ДА УБИЕШ ПРЕМИЕР

(миракъл)

Емил Андреев

web | Да убиеш премиер

Втора част

Серафим спи на миндера. След минута-две се събужда и се надига.

СЕРАФИМ. Опа, аз май съм заспал. Мале, какъв сън сънувах. Колко е часът? Минава дванайсет - мога да ви го разкажа. Значи, Лилето, козата на бай Димитър, ми се яви и се превърна в жена-дявол, някаква жена-вамп, ама хубава една такава и ми даде... (Протяга се и вижда пръстена на дясната си ръка. Скача като ужилен.) Леле, боже! То не било сън! Тоя пръстен... Тогава всичко е истина. За два дни и 18 часа аз имам силата да убивам само с мисъл която и да е жива твар, дори и да не съм я виждал, само да й напиша името на листче, да си го лепна на челото и да потрия 6 пъти пръстена. (Вика силно.) Майко-о-о!

На оградата се показва Сандо.

САНДО. Бачо Серафине, оти викаш?

СЕРАФИМ. А, Санде, пак ли си ти? Нищо, мойто момче, нищо, аз само така... Занесе ли лекарството?

САНДО. Занесох го, бачо Серафине. А сега да прекопам ли?

СЕРАФИМ. Ама, ти пак ли? (Показва с ръце.)

САНДО. Е па! Кво друго да прайм?

СЕРАФИМ. Добре, добре...

САНДО. Къв е тоа пръстен, много убав, не е ли така?

СЕРАФИМ (скрива ръката си отзад). Пръстен като пръстен - златен. Подарък ми е от мама. Я, ти бързо да идеш да викнеш Пламенчо, че ми трябва, и после ще прекопаш.

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Тръгвай за Пламенчо веднага!

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Ей, Сандо, бегай бърже да те не лупнем с тоя пръстен у главата, че ще видиш за кво! Бегом!

САНДО. Бегом, бегом, бачо Серафине.

Излиза, повтаряйки си “Бегом, бегом!”

СЕРАФИМ (озарен). Абе, хора, ама аз сега мога да убия Сандо, нали! Тръквам пръстена 6 пъти и хоп - Сандо няма вече да си ръси семето по двора. Лелеее!... Но как така точно него ще убия? Сандо, дето толкова го обичам! Но мога спокойно, значи... Я по-бързо да идва Пламенчо, че да се захващаме за работа...

Дали да проверя вярно ли имам такава сила, или всичко е било все пак сън... И като какво да убия. Човек няма да е! Да пробвам с растение. Ей на, тоя вреж боб, например, а? Добре де, но като умре стръка, после няма да имам боб. А, ето този щавляк, лапад, де, той вече не става за ядене баш. Как беше? Гледам го и потривам пръстена 6 пъти. И само това! (Отива до лапада и потрива пръстена, като брои бавно и на глас до 6. Растението в миг изсъхва и пада на земята.) Малей, вярно бе! Не е сън. Уф! Така и с човек мога! Каква сила само! Сега аз мога да стана най-великият мъж на планетата, един вид Господ! Бррр! (Притреперва!) Ама как аз, Серафим Йонин, 62-годишен ергенин от село Реплянà, Белоградчишко, дето никой ме не знае, ще съм най-могъщият на света! Как, как?! Ето че лападът си отиде.

Влиза Пламенчо.

СЕРАФИМ. А, Пламенчо, ето те и тебе. Бързо, мой човек, бързо, че кървава битка настава!

ПЛАМЕНЧО. Какво има, бай Серафиме? Какъв е тоя зор. Сандо ми ги говори едни несвързани, та си рекох да не си се пребил нещо.

СЕРАФИМ. Нищо ми няма. Ела сега да видиш. (Завежда го при лапада.) Гледаш ли този стрък щавляк тука?

ПЛАМЕНЧО. Да, разбира се.

СЕРАФИМ. Е, преди малко той си беше жив и здрав, а сега?

ПЛАМЕНЧО. Нищо не схващам.

СЕРАФИМ. Ела! (Завежда го при друг стрък лапад.) Гледай! (Потрива пръстена си и брои до 6. Стръкът на секундата изсъхва.) Видя ли? Убих го само с мисъл.

ПЛАМЕНЧО. Ама, това ти ли го направи?

СЕРАФИМ. Аз, аз, мойто момче. Аз вече мога да убивам с мисъл, каквото си помисля - човек, звяр, птица, растение... Сдобих се с такава сила. Не ме питай как! Да не губим време, че имам само два дни и 18 часа. Нали все си говорим колко сме зле, как все на лошо отива тоя свят. Хайде, сега имаме сатанинската сила да убиваме преспокойно, давай да видим какво можем да направим!

ПЛАМЕНЧО. Бай Серафиме, тая работа ме плаши. Как така ти ще можеш да убиваш безнаказано. Да не си Господ-Бог!

СЕРАФИМ. Нещо такова. Но аз няма да убивам добрите хора, а само лошите.

ПЛАМЕНЧО. А как ще разбереш кой е лош?

СЕРАФИМ. Нали затова те викам, заедно да помислим.

ПЛАМЕНЧО. А, не! Аз такъв грях не поемам. По-добре викни Писателя.

СЕРАФИМ. Абе, писателя! Той някоя фантасмагория ще измисли, та да утрепем половината човечество. Мани го него. Ти, ти кажи!

ПЛАМЕНЧО. Не знам. Страшна е тая работа. Значи само като си помислиш, а?

СЕРАФИМ. Не видя ли лапада? Ако искаш да пробваме ей с оная гугутка отсреща на дървото?

ПЛАМЕНЧО. Недей, моля те! Какво ти е направило птичето!

СЕРАФИМ. Прав си. Аз, докато Сатаналилето ми обясняваше договора...

ПЛАМЕНЧО. Кое е това Сатаналиле?

СЕРАФИМ. Сатанаил, Сатаналила, Дявола, де. И аз като доктор Фауст подписах договор, иначе кой ти дава сила без договор? Не ме гледай така, не съм луд. Искаш ли да пробвам с гугутката! Или по-добре с Павел Дивия? И без това е такъв звяр!

ПЛАМЕНЧО. В никакъв случай. На Павел му стига, че вече всички в селото му викат Савел. Наш човек е, бил е пиян, не се е удържал...

СЕРАФИМ. Ами, то така стават работите бе, Пламенчо. Тоя бил пиян, оня - луд, друг - лаком, трети - перверзен... Затова сме на тоя хал.

ПЛАМЕНЧО. Това, да ме прощаваш, си е чист фашизъм. Не може така да се прочистват хората. Само със смърт не става. Трябва по степен на виновност. Всеки е невинен до доказване на противното. Така е устроен светът. Нужно е някакъв генетичен скок да се извърши, за да станем по-човечни, но така - с убийства - не става. Ти чел ли си “Спасителят в ръжта”?

СЕРАФИМ. Като по-млад съм чувал за тая книга, що?

ПЛАМЕНЧО. Е, там има един герой, Холдън, който иска света да е една огромна ръж, хората да са невинни като деца, да има някъде една голяма дупка, която само той да знае и да предпазва всеки, който се запъти към нея. Метафора! Хубава, ама метафора! И от нея какво произлезе? Само дето убиецът на Джон Ленън държал “Спасителят в ръжта”, докато стрелял. А ти искаш да предпазиш като изтребиш сума ти човеци... Не може така. Знаеш ли, ако подобна сила попадне у някой недобросъвестен тип? Добре, че ти си свестен!

СЕРАФИМ. Аз мога да бъда и гад, но дай сега ние с тебе да решаваме как да постъпим, защото онази Сатаналила друга сила ми не даде. И аз исках с добро, но не стана... Докато те чаках, си виках: да утрепем двама-трима престъпника, от ония, които изнасилват и убиват деца и жени, и да разгласим, че с всеки така ще се случи, докато не се вземат мерки.

ПЛАМЕНЧО. И престъпниците ще изчезнат! Колко си наивен. Обществото така е устроено, че не може без престъпници. Ти да не мислиш, че хората искат да има убийци, крадци и мошеници. Никой ги не иска за себе си. Е, за другите може. Но знаеш ли ти каква скука ще е без престъпници. Няма да има ни кино, ни вино! А и ти си наясно, че покварата тръгва отгоре надолу.

СЕРАФИМ. Ами, да започнем отгоре. Убиваме един премиер и заявяваме: ако тия под него не се оправят, идва техният ред.

ПЛАМЕНЧО. И веднага ще ти пратят спецчасти да те ликвидират. Американците чак тук, във Върбòво, бомба хвърлиха, после в планините Тора-Бора, Ирак, къде ли не!

СЕРАФИМ. Те и гъза на географията могат да обстрелват, но като им думна президента...

ПЛАМЕНЧО. Нали го пазят като писано яйце бе, бай Серафиме!

СЕРАФИМ. Пазят ми дедовия! Аз само си написвам името на листче, лепвам си го върху челото, па те нека си го пазят.

ПЛАМЕНЧО. В никакъв случай. Това си е жив тероризъм! Нали правят така непрекъснато и още по-лошо става.

СЕРАФИМ. Добре, ти кво предлагаш?

ПЛАМЕНЧО (замисля се). Абе, дай нека използваме силата ти само тук на Балканите, нали все ни викат, че всичко от нас тръгвало, че сме буре с барут, не знам си какво... Но от друга страна... Я по-добре да си е само за България, ние сме най-старият народ, тук е намерено първото злато от третото хилядолетие преди Христа, кога още дедо Адам е ходил прав под масата. Нека си е само за нас силата ти!

СЕРАФИМ. Що бе? Да дадем малко и на бракята комшии...

ПЛАМЕНЧО. После и на тях, нека първо се оправим ние, че тогава. Пък те може и да не искат, бре. Първо тук да проработи модела... Ама, как най-добре да го измислим - в това е въпросът... Ти като убиеш премиера, да речем, мислиш, че другите ще се трогнат. Нали убиха един и кво?

СЕРАФИМ. Абе, ще се трогнат те, като разберат как е станало и им опре яйцето до гъза! Дай първом ние да направим списък на айдуците, тях да ги очегарим, за тях хич няма да ми е жал.

ПЛАМЕНЧО. И как ще разбереш кои са най-големите айдуци?

СЕРАФИМ. От вестниците, от телевизията и радиото. Ще направим щаб, ще викнем и Методи. Той по цял ден слуша радио.

ПЛАМЕНЧО. Остава да викнеш и бая си Димитър, който хем ще ти се зарадва, хем ще ти каже как най обича хората да не искат да умират, а той така да ги трепе, трепе... Щаб! Глупости на търкалета! Остави тая работа!

СЕРАФИМ. Добре бе, но двама-трима трябва да убием, за какво ми е тогава тая сила. Аз щавляка, лапада де, и с ръка мога да си го откъсна.

ПЛАМЕНЧО. Ей там е работата. За да живеем, ние трябва да се храним и непрекъснато да убиваме: растения, животни...

СЕРАФИМ. Ама ние убиваме и хора бе, Пламенчо. Тях не сме ги ние създали. Тях Господ-Бог ги е наспорил.

ПЛАМЕНЧО. Е, тогава ти кой си, че да убиваш!

СЕРАФИМ. Дадена ми е такава сила и аз ще го направя за доброто на бедните, унизените и онеправданите. Ти хич не ми философствай, ми давай да дерна аз десетина, пък да видим няма ли да се оправят като разберат каква е работата.

ПЛАМЕНЧО. Одеве бяха 2-3-ма, сега станаха 10-тина, след малко ще искаш 50-60.

СЕРАФИМ. Щом трябва!

ПЛАМЕНЧО. Не, не и не! Това са глупости. За тая работа си има власти, закони, които да се спазват.

СЕРАФИМ. Но се не спазват бе, Пламенчо. Докога все така ще я караме! Виж кво, аз ти предлагам следното. Ти нали и така, и така написа писмо до оная журналистка на Методи. Значи ликвидираме 6-ма закоравели убийци и педофили - от ония, за които непрекъснато четем по вестниците, и които все са си на свобода, съобщаваш й на журналистката и предупреждаваме, че такава съдба очаква всеки, който убива, краде и развращава, продава наркотици и оръжие. Какво ще кажеш?

ПЛАМЕНЧО. Ти така трябва да унищожиш, половината свят. Какво ще работят хората, ако няма оръжие. Да провеждаме политиката на поносимото зло. И после, докато ти пристигне писмото, силата ти ще изчезне. Как ще продължиш след това?

СЕРАФИМ. Добре де, няма да пишеш. Първо се обаждаме по телефона, предупреждаваме, после ликвидираме и чакаме реакциите. Ако трябва, пак убиваме, за да разберат, че не се шегуваме. Щом не ни вярват, ще баталишем един вицепремиер, после друг и ако пак не щат да повярват - тогава премиера. И тогава вече армията и полицията ще се намесят, ще сложат ред и народът ще си отдъхне. Не вярваш ли?

ПЛАМЕНЧО. Ми то това си е чист военен преврат! Кой ще ти повярва, че ти си го извършил за благото на хората. Ами Европа, ами светът!

СЕРАФИМ. Те, като разберат, първи ще приприпкат при нас, нецивилизованите диваци, да ме молят за силата. Щото и на тях някой премиер може да им иде акере! Тук ще стане като на воденица от народности. Всеки ще иска да му оправям дереджето. Знам, че не хващаш вяра, но си е така. Слушай сега! Убиваме 6-ма и чакаме. Ако си съгласен, да ходим у вас, че аз тук вестници нямам, а и радиото ми е счупено. Давай!

ПЛАМЕНЧО. Щура работа е това, бай Серафиме, но като си рекъл! После да ми не ревеш като настане брожение и хаос. Да тръгваме!

Излизат. Влиза бай Димитър.

БАЙ ДИМИТЪР. Серафимчо-о, къде си, бре? А, нема го на двора! Я да видим у къщата. (Влиза вътре, търси и говори.) Най обичам те така - яз да дирим некой, да го дирим, дирим, па à тук, па à там, а он да го е изела липсата. Те така най обичам. Къде си бе, Серафимчо? (Излиза на двора.) Да бе тук, ще да го питам, оти Лилето не ще да яде банбонье. Абе, мъти се нещо тука, ама де да видим! (Излиза.)

Влиза Серафим с наръч вестници под мишница, след него Пламенчо - с транзистор в дясната ръка.

ПЛАМЕНЧО. Като си рекъл у вас, та у вас. Добре, нека бъде тука. Ама ква е разликата - не знам.

СЕРАФИМ. Тук ми се яви Сатаналилето, тук трябва да се извърши операцията. А и твоят телефон е прекъснат, защото не си си платил сметката, разбра ли! А без телефон за никъде не сме! Сядай сега, пускай транзистора и да почваме с вестниците.

Сядат около масата под сайванта. Пламенчо изпълнява. Двамата започват да ровят във вестниците. След 3-4 минути пръв започва Серафим.

СЕРАФИМ. Абе, Пламенчо, то било страшна работа! Добре, че не чета много вестници. Я гледай колко страници само: Криминална хроника, Фатална, Синя лампа, Криминале... И навсякъде убийства, грабежи, изнасилвания, кражби, наркотици, курви... ама много курви и голи женски, значи!

ПЛАМЕНЧО. За голите жени си има башка издания. Там да видиш какво чудо е!

СЕРАФИМ. Знам аз! Веднъж на гарата в Плевен ми попадна едно списание. Ми те направо си се таковат... Опасна работа. Леле, ако Сандо докопа някое! Че той тогава ще прекопае цяла Реплянà!

ПЛАМЕНЧО. А на тебе като как така ти попадна това списание? Май си си го купил, а?

СЕРАФИМ (гузен). Не, бе! Някой го беше подхвърлил в чакалнята...

ПЛАМЕНЧО. Подхвърлил, значи? Ей така - хоп и ти го намираш съвсееем случайно! Я не ме прави на луд, ами си признай!

СЕРАФИМ. Стига бе, Пламенчо... И да съм го купил, кво! Хайде сега да не си губим времето, какво ще кажеш?... (Забива глава в един от вестниците.) Ето тук, този Г.З. е идеален за елиминиране - насякъл момиченце, след като го изнасилил. Тече предварително производство, но липсвали доказателства и можело да му се размине... Сега вече няма. Какво ще кажеш да започнем с него, а?

ПЛАМЕНЧО. Ти от де си сигурен, че е той? Ами ако убиецът е друг и ти очистиш невинен човек!

СЕРАФИМ. Тоя е, бе! Я му виж физиомутрията само!

ПЛАМЕНЧО. Хубава работа! Ами ти така сума ти и народ можеш да избиеш. Казах ти, че всичко тръгва отгоре надолу - малкият се учи от големия. Ако управляващите и богатите не спазват законите и властта не ги преследва и наказва, то и народът става такъв и всичко тръгва с гъза нагоре.

СЕРАФИМ. Добре, де! Избираме тогава един депутат, един магистрат, един вицепремиер, един висш полицай, тоя Г.З. и един, който продава наркотици - ето ти ги станаха 6; обаждаме се на журналистката, казваме имената и че в толкова и толкова часа всичките ще пукнат на място, потривам аз пръстена пак и звъним, да си направи тя проверките. Като не ни повярва, определяме още една такава група, ликвидираме я и тогава ще я питаме дали все още не ни вярва! Става, нали?

ПЛАМЕНЧО. Бай Серафиме, абе ти луд ли си? Не разбираш ли, че така нищо няма да постигнеш. Още по-лошо ще стане. С добро трябва, с добро!

СЕРАФИМ. Оная не ми даде сила да правя хората добри. Това може жената, това ми даде. И ти сега си седнал да ме разколебаваш. Ако не ликвидираме никого от тия гадове, дето тровят народа и правят живота му черен, то все едно нищо не сме направили за благото на човечеството. Поне един да очистим! Чисто символически, както се казва. Защо де не е премиерът, например? На него ще му отива.

ПЛАМЕНЧО. Що пък не президентът?

СЕРАФИМ. Щото няма да се сепнат толкова. Нашият президент по конституция си е само за парлама. Ако си имахме цар - тогава царя! И ще обясним защо. Ще кажем на журналистката да го съобщи по радиото ясно и категорично: “Да внимават всички закононарушители! Ние можем да ви затрием начаса като този премиер, ако не спрете да вършите вашите закононарушения и да довеждате народа до пълна мизерия и безизходица.” Да видим тогава няма ли да се оправят нещата. Е, разбира се, че няма да е изведнъж, но като видят, че не се шегуваме, полека-лека ще спрат. На всеки му е мил животецът!

ПЛАМЕНЧО. Оф! Знаеш ли, ако те чуе някой умен човек какво ще си каже. Да речем някой чужденец? А, знаеш ли? Така ли лесно се убива? Нямаш ли ти съвест! Какви са тия утопични идеали и желания, че и подстрекателства даже? Абе, българино, ще ти рече някой богат американец, спазвай законите, работи и прави пари! Аз ще ти добавя: и вярвай в Господ. Бог може и да няма, но ти живей така, сякаш го има! Хората няма да станат по-добри като ги уплашиш със смърт. Те и така, и така ще си умрат. Най-много да го ударят хептен през просото и хич вече да не им пука.

СЕРАФИМ. Че то сега как е? Който има - си живее живота, който няма - изнемогва и мре като куче. Никой няма никакви задръжки. Ей затова искам аз малко да се сепнем. Докога така? Я помагай да правим списъка и да потривам аз пръстена, че вече ме сърбят ръцете!

ПЛАМЕНЧО. Не. Без мене. Аз се отказвам да участвам в това пъклено дело. Отивам си! Това са селяндурщини, плод на болен инфантилен мозък. Не си ли разбрал досега, че човек е несъвършен и само с любов и добро може да му се даде някакъв шанс.

СЕРАФИМ. И с малко кютек! Стига си ми философствал, Пламенчо. Аз тебе много те обичам, ти си човек добър и чист. Защо не искаш да ми помогнеш? За добро е.

ПЛАМЕНЧО. Пак ли да ти повтарям? Не може така. И аз те уважавам, ти си най-умният в селото. Бай Димитър е зъл, Методи е глупав, Сандо е луд, Фончо е шушумига, Павел е звяр. Само ти си нормален човек, затова ти казвам - не се изкушавай да използваш силата си. Викни пак това Сатаналиле и му кажи, че се отказваш, че искаш друго... жена, например. Защо си не вземеш една жена, хем да ти готви, хем да не си купуваш от ония списания?

СЕРАФИМ. Та да избяга с някой друг като твойта, нали? Питам те последно - ще ми помогнеш ли ти, или не?

ПЛАМЕНЧО. Извинявай, но не мога!

СЕРАФИМ (бута нервно вестниците на земята и става на крака). Не щеш, а?! Тогава ще пратя Сандо да викне Писателя. Той поне има въображение. Сандо!

ПЛАМЕНЧО. Както искаш, аз тогава си отивам. Нека бъде твой грехът. (Излиза.)

На оградата се показва Сандо.

САНДО. Бачо Серафине, що викаш?

СЕРАФИМ. Сандо, веднага отиди да викнеш Писателя... Не, чакай! Първом иди при Фончо и му кажи, че го викам веднага да дойде... ъъъ... за да ми оправи телевизора! Точно така! Фончо ми е набор и ще ме разбере, след като Пламенчо се прави на светец...

САНДО. Е па, за...

СЕРАФИМ. Мълчи и бягай, че сега те убих, гадино луда!

В този момент отляво влиза Методи. Сандо излиза изплашен.

МЕТОДИ. Кво става тука, бре?

СЕРАФИМ. А, Мето... Ти пък може да излезеш по-паметен. Гледай сега... Нали Пламенчо написа писмо до твойта журналистка?

МЕТОДИ. Ъхъ!

СЕРАФИМ. И ти много я искаш, не е ли така?

МЕТОДИ. Е па...

СЕРАФИМ. Слушай! Аз ти обещавам, че непременно ще я имаш, само ми помогни да утрепеме премиера и още десетина корумпирани политици, мошеници и айдуци, които ни пречат да живеем като хората. Имам такава сила. Нали и ти искаш да сме по-добре, да не ни крадат, да взимаш повече пари за млякото и месото... Схващаш ли?

МЕТОДИ. Е па, знам ли! Искам, ама... Малко ли ягнета и ярета съм изклал, та сега и да убивам... Нали има законе?

СЕРАФИМ. Абе, кой ти спазва законите! Нали виждаш кво става. После, ти няма да убиваш физически - аз ще върша тая работа. Само дай да видим с кого ще започнем и да ми дадеш телефона на твойта журналистка!

МЕТОДИ. О, бай Серафиме, яз това не можем да го напрайм.

СЕРАФИМ. Кое, бе? Нали ти казах, че аз ще ги убивам.

МЕТОДИ. Не за това, за телефона... Него нема да ти го дадем.

СЕРАФИМ. И защо така?

МЕТОДИ. Абе, не знам, ама не ща! Чини ми се, че лошо нещо си намислил. Извинявай!... Айде, яз да си одим - да не изгубим козите...

СЕРАФИМ. Чакай, чакай! Значи ми отказваш, а?

МЕТОДИ. Ъхъ!

СЕРАФИМ. О-о-о, я ела тука, бе жено хуеста! Ела тука да видя аз на кого отказваш. Ти ли бе, гад смърдела, ще ми отказваш? (Методи отстъпва бавно назад.) Къде тръгна, а? Стой на място, че мамка ти ебавам! Ей сега те покосих като стрък щавляк, да те питам аз тебе за какво си се пръкнал на тая земя?

МЕТОДИ. Ама, бай Серафиме...

СЕРАФИМ. Млък! Сега ще ти изсъхне качамилката!

Смее се зловещо, потрива пръстена и брои. На “шест” Методи пада като покосен и издъхва.

СЕРАФИМ. А, така! Значи и на човек действало. Ей сега ще видите всички вие, дето не искате да се оправим! Я дай да скрия аз трупа, че Фончо всеки момент може да дойде. Ей го къде живее.

Бута мъртвия под миндера, но не успява да скрие краката му и галошите на Методи остават да се виждат под чергата. В този миг влизат Фончо и Сандо.

ФОНЧО. Абе, наборе, ти подиграваш ли се с мене?

СЕРАФИМ (сконфузен). Що бе, наборе... такова... какво има?... Сандо, а бегай си у вас!

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Абе, аз на кого говоря!

САНДО (вече в техния двор). А, кви са тия крака под миндера бе, бачо Серафине?

СЕРАФИМ. Леле, твойта мама луда! (Замеря Сандо с вестник от масата, после се опитва да прикрие с чергата галошите на Методи, но не успява. Към Фончо.) Абе, наборе, да те питам, вие намерихте ли титан с Мето и Павел Дивия?

ФОНЧО. Нема нищо! Ама, ние малко копахме, де! Ще намерим, няма начин! Не може да не е останало хич никакъв титан!

СЕРАФИМ (настрани). Останало е на некому дедовия! Копайте, като немате акъл! (Към Фончо.) Абе, Фончо, ти що викаш, че те подигравам?

ФОНЧО. Е па, казал си на Сандо да дойдем и да ти поправим телевизора. Аз като разглобявам и сглобявам телевизори, да не е да разбирам и да мога да ги поправям? Само така си се занимавам, та да минава време, иначе кво да правим на тия години? Не е лесно да се живее днеска, ей!

СЕРАФИМ. Прав си, наборе, прав си! (Настрани.) Тоя ще се съгласи. Знаех си аз! (Към Фончо) Фончо, абе аз и затова те повиках, ама на Сандо кво да му кажа! Гледай сега. Дай да се оправиме и да заживееме като народ бе! Кво ще кажеш?

ФОНЧО. И аз това викам. Да бех по-млад, щех да станем партизанин, а не да разглабам телевизори... То вече се не търпи, бе!

СЕРАФИМ (потрива ръце). А така! Ама няма нужда от това. Сега времената са други. Виж, наборе. Имам сила да убия когото си поискам, затова те и повиках - да видим с кого да започнем. Викам да дернеме пет-шест мутри, дето винаги ги изкарват невинни, па после двама-трима от правителството и ако се не сепнат - премиера. Кво ще кажеш?

ФОНЧО. Ама, как така! Кви ги говориш бе, наборе! Нали немаш оръжие!

СЕРАФИМ. Без оръжие. Ей така - с мисъл. Мога да бастисам който си поискам. Да не ти обяснявам...

ФОНЧО. Ти май не си наред! Кви са тия глупости!

СЕРАФИМ. Слушай, наборе, дай да не се обиждаме сега! Като ти казвам, че мога да утрепа, който си поискам, не се занасям. Ти, като си толкова ербап, кажи: искаш ли да ми помагаш, или - не.

ФОНЧО. Серафиме, плашиш ме! (Съзира галошите на Методи, отива при миндера и вдига чергата.) Леле, ама... Ти ли го направи?

СЕРАФИМ. Аз като говоря, не приказвам! Сега кво ше кажеш?

Фончо започва да отстъпва назад с треперещ глас.

ФОНЧО. Абе, наборе... кво да ти кажем... Ей, знаеш ли, че днеска ще ми докарат още един телевизор... Требва да съм си вкъщи... Дай да бегам, че оня като види, че ме нема, ще си иде!

СЕРАФИМ. Никъде няма да ходиш! С мене ще стоиш и ще помагаш...

Фончо, обаче, побягва.

СЕРАФИМ. Ааа, така ли! (Потрива си пръстена и на “шест” Фончо пада. След силния шум на оградата се показва Сандо.)

САНДО. Бачо Серафине, нещо май тупна, не е ли така!

СЕРАФИМ. Гледай да не тупнеш и ти!

САНДО. А тава не е ли бачо Фончо?

СЕРАФИМ. Я бързо бегай при Писателя и без “Е па, за кво?” - да не потрия пръстена!

Сандо понечва да каже нещо, но от жестовете на Серафим разбира, че не бива. Излиза, повтаряйки: “Пръстена, пръстена...” От другия край на двора се чува: “Сеферине, Сеферине!”

СЕРАФИМ. Я, това требва да е Павел Дивия, дето Пламенчо го прекръсти на Сàвел. Само той от цяло село ми вика Сеферин, вместо Серафим. Див човек. Що не вземем и него да утрепем? За какво ли идва? За всеки случай да скрия трупа на Фончо.

(Серафим завлича тялото под миндера - до това на Методи. Този път успява да скрие краката и на двамата. Малко след това влиза Павел Дивия.)

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Къде си бе, Сеферине!

СЕРАФИМ. А, Сàвле, ти ли си това?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Недей и ти като Пламенчо. Казвам си се Павел. Кво като съм си убил кравата! Да не съм искал! Пиян бях.

СЕРАФИМ. Вярно, вярно... Абе, Сав... Павле, що те не почерпя аз една ракия, а? (Настрани.) Ей го човекът! Като удари три чашки и е готов и майка си да убие! (Връща се с шише ракия и чашки.) Айде, наздраве! Че то какво друго ни остана?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Наздраве, Сеферине!

СЕРАФИМ. Тежък живот, нали Сàвле?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. А стига де! Павел съм, нали чу! (Пие на екс.)

СЕРАФИМ. Добре, де, добре! (Бързо му налива втора чаша.)

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Тежък, ами! Всичко - скъпо, а пари нема. Не смееш да си заминеш дома за пет минути - ще те оберат веднага. Що бабички и старци пребиха по селията!

СЕРАФИМ. (Настрани.) Ти пък си утрепа кравата! (Към Павел.) Абе, да те питам: тебе на кого най-много те е яд от тая власт?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. На сичките ме е яд! До един са мошеници и секи гледа да си напълни гушата. А кажи ми кой го е грижа за народа. Ама, то откак свет светува, секой гледа да крадне и да прай другия на балама. Богатият си е богат, бедният - беден! Айде, наздраве!

СЕРАФИМ. Наздраве! (Серафим се прави, че пие, после бързо налива чашата на Павел.)

ПАВЕЛ ДИВИЯ. И после, зор ли му е на некой за нас! Па то ние се не уважаваме, а камо ли големците. Ей го нà, Пламенчо! За кво ми е завикал Савел? Да не съм некой звер, та да ми вика така?

СЕРАФИМ. Сàвел е бил човек, а после като е станал Павел, е обявен за светец.

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Знам ли го къв е бил! Верно е, чувал съм за апостол Павел, ама що Пламенчо че ми вика на мене Савел! Наздраве!

СЕРАФИМ. А ти... Би ли убил човек, а Сав... Павле? Пламенчо, например, задето ти вика така? (Настрани.) Пийни си, пийни, гад такава!

ПАВЕЛ ДИВИЯ (подпийнал). Абе, да го пребием - можем, ама чак да го утрепем!... Май зе да ме лови таа твойта ракия. Много силна, бе!

СЕРАФИМ. Пий, не бой се! Щото аз съм решил да убия премиера. Ти кво ще кажеш?

ПАВЕЛ ДИВИЯ. Е, чак премиера! Гледай кво... малей, ама ме фана! Яз можем много да се напием, можем пиян кравата си да пребием от бой, ама министър-председатела не можем да убием. И като как да го направим? (Хълца.)

СЕРАФИМ (настрани). То се е видяло, че с тебе работа няма да свърша, само дето ми хабиш ракията. Ти си си едно зло, ама бъзливо пиянде и нищо повече. Я да взема да те утрепа барем аз тебе, та да се махнеш и да не убиваш повече невинни крави! (Към Павел.) Гледай Савле, дивако нееден, какво ще стане сега!

ПАВЕЛ ДИВИЯ (фъфли). Ама, нали се разбрахме... (Не успява да довърши. Серафим потрива пръстена, отброява до шест и Павел Дивия пада на земята. Точно в този момент влиза Писателя.)

ПИСАТЕЛЯ. Ама, какво му стана на бай ти Павел? Само как падна на земята! Викал си ме за нещо...

СЕРАФИМ. Нищо, нищо. Дивия се понапи... Нали го знаеш! Дай да го сложим на миндера. Ще му мине. (Двамата пренасят тялото.)

ПИСАТЕЛЯ. Абе, бай Серафиме, много е студен тоя човек! Да не е...

СЕРАФИМ. Ти пък!

Оставят тялото на миндера, след което Писателя слага ухо над устата на Павел, после го хваща за ръката и се опитва да напипа пулса.

ПИСАТЕЛЯ (силно притеснен). Бай Серафиме, човекът е умрял. Да викаме бърза помощ!

СЕРАФИМ. Никаква бърза помощ ни не трябва! Аз го убих. Не ме зяпай така! Нали си писател - трябва да ме разбереш. Днеска сключих сделка с дявола да ми даде някаква сила, само и само да направя нещо добро, та да помогна на моя народ. Ама тя... той ми се яви като жена... Объркано е, знам, затова не се чуди, ами се опитай по-бързо да схванеш! Та тя ми даде сила да убивам само с мисълта си всяко живо същество, което реша, без да съм го виждал дори. И аз се възползвах. Ето виж! (Повдига чергата и Писателя вижда краката на Методи и Фончо.) И какво направих аз! Избих си мойте хора. Вместо да утрепа я някой крадлив депутат или министър, я някоя мутра или айдук, дето продава наркотици на децата, аз си затрих съселяните... Но какво да направя, като ме ядосаха и не искаха да ми помогнат. Пламенчо пръв ми отказа. Него и без това нямаше да убия... Тия тримата нали са прости - ядосаха ме... А можех да ги оставя да си живеят, можех да им се възхищавам. Ти нали казваше, че така бил пял някой си Окуджава?

ПИСАТЕЛЯ (с безумен поглед и тих глас). Да, да-а-а... Нека се възхищаваме един на друг... Така беше... (През това време до оградата се прокрадва Сандо. Скрива се и слуша.)

СЕРАФИМ. Ама как да се възхищавам на Савел Дивия! Вярно, лоша работа, че го затрих, но той защо си уби кравата? Тебе обаче ще те пощадя. Дай, писателю, да убием тия гадове! Само не ми философствай като Пламенчо!

ПИСАТЕЛЯ (окопитен). Ако това е вярно, бай Серафиме, а то няма как да не е, след като труповете са налице, ще ти кажа следното: на мене лично ми е през оная работа дали ще убиеш премиер, президент, цар и прочие. Аз от малък съм индивидуалист, вече почти аутист, който вярва в максимата, запомни - никой не се е родил с чорапи, за да може някой друг да му нахлузва ботуши. Така че от мене имаш съгласието да убиеш, който си искаш, стига той наистина да е виновен. Нали знаеш - никой не е виновен до доказване на противното. Затова са измислени десетте Божи заповеди...

СЕРАФИМ. Това и Пламенчо го разправя, ама така става само по-сложно...

ПИСАТЕЛЯ. Или обратното - животът не е прост, животът е значително по-прост. Важното е майтап да става! Историята на човечеството е история на клетката и сексуалноста, пътуване към утробата, към шума от плясъка на една ръка...

СЕРАФИМ. Ти не ме заглавиквай с глупости...

ПИСАТЕЛЯ. Щом си почнал - давай и ще видим докъде ще стигнеш. Но хората пак ще си се раждат и всичко ще си е по старому.

Над оградата се показва Сандо.

САНДО. И ще се прераждат, нали бачо Писателе!

ПИСАТЕЛЯ. А, Санде, и ти ли си тук, мойто момче?

САНДО. Е па! Знаеш ли я кво съм чул? Вселената - и она си била имала душа, а ние сме се биле отронили от нея като дуди от дуд. Те така - паднеме на земята, дойде пловка - клюцне ни, и айде у курец. Не е ли верно? Послемке, щело да светне некоя светкавица и от небето пак на земята сме щели да паднеме, та пак да ни изяде пловката!

ПИСАТЕЛЯ. Сандо, ти си златен бе! Мога ли да ти използвам метафората?

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Е, чак сега те убих, гадино луда!

В този миг влетява Пламенчо.)

САНДО. Е па, за кво, бачо Серафине?

ПЛАМЕНЧО. Сандо, моля те не казвай нищо повече! Бай ти Серафим нещо е ядосан...

СЕРАФИМ. Ядосан ли! Аз съм полудял и вече ще ви ликвидирам всичките заедно с оня дъртофелник Най Обичам. Ей сега ще заобичам да ви чегаря един по един. Като клоняк от твоя дуд, Сандо, ще ви зачегаря. Като врабци ще ви избия. Никой да не мърда! На тебе, Пламенчо, Методи, Фончо и Дивия май не са ти достатъчни, а? Сегинка ще видите, гълъбчета мои, как ще тупнете скоро и вие, и всички, които си поискам. Ще научите вие кой е Серафим Йонин от село Реплянà, Белоградчишко, и колко много ви е набрал той с вашата нечовещина и възгордяване. (Към Сандо.) Първо тебе, после писателчето, а за десерт ще си оставя Бай Димитър. Няма вече да ми Най Обича той! И Никакъв писател ми не трябва. Българите вече няма да имат нужда от писатели, защото няма кой да остане, за да ги чете. (Смее се сатанински.) Ха, ха, ха!

САНДО. Е па, за кво?

СЕРАФИМ. Млък гадино, скоро ще тупнеш и ти! (Продължава да се смее.)

ПЛАМЕНЧО. Тихо, Санде, тихо, мойто момче!

САНДО. Тихо, тихо, е па, за кво?

СЕРАФИМ. Ще замълчиш ти, твар уродлива. Кой те тебе изцъка на тая земя да я тровиш със семето си? Ей сегичка ще онемееш и ще полегнеш при твойте несбъднати човеци. Тебе, Пламенчо, ще пощадя, гълъбче. Ще те оставя да се луташ едничък по земята, да оплакваш човешкия род и да се чудиш откъде те е огряло. Жена ти, уроспетината, и нея ще погубя. Всички ще натръшкам за миг. Само двамката с тебе ще си останем...

ПЛАМЕНЧО (плахо). И какво ще правиш тогава?

СЕРАФИМ. Нищо, ще си чакам края, изпълнил своя дълг.

ПЛАМЕНЧО. Сам като кукувица!

СЕРАФИМ. Как така сам? Нали ти ще си с мене.

ПЛАМЕНЧО. Да, ама аз тогава ще се самоубия, а ти нямаш такава сила, за да ме спреш.

СЕРАФИМ (замисля се). Вярно, бе, това не го помислих... И какво, като си остана сам? Че аз цял живот съм бил сам. (Отива до Пламенчо и се вторачва в него.) Що ме разколебаваш ти мене, а? Ей сега бастисвам Сандо и ще те видя как ще има да се блещиш. (Хваща пръстена и се приготвя. Пламенчо скача и застава пред Серафим.)

ПЛАМЕНЧО. Недей, бай Серафиме, опомни се! Сандо нищо не е направил и за нищо не ти е виновен. Той само си прекопава...

СЕРАФИМ. А за какво да е жив? Махни се, на мига ще го тръшна!

Пламенчо хваща лявата ръка на Серафим и не му позволява да докосне пръстена с нея. Борят се.

ПЛАМЕНЧО. Писателю, бягай веднага да викаш Бай Димитър! (Към Сандо.) Скрий се бързо, чуваш ли! (Писателя и Сандо не мърдат от мястото си. От страх Писателя се напикава.)

СЕРАФИМ (отпуска се в ръцете на Пламенчо). Не ги ли виждаш какви са тухли бе, Пламенчо. Струва ли си да ги жалиш? И ако си мислиш, че писателят ще помогне с нещо? Ако писателите можеха да помагат, светът нямаше да е на това дередже. Никой вече не може да ме разубеди. А Сандо и да се скрие, аз нали го знам кой е. Ха, ха, ха!

ПЛАМЕНЧО (стискащ здраво ръцете на Серафим). Писателю, ела изтегли тоя пръстен от ръката му, чуваш ли!

Писателя остава неподвижен. Серафим се смее.

СЕРАФИМ. Ама че си глупав! Писателите не са по действието, те са по писането.

Изведнъж Серафим се отскубва и побягва. Пламенчо след него. Гонят се. Серафим потрива пръстена и брои на глас. На шест проблясва мълния и се чува силна гръмотевица. Сандо не пада. На сцената се появява бай Димитър с козата Лилето. Той отива при Серафим и започва да го налага с тоягата. Серафим побягва, бай Димитър - след него, удря го и повтаря: “Ти ли бе, ти ли бе!” Блясва светкавица и всички замръзват на мястото си. Отгоре се чува гласът на бай Димитър - бавен и спокоен.

ГЛАСЪТ НА БАЙ ДИМИТЪР. Защо правиш така, Серафиме? Аз съм твоя Господ-Бог, защо мене не попита?

Бай Димитър отново подгонва Серафим и го налага с тоягата.

СЕРАФИМ (бяга и прикрива главата си с ръце). Ама, бай Димитре, ти ли си това? Прости ми, моля те, аз съм един глупав стар ергенин, който си играе с огъня. Леле, какво щях да направя! Стига ме бий, че боли!

БАЙ ДИМИТЪР (продължава да го налага). Света ще оправяш ти! И мене искаш да затриваш, а!

СЕРАФИМ. Ама, аз де да знам, че ти си оня...

Отново замръзват. Светкавица. Гласът на бай Димитър отгоре.

ГЛАСЪТ НА БАЙ ДИМИТЪР. Не е дадено на тебе да знаеш кой съм.

Отново се раздвижват, гонитба, бой.

БАЙ ДИМИТЪР. На Методи, ще вдигаш ръка, а? Лапада ще попарваш, съселяните си ще избиваш? (Спира задъхан.) Серафиме, Серафиме... за всемогъщ се помисли ти! (Тропва 3 пъти с тояга по земята. Двата стръка лапад и Павел Дивия се изправят и отново оживяват, Методи и Фончо излизат изпод миндера.)

СЕРАФИМ (през сълзи). Мето, Фончо, Павлуша, милички мои, простете ми! Какво направих аз! Дяволът ме облада... Ей тя ми се яви... Уж исках добро да сторя! (Пада на колене.) Простете ми! Пламенчо, Санде... и вие. Горко ми! Нека се разтвори земята, та да се не видя...

БАЙ ДИМИТЪР. Хайде спри! Стани! Стига си ревал. Защо не помисли, когато вика Лилето?

СЕРАФИМ. Ама, аз нали за добро! Помилуй мен, Господи!

БАЙ ДИМИТЪР. Малко си обичал ти, Серафимчо. Все повече и повече си искал, а накрая си останал сам и си се озлобил.

ПЛАМЕНЧО (настрани). Да вярвам ли на ушите си, това бай Димитър ли е? Не е истина. Остава сега и журналистката да дойде, и Сандо да се оправи!...

БАЙ ДИМИТЪР. Лиле, Лиле! (Козата идва при него. Той й дава бонбони, гали я с лявата ръка и протяга напред дясната.) А, целувайте ръка и повече да не съм видял да се шашавите така. Сандо, първо ти, след тебе Методи, па Пламенчо, Писателя, Фончо и Павелчо. Серафиме - ти най-накрая.

Когато идва ред на Серафим, бай Димитър прибира ръката си и прибутва Лилето. Серафим не разбира и я целува по устата. В миг Лилето се превръща отново в хубава жена.

СЕРАФИМ. Боже, Господи, какво става пък сега? (Плюе си в пазвата и отскача назад.)

БАЙ ДИМИТЪР. А недей се плаши такъв, де! Нали ти харесваше!

СЕРАФИМ. Да, ама то... Тя истинска ли е?

ПЛАМЕНЧО. Колкото и ти си истински!

БАЙ ДИМИТЪР. Правилно, Пламенчо! И добре, че не му уйдиса на акъла на Серафим. (Към Серафим.) Я ти си прегърни булката. Нали си имаш пръстен от нея! (Бута Лилето към него. Той я поема плахо.) А така!

МЕТОДИ (настрани). Ех, да можеше и мойта журналистка некакво да се яви!

САНДО. Е па, за кво?

БАЙ ДИМИТЪР. Има за кво, Санде, да си я оножда, те за това! А не като тебе да лъска бастуна по цел ден. Ти, Пръч, си още млад, не си като Серафим стар ергенин. От утре да манеш тия кози и да фанеш пъта, та у София, че тука млади жени не останаха. Козите я че си ги пасем. А у София, с тоа твой курец, се че се найде неко девоче. Па може и журналиска да е.

МЕТОДИ. Е, ти па, бай Димитре. Я те помислих, че си станал човек, а оно...

ПЛАМЕНЧО (настрани). Знаех си аз, чудеса стават само на кино. Добре, че тука е Писателя. Сега кой знае какви ще ни опише!

БАЙ ДИМИТЪР. Лиле, ти да го слушаш. Не е млад, ама е добър. А ти, Серафимчо, да я раниш с банбонье и да я цукаш, цукаш. Айде, сега да си одиме, па утре, че ни викаш на сватба, да играеме хоро!

Бляска светкавица, чува се гръм, завалява силен пролетен дъжд. Всички се вторачват в него.

БАЙ ДИМИТЪР. Завале. Нека вали!

МЕТОДИ. Мале, ама завале! Дали вали и у София сега?

ПЛАМЕНЧО. Добре, че е тоя дъжд да ни понамокри малко!

Лилето се гуши в Серафим и си тананика някаква песен.

СЕРАФИМ. Ех, че е хубаво. Аз казах ли ви, че денят е прекрасен!

САНДО. А я да одим да прекопам, а бачо Серафине?

СЕРАФИМ. А бре, Сандо, ама ти не си ли прекопал?!

САНДО. Я нема време - ти нали ме викна!

СЕРАФИМ. Те сега я втасахме!... Нищо, няма да прекопаваш. Остави, нека поникнат хора. Тия твойте, може пък да излезнат пò като хората!

Завеса. Бай Димитър излиза пред завесата.

БАЙ ДИМИТЪР. А па яз най обичам да ви е едно такова мъчно, мъчно и тъжно, та чак да ви се реве. И тамааан сълзите ви да пойдат, а оно да блесне оная ми ти светкавица и сите некакво да се преродите, да се засмеете и да станете едни такива весели, весели, та чак добри. Те така най обичам!

Покланя се и се прибира зад завесата.)

КРАЙ

© Емил Андреев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.10.2004, № 10 (59)