ДА УБИЕШ ПРЕМИЕР

(миракъл)

Емил Андреев

web | Да убиеш премиер

Първа част

Двор пред селска къща, до нея - сайвант, под него - човек.

СЕРАФИМ. Какъв прекрасен ден! Слънце, въздух - екстра! Намираме се в родната ми Реплянà - китно и безлюдно село в западния дял на Стара планина, между върховете Миджур и Св. Никола, на пет-шест километра от сръбската граница. Ей там, отдясно, над Горни Лом, извира реката Лом, която се влива в Дунава при град Лом, а ей там, отляво, между Чупрèне и село Търговище, е Върбòво. Там пък преди години падна американската бомба. Тогава братята европейци и братята американци бомбардираха братята сърби, после братята македонци и братята албанци се сбиха и то яко, после пък братята арабски терористи събориха братския световен търговски център, от своя страна братята американци и англичани, без братята руси, французи и германици, освободиха братски Ирак, братята израелци и братята палестинци пак се бият, въобще - братска работа. Само ние още не сме се сбили. Ние обичаме да помагаме на силните, тъй като сме бедни, но се имаме за богати. Все се ловим, дето не ни е работата! Но то, както вика бай Димитър Най Обичам, ние и сами ще си се оправим. На нас враг ни не трябва. Но за бай Димитър Най Обичам - после.

Значи, казвам се Серафим Йонин и съм на 62 години. Ерген съм и не съм се женил никога. Не че не съм искал... Абе, да ви кажа, добре, че не се обвързах! То такова време настана, че човек да се не жени, камо ли деца да прави, па и да му живее. Ей затова ще викам аз Рогатия, ама и за него - по-после.

Живея на долния край на селото, над Реплянска глама, която насудèм е каманяк и змии... А, казах “насудèм”, което значи “навсякъде”, та се сетих. По принцип аз говоря литературен български. Все пак, над тридесет години съм бил преподавател по музика в Педагогическия институт в Плевен. Там съм и живял, та се научих да говоря правилно, а не на тукашния диалект, който е смешен и малко грубичък, ама какво да ги правиш хората - така си говорят. Те не че са останали много, де! Бай Димитър Най Обичам, той си перка предимно на диалект, другите - особено когато са с мен - отбягват. Сандо, милия, комшията отляво, и той се придържа към диалекта, но на него му е простено, а и малко говори. Само повтаря има-няма пет-шест изречения като например: “О, я ги видò оня човек, видò го!” Става въпрос за Писателя, дето, да му се чудиш на акъла, си купи къща го-о-оре на ръта чак, над Селска нива. Или друга негова фраза: “Е па, за кво?” Може да ти отговаря така, докато ти дойде да хванеш едно дърво, па да го утрепеш. Или ще попита наивно с безумни, меки и добродушни очи: “Верно ли бе, бачо Серафине?” Никога не е слагал буквата “М” в края на името ми - все “Н”. Ама, аз не му придирям. Не е добре момчето, но и за него по-пòслемке. Ето, пак се изтървах! То е защото това си е нещо естествено - поостарях, откак почина мама по време на бомбардировките, останах си в Реплянà и то, така си е, от ден на ден - свиква човек. Но като бай Димитър няма да стана. Серсеминът му със серсемин! Когато за пръв път в Реплянà дойде Писателя...

Серафим отива встрани. Влиза бай Димитър, подпира се на тояжката и започва да си свирука. След него идва Писателя и се спира пред стареца.

ПИСАТЕЛЯ. Добър ден, дядо!

БАЙ ДИМИТЪР. Е, добър да йе! Ти, лàйсе, не си от туй.

ПИСАТЕЛЯ. Не съм от тука, позна...

БАЙ ДИМИТЪР. И за кво си дошъл у наше село?

ПИСАТЕЛЯ. Търся да купя къща. Много е хубаво тука!

БАЙ ДИМИТЪР. Е дако! Ама да заповниш, че у Реплянỳ ми пиемо лимонỳ ко плòвке! Хе, хе!

Серафим притичва от единия край и застава до Писателя, превежда му.

СЕРАФИМ. Това на литературен български ще рече: “В село Реплянà, Белоградчишко, ние пием лимонадата като патици.” Местна шега!

БАЙ ДИМИТЪР. Те ти и йош йедно: Йебà га, оно било клин за кàпу!

СЕРАФИМ. Такова де, това било пирон за шапка, т.е. да си закачиш шапката. Друга шега!

Серафим бързо се прибира на предишното си място. Писателят не го е забелязал. Смее се през глава, бай Димитър - също, но под мустак. Двамата вече си бъбрят развеселени нещо неразбираемо и излизат.

СЕРАФИМ. Е, видяхте ли! Абе, дивако дърти, така ли се приказва на човек умен, културен! Та ние, дето се казва, трябва да се гордеем, че е уважил селото ни и е решил да се засели край него. Утре, другиден, ще го прослави, а той: “Ко плòвке!” А пък, като захване с неговите истории Най Обичам, мани, мани! Но си го тача аз стареца! На 85 години е, а е жив като въгарец. 8 и 5 - 13, 3 и 1 - 4, хубаво число, показва дълголетие.

Друг от селото е Методи Недин, покрай четиридесет години, неуко момче, овчар, откакто се помни. Затова му викаме и Мето Пръча, тъй като пасе най-вече кози, а и много е надарен пущината. Бай Димитър само го занася за члена му и де що го види, му вика: “Уестия”. Абе, природата му дала на момчето, а тоя старец, от завист ли, от простотия ли, само го бъзика. Методи има къшла над къщата на Писателя и повечето там си стои, слиза в селото за цигари, хляб и най-вече за кръчмата. Ама се не къпе много-много, да не кажа хич. Напоследък бил нещо залудял по някаква журналистка от Радио София, без никога да я е виждал. Ей така, заради гласа й се влюбил в нея - много умно била говорела. Молил Пламенчо, да му напишел писмо от негово име и да й кажел колко много я обичал...

Серафим отново отива встрани. В другия край на сцената вече са Пламенчо и Методи. Пламенчо седи на маса и пише писмо, а Методи стои прав до него.

ПЛАМЕНЧО. Да пиша ли, че си от Реплянà?

МЕТОДИ. Абе, мани таа работа! Када е чула она за овой загубено село?

ПЛАМЕНЧО. Добре, ще пиша, че си от София. Значи... (мърмори си и пише. След малко...) Слушай какво се получи:

Е, Мето, какво ще кажеш?

МЕТОДИ. Йебà га! Пламенчо, яз май нищо не разбрах. Ама, убаво некакво ми се стори.

ПЛАМЕНЧО. Не е важно ти дали си разбрал, по-важното е журналистката да разбере. Ще продължаваме да пишем писма, докато самата тя не пожелае да те види. И ще успеем, запомни!

Пламенчо и Методи излизат, казвайки си окуражително: “Ще успеем!”

СЕРАФИМ. Как ви се струва? Не знам докъде ще я докарат! Да не стане като с оня, как се казваше?... Сирано! Пламенчо е много умно момче, но големият нос е на Методи у гащите. Шегувам се, де! Аз този Пламенчо най си го обичам. Огън е, като името си. Бил е офицер в КЕЧ Стара Загора при социализма, но рано го пенсионирали, уж по болест, а то, щото не можал да търпи как крадат по-големите началници. Леле, па днес как крадат! Пратили го в барутната фабрика на Горни Лом, все едно да наблюдавал. Абе, да го изолират и да му затворят устата. Той взе, че си хареса нашето село и се засели тук. Фабриката отдавна вече не работи, та и той се слỳня и брои стотинките като всички ни. Разведен е и има дъщеричка. Жена му го оставила още в Стара Загора. Избягала в Бургас с някакъв майор заедно с детето. “Лàйсе и он да е бил като наш Методи”, гаври се бай Димитър Най Обичам. “Жените дират мъже с големи керестета. Оно и я сакам сисести жени!” И се хили, дъртакът му нееден! Иначе Пламенчо е родом от Кюстендилското село Лобош.

Комшия от дясно ми е наборът Фончо, който само разглобява и сглобява един стар лампов телевизор “Опера 3”. Чиста антика! Седне зад телевизора, отвори капака и започне...

Серафим пак отива встрани. В другия край се появява Фончо. Той е седнал срещу стар телевизор. Масата е много голяма и върху нея, до телевизора, има лист кадастрон и химикал.

ФОНЧО. (С лампа в ръка.) Таа ламба се намира откъде набора Серафим Йонин. Да запишем. (Слага я върху кадастрона, очертава я с химикалката и пише под нея, сричайки на глас: “Ламба - откъде набора Серафим.” Отново бърка в телевизора и изважда поредния чарк.) А тава е кондензатор, черен - намира се откъде плевнята. Да запишем. (Фончо продължава по същия начин.) Тава па е кондензатор, ама червен. Он е накъде Сандови. (Така Фончо вади всички части от телевизора, докато накрая държи една в ръката си озадачен.) А те таа ламба сега как и къде да я опиша! Сал она остана, ама на листа вече нема празна посока. Къде да я турим? Къде, къде?... А, сетих се. Слага лампата върху кадастрона, очертава я и пише.) Ламба, много голема. Като погледнеш у телевизора, гледаш право у нея! (Излиза.)

СЕРАФИМ. Фончова работа! Служехме заедно с него. Бяхме радисти. Оттам му е останала любовта към апаратурата. Сега друго не прави - по цял ден сглобява и разглобява.

А в горния край, до бай Димитър, живее Павел Дивия, на който, след като си утрепа кравата на място, ей така, щото беше пиян, Пламенчо започна да му вика Савел, а и ние покрай него. И то как стана. Кравата се отелила преди месец. Павел Дивия, Савел де, я вързал за една круша и отишъл в кръчмата да пие и се напил. Цял ден пукал и привечер се сетил за кравата. А тя, горката, ожадняла, изтощена от телето и той като захванал да я отвързва от крушата, тя се дръпнала - животно, то не може да се контролира - и без да иска му притиснала пръста със синджира. На Павел Дивия това му и трябвало. Взел едно дърво и бой, бой, ама така я бил, че я пребил. Кравата, горката, паднала на земята, застенала и почнала да бере душа. Чак тогава Дивия се сапикясал какво бил направил и започнал да се мъчи да я вдигне. Но добичето - тежко, не става. Викнал той Фончо, бай Димитър Най Обичам, Пламенчо, къде кого намерил из Реплянà да му помагат, ала кравата издъхнала. Дивак! Така ли се бие животно! И то за какво - че му прищипала палеца. Ами тя, нещастната, цял ден на слънце, зажадняла за водица, той си прави кефа в кръчмата и си пие спокойно. Теленцето - от мъка - и то се спомина. А Павел, дивака му с дивак, после се оправдава.

Серафим отива встрани. В другия край - селската кръчма. На една маса седят: Павел Дивия, бай Димитър Най Обичам, Фончо и Пламенчо.

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Аз само веднъж я ударих, но на кравата кво й стана!

ПЛАМЕНЧО. Ти, бай Павле, си звяр! Ти уби майката на това невинно теленце, а и него го обрече на смърт. Ти не си никакъв Павел. Знаеш ли ти, че св. апостол Павел, на който си кръстен, преди се казвал Сàвел и ревностно преследвал християните. Тогава Иисус Христос му се явил и го попитал: “Защо ме преследваш, Сàвле?” И Сàвел прогледнал, преобърнал се и станал Павел, и пръв сред първите християни. Тебе, кой ти се яви и ти нареди така да биеш, а? За мен ти вече си Сàвел, оня нецивилизован дивак, който преследвал нашия Господ Бог. От днес ще си Сàвел Дивия, така да знаеш.

ФОНЧО. Абе, прав е Пламенчо!

БАЙ ДИМИТЪР. А яз, Павелчо-Савелчо, най обичам да сме у кръчмата сал двамата и ти да си подпил и да ти се ще да друснеш още една мастичка, ама да немаш пари, а я да имам и да ти не давам, па и кръчмара Денко да ти не дава на версия, и да си пием язе благо-благо мойта мента, и да си смигаме с Денко, и да си питаме дедовия. Те така най обичам!

Всички се смеят. Павел Дивия гледа виновно. Изчезват в глъчка и смях.

СЕРАФИМ. А Писателят, като разбрал за случилото се, написал разказ. Пламенчо ми го донесе, нищо особено. Написал го е от името на кравата. Абе, може ли животно да говори! На това, писателите, да им се чудиш някой път на акъла.

А сега да ви кажа какво съм решил да правя. Ще викам дявола! Да-а-а, ще го викам. Също като оня, Доктора, де, ще викам и аз Рогатия, щото вече не издържам. Не си мислете, че ще му искам някакви наслади, жени, пари, богатства и прочие. Нищо подобно! Вярно, от жена имам нужда, но не за това ще го викам. Може и да ми се смеете, но на мене вече ми дотегна да живея така, да гледам тая мизерия и мъка както в Реплянà, така и в цяла България. Омръзна ми да чета във вестника и да гледам по телевизора как се краде, убива и лъже. Народът така обедня, така оскотя, че сърцето ми ще се пръсне...

Отдръпва се назад. Отново селската кръчма. Тоя път на масата са Фончо, Методи, Павел Дивия и Писателя.

ФОНЧО. Та бомбата, значи, е от чист титан, а тоя метал е мнооого твърд и най-важното - скъп.

МЕТОДИ. Е па, така си е, кво друго да е! От титан, от титан...

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Ти, Мето, знаеш ли кво е това титан, та приказваш?

МЕТОДИ. Железо некакво, ама за него дават повече пари, нали Писателю?

ПИСАТЕЛЯ. Нещо такова. Само че, бай Фончо, аз не знам да правят бомбите от титан, пък и да е така, едва ли от тая, дето падна във Врбово, е останало нещо. Колко години минаха оттогава!

ФОНЧО. Ти недей! Това не ти е литература. Аз нали съм бил радист в казармата и знам.

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Фончо, Фончо! Като те лупна по главата, ще видиш ти един титан! Кой е луд да слага това скъпо нещо в бомба!

ФОНЧО. Що да не? В уличните телефони как слагаха платина? Аз нали съм разглобявал. Ами обедненият уран, той да не е евтин? Павле, ти от кво си утрепа кравата, само на бой налиташ!

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Гледай го сега - пак почна! Писателю, кажи му, че аз така си приказвам. Ама, не може, някак си, титан в бомба да слагат! Обеднен уран съм чувал, че слагат, ама титан... Той, обедненият уран, де, него изкупуват ли го?

МЕТОДИ. А кво е това обеднен уран бе, бай Павле?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Гледай сега, Мето! Обедненият уран е... как да ти кажа... един вид радиоактивен елемент, ама не е баш така лош като обогатения... Се едно бай ти Димитър без неговите бъзици “най обичам”...

МЕТОДИ. Значи тоя уран е като назе - беден, ама добър!

ФОНЧО. Абе, Павле, па ти като махнеш на бая ти Димитър “най обичам”, все едно е да вземеш на Сандо мотиката, а на Мето да му отрежеш оная работа.

ПИСАТЕЛЯ. Вижте сега, във връзка с титана и урана... Това са едни големи божества; Титан е син на Уран и Гея, но Зевс го побеждава и го хвърля в тартара...

ФОНЧО. Ти, писателю, хич не ме хвърляй в ситния върбак! Титанът си е метал и при това много скъп. Дай ние да идем и да копнем във Върбòво, да го изровим и да го продадем. Знаеш ли колко пари ще вземем!

МЕТОДИ. Колко, бе бай Фончо?

ФОНЧО. Много, Мето! Цяла година ще си бараш голямата работа и няма да мислиш за пари.

МЕТОДИ. И ще се обогатим като урана, нали?

ФОНЧО. А така!

ПИСАТЕЛЯ. Фактически, Фончо, ти не ме остави да довърша. Че титанът е метал - спор няма. Метал е и то сребристо бял, пореден номер 22 от таблицата на Менделеев, с относително тегло 47.90...

ФОНЧО. Ама е скъп, нали? Що да не идем да го изкопаем и да забогатеем, а? Тогава пак ще си разглобявам телевизорите по цял ден, ама няма да мисля какво ще ядем с бабичката. Дайте да вървим за лопатите!

ПАВЕЛ ДИВИЯ. То ако е за копане - да викнем и Сандо тогава. И без това по цял ден само това прави.

МЕТОДИ. Сандооо, яла вам, мойто момче!

ФОНЧО. Абе, Мето, за кво викаш сега? Ние без Сандо не можем ли? Колкото повече хора сме, толкова по-малко пари ще ни се паднат на човек. Тук сме четирима...

ПИСАТЕЛЯ. Мене не ме бройте!

МЕТОДИ. Е па, за кво бе, бай Писателю, ти не си ли сиромах човек като нас?

ПИСАТЕЛЯ. Като вас съм, ама...

ФОНЧО. Ей, това писателите винаги сте на терсене. Все вие най знаете и се дърпате от народа. Като не искаш - твоя работа. Павле, Мето, ние нали отиваме?

Двамата кимват в съгласие и последват Фончо, който става от масата. В тоя момент влиза Сандо с мотика в ръка, тримата сядат отново.

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Видя ли, Мето, кво направи!

САНДО. Некой май викна, а?

ФОНЧО. А, Сандо, седни мойто момче! (към Методи) Сега ти се оправяй с него!

МЕТОДИ. Е, кво като дойде и Сандо? На него пари требват ли му?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Що да не му трябват, бе! Нали, Санде?

САНДО. Е па, за кво?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Сандо, я да те черпя аз една ракия!

ФОНЧО. Ей, Павле, ти само за пиене мислиш. Недей му дава ракия, че Сандо и без нея си е шашав по цялата глава!

МЕТОДИ. Сандо, я кажи на тебе пари требват ли ти?

САНДО. Е па, за кво?

МЕТОДИ. Виде ли, бай Павле! Като намериме титана, че делиме на три, щом Писателя не ще!

ФОНЧО. Сандо, а ти остави мотиката и иди донеси кирка и лопата. Ще те водим на едно място да копаем заедно.

САНДО. Е па, за кво?

ПИСАТЕЛЯ. Оставете момчето, аз ще ви донеса и кирка, и лопата. (Става и се обръща към Сандо.) Санде, ела да си вървим!

САНДО. Е па, за кво!

ПИСАТЕЛЯ. Ще ти покажа едно списание...

ФОНЧО. С голи женски, нали?

ПИСАТЕЛЯ. Не е с голи жени, а с леки коли! Хайде, Сандо! (Прегръща го и двамата излизат.)

ФОНЧО. (Провиква се след тях.) Писателю, ние ти благодарим, ама си имаме кирки и лопати. Нямай грижа! (На другите.) Кво ми се прави на важен тоя писател? Като че ли е много богат! Дали го не знам!

МЕТОДИ. Оти бе, бай Фончо, нали пише книги?

ФОНЧО. Пише ми, дедовия!

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Точно така! И той като Пламенчо само ми се подиграва за кравата.

ФОНЧО. Оня ден Серафим ми рече, че писал нещо за тебе и нея. Абе, прави се на интересен, ама кой ти го чете тоя писател?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Прав си, Фончо! Ние обаче няма какво да се занимаваме с него, защото няма какво да губим, нали? Нашето тегло край няма, а и никой в тая държава не го е грижа за нас!

ФОНЧО. Така, така! Да бях по-млад, щях да стана партизанин и щяха да видят те така ли се отнася с обикновения човек!

МЕТОДИ. Е па, така си е, кво друго да е!

ФОНЧО. Сега, обаче, трябва да намерим титана и ще видят те като го продадем и забогатеем. Хайде, да вървим за инструментите!

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Води ни, Фончо, да идем и ние да се обогатим най-после!

МЕТОДИ. Така, така! Да се обогатим!

Излизат. Появява се отново Серафим.

СЕРАФИМ. Видяхте ли ги! Ще намерят те титан кога вàли вино! Полудяха от мизерия моите съселяни и вече не знаят какво правят. И да бяха само те, а то... Идва ми да се гръмна от мъка! Търпението ми свърши. Снощи цяла нощ не съм спал. Утре, викам си, ще дойде Св. св. Кирил и Методий. Хората букви ни дали, на четмо и писмо да учим себе си и другите, а ние дванайсет века по-късно още диви си ходим. И си рекох: цял живот на Господа Бог се уповавах и вярвах (аз пак си му вярвам), призовавах го и - нищо. Тоя път ще опитам с Рогатия. А дано той направи нещо. Ще го призовавам, ще го викам, за да ми се яви. Не вярвам много-много, ама кво друго да правя. Ето в тая торба съм взел козя козина, кокоши крак, изсушено мъдо от пръч, пикня от крастава жаба, жлъчка от прокукуригала кокошка, кожа от пепелянка, отвара от босилек, бръшлян и орлови нокти. Взел съм и тая тайна книга, в която пише как се вика дявола. Колко зор съм видял, докато намеря всичко - аз си знам! Ще седна тук, под сайвана, и цял ден ще правя магии по книгата и ще го призовавам. Ега дойде. И само да се яви, ще му кажа: “Давай, братче Велзувуле, или както там се казваш, давай ми някаква сила, да помогна на тоя народ, че вече не се търпи!” Да видим тогава какво ще стане? И да ми се смеете - това е положението. Така съм решил, пък то ще си покаже.

Така-а-а, хайде да се хващам за работа. А, забравих да ви кажа защо викаме на бай Димитър Най Обичам. Значи, тоя старец, както видяхте, е голям шашкънин. Умира да се бъзика и да измисля разни щуротии...

Серафим отново отива встрани. На средата излиза бай Димитър с тояжката. Подпира се и започва.

БАЙ ДИМИТЪР.Най обичам да е летно време и да е жега, жега, а я да съм с козите и да съм на сенкя, и оно да е жега, жега, та да кине, а мене да ми се пие вòда и да ме мързи да идем да си наточим, а у манерката да има колко два пръста вòда и она така да ври, ври от жега. Така най обичам.

СЕРАФИМ. (отстрани) Чуйте и това.

БАЙ ДИМИТЪР. Най обичам пак да съм с козите и да брулим орехи с тоягата, и она да се закрепи у клоняка, а я да се качим на дървото, и да се пресегам, пресегам да я фанем, и она - оооп, да падне на земята и я - нищо. Така най обичам. (Излиза.)

СЕРАФИМ. Пламенчо е обещал на бай Димитър, че ще му събере глупостите в книга, ще я озаглави “Най обичам” и ще я издаде. Народът щял да се попикае от смях. Аз, един, се съмнявам, но знае ли човек тоя народ утре на какво ще се смее. Само дано бай Димитър днеска не ми се яви и да ми се разприказва, че отиде прекрасният ден!

Да отворим сега книгата, а така, и да започваме. Значи, първо вадим изсушеното мъдо от пръч, взимаме хаванка и кълцаник и започваме да кълцаме. Трябва да стане на прах. Така пише тук.

САНДО (през оградата). Бачо Серафине, бачо Серафине! А ти кво прайш, а?

СЕРАФИМ. Леле Сандо, само ти ми трябваш. Кво прайм! Ами дървим го за любопитни. Ти и така, и така нема да ме разбереш. Я ми кажи, прекопа ли?

САНДО. Прекопах, бачо Серафине, прекопах. Айде, отиваам пак да прекопам.

СЕРАФИМ. Бягай, бягай, че ако валне дъжд, нали знаеш! (Сандо се скрива.) Горкият! Толкова е наивен и глупав. Абе, луд си е. Да ви кажа сега защо копае. Значи Сандо много... такова... пипа се... как да ви кажа... онанира... абе... с една дума лъска бастуна, ама яко - по цял ден. И понеже не е с всичкия си, ходи и по двора. Седне на земята, извади го и почва. Гледам го един ден и му викам: “Абе, Санде, мойто момче, недей така по двора да млатиш и да се цъкаш къде ли не. Намали малко, ще ти изтече мозъка!” Ама той се не разбира от дума и си продължава. Бре, днеска така, утре така... Омръзна ми да го гледам да присяда по двора и да блъска. Ядосах се един ден и му викам: “Ей, Сандо, абе семе е това, така ли се хвърля по земята. Ами, ти знаеш ли, че като валне един дъжд, ще поникнат ония ми ти хора - няма да могат да ги изхранят баща ти и майка ти. Бързо да вземеш една мотичка и да прекопаш, че ще видиш като щръкнат по целия двор човеци!” Тоя Сандо повярва, уплаши се и, като взе мотиката, за един час прекопа навсякъде, където е присядал - абе, кажи-речи целия двор. И започна по-малко да се пипа. Мотиката го уморяваше. Луд, луд, но като знае, че после трябва да прекопава, усети причинно-следствената връзка. Аз започнах да го окуражавам и да му казвам, че хубаво трябва да прекопава, иначе човешкото семе е силно, не е като другото, и лесно хваща. И сега той току няма-няма и идва да ме уверява, че е прекопал. Но пак си блъска, щом по цял ден е с мотиката. Та така за Сандо. След Пламенчо, него най си обичам. Разказвам един ден на Писателя за Сандо, той се смее и ми казва, че и Гогол много онанирал, дори някакъв руски психолог, Александър Еткинд се казвал, бил писал, че Гогол от онаниране и умрял. Аз не знаех тая работа, но си мисля: Гогол може и да е онанирал, но е останал в историята и е велик писател, а Сандо си лъска бастуна и никога нищо няма да напише. Споменах Гогол, та се сетих. Гледал съм навремето неговата “Женитба” в плевенския театър. Много ми хареса. Абе, Гогол си е Гогол, а Сандо кой е? Но да го оставим, него, както се казва, природата го е поощетила малко. Иначе е добро момче. То само той е младеж в Реплянà, трябва да си го тачим... Значи скълцваме мъдото на прах...

МЕТОДИ. (Зад кулисите.) Бай Серафиме-е-е, вкъщи ли си?

СЕРАФИМ. Айде, сега и Методи! Преди да е дошъл, искам да ви споделя, че аз никога не съм се обръщал към него с прякора му Пръч. Ние така помежду си го наричаме, но пред него - не. Само бай Димитър, само той нищо друго му не вика, а все Пръч. Срещне го: “Ей, Пръч, къде одиш с тоя уй бе?” Или: “Абе, Пръч, ти що си се напил пак, бре!” Мръсен старец, да му се чудиш с какви уста яде! Дори едно свое Най Обичам е измислил за Методи: “Най обичам, казва, на Пръча да му се сака от женска, да му се сака, сака, та две да не види, а оно да нема. И кога Пръча иде горе при козите, още повече да му се сака и баш тогава у село да дойде Мара циганката от Чупрèне, къде сал яз не съм я таковал... Така най обичам!” Дивак!

Влиза Методи.

МЕТОДИ. А, ти си бил тука, а яз те трàжим у предния двор.

СЕРАФИМ. Какво има бе, Мето, какво те води насам?

МЕТОДИ. Тражим бай Димитър да ми даде едно лекарство за козите. Да е минал оттука?

СЕРАФИМ. Не е, не е! (Настрани.) Ама, хич ми не трябва! То и ти баба си не дириш тука... (Към Методи) Друго има ли?

МЕТОДИ. Не, я сал за него дойдо... А Пламенчо да си га виджувàл?

СЕРАФИМ. Абе, ти не можеш ли да говориш български като хората! Виджувàл! Виждàл се казва. Не съм го виждал. За какво ти е?

МЕТОДИ. Е па... теквой... такова, де... бе му поръчал една работа...

СЕРАФИМ. За писмата ли?

МЕТОДИ. Йебà га! Он ти е казал?

СЕРАФИМ. Защо да ми не каже? И какво лошо има в това? Влюбил си се, обичай си я - в това няма нищо срамно. Де да можех и аз! Аз, Методи, искам само да ти помогна. Затова Пламенчо ми каза. И ти не му се сърди.

МЕТОДИ. Не бе, бай Серафиме, знаеш, че те много уважавам, ама теквòй... такова, де, срам ме е. Нали!

СЕРАФИМ. От чувствата си няма да се срамуваш. Любовта е най-великото нещо. Твоята любов обаче ще си остане несподелена, ако Пламенчо не напише писмо до журналистката. Ти нали знаеш как се казва?

МЕТОДИ. Знам, знам, но като не съм гю виджувàл... виждал, значи. Пък и бай Димитър само ме бъзика. Що ми требва да му кажем!

СЕРАФИМ. Ето, нà, от бай Димитър не те е срам, а от мене... Слушай, бай Димитър само си се занася, но иначе те обича като син.

МЕТОДИ. Абе! Вика ми: “Ей, Пръч, па таа журналиска да не е луда! Она нема цифката да си фърли връз тебе!” И яз кво да прайм? Май е по-добре Пламенчо да не пише други писма, ти кво, че кажеш?

СЕРАФИМ. А-а-а, писма трябва да се пишат! Да се знае бе, Методи. Не че тя... но всичко се случва... Добре де, ти като как се влюби точно пък в нея?

МЕТОДИ. Ами... Нали по цел ден слушам радио. И тя така умно говори, и благо... Не знам, нея като да си я представям, когато я чуя... Руса една такава, зеленоока и слабичка... (Замечтано) Кожата й глааадка и бела като млеко, вратлето й тъничко като дренова клонка, а сиските й напращелиии!... и се люлят, люлят, кога оди!... От друга страна, она може и да не е руса, може и да е с кафени очи, па даже и да е по-дебелшка така, по-гъзееста - да има кво да ловиш... Ама, яз секаква си я обичам, щото убаво ми вреви... говори, де! Като си отвори устата - ниже думите като мъниста. Чак по миризмата я усещам - на пролетно цвекье ми мирише! А на мене като ми просветне на душата и ми стане така кеф-кеф, та чак ми иде да... (Запява)

Що ми е мило и драго
мома журналиска да люба!
Вечери късно га дойде -
в устенца да я целуна.
Сутрина рано га стане -
снагичка да й разкърша...

Ееех, често съм си пел така, не е да не съм, но некое говедо се включи у радиото и преебе работата. Викам си, ако един ден ми е писано да я вида, ще й река: “Недей, драгинка, им дава думата на тия диванета! Само ти развалят приказката!” А она, милата, вместо да ги образди, да ги сиктердоше и да ги прати у курец, она им се смее-смее... Кой знае па ква е убава, кога се засмее, а бай Серафиме?... Йеба га! Я па яз кво се заплеснах! Май е по-добре да не пишеме, нали?

СЕРАФИМ. Не, не! Трябва на всяка цена. Кураж трябва и нахалство, не бива да оставаш неженен. Гледай мене и не питай.

МЕТОДИ. Она па баш мене че ỳзне... вземе де. Кой я знае нея кой я...

СЕРАФИМ. Остави, не мисли така... Хайде, сега си иди, като дойде бай Димитър, (настрани) дано не дойде... ще му кажа, че си го търсил за лекарството. С Пламенчо ще обсъдим как най-добре да стане работата. Хайде!

МЕТОДИ. Добре, бай Серафиме, остани си със здраве. Я баш не вервам де, ама... (Излиза.)

СЕРАФИМ. Горкият! Кой ще го вземе него? Пфу! Нали усетихте как понамирисва. Може да е надарен, може членът му да е като качамилка, ама си е глупав, завалията. А жените обичат да им говориш, да ги лъжеш, да им сваляш звезди, па и пари да имаш... Знам аз, затова съм ергенин. Най-много някоя уроспетина да се лепне за него. Но да го оставя аз Методи, че работа ме чака.

Значи скълцваме мъдото... после... кво пише тука... взимаме козята козина, нарязваме я на ситно... Сега трябва да донеса съдинка, за да я сложа в нея и да я кипна заедно с отварата, а след това... я първо да донеса съдинката.

Влиза в къщата. Докато той се бави вътре, чува се звън на хлопки и чанове, гласът на бай Димитър, който вика: “Лиле! Лиле! Ела мойто момиче!” После той влиза в двора заедно с една коза. Застава до масата и гледа към хаванката, козята козина и торбата. Гледа, гледа, потрива си главата под каскета и изразява явно недоумение. Обръща се към козата, казва й едно: “Аха!”. Серафим влиза и го заварва до масата.

СЕРАФИМ. Ти откъде изникна бе? Кво гледаш!

БАЙ ДИМИТЪР. Е па... Кво, че прайш с таа козина, да не е да викаш гявола!

СЕРАФИМ (настрани). Леле, тоя старец ще развали всичко! (Към бай Димитър.) Глупости! Дявола... Абе, ще си правя илач за колената, че нещо ме болят. Кво те води насам? И защо си довел тая коза?

БАЙ ДИМИТЪР. Яз па си рекох, че гявола че викаш. Нищо, дойдох да те видим... Това е Лилето бе, нали знаеш?

СЕРАФИМ. А, да, дето я храниш с бонбони, нали?

БАЙ ДИМИТЪР. С бамбонье, Серафимчо, та да й е благо на душата, щото много ме слуша и сал с мене си оди. Ама, най обичам яз да съм с козите горе у балкана, Лилето да е до мене и да бръкнем у джеба да й дадем бамбонье и да видим, че оно нема, че съм ги забрайл у село. Те така най обичам! Методи идва ли?

СЕРАФИМ. Идва и пита за някакво лекарство.

БАЙ ДИМИТЪР. Е, да ти го остайм на тебе. Тия дни нема да одим горе, а че пасем козите у дола, оти ме мързи некакво. (Вади кутия и я слага на масата.) А па, Павелчо Дивия дума, че кравата му сама си умрела. Не бил я пипнал с пръст. Кога с Фончо отидоме, она вече береше душа, а по муцуната й - кръв. Не бил я пипнал! А отдека таа кръв?

СЕРАФИМ. Остави го Павел, него Господ ще го съди!

БАЙ ДИМИТЪР. Господ! Яз че го съдим, неговата макя, да види он така ли се трепе добиче. Лилето сал едно млеко ми дава и с бамбонье я раним, а он. Цело теле му дала кравата! Знаеш ли кво, най обичам яз да имам млого пари, ама млого, млого и Павел Дивия да дойде и да ми сака на заем, та да си купи нова крава, а яз да му опалим един шамар и да му речем: “Ай сиктер оттука!” и да му не дадем. Те така най обичам. Лиле, ела мойто момиче!

СЕРАФИМ. Ти се не люти, де! Кво очакваш от пиян човек!

БАЙ ДИМИТЪР. Абе и ние пиеме, ама с бога и прилика. Кажи сега за новата власт! Май и она нещо, а? Ние ли нефèламе, власт ли кекава... все на ебèм ти стрàна оди, бре!

СЕРАФИМ. Остави я ти политиката и си гледай козите и старините. (Настрани.) Ще видиш като извикам дявола как ще се оправи и народ и власт!

БАЙ ДИМИТЪР. Гледам си ги яз, ама ората се пошашàвиха. Завчера питам Писатела кво мисли за властта, а он ми дума за некакъв си Тóро, американец бил, дека живел у гората като него. Та тоа, американеца бил рекъл, че най-добра била онаа власт, дека управлявала най-малко. И взе да ми ги плямпа едни! Е, като колко малко, питам!

СЕРАФИМ. Не като време, бе бай Димитре!

БАЙ ДИМИТЪР. Знам яз като кво, ти не ме бъркай с пикия поп. Ама тоа Тóро, дека ми го поменува Писатела, идвал ли е тука, па да види ние кви ора сме. А бре! Най обичам некой да ми приказва така че напрайш, онакà че напрайш и яз да кимам с глава, да кимам и да викам: “Аха!” и после да си прайм кво си сакам. Те така най обичам. А тоа Тóро, лàйсе и он да е правил кво си сака, щом е живел у гората. А я да одим, че козите кой знае накъде са фанали. Дай на Пръча лекарството и му кажи да си пита големия курец.

СЕРАФИМ. Хайде, утре ще се видим. (Бай Димитър излиза.) Ох, дано ми се не домъкне пак. Разбрахте ли сега защо му викаме Най Обичам. За всяко нещо си има обяснение. Но как се сети и стареца му! Гявола ли, че викаш, а! Брей нищо не можеш да скриеш от него. Оф, давай да продължавам.

Ето я съдинката. (Чете и действа едновременно.) Слагам накълцаното мъдо в нея, нарязвам козината, сипвам отварата и турям на печката. Като кипне, изстисквам жлъчката от прокукуригалата кокошка, капвам малко от жабешката пикня. Ври така 666 секунди, значи 11 минути и 6 секунди, махам от огъня и оставам да изстине. После прецеждам, увивам около кръста си кожата от пепелянка, взимам кокошия крак, топвам го в отварата и започвам да ръся в пет посоки, на обърната петолъчка. Не спирам да ръся и едновременно да повтарям: “Шума вълна - дупка пълна, Сатаната под земята, тук да дойде, с мен да пойде!” И да не спирам, докато не се яви.

След като е готов с отварата, Серафим започва да ръси и да повтаря заклинанието. Това трае около минута, защото на оградата се появява Сандо.

САНДО. Бачо Серафине, бачо Серафине! Прекопах!

Серафим се сепва, подскача от страх и скрива бързо кокошия крак в джоба си. Плюе си в пазвата.

СЕРАФИМ. Пу, пу, пу! Абе, Сандо, що си не седиш дом, бре!

САНДО. А ти кво прайш, кво прайш!

СЕРАФИМ. Оф, кво прайм... Бъркам тук едно лекарство.

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Е па, за колената ми!

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ (настрани). Тоя няма да ме остави на мир. Я чакай да го изпратя аз при Методи да му занесе лекарството. (Към Сандо.) Слушай, Санде, хайде, моето момче, да отнесеш тая кутия горе при бачо си Методи. Искаш ли?

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Трябва му за козите.

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Да ги лекува, бре!

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Да ги лекува, нали за това е лекарство?

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ (настрани). И така ще ме пита до второ пришествие! (Към Сандо.) Я взимай кутията и бягай при Методи, че като хвана греблото! (Подава му кутията.)

САНДО. Добре, бачо Серафине, добре, ама първом да прекопам, а?

СЕРАФИМ. Абе, после ще прекопаш, отивай сега, бързо!

САНДО. Отивам, бързо!

Излиза, повтаряйки зад сцената “Отивам, бързо!” няколко пъти.

СЕРАФИМ. Уф, махна ми се от главата. Но иначе е добро момче. Няма и 30 години и е чист като сълза, ама не е с всичкия си, горкият!... Докъде бях стигнал? А... “Шума вълна - дупка пълна, Сатаната под земята, тук да дойде с мен да пойде!”

Повтаря заклинанието и ръси няколко минути, без да спира, докато пред него не се появява козата Лилето.

СЕРАФИМ. Е, тая коза сега откъде се взе! Уж само с бай Димитър ходи. (Към козата.) Лиле, хайде, махай се оттука, върви при стопанина си! (Гони я с ръце и вика ъррр, къш, чиба. Козата стои пред него и не мърда.) Бонбони нямам, хайде, бягай! Изчезвай оттука! (Продължава да я гони. Изведнъж Лилето се превръща в чудно хубава жена, облечена само в лека туника. Серафим пада на земята онемял. Плюе си в пазвата и се кръсти!)

ЛИЛЕТО. Викаш ме, Серафиме, ето ме!

СЕРАФИМ. (Заеква) Ама, чччакай... кккакво ссстава... лелеее!

ЛИЛЕТО. Я се стегни и се дръж като мъж! Хем ме викаш, хем се плашиш. За какво съм ти тогава?

СЕРАФИМ. Но ттти... ти ли си дддявола?!

ЛИЛЕТО (иронично). Не, света Анастасия съм! Дяволът съм, разбира се! Сатаната! Нали мене призоваваш досега.

СЕРАФИМ. (поокопитен). Е, не знаех, че си жена. Другояче си те представях.

ЛИЛЕТО. Аз мога да бъда и хермафродит, но това не ти влиза в работата. Казвай сега за какво ти трябвам!

СЕРАФИМ. Значи, нещо като Лила-Самовила? Боже, не съм вярвал...

ЛИЛЕТО. Не споменавай началника, иначе си отивам. Хайде, че Доктора ме чака. С него имаме още работа. Той не е такъв прост даскал като тебе. Нà, като си ме завикал! Казвай бързо!

СЕРАФИМ. Виж сега... А как да се обръщам към тебе?

ЛИЛЕТО. Както искаш. За удобство, може и Сатаналиле. Слушам!

СЕРАФИМ. Та, братче Сатаналиле, аз такова...

ЛИЛЕТО. Какво братче съм ти аз на тебе! Я да внимаваш!

СЕРАФИМ. Ти извинявай, аз нали съм Серафим, на ангел съм кръстен, а ти като паднал ангел, та си рекох...

ЛИЛЕТО. Глупости са това, ваши измишльотини! Карай по същество!

СЕРАФИМ. Добре, по същество... Абе... много лошо живее нашият народ, г-жо Сатаналиле. Глад, мизерия, смърт и мъка, с една дума - зле.

ЛИЛЕТО. Това го знам. Ти какво искаш: власт, пари?

СЕРАФИМ. О, аз такива работи не ща! Сила някаква ми дай да помогна на моя народ, мъка ми е да го гледам така!

ЛИЛЕТО. Ти за това ли ми губиш времето, света да оправяш!

СЕРАФИМ. Е, аз света чак не искам да оправям, нищо, че и той не е със света, но за нас си тука...

ЛИЛЕТО. Сбъркал си адреса, мой човек!

СЕРАФИМ. Недей така, г-жо Сатаналиле, за добро те викам, силица ми дай някаква да помогна на тия хора, че така повече не може. Малко искам, не ща много.

ЛИЛЕТО (замисля се). И каква сила точно искаш?

СЕРАФИМ. Ами, да речем, можеш ли да ме направиш да ставам невидим, когато си поискам?

ЛИЛЕТО. Лесна работа, но защо?

СЕРАФИМ. Мисля си, че като не ме виждат, аз ще мога така да предотвратявам разни работи. Например, някой иска да изнасили и убие жена, аз хващам убиеца за гушата и мамката му... Или пък, детенце някое, болно от тежка болест, а трябват много пари за операция в чужбина, но родителите му нямат... И аз, нали съм невидим, отивам веднага при някой богаташ с дебел врат, взимам парите, без да го питам, плащам и детето е излекувано.

ЛИЛЕТО. Много искаш, Серафиме. Аз положителна сила не давам. Друго измисли!

СЕРАФИМ (мисли). Добре, де! Спрей някакъв, вълшебен, дето да вкаменява. Реши ли някой да краде и аз - фъс, крадецът става на камък. А?

ЛИЛЕТО. Наивно!

СЕРАФИМ (ходи напред-назад). Ами, аз май... Лоша сила, викаш... Лоша, лоша... Че то освен да убивам от яд, друго не се сещам...

ЛИЛЕТО. Виж какво, Серафиме. Ти не знаеш още какво искаш. Аз сега ще те оставя. Давам ти половин час. Но запомни: каквото и да е желанието ти, то трябва да е деструктивно, да разрушава, да е лошо. Аз съм дявол, а не доктор. Доктора е германец и ей го докъде стигна. И щом се съгласиш, връщане назад няма. Разбра ли!

СЕРАФИМ. Разбирам аз, но като не знам...

ЛИЛЕТО. Твоя работа. След половин час съм тук и да си готов. Иначе да не си посмял да ме викаш повече! Ясно!

Лилето пак става на коза, изблейва няколко пъти и излиза.

СЕРАФИМ. Леле! Що ми требва на баир лозе! Ами сега! Сам си го натресох. И какво да правя? Май ще трябва да убивам. Мисли, Серафиме, мисли! (Крачи нервно, лови се за главата.) Що пък да не убивам? Щом е за добро! Целта оправдава средствата... Абе, как така ще убивам? Та аз кокошка не съм заклал през живота си. Брей, че дилема!

Влиза бай Димитър.

БАЙ ДИМИТЪР. Абе, Лилето я нема бе, Серафимчо. Да си я виждàл?

СЕРАФИМ (настрани). Край, свърши се! Сега тоя ще започне с неговите глупости! (Към бай Димитър.) Не съм я виждал, бай Димитре, ама, моля ти се, върви си, че имам важна работа!

БАЙ ДИМИТЪР. Днеска и давах банбонье, а она що така?

СЕРАФИМ. Остави ме, остави ме, моля те (Почти го избутва.) Ако я видя, ще я задържа. Хайде, бягай!

БАЙ ДИМИТЪР. Чекай бе, Серафимчо, чекай да ти думам за твоя набор Фончо. Кво сал ме гониш? Да не би да си решил да ебеш гявола, та си такава àла да ме гониш. Айде де! Я съм ти дедо, бре!

СЕРАФИМ (настрани). Няма спасение. Да става каквото ще. Сега оная ще дойде и аз - нищо. Куче къде не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата. Та и аз така.

БАЙ ДИМИТЪР. Кви вълци са ти у главата пролетно време! Я слушай за наш Фончо. (Серафим сяда безпомощен на земята.) Та тоа серсемин да земе на старо още по-голем телевизор. Сега и него че бърничка и троши. Нема ли друга работа тоа човек! А яз най обичам Фончо да си е разглобил телевизорите, да ги е описал на картони и така да седи, седи и да си ги гледа и да им се радва, и яз да минем изотдире и да му земем картоните и да го питам после как че ги сглоби. Те така най обичам!

СЕРАФИМ. Оф, бай Димитре, а бегай бе! Мани се с твойте глупости. Моля ти се!

БАЙ ДИМИТЪР. Еее, ти па! Айде, отивам си, щом ме така гониш! (Тръгва, нареждайки.) А яз най обичам Серафимчо да е на зор и да има некаква работа и да ме гони, гони, а яз да седим и да се прайм на пет пари у кесия и да си не одим. Така най обичам. (Излиза.)

СЕРАФИМ. За тоя ли дивак съм седнал да се грижа! Какво да му помагам на такъв! Да беше Пламенчо сега тука! Но няма време... Какво, какво да искам? Леле, че се оплетох!... Ей, нека да видим какво ще ми каже Сатаналила, пък да става каквото ще!

В тоя момент се появява Лилето като коза, оглежда се, проблейва и отново се превръща в жена.

СЕРАФИМ. Ето те отново. (Настрани.) Ама е хубава пущината!

ЛИЛЕТО. Много умувахме по твоя въпрос, Серафиме. Дори и Доктора се включи. Той каза, че си кръгъл глупак, щом искаш такива работи. Накрая решихме каква сила да ти дадем. Ако я искаш - подписваш и получаваш, ако ли не - стой си тук в Реплянà и се терзай. Казвай!

СЕРАФИМ. Като съм я докарал дотук! Каква е силата?

ЛИЛЕТО. Значи, тъй като мисълта е най-силното оръжие за вас, хората - да не ти обяснявам нейните качества, как от нея тръгва всичко и т.н. човещини, - решихме да те дарим със силата да убиваш само с мисъл. Виждаш нещо живо, помислиш си и то умира. Можеш и без да го виждаш, може единствено да си чел за него. Достатъчно е да напишеш на листче името му, да си го лепнеш на челото, да потриеш този пръстен 6 пъти и живото същество умира - човек, животно, дърво и т.н. Ето ти пръстена, решавай. Без него няма да стане.

СЕРАФИМ. И всичко това е възможно?

ЛИЛЕТО. От теб зависи.

СЕРАФИМ (ходи напред-назад, мисли). Добре! Давай пръстена!

ЛИЛЕТО. Първо подпиши тук. Този договор само началникът, оня горе, може да го развали, иначе силата ти се дава за 66 часа - два дни и 18 часа. Сега е 11 часа сутринта на 11 май. В 5 часа сутринта на 14 май силата ти изтича. Дотогава каквото направиш - направиш. След това си взимам пръстена. Излишно е да ти казвам, че душата ти остава при нас.

СЕРАФИМ. Да подписвам, докато не съм се размислил. То се е видяло, че при вас ще бъда.

Серафим подписва договора и взима пръстена.

ЛИЛЕТО. Хайде, желая ти успех! Доктора има да ти се смее. До 5 часа сутринта на 14 май! (Превръща се отново в коза и излиза.)

СЕРАФИМ (слага пръстена на безименния пръст на дясната си ръка). Стана тя, каквато стана!... Ама, как се уморих! Я да си полегна на миндера, тук под сайванта, и да решавам кого ще убивам. Два дни и 18 часа не са малко време. Мога да затрия човечеството. Ще викна и Пламенчо да помага. Нали е бивш военен. Няма как, ще убивам, щом е за благото на хората. (Ляга.)

Край на първа част

Втора част >>>

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.10.2004, № 10 (59)