СТЪКЛЕНАТА РЕКА

(откъс от роман)

Емил Андреев

web

Глава ІІІ

- Excuse-moi¹! Унесох се - разтърси глава Виктор Марков. - Искахте да започнете с гностицизма на Мани, или Манес (216-273), или може би с апокрифното “Евангелие от Тома”? Не знам известно ли ви е, но се смята, че е написано от манихеите. Според Кирил Йерусалимски (315-386) дори този Тома не е онзи Тома, ученикът на Исус, а жалък последовател на омразния персиец Мани, дръзнал да смеси християнството със зороастризма в дуалистична доктрина за борбата между светлината и мрака, доброто и злото, строг пост и въздържание от полов живот и физически труд и т.н. Извинете ме, но оттам щяхте да започнете, нали?

Подиграваше ли се с нея или умееше да чете мисли! Да, тя точно по подобен начин и оттам искаше да започне, за да го впечатли още в началото и да не я изпитва така евтино.

- За Кирил Йерусалимски не знаех - каза тя. - Виктор, нека не се впечатляваме един друг. Повярвайте ми, чела съм достатъчно, но искам да науча още, затова съм дошла тук. Не си играйте с мене, а ми помогнете, ако можете и искате, щом веднъж сте започнали. Santé²!

- Признавам, върнахте ми го. Santé!

Отпиха след добре престорени усмивки.

- Предлагам вече да минем на ти. Изобщо не съм се съмнявал в познанията ти. Онова, което не ти казах в двора на църквата, е, че две години специализирах в Париж и дълго време прекарах в четене и анализи на всичко, свързано с богомилството и ересите в Западна Европа. Нали все пак съм българин! Не мога да ти опиша колко съм горд и се радвам, че именно ти си в Градище. Истина е, повярвай ми!

Марица усети, че започва да се тревожи. Нима е харесал това момиченце? Заради едно симпатично личице! Не, по-скоро тя бе нов човек и той искаше да й се покаже.

- Трябва да те предупредя обаче - продължи Виктор. - Понякога може да ти се сторя странен, но за мен познанието не е само безстрастно трупане на факти и умозаключения, а е по-скоро ключ към единението с вселената. Вълнувам се от духовното в мен и своята избраност. Ето защо не бих дал знание на всеки и нахалос. Трябва да ми обещаеш, че онова, което ще ти кажа, ще остане в тайна. Можеш да го ползваш, но не и да споделяш тайната.

Марица се уплаши, че сега ще разкаже на Елен и за Стъклената река, ще я направи съпричастна към нещо, за което никой друг не знаеше.

- Елен - намеси се тя, - ти откъде разбра за църквата?

Изненада я. Още не можеше да асимилира думите на Виктор, а ето вече Мари показваше неоправдана ревност. Какво им ставаше на тия българи! Дойде й на езика един откъс от песен на Рутебьоф: “Мнителните съвършени бугри не вярват, че има рай блажен, нито мъчителен ад.” Това като че ли подхождаше за отговор и на двамата. Каза им го. После добави:

- От книгите, ma foi³!

Виктор се засмя от сърце, а Марица не почервеня, но изгоря от злоба.

- Ако те интересува - продължи Елен, - по-конкретно от тези на д-р Екатерина Папазова. Не съм сигурна за ударението. Препоръча ми я моя професор Жан Луи Берже. Имат резюме на френски.

Съжали за сарказма си. Не знаеше какво я накара да избухне така.

Марица запали цигара, а после помоли Стефан да я придружи до вира - да посрещнели Чавдар, Милена и Даниел. Преподавателят й на драго сърце се съгласи. Щяха да бъдат само двамата.

- Нали не ми се разсърди? - попита Елен, когато те се скриха от погледите им.

- Мисля, че не, но определено я ядоса. Марица е чувствено момиче и по женски лекомислена. Опасява се.

- Но от какво? Казах й вече, че няма да ви... да те отнема. Нима смята...

- Не в това е работата - прекъсна я Виктор. - Хората просто се харесват: по очите, по миризмите, по телата, по думите... Алхимия на любовта, n’est-ce pas⁴?

Погледна я в очакване на отговор. Елен усети, че бузите й горят. “От виното е” - помисли си тя. Все още не искаше да приеме, че го харесва.

- Да се върнем към буквите. Освен мен ти си първата, която вече знае за тях. Никой в последните години не ги е видял. Подозирам, отец Петър - също. Сега всичко отдавна е обрасло с бръшлян. Съзрях ги, още когато бях дете и стената беше гола. Борехме се едно лято с мой приятел. Обичахме да си играем в двора на църквата. Така се завъртяхме, че той едва не си разби главата в стената. Тогава именно ги видях. Същият ден паднах от зида и то навън, откъм високата част. Счупих си и двете ръце, но по чудо останах жив. Преди да полетя към уличката, последното нещо, което видях, бе малкото човече с молитвено вдигнатите ръце. Смееше ми се и сякаш ми казваше: “Видя ли, сега и твойте ръце ще станат огромни като моите!” Запомних го за цял живот заедно с буквите. Момчето, за което ти споменах при първата ни среща, бях аз.

Виктор се усмихна тъжно, отпи от тоника си и продължи:

- Няма да скрия, че и досега не съм намерил убедителен отговор има ли връзка между буквите, фигурката на оранта и другите каменни изображения. Известно ти е, че за нея и останалата орнаментална пластика се предполага, че са късни богомилски елементи, най-сходни с тези по надгробните “изправени камъни”, “стечки”, в Босна и Херцеговина от ХІІІ-ХVІ в. Само че там камъните са надгробни, а тук фигурката е върху абсидата на църквата. Има и още една като нея, скрита под бръшляна от дясната страна на предния южен прозорец. Там човечето е с големи мустаци, мрачно лице и пак е в поличка. Размерите му са колкото на другото. В дясната си ръка държи сабя, вдигната нагоре, а в лявата - тояга или жезъл. От лявата страна на прозореца има двуглав орел със същата големина. И над двете фигури има еднакви рози или лилии. Тези и останалите пластики, на брой общо осемнадесет, не са описани. Има и друго - буквите. Макар и малко, надписите по стечките в Босна и Херцеговина са с кирилски шрифт “бошначица”, доста примитивни като изработка, а тук има по-скоро буквен знак, изящно изсечен и при това на латиница. Пластиките пък са толкова изящни, сякаш не са каменни, а гипсови орнаменти. Спомена д-р Екатерина Папазова - именно тя първа предполага, че те може да са късни богомилски изображения, без да е обърнала внимание на буквите, другото човече и останалите фигурки. Но такива ли са наистина? Отхвърлям тезата, че фигурата на оранта е пазител на храма. Ами, другата? Самият ключов камък на арката има формата на къщичка - сякаш е умален вид на триметровите “саркофази-къщи” край река Радимля в Херцеговина. Колкото и да сравняваме, приликите са далеч повече от разликите. И все пак? Най-съществената разлика, обаче, е времето. Църквата в Градище е строена в началото на деветнадесети век, близо пет века по-късно. Кой е бил този късен каменоделец-богомил, дръзнал да скверни православен християнски храм, че и да се подпише на всичкото отгоре, ако това е подпис, разбира се!

Елен Тибо нямаше намерение да отговаря на явно реторичния му въпрос. Дотук тя научаваше само за останалите фигури, но не и нещо ново, освен че Виктор Марков имаше добри познания и сносна логика по въпроса. Дали не криеше нещо? Дали не я омайваше с общоизвестни трактовки, за да я отклони от същината. Ако само той имаше информация за буквите и другото човече със сабята, сигурно знаеше и още. Реши да бъде пряма.

- Подхвърли в двора, че крадците не са взели онова, което трябва. Какво имаше предвид? Едва ли са фигурките!

- Tu as bonne memoire⁵! - възхити се той. И сякаш, за да потвърди съмненията й, стана и влезе в къщата.

Елен реши, че няма да разбере нищо повече от Виктор. Макар да й внушаваше обратното, той знаеше и друго, по-различно от общоприетото. В църквата имаше само обичайните ценни вещи, представляващи интерес за всички иманяри по света.

Започваше да се здрачава. След малко откъм реката щеше да нахлуе по-хладен въздух, а по тъмно направо щеше да стане студено.

Погледна силуета на планината отсреща, чу ясно щурците и ромона на река Лом и за миг се усети самотна. Колко много й липсваше баща й! Никога нямаше да го забрави и винаги щеше да се чувства ограбена. Не искаше и да си помисля дали някога ще може да си влюби. Смяташе го дори за излишно за човек със съдба като нейната.

- Ето! - прекъсна мислите й Виктор.

Носеше стар сребърен свещник с три маслено-бели, горели съвсем малко, свещи.

- Да разсеем тъгата и здрача. Животът е само тук и сега, останалото е стъклена река.

Запали ги, очевидно доволен от неясната си метафора.

- Не ми отговори на въпроса - каза Елен.

- Най-ценното ли? Ами, по всяка вероятност това е едно ковчеже със сребърен обков, в което имало някаква тайна. Поне така твърдеше дядо ми, мир на праха му! Местна легенда - всички знаят за нея.

Елен си спомни думите на Стефан Методиев при неловката случка в селската кръчма. Едва ли бе само това. Не можеше да се отърве от чувството, че Виктор крие нещо от нея.

- Само това ли?

- Не е малко. Ако го намерим, може би ще открием връзката между буквите N и D, човечетата и другите фигури.

- Защо смяташ така? Сигурно изобщо няма никаква връзка. Чисто съвпадение. Възможно е надписът да е по-късен, а въпросното ковчеже просто да не съществува. Хората обичат легендите.

- Едва ли! Тук няма случайности. За всичко си има причина. Това селище е на главен път. Горе, на десетина километра в Стара планина, е проходът Св. Никола. Църквата носи името на същия светец. Има топоними, подсказващи движение и смешение на общности и вярвания: Маджарски ливади, Талянски луг - местни думи за унгарски и италиански. В западната глама има два рудника. В римско време са копаели мед, някои казват и злато. Лично аз съм намирал монети и пръстен от времето на Филип Араб⁶. Обредната система през средновековието тук е била доста езическа. Градище е било идеалното място за убежище на всякакви еретици. Върху пръстена, който намерих, имаше петел - основен символ на слънцето както у митраизма, така и за патарените в Босна. Българската митология е доста силна и устойчива в годините. Всичко е оплетено едно в друго и предавано от поколения на поколения. Повярвай ми, няма случайни неща. Дори ковчежето - макар и легенда - също.

Елен усети хлад и потри ръцете си.

- Ще ти донеса да се наметнеш. Вечер в Балкана и през лятото става студено.

Влезе в антрето и след малко се върна с черна мъжка жилетка. Загърна я. Без да иска докосна бузата й с опъкото на дясната си ръка. И двамата усетиха топлина.

- Ще ти прочета нещо - каза, докато сядаше, - но ми обещай, че ще го запазиш в тайна. D’accord⁷?

- D’accord - отговори Елен, без да знае какво ще чуе. Навярно някакъв авторски текст. Нали бе писател! Излишно бе да я предупреждава.

Виктор Марков извади от задния джоб на джинсите си някакъв сгънат лист, разтвори го и започна:

- Тогава Господ Бог проби дупка в небето и от нея започнаха да се изсипват капки по голата земя. Аз, Енох, човек смъртен, се побоях, но попитах: “Защо, Господи, правиш така?” Погледнах го в лицето, то бе силно и преславно, чудно и преужасно, страшно и престрашно. Рече ми: “Това не е дъжд, а душите на ония, които не ме послушаха.” Смутих се от страх и треперене.“ А кои са те, Боже мой?” “Воините-григори със своя княз Сатанаил.” Лицата им бяха човешки и посърнали - грамадни исполини, чиито уста бяха вечно мълчаливи. Видях ги по земната твърд да крачат с грохот и да се съешават с жените человечески. От това беззаконно смешение се раждаха великани и голяма неприязън. И бродеха, без да знаят, че в мига, в който са се родили, те вече са умрели. Множаха се и сънуваха страшни сънища. Търсеха се един други и не се намираха. Отиваха при една река, цялата от кипяща смола и горещо стъкло, сядаха на брега й и плачеха, загубили своя Бог. Бяха в царството и извън него. Знаеха, че са закъснели, защото съществуваха още преди да са се родили. Бяха дошли преди себе си. А сълзите им се стичаха като капки от прерязана лоза и като падаха в реката, тя се втвърдяваше. В нея вече нямаше ни вода, ни риба, а застинали в стъкло страсти и сънища.

После погледнах моя Господ и видях, че между мене и неговите слави няма видима разлика. И го попитах: “Колко още ще страдат така?” А той...

Тук, за жалост, текстът свършва. Това е само един лист, който намерих в църквата. Бе сложен в стара библия, недокосната с години. Сигурно е част от апокриф, по всяка вероятност за Енох, тъй като е сходен със съществуващите славянски редакции. Листът може да е изпаднал от някой сборник с разнообразно съдържание, пренесен другаде. Текстът, който открих, е българска редакция от ХVІ-ХVІІ век. Преведох го на съвременен български и на френски. Можеш да го използваш в работата си. Както виждаш, няма случайни неща.

Елен мълчеше. Виктор я бе изумил. Сега вече тя знаеше, че трябва да му се довери, за да научи още. Спогледаха се за миг. Пъстрите й очи не можаха да издържат дълго на неговите. Той вече бе проникнал в нея. Усети се леко замаяна, съзнавайки добре, че не е от виното.

Стефан и Марица вървяха към реката. По пътя той се опитва да я прегърне, но тя го отблъсна.

- Какво има? - попита той.

- Нищо - отвърна му и продължи да крачи до него със скръстени ръце.

Какво имаше да му обяснява! Дала му бе достатъчно и нямаше намерение да го превръща в изповедник. Страстта й към Виктор си бе само нейна тайна и тя не смяташе да я споделя със Стефан. Вече й се струваше стар и досаден, неспособен да й даде онова, което й бе необходимо.

Обземаше я ярост и в същото време неописуема похот. Искаше да се върне при Виктор, да издере очите на французойката и да го обладае пред нея. Бе ядосана и безпомощна пред плътта си.

- Сърдиш ли ми се нещо? - продължи Стефан. - Няма да те насилвам. Просто ми се прииска...

- Остави ме. Не съм в настроение. Неразположена съм.

Излъга го, за да не я закача повече. Знаеше, че ако е много настоятелен, ще трябва да го облекчи орално, но сега не бяха в ателието му и можеше да му каже: “Не!” Цял живот ли трябваше да му се отплаща?

- Щом не искаш, аз няма да...

Не довърши. Отдолу се зададоха тримата му студенти.

Марица си отдъхна, но ревността й още повече се засилваше. Щеше да си отмъсти на Виктор. Как можеше да предпочете онова момиченце пред нея. Знаеше, че в момента я омайва с благите си приказки и непременно я води към Стъклената река. Щеше да му се отдаде, в това нямаше съмнение. Макар да изглеждаше сериозна за годините си, Елен бе млада. “Любопитството на тялото е необуздаемо, моето момиче!”, помисли си Марица. Щеше да му го върне още сега. Тя вече бе решила какво ще стори.

- Мастър, ще ходим ли у Виктор? - попита Чавдар.

- Там бяхме, но решихме да се разходим на хлад и да ви посрещнем. Как е водата?

- Превъзходна! - отвърна Милена и прекара пръсти през мократа си коса. - И сега става за къпане.

- Какво ще кажеш и ние да се изкъпем? - обърна се Стефан към Марица.

“Как ли не!” - каза си тя.

- По-скоро ще отида да си взема някаква връхна дреха, че довечера ще стане студено.

Почти побягна към баба Монка, подгонена от намерението си.

- Не ме чакайте, ще дойда направо у Виктор.

- Е, сам няма да се къпя. Хайде да вървим и ние.

Първите двайсетина метра четиримата мълчаха. Никой от студентите не обичаше Марица. Те се досещаха за връзката й със Стефан и оправдаваха неестествеността й със съвременността и свободната воля. Просто ги приемаха и си гледаха работата. Тя почти не общуваше с тях, а това ги облекчаваше. Разсеяният Даниел по-скоро изглеждаше безразличен. Той до такава степен бе вглъбен в рисуването, че дори не бе сигурно дали знае за връзката на своя преподавател.

- Мастър - каза Чавдар, - да знаеш днес какво му се случи на наш Даниел! Едва ли не падна от скелето.

- Как така?

- Ами, както си рисувахме, малко след като ти излезе, изведнъж го гледаме да гони из въздуха бурканчето с боята. Ей така, хоп, хоп - Чавдар показваше с ръце - и то падна на земята. Даниелчо и той щеше да го последва, ако не беше Милена да го задържи.

- Вярно ли? - с тревога запита Стефан.

- Да, бе, да! - запримига Даниел. - Рисувам си аз и някой ми бутна отдолу ръката с бурканчето. Помислих, че си правят майтап. Добре, че боята не плисна върху иконата. Занесъл съм се нещо...

- Ей, внимавайте! Сакатлъци не искам - предупреди ги Стефан.

- Странна работа - намеси се Милена. - Даниел си е шемет, знаем си го, но чак пък някой да му бутне ръката!

- Преуморил се е - отговори й преподавателят.

Продължиха да вървят в мълчание. Никой нямаше отговор за случилото се. Когато станеше дума за Даниел, човек не можеше да бъде сигурен какви ги върши.

Добре, че все пак не се е гътнал, помисли си Стефан Методиев. Сега мисълта му бе заета с явния отказ на Марица. Той не можеше да си представи, че има нещо между нея и Виктор; студентите му просто знаеха.

Методи Недин бе още в кръчмата, когато Марица му помаха отвън да излезе. Бай Димитър си бе отишъл. Съпътникът му допиваше сам на масата, а Биза го чакаше да свърши, за да затвори.

- Ела да ми помогнеш да пренеса едни неща, че не мога сама - каза му Марица и го поведе към къщата на баба Монка.

Щеше да го заведе със себе си, да го начука и после победоносно да се върне при другите, отмъстила на Виктор. Методи нямаше да й откаже, стига да не бе пиян и да не можеше да се справи. Но тя знаеше как. Вървеше и не си задаваше въпрос защо го върши - тялото й го искаше.

Правила го бе с по няколко души на ден, с двама-трима наведнъж, в какви ли не пози и къде ли не. За две години “работа” в Солун бе станала истинска и много търсена професионалистка от висока класа. Правеше го механично, безчувствено и за пари, но рядко й бе истински неприятно. Никога не позволяваше да й влизат отзад. Приятелят й сводник я пускаше само на богати и в повечето случаи възпитани мъже, които си плащаха, но се стремяха да се представят добре пред нея. Красотата й ги респектираше.

Трябваше й време, след като се върна в България, за да промени начина си на живот и да се убеди, че не е нимфоманка и че само лошият шанс я бе поставил между удоволствието и унижението. Стефан Методиев рязко смени социалния й статус, като й помогна да запише в Художествената академия. Тя имаше талант и да рисува. Още във френската гимназия в Пазарджик бяха открили това. Бе рисувала плакати на групи и какви ли не надписи и знаци за съучениците си, за училището - ей така, защото можеше. Научила се бе едно - всички искаха да се възползват от нея.

В новата си роля на студентка тя за пръв път можеше да избира, като единствено на преподавателя й любовник Стефан отдаваше дължимото. Въпреки това, особено като пийнеше чашка-две, тя излизаше от контрол и непременно трябваше да си намери мъж. Когато не откриваше Стефан, тя мастурбираше, за да не се върне пак по стария път. Познаваше го добре. Все пак Солун бе за предпочитане.

Сега яростта и ревността й към Виктор бяха по-силни от алкохола.

Първо вкара Методи в банята, даде му кърпа и го накара да се изкъпе, после отиде да провери дали баба Монка си е легнала.

Влезе в стаята си, съблече се гола, наметна си хавлия и слезе долу при Методи. Той още се къпеше, когато тя натисна бравата.

Стъписа се и инстинктивто скри срамните си части с ръце. Главата му бучеше, а сърцето му щеше да се пръсне.

- Не си дете, ела насам - прошепна му Марица и свали хавлията от тялото си.

Придърпа го, хвана члена му с ръка, подканвайки го да разтрива гърдите й. Методи ги застиска като обезумял. Целият се наля с кръв. В устата му ставаше все по-солено и по-солено. Имаше чувството, че умира.

- Обличай се и никому нито дума! - каза му след малко тя, едва устояваща на желанието си да го заведе в стаята си и да продължат.

На него му бе повече от достатъчно, на нея - не. Все пак, бе си отмъстила. Знаеше, че Методи няма да я издаде. Сега той бе способен да убие и бай Димитър, ако тя му наредеше.

- Защо се бавите? Ние с Елен, тъкмо мислехме да започнем с вечерята. Марица къде е? - попита Виктор, слизайки по стълбището да посрещне четиримата.

- Отиде да си вземе дрехи - каза Стефан.

Когато след десетина минути тя пристигна, всички забелязаха, че не носи нищо.

Виктор сервира вечерята. Започнаха разнобойни разговори и коментари предимно на български. Елен забеляза, че Марица гледа някак си победоносно, мълчалива и още по-хубава. Попита я дали й се сърди, а българката й се усмихна топло, сякаш нищо не се беше случило. Елен все пак й се извини и докрая на вечерята почти не говори. Гледаше развеселените българи и си мислеше за казаното от Виктор.

Попаднала бе на находка. Професор Берже щеше да се зарадва от новите факти, а тя щеше да направи истинско научно съобщение. Идването й не бе напразно. Трябваше да снима оригинала на текста, останалите фигури, особено на второто човече, и да ги приложи към мистериозните две букви. Виктор се оказа златна мина. Сигурно щеше да научи още от него... Какво имаше предвид, когато й каза: “ако го намерим...”? Нима смяташе заедно да търсят ковчежето? Така убедено говореше за неговото съществуване, сякаш вече го бе намерил. Щеше да потърпи и щеше да спечели. Винаги ставаше така.

Навън вече се бе стъмнило. Два дни преди пълнолуние, луната огряваше планините наоколо. От дърветата и герана на двора падаха къси и загадъчни сенки. След ден започваше лятото.

Към единадесет и половина Стефан подкани всички да си тръгват. Утре ги чакало работа. Никой не възрази, само Марица каза, че ще остане да помогне на Виктор да прибере масата. Той заяви, че нямало нужда, но тя настоя - искаше да бъде с него насаме и да му каже какво е направила с Методи. Желаеше да го унижи заради словесния му флирт с Елен.

- Няма да се бавя дълго, ако искаш ме изчакай - каза й Марица.

Удоволствието й щеше да бъде двойно, ако и французойката присъстваше. Разбира се, щеше да говори с Виктор на български и щеше да се наслаждава на недоумяващите пъстри очички на Елен.

- Ще се оправя и сама - каза тя и тръгна с другите.

Разочарована, Марица се захвана с чиниите, колкото да изчака Виктор да се върне. Изобщо нямаше намерение да му помага.

- Е, мила моя, какво имаш да ми кажеш? - започна той след малко.

Знаеше, че Марица не е останала случайно.

- Нищо особено. Направих го с Методи!

- Не издържа, значи? Сега, предполагам, вече нямаш нужда от мен?

- Това ли искаше?

- Казвал съм ти, че нищо не искам. Аз съм един безперспективен човек, който все още има любопитството да живее.

- Защо й каза за Стъклената река?

- Прочетох й само откъса от апокрифа. Елен има научни интереси. Просто й помагам.

- Докато я вкараш в леглото, нали?

- Погрешно си ме разбрала. Страстта към неизвестното е по-силна от тази на плътта. Не отричам, че Елен е симпатична, но нямам никакви намерения към нея, поне засега. Излишно е да ревнуваш, ако въобще можеш да изпитваш подобни чувства.

- Това, че съм била проститутка - разсърди се Марица, - не означава, че не мога да изпитвам чувства, дори и към тебе!

Върна му го. Нима той не искаше да приеме, че тя го обича?

- И от любов към мене се начука с Мето?!

- Исках да те заболи, но май съм се лъгала. Сега имаш чудесен повод. Явно и сърцето ти е от стъкло!

Виктор не й отговори. Приближи до нея, прегърна я и я целуна по челото. После започна да я гледа право в очите. Марица усети студенина и страх.

- Ти си една малка мръсница.

Шляпна я по бузата и я пусна.

- От тебе ще стане мъдра жена и чудесна съпруга. Трябваше да те срещна по-рано.

- И сега не е късно, но ти вече нямаш чувства и кураж.

- Безнадеждно късно е, мила моя. Първо съм с двадесет години по-възрастен от тебе, и второ: у мене вече няма жажда за обич. Бих определил досегашния си живот като провал. И друг път съм ти споделял, че искам само да си остана край моята Стъклена река и в страсти и сънища да дочакам края си. Прибирай се! Елен може да има нужда от теб.

- За нея сигурно ти е останало малко страст?

- Едва ли! Ако ще си доволна, признавам, не ми е приятно, че си го направила с Методи. Лека нощ.

Изпрати я до портата и се прибра. На път за баба Монка Марица осъзна колко глупаво бе постъпила.

БЕЛЕЖКИ

1. Извинете ме! (фр.). [обратно]

2. Наздраве! (фр.). [обратно]

3. Бога ми! (фр.). [обратно]

4. Нали? (фр.). [обратно]

5. Имаш добра памет! (фр.). [обратно]

6. Римски император (244-249 сл. Хр.). [обратно]

7. Съгласна ли си? (фр.) [обратно]

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2004, № 12 (61)