си вървеше, недалеч от шахтата, видя в краката си няколко монети, а по-надолу и пръстен. Бе сребърен, с овална плочка и инкрустиран върху нея петел. Занесе ги на кмета, а той надлежно ги предаде където трябва. Разбира се, на Виктор не дадоха нищо, само местният окръжен вестник го спомена с едно изречение. По-късно Виктор намери още монети, но този път не повтори грешката си. Така стана нумизмат. Пръстенът и монетите се оказаха от времето на император Филип Араб (244-249 сл. Хр.). Онези, които той запази, бяха от същата находка - последна емисия от 248 година. Не бе малко като за начало, но за пръстена още съжаляваше. Изложиха го в Национално-историческия музей под инвентарен номер 2087. Когато се върна от Франция, Виктор разбра, че преместват музея в правителствената резиденция в Бояна, а това още повече го накара да съжалява за юношеската си наивност.

За втора година в Градище Виктор Марков се чувстваше отлично в привидното си усамотение. Лягаше и ставаше, когато си поиска, изпращаше слънцето, когато пожелае, пишеше и се възторгваше от растежа на тревата съвсем неподправено. Не се интересуваше дали вярата ще бъде заменена с псевдонаучна кабала. В света имаше толкова неподозирани енергии, които тепърва предстояха да видоизменят човека - така мислеше Виктор и артистично цитираше на Стефан Методиев анонимния еретик, заявил пред инквизицията в Памие: “Няма друг ад вън от видимия свят.”

Новият му приятел не го разбираше, но му се радваше. Художникът не подозираше, че Виктор бе разказал на Марица всичко за себе си още в първите нощи след шеметното им любене в Градище. Само на нея си бе позволил да сподели натрупаното с годините в душата му. Тя - също. Като хора, пътуващи във влак. Марица Филипова бе имала много мъже, но за пръв път срещаше подобен екземпляр. Ако не се насищаше толкова бързо и ако тя не бе толкова млада, той щеше да й повярва, че е готова да съжителства с него докрай.

Тази привечер Виктор Марков не изпрати слънцето сам. Искаше да посрещне Елен Тибо както подобава и да й помогне от сърце. Остана доволен от кратката им среща в двора на църквата.

- Посрещай добри гости, стопанино! - провикна се от външната врата Стефан Методиев.

Бе само с Елен и Марица, останалите трима бяха още при реката. Двете “мечки” го бяха развеселили, избликът му на ревност бързо бе отминал. Той знаеше, че Марица е способна да го направи с когото си поиска, но едва ли и с Методи. Тревогите му идваха по-скоро от мъжкото превъзходство на този див селянин.

За петдесет и седем години Стефан Методиев бе видял достатъчно, за да се вълнува и страда прекалено. Не можеше да се оплаче от съдбата. Бе талантлив и добродушен със здрав сливенски корен и търпелива жена. Единственият им син се бе заселил в Калгари, Канада, още в първите години след промените в България. Печелеше добре като компютърен програмист, но още не се бе оженил. Бе с четири години по-стар от Марица и когато за пръв път преди две години Стефан преспа с нея, той не можеше да се освободи от чувството, че тя би могла да му бъде снаха. Не бе похотливец, но бе мъж и само месец изпитва угризения. Бързо свикна с тайните срещи в ателието - Марица Филипова не го обвързваше. Според него тя просто бе родена за метреса. Не му оставаше нищо друго освен да се радва на младата й плът, когато тя му позволеше. Стефан не я насилваше - тя помнеше от какво я бе измъкнал и поне веднъж месечно му се отблагодаряваше.

Истинската му страст обаче бе виното и приятните компании. Още като студент по реставрация в Прага той откри несравнимата сладост на общуването във великите кръчми на този приказен град. Бе реставрирал над 30 църкви и сгради, но където и да отидеше, във всяко селище той бързо улавяше духа му на чашка в задължителните местни пивници. Радваше се на живота и хората нямаха друг избор освен да му отвръщат със същото.

- Защо сте само тримата? - посрещна ги на двора Виктор.

- Ами, другите са на вира. Ще дойдат - отвърна художникът.

- Ma chère⁵... - започна на френски домакинът и без да спира да говори, ги поведе към стълбите за чардака.

Къщата бе стара, построена с дървени греди, плет и кал. Първият етаж, някогашен обор, бе превърнат в просторна всекидневна с миндери, лавици с книги и огнище. От широкия чардак на горния кат се влизаше в малко антре с дрешник. От двете страни имаше по една спалня.

- И каква стана тя? Вие ще си говорите на французки, а аз ще зяпам умно! Нищо, нищо, и така ще ви се радвам - пошегува се Стефан, бързайки да се настани.

Останалите също насядаха около дългата маса, застлана с бяла кенарена покривка на сини нишки, върху която имаше седем чинии от фин китайски порцелан и стари сребърни прибори. В средата бе купа с плодове и стъкленица с бяло домашно сирене. Кристалните чаши стояха елегантно върху тънките си и високи столчета.

Елен не скри възхищението си от изящната и твърде скъпа посуда. Порази я също чистотата и вкусът на домакина - нищо не бе претрупано.

Дворът бе малък с идеално поддържана и свежа за юни трева. В дясната му страна имаше геран с пръстен, иззидан с речни камъни и покривче, покрито с плочи.

Чардакът гледаше на югозапад. На трийсетина метра в края на двора течеше река Лом, а над нея се издигаше долната глама на Градище. Отсеченият й връх оставаше на север. В далечината на юг се виждаше част от северозападния дял на Стара планина с връх Миджур, от който извираше реката.

- Е, предлагам бяло вино “Тамянка”, джин тоник и бира, разбира се. За вечеря съм приготвил “пържено”, типично ястие за тоя край, пилешки крилца на скара с горчичен сос и задължителната салата. За десерт - диня.

Елен и Стефан поискаха вино, Марица - джин. Виктор си сипа само тоник и докрая на вечерта не пи нищо друго.

След задължителните общи приказки за това, как намира селото, доволна ли е от обекта и т.н., Елен внимателно насочи разговора към буквите:

- Обещахте, че ще ми разкажете повече за тях.

Виктор не бързаше. Разбираше нетърпението й, но искаше първо да научи какво знае тя за църквата в Градище и какво мисли да пише.

- Смятате ли, че каменната пластика е с богомилски елементи или най-общо - неканонична, и какво знаете за богомилството?

Явно искаше да я изпита. Какво пък! Щеше да му изнесе една лекция по Рьоне Нели и техния Йордан Иванов, да го затрупа с информация и имена, за да разбере, че не току-така бе дошла в България. Щеше да започне с основополагащия гностицизъм на манихеите, със Заратустра и Митра и дълго щеше да го засипва с доктрини, докато стигне до времето на българския цар Петър и Беседата против богомилите на Презвитер Козма. А после - “Interogatio Iohanes”, Назарий, Конкорецо, Йоан де Лугио, брат Райнер Сакони, нотариусът Ланфранко... Дълго щеше да му ходи по нервите...

Но какво правеше той?! Бе затворил очи с лице на запад, сякаш спеше.

Елен Тибо не усети, че само преди секунди слънцето бе залязло. Ако бе погледнала към Марица, щеше да види, че й се усмихва победоносно.

Глава III >>>

БЕЛЕЖКИ

1. Какво има? (фр.). [обратно]

2. Това е нелепо! (фр.). [обратно]

3. Нали така? (фр.). [обратно]

4. Разбира се! (фр.). [обратно]

5. Скъпа моя... (фр.) [обратно]

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2004, № 12 (61)