Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТЪКЛЕНАТА РЕКА

(откъс от роман)

Емил Андреев

web

В нея нямаше ни риба, ни вода,
а застинали в стъкло страсти и сънища.

Из Апокриф за Енох

Глава I

Емил Андреев. Стъклената река. София: Изток-Запад, Факел, 2004Елен Тибо пристигна в селото по обед. Докара я колегата Ангел Димитров - преподавател в Софийския университет. За него било удоволствие да й услужи. Така каза.

“Много мило!” - съгласи се тя, благодари му, дори предложи и пари. Той не прие. Излъга, че бил осигурил командировка. Елен го разбра, но не пожела да спори. Професор Берже я бе предупредил на тръгване, че българите са честолюбиви.

Спряха пред църквата "Св. Николай" и чак когато излязоха от колата, Елен усети напиращата горещина. Бе 21 юни, 12,10 часа - жегата тепърва предстоеше.

Огледа се и видя, че това село, с трудното за нея име Градище, бе полегнало от едната страна на река Лом, малко и безлюдно като декор. Бе красиво и чисто, почти живописно. Пейзажът й напомни за родния Алби. Отдавна не си бе ходила у дома. За 25-те си години - четири в Тулуза и последните две в Париж - се бе научила да търпи, забелязва и помни, но не и да се възторгва. Приятно село - нищо повече. Два дни щяха да са й достатъчни, за да си свърши работата.

- Това е църквата - каза Ангел. - Пластиките се виждат и от тук.

Говореше поносим английски, с грешки, но разбираем. В България всички говореха някакъв английски.

Влязоха в двора откъм дървената камбанария, прогнила и неизползвана с години. Камбаната висеше с къс въже под езичето, стълбите към нея липсваха. Нямаше никакъв полъх и въжето, подобно на пискюл, не помръдваше.

Отправиха се към централния вход на запад, но той бе гъсто обрасъл с бръшлян и къпинак и бе заключен. Стъклата на прозорците от двете страни бяха счупени. Върнаха се при малката врата откъм юг и тогава Елен ги видя...

Великолепни каменни плетеници от цветя и животни с фигури на птици и еленчета, змии и кучета, оплетени в розетки сякаш бяха избродирани около вратата. Бяха изящно изсечени в червения камък, изчистени и симетрични - като излети в калъп. Щяха чудесно да изпъкват на следобедното слънце.

- Това са само малка част - отбеляза колегата. - Наведи се, сводът е нисък!

Последва го приведена.

Дали от хладината вътре или от гледката, която я посрещна, но Елен притрепера. Кожата й настръхна и тя потри с длани голите си ръце. Усети миризма на ябълки и видя в ляво цяла купчина, затиснала главния вход отвътре. При тая температура нищо чудно да бяха тук от години.

- Добър ден - провикна се на български Ангел.

Чуха се стъпки и откъм олтара се зададе мъж над петдесетте, среден на ръст, с черна прошарена коса и големи очи. Леко провлачваше десния си крак. Бе небръснат и в гащеризон, чийто цвят трудно се различаваше от петната боя. Миришеше на пигменти за стенопис, чиято миризма Елен познаваше отлично.

- Пристигнахте ли вече? Добре дошли! - каза мъжът.

Елен не го разбра, но пое подадената му ръка. Той я стисна здраво и топло с широка усмивка и повдигнати вежди. Заприлича й на известен в близкото минало актьор, символ на сила и благородство от шейсетте. Баща й много го харесваше и в някои отношения се бе възпитал от екранния му образ. Баща й...

Лино Вентура, спомни си Елен и на свой ред се усмихна на мъжа пред нея.

- Марице - провикна се той, - идвай да помагаш!

Докато си говореха с колегата й, Елен се огледа.

Реставрацията бе в пълна сила. Около стените имаше скелета, сковани от борови дъски и греди. На отсрещното тя видя момче и момиче на нейната възраст, които внимателно се почистваха и се приготвяха да слязат. Стенописите бяха реставрирани наполовина. Елен приближи до тях и успя, макар и за малко, да види какво рисуват в момента двамата: всеки възкресяваше по един ангел в сцена с Богородица и Младенеца. Под насочената светлина на халогенните лампи ангелите се открояваха и чакаха да бъдат завършени.

Момчето изгаси светлината и пъргаво се спусна от скелето. Пое своята колежка. Така сладко я прегърна и задържа в обятията си, че за Елен не остана никакво съмнение за отношенията им.

- Salut1! - чу зад гърба си Елен.

- O, salut! - рязко се обърна тя, без да скрива истинското си учудване и радост. За пръв път в България някой й проговаряше на френски.

Бе пристигнала предния ден със самолет на “Ер Франс”, чрез интернет бе наела приличен апартамент в центъра на София и то на добра цена, чрез електронната поща и колегата бе уредила всичко по престоя, но нито на летището, нито в таксито, нито с хазяина, нито дори вечерта в университетския клуб със смешното име “Яйцето” - никъде никой така и не направи опит да й заговори на френски. Направо започваха със своя някакъв английски. И ето тук, в това закътано в Северозапада на страната селце, едно момиче...

- Казвам се Марица - повтори името си няколко пъти и на срички, - но вие можете да ме наричате Мари. Знам, че ще ви е по-удобно.

“Ама, вие сте изумително красива!” - искаше да каже Елен. Момичето пред нея го заслужаваше.

- Не мога да ви опиша колко се радвам. Елен Тибо, приятно ми е.

- Да ви представя останалите.

Момчето и момичето от скелето бяха се приближили до Ангел и мъжа. Оформиха нещо като кръг - кръга на запознанството и неловкостта.

- Стефан Методиев - започна Марица, - наш преподавател и ръководител на групата.

- Enchante2 - засмя се г-н Вентура. - Преведи й, че като съм разбрал, че ще е французойче, съм те накарал да ми предадеш няколко урока.

- C’est magnifique3! - отвърна му Елен. “Със сигурност не знае английски.”

- Кажи й още, че с езиците съм скаран, но разбирам от лица и мимики. С тези нейни очи ми заударя на Марлен Жобер, ако я помни коя е.

Всички се разсмяха, след превода - и Елен. Права бе за английския.

- Не е ли странно! Вие пък ми заприличахте на един любим на баща ми актьор - Лино Вентура. Сигурна съм, че го помните.

- Леле, Боже, ама той е и мой любимец. Баща ви е хубав човек. Très bon4! Нали така беше, Марице?

- Но вие направо говорите френски - направи му комплимент Елен. Пропусна забележката за баща й.

Стефан Методиев, тоя български Лино Вентура, умееше да предразполага. Нататък вече й бе лесно. Момчето се казваше Чавдар Трифонов, за по-кратко Чаво или Чавò - с френското ударение накрая; приятелката му бе Милена Савова - тук проблем с произношението нямаше.

- Скоро ще ги женим - вметна Стефан Методиев.

- Е, мастър, рано е още! - привидно възнегодува Чавдар, но за всеки случай прегърна Милена.

По хубост тя не можеше да се сравнява с Марица. Бе миловидно и русокосо момиче, с остро носле и воднисти, почти прозрачно сини, очи, които бяха успели да пленят до безропотност едрия, широкоплещест и мургав Чавдар. По-късно Елен щеше да научи, че и той е сирак като нея. Можеше да разбере отдадеността му. Тя просто още не си бе намерила подходящия човек.

- Мен няма какво да ме представяте - обади се колегата Ангел Димитров. - Предподавам средновековна история на Европа в Софийския университет. Елен ми е колежка, по-скоро бъдеща. Тук е за няколко дни за материалната култура на богомилите, ще пише реферат... Всъщност, моята задача бе да я докарам тук, да я настаня и да си отида. Когато си свърши работата, ще ми се обадите да дойда и да я прибера. Виждам, че я оставям в чудесна компания.

Не сваляше очи от Марица. Много му се искаше и той да остане.

Елен му благодари за представянето и допълни единствено, че е дипломант по история на религиите в Парижкия университет. Повече едва ли им бе нужно да знаят - те щяха да си гледат своята, а тя нейната работа. Щеше да ползва красивата Мари само в краен случай.

Излязоха на двора.

- Сега, за настаняването - започна Ангел. - Тук, разбира се, няма хотел, но можеш да отседнеш в Белоградчик. На двайсетина километра е. Ще трябва да пътуваш.

- Абе, какъв хотел! - намеси се Стефан. - Щом е за два дни, ще отседне при Марица у баба Монка. Хем няма да е сама, момичето знае френски... Тук хората са чисти и гостоприемни. Балканджии са и не взимат скъпо. Преведи!

Елен прие предложението да остане в селото. Бе по-разумно.

- Тогава да вървим - подкани колегата. - Колата ни чака.

- Няма нужда - каза Марица. - Къщата е през улицата. Може би сте спрели пред нея.

Ангел Димитров искрено съжали, че не можеше да остане още малко с бъдещата съквартирантка на Елен. Сладострастието бе изписано на лицето му. Тя го усети още предната вечер в университетския клуб. Личеше му, колкото и да го прикриваше със заучени жестове и професионален жаргон. Какво ли би направил, ако вместо с нея бе вечерял с Мари?

- А, Даниеле, къде ходиш? - провикна се Стефан. - Ела, да те представим на гостенката.

Запознаха се. Даниел Тонев, последен от групата, бе нисък и къдрокос брюнет с наивно лице и астигматизъм. Носеше очила с телени рамки. От начина, по който се ръкуваха, пролича вродената му свенливост. От всички той най-малко приличаше на българин. “Като западно-европейски колежанин” - помисли си Елен. “Сигурно знае и малко френски?” Оказа се повече от очакванията й, но Даниел почти не говореше. Бе най-добрият студент на Стефан Методиев.

Колата наистина бе до къщата, а самата сграда - на пет метра от външния зид на църквата. От северните прозорци ясно се виждаха плетениците около южната врата на храма.

- Марица си е най-добре. По нощница може да идва и да реставрира.

Беше Стефан, който бързо пое саковете от ръцете на Елен след шеговитата си забележка. Продължи:

- Какво по-хубаво от това да си близо до Бога?

Марица не преведе. Тя отлично знаеше колко е безпомощен, за да отвръща на сарказма му.

- Е, аз ще тръгвам - започна Ангел Димитров. - Елен, радвам се, че всичко се нареди повече от добре, нали? Ще чакам да се обадиш.

Ръкува се с всички, но най-много задържа ръката на Марица. Трудно му бе да й устои.

Преди да влезе в колата, той се спря:

- Предайте много поздрави на отец Петър. Бяхме състуденти три години в историческия факултет. После той отиде в Духовната академия...

- Да бяхте пристигнали час по-рано, щяхте да го заварите - отговори му Стефан. - Живее в съседното село, там му е седалището. Идва всеки ден между 10 и 11 преди обед. Постои, погледа, пита имаме ли нужда от нещо и си заминава. Не е много приказлив.

- Такъв си е, но е много умен. Можеше да направи кариера като историк... Е, поздравете го.

След като излезе на шосето, Ангел свирна няколко пъти с клаксона. Всички бързо го забравиха.

Елен почувства облекчение. Последва Стефан и Марица към дома на баба Монка Неделина, без да подозира какво я очаква.

 

- И той девóче ли че рисýе? - посрещна ги още на двора баба Монка.

- Няма да рисува, ще пише за църквата - отвърна й Стефан. - Преведи на Елен, че в тоя край говорят на диалект, който понякога е труден и за нас. Стрино Монке, ще я приемеш ли за два дена да нощува у вас? Ще си плати.

- 'Оче, 'оче, що да гю не ýзнем? Ижата е големá. Кеф гю при Марчето, кеф гю самичко. Ама, не е нашенско ли?

- Не е, от Франция е, чужденка.

- Е, дáко! А да улáзимо, че нáдвор е жега големá.

Стефан Методиев се засмя и кой знае защо сам си преведе на глас: “Да влизаме, че навън жегата е голяма”. Радваше се от сърце на тоя говор. За сливналия, несвикнал с подобен диалект, той му звучеше напевен и някак смешен. Месец, откакто реставрираха църквата, и Стефан вече го разбираше отлично, дори в кръчмата се шегуваше със селяните и най-вече с хазяина си бай Димитър Котлара. Казваше му: “Йебá га, оно било клин за кáпу!”, на което старият дявол отвръщаше: “Стеване, не кай се прайш на áлу!” Но Стефан с “ф” не спираше да се халосва и да пие благо с тия “диви езичници”, както ги наричаше отец Петър.

Вътре къщата бе изключително чиста и подредена. Бе около сто квадрата с две спални, голяма стая за всекидневна, вестибюл към предния вход и огнище при задния. От него се слизаше по десетина каменни стълби в двора. В горния им край, пред задната врата, имаше тераска с масичка и пейка, където Марица пушеше вечер преди лягане.

От предния вход се слизаше направо на улицата по три стъпала над нея. От вестибюла се влизаше в одаята и едната спалня, а от стаята с огнището - в другата спалня. Между нея и вестибюла имаше врата. Двете спални бяха от едната страна и гледаха на североизток към църквата. Под цялата къща имаше мазе, разделено на няколко стаи. Прозорчетата им бяха на нивото на улицата, която завиваше покрай източната и северната страна на къщата, минаваше нагоре след църквата, където беше училището, и западния край на селото. В него, на стотина метра над църквата, бяха настанени и другите от групата: Стефан и Даниел - у бай Димитър Котларски, а Чавдар и Милена - у Методи Недин, известен на всички в Градище като Мето Пръча.

Влязоха през задния вход, по каменните стълби. Още на терасата Стефан остави трите жени да се оправят сами. Познаваше отлично разпределението. Точно оттук минаваше нощем, когато Марица благоволеше да го приеме.

След като разгледа стаите, Елен приседна във вестибюла край малка масичка с дантелена покривка, плетена на една кука, и грозен пластмасов и зелен телефон отгоре. Марица и баба Монка също седнаха.

Трите жени мълчаха и се изучаваха.

- Питай я колко ще струва за две вечери. Ще се настаня в тая стая - посочи вратата вдясно на вестибюла.

- За две нóче парé нéчу да ýзнем. Кажи гю, че кадá идем при ню, тегáй я нема да плáчам.

Елен се засмя на чувството й за хумор. Представи си тая баба в Париж.

- Не настоявай - възпря я Марица. - Няма да ти вземе пари. По-добре ще е да й подариш нещо на тръгване.

Не искаше да й каже с колко малко пари живеят хората тука.

- Чудесна идея, благодаря ти.

После се обърна към баба Монка, хвана я за ръцете и рече:

- Merci, merci beaucoup5!

Елен бе сигурна, че старата жена я разбира. За баба Монка остана радостта, че в къщата й ще живее още един човек, макар и два дни.

- Марче, питай гю дали е ручала.

- В тая горещина? Мерси! И сандвич не искам.

Предложи да напазарува и да приготви вечеря за трите. Сега би искала да си оправи багажа, да си почине и да се подготви за работа.

- Bien6?

Марица Филипова не отговори. Стана, каза нещо на бабата и излезе през предния вход. След миг Елен я зърна през прозореца на вестибюла. Наистина бе дяволски хубава.

 

Минаваше пладне, жегата настъпваше.

В стаята бе прохладно, миришеше на лавандула и сушени плодове. Обзавеждането бе достатъчно: легло с дървени табли, покрито с червено-черна наводка, стар гардероб отпреди войната, натрупан до тавана с черги, маса с два стола, чугунена печка и емайлирано нощно гърне. Над масата имаше огледало с формата на сърце. Подът бе застлан с черги на жълти сиво-сини и тъмнокафяви ивици. Имаше два трикрилни прозореца. Единият, откъм църквата, бе покрит с хартия, а другият, на югоизток към площада под къщата, бе свободен. И на двата прозореца имаше дантелени пердета, плетени на ръка. Както и в другите стаи всички тъкани и плетива бяха ръчно изработени. Баба Монка не си бе губила времето.

Елен бе убедена, че някъде в къщата има и стан. Не се излъга - в кошница под масата видя совалка и няколко масура. Сигурно станът е в мазето.

Мина й през ум, че през XII в. албигойците в родния й град са били от съсловието на тъкачите. Това я подсети за какво бе дошла и се захвана с багажа.

След минути бе готова. Десетте години самостоятелен живот я бяха научили на бързина и ред. Само по бързината приличаше на баща си...

Винаги щеше да й липсва. Елен бе на дванадесет години, когато той загина при автомобилна катастрофа на път от Тулуза за Алби. След четири майка й се омъжи повторно; Елен просто я напусна и се захвана с учене. Друго не й оставаше. Бе умерено амбициозна и последователна. Това й помогна - научи се да бъде премерена в желанията си, донякъде безразлична, след като веднъж Бог й бе отнел най-скъпото.

Още докато учеше в тулузкия “Мирай”, откри, че от цялата история на християнството най-любопитни и някак си близки й се сториха ересите. В тях имаше бунт и несъгласие с официалния всемогъщ Творец, а Елен нямаше много основание да му се възрадва. Прие го за сведение - малкото й отмъщение за безграничното му безразличие.

Докато подреждаше на масата лаптопа, фотоапарата и другите си дребни вещи, Елен прехвърляше наум какво й предстои. Трябваше да заснеме и опише най-подробно каменните фигури по външните стени на църквата. Предполагаше се, че така наречените каменни пластики от храма “Св. Николай” в село Градище са късни богомилски изображения, подобни на тези по стéчките в Босна и Херцеговина. Бяха уникални за България, особено фигурата на “орáнта” - молещото се човече с огромни длани и надиплена фуста - отвън на апсидата над олтарния прозорец.

Бе взела специален моделин, за да снеме от него отпечатък едно към едно.

Освен това искаше да опише и снима дърворезбата на вътрешната олтарна врата, в която също имаше зооморфни и растителни елементи, характерни за богомилската символика.

Знаеше, че църквата е строена в началото на XIX в. Трябваше да провери всичко около самия градеж, летописни книги, кондики, приписки и бележки по църковните книги; да разгледа гробовете в двора на храма и да снеме надписите по каменните плочи.

Въпросът й бе: по какъв начин и защо толкова късно се бяха появили материални следи от богомилството, след като то отдавна бе изкоренено и пренесено - по всяка вероятност с кръстоносните походи - в Западна Европа? Родният й Алби бе едно от първите места. В самата Европа богомилската ерес в многобройните й разновидности отдавна бе заклеймена и унищожена. Възможно ли бе богомилската обредна практика в това село да не бе преставала през всичките години от възникването й?

Елен трябваше да намери своите отговори. Научният й ръководител проф. Берже, поощри идеята й да се порови из България, макар да знаеше, че българската научна мисъл много съвестно и подробно бе описала всичко налично по въпроса.

Младата дипломантка Елен Тибо намираше за невероятен късмет факта, че идването й съвпадна с реставрацията на църквата, че за по-малко от час и нещо бе готова за работа на терен. Изпита приятна възбуда.

Вече бе готова. Изправи се и неволно се погледна в огледалото-сърце. Имаше свеж вид въпреки пътуването. Пъстрите й очи бяха без грим и очна линия, черните й вежди се открояваха на тъмно-русата й коса, прибрана отзад на къса опашка. Лицето й бе нежно, с гладка бяла кожа, а когато се усмихнеше отляво на бузата й се образуваше трапчинка. Нослето й бе по детски чипо.

Направи гримаса на пренебрежение към отражението си. “Марлен Жобер - глупости!”

Елен не бе суетна - и това бе наследила от баща си. Приемаше главата си поне за чаровна, но тялото си бе длъжна просто да търпи. Не бе грозно, имаше си нормални пропорции и млада плът, но Елен съзнателно го угнетяваше - заради малките си гърди и леки кривини на краката под колената. Поради това ходеше приведена и много рядко с пола. Бе висока 172 см и тежеше 48 кг.

Преобу си чисти джинси, смени си тениската, а после взе фотоапарата и тефтера, готова за акция.

Във вестибюла едва не се сблъска с баба Монка, която носеше завивките. Елен й се усмихна и излезе през предния вход. Старата жена си знаеше работата.

 

Църквата “Св. Николай” бе еднокорабна и заемаше площ не повече от 150 кв. метра. Имаше островръх покрив, спуснат скосено от две страни, доста по-висок от тези на останалите храмове в тоя край. Иззидана бе с червен камък от същия вид и състав като известните белоградчишки скали. В долния край на селото, от другата страна на реката, в местността Огрипки, имаже такава жила.

Заради покрива и цвета постройката изглеждаше по-висока, макар стените да бяха не повече от 6-7 метра. Прозорците също допринасяха за това внушение. Бяха тесни и дълги с островърхи арки, чиито ъгли бяха еднакви с този на покрива. На тях имаше решетки от ковано желязо с цветлета, кореспондиращи на растителните мотиви от каменните розетки, които се спускаха от двете страни по дължината на всеки прозорец.

Най-внушителни и красиви бяха тези от външната страна на олтара. На абсидата, върху самия ключов камък на арката, с размери приблизително 50 на 30 см бе фигурата на орáнта. Известен с това име в научната литература, този молещ се човек, по-скоро човече, бе от мъжки пол с голяма, сякаш усмихната или отворена в захлас, уста, яйцевидна глава и малко тяло в поличка на дипли, подобна на “килт” у шотландски дворянин. Ръцете на орáнта бяха вдигнати молитвено нагоре с огромни, несъразмерни с трупа, длани. Отгоре, от двете страни над главата на човечето, имаше две големи и еднакво кръгли небесни тела - по всяка вероятност на слънцето и луната.

Елен си спомни съжденията на яростния гонител на еретиците, папа Инокентий III, за слънцето и луната като символи на духовната и светската власт. Естествено, слънцето бе властта на божия наместник на земята, луната просто отразяваше.

Елен стоеше под олтарния прозорец и се питаше как щеше да стигне фигурката, за да й вземе отпечатък. Може би трябваше да помоли Стефан и момчетата да пренесат едно от скелетата. Но това щеше да стори най-накрая. Сега снимаше, мереше и записваше.

Направи й впечатление, че нивото на вътрешния двор бе най-малко с метър по-нагоре от терена навън. Оттук зидът бе висок не повече от 70-80 см, докато от двора на баба Монка той изглеждаше внушителен. Бе здрав - в това нямаше съмнение.

Елен реши да се покатери отгоре му, за да изтегли с обектива фигурата на орáнта от по-прав ъгъл.

Успя. Помогна си с клоните на дървото, което растеше до зида. Закрепи се удобно и започна да снима.

Каменният мъж наистина се смееше, виждаше го във визьора на фотоапарата толкова ясно, сякаш той бе жив. Имаше чувството, че ще й проговори. Елен не спираше да щрака, в очакване всеки момент да чуе гласа на молещия се човек.

- Внимавайте да не паднете!

За малко щеше да го стори. Добре, че бе дървото до нея. Пусна фотоапарата да виси на шията й, за да се хване за първия по-здрав клон.

- Преди години оттук паднало едно момче, за нещастие навън, и си счупило и двете ръце наведнъж. Оня горе, с поличката, го наказал. Но на момчето му било писано да остане живо. Елате!

Елен дишаше учестено и трепереше, вкопчила се като птичка за клона. Пое подадената ръка и скочи върху меката трева.

- Mais, qu'est-ce qui se passe7? - окопитваше се тя, без да може да скрие изумлението си. - Кой, за Бога, сте вие?

- Виктор Марков, приятно ми е. Елен Тибо, предполагам?

- Да.

Елен се опитваше да се успокои, но сърцето й все още туптеше силно. На няколко пъти си пое дълбоко въздух, за да прикрие по-бързо уплахата си.

- Съжалявам, че ви стреснах! - “Стреснал!” - Изумителни са, нали?

Явно питаше за фигурите. Вече можеше да го разгледа.

Беше мъж с дълга черна коса, спусната назад. Високото му полегато чело, подсилено от страничните плешивинки и осезаемите вече бели кичури подсказваха, че е около 40-годишен. Бе гладко избръснат. Имаше голям, но правилен нос, месести устни и гъсти черни вежди. Облечен бе в изрязан черен потник, бледосини джинси и носеше сандали. Пръстите на краката му бяха съразмерни, идеално поддържани - имаше хубави палци. Тялото му бе стегнато, с елегантни бицепси и гладка кожа.

Колкото повече го гледаше, толкова повече Елен осъзнаваше, че мъжът пред нея е привлекателен. Онова, което я впечатли най-много, бяха, разбира се, очите му. Те не бяха тъмнокафяви или черни, както предполагаха тенът и косата му; те бяха светли, почти жълти, със зелени петънца около зениците. Явно баща му е бил (или все още е) синеок. Съдейки по изпъкналите вени на ръцете и челото му, най-вероятно Виктор Марков бе нулева кръвна група. Имаше доста издадена адамова ябълка.

- Втора църква като тази няма да срещнете в България - говореше той. Бе с лице към сградата. - Не толкова заради така наречените богомилски елементи, колкото до архитектурата й. Не е типична за Възраждането ни. Е, - обърна се към нея и приближи - май трябва да ви се извиня и да ви приветствам с добре дошла в Градище. Не очаквах да ви изплаша.

- Няма нищо - отвърна му Елен и усети приятна миризма на афтършейв. Бе гладко избръснат и белите косми в брадата му не личаха.

- Искам да ви предупредя, че довечера сте ми на гости.

Отказ той не очакваше. Говореше бавно и артистично, интонацията му бе школувана... Елен чак сега осъзна, че Виктор Марков ползва безупречен френски.

- Вие... вие сте българин, нали?

- Natutrellement8! Чист и типичен. Дори съм от това село, по-скоро баща ми. Фамилията ми е характерна за тоя край, но не я харасвам. Елате да ви покажа нещо интересно. Ще ви е от полза.

- Откъде знаете толкова добре френски? - не се сдържа Елен, докато го следваше.

- Живял съм в Париж.

Не й остана време да го попита защо.

- Ето!

Бе клекнал до северо-западния ъгъл на сградата и сочеше нещо в основата между дебелите, впити като пипала в камъка, стебла на бръшляна. Вдясно се виждаха паметниците на църковните гробища, над които хвърляше своята вечна сянка един огромен орех. Бе хладно и усойно, от никъде не пробиваше лъч светлина.

Елен се наведе, за да види отблизо онова, което Виктор й показваше. На педя от земята и на още толкова от ръба на ъгловия камък имаше малък надпис, по-скоро две букви, съединени една за друга, не по-високи от три сантиметра.

Те изглеждаха така:

- Видяхте ли хубаво. Това със сигурност не са български букви. Никой досега не ги е забелязал и не е съобщил тоя факт. Можете да ги снимате - вие ще бъдете първата.

- Имате ли обяснение? - По-късно щеше да послуша съвета му.

- Ами... Да се върнем при човечето. Тук е... как да кажа, много орехово. Звучи ли добре на френски?

- Не особено. Кога ги видяхте за пръв път?

- О, още като дете. Много обичахме да си играем тук, да се катерим по дърветата и зида... Тогава църквата не бе обрасла толкова с бръшлян. Буквите определено са N и D. Въпросът е дали са инициали - да речем на някой от строителите, но тогава защо са на латински; или е някакво съкращение - на израз, тайни думи, или пък иманярски белег...

Спря се и я погледна право в очите. Елен усети, че се изчервява и отмести глава. Сърцето й отново затуптя, но не от страх.

- Знаете ли, че вие не сте първият чужденец, проявил интерес към този храм?

- Така ли? Не.

- На два пъти идваха поляци. Крадци, разбира се. Славяни - при това католици! Естествено, съдействали са им православни българи. Добре, че не взеха онова, което е най-ценно! Но вие не сте като тях, по всичко личи. Разкажете нещо за вас!

Нима се съмняваше в намеренията й?

- Вижте, Виктор... - Искаше да му даде да се разбере. - Интересът ми е строго научен и ако намеквате...

- Mais non, ma chère9! - прекъсна я, дори бащински сложи ръка на рамото й. - Просто се опитвам да ви помогна. Повярвайте ми.

Отново я погледна. Този път Елен не сведе очи. Беше искрен. Нямаше и помен от хитростния сладострастен блясък, присъщ на оперения поглед на мъж, който се опитва да те впечатли. Виктор бе по-скоро неподправено патетичен.

Осъзна, че започва да го харесва, без още нищо да знае за него.

- Не забравяйте, поканата ми остава!

Изправи се, отупа панталоните си от тревата и продължи:

- Разбира се, не ви насилвам. Стефан и неговите студенти също ще дойдат. Те ще ви доведат, макар че, когото и да питате, ще ви каже къде съм. Тук всичко е наблизо, като една комуна сме!

Подаде й ръка, сякаш настояваше да му прости, че без да иска я бе нагрубил. Елен я пое, за което по-късно щеше да съжалява.

- Помислете върху знака. Ако ми гостувате, ще ви разкажа още неща. A bientôt10!

Глава II >>>

 

БЕЛЕЖКИ

1. Здравейте! (фр.). [обратно]

2. Драго ми е. (фр.). [обратно]

3. Великолепно! (фр.). [обратно]

4. Много добре! (фр.). [обратно]

5. Благодаря, благодаря много! (фр.). [обратно]

6. Добре? (фр.). [обратно]

7. Но какво става? (фр.). [обратно]

8. Естествено! (фр.). [обратно]

9. Но не, мила моя! (фр.). [обратно]

10. До скоро! (фр.). [обратно]

 

 

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.12.2004, № 12 (61)