Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛАВА ОСМА

Цвета Делчева

web | Реконструкция

Когато ме питат как съм и мислят за това, което имам, очакват да кажа: добре, а аз си мисля за това, което ми липсва, и бих искала да ме питат, затова отговарям: отвсякъде нищо и не, поради което и двете страни се чувстват засегнати.

 

-1-

Има измъчена физиономия, ако не знае, че я гледат, или маска на разсеяност, което подсказва, че е свикнала повече да наблюдава, отколкото да я наблюдават, а това издава заниманията й с литература. Увлича се по писането на текстове, които са излезли почти напълно от мода - предназначени за рецитали, за моноспектакли, радиопиеси и драми за камерна сцена, в които думите застават пред онзи мрак, в който са тези, които ги слушат. Писане, в което талантът на автора се измерва с плътността на неговото присъствие.

Лесно се разплаква, но фактически плаче само в два случая - когато я обидят незаслужено и когато наблюдава някоя церемония по награждаване, включително на спортни състезания.

Нейният проблем е чакането - то неизменно я вкарва в един повтарящ се цикъл, от който не може да се измъкне. Той винаги започва с някаква повдигаща я на пръсти, много привлекателна възможност, после следва едно забавяне, забавяне, възможността постепенно се изпълва с тежък въздух и тръгва да се влачи след нея по земята. Накрая завършва с постигане, и то с голямо закъснение, на нещо, което е много по-малко от онова, което е изглеждало, че ще се случи - някакъв полу-успех, финалния акорд на цяла поредица от закъснели или недовършени жестове, последван от продължителна загуба на мотивация за писане. Като че времето е нещо, за което само тя знае!

Защото, за да се случи нещо, трябва да си забрани да чака, да забрави да чака, да престане да го иска и тогава то вече не е осъществяването на първоначалното желание, защото цената е предварителният отказ от него.

 

-2-

Тази непрекъсната мисъл за времето е толкова силна, че винаги може да каже приблизително колко е часът, без да гледа часовник. Вероятно това има някаква връзка с паметта за нещо, за което времето е от най-голямо значение - жестовете. Но за да получи някакъв жест, вниманието й трябва да бъде отвлечено от него. Условието е една действителна, а не привидна забрава.

И тъкмо така се появил един читател, появил се изневиделица след повече от десет години. Помни неговата поява и съпътстващото я щастие, изначалното й великолепие. Отзивите за последната й книга, току-що излязла от печат, които започнал да й пише.

Обичал тази книга. През цялата болка. До корена.

Лежал в тревата и я отлиствал лист по лист. Влизал в нея - много бавно и безкрайно нежно. Разгадавал я и я обичал. Тя наистина била невероятна. Това, което го удивлявало било нейната монолитност, тази невероятна способност да е тя, да е своят глас, своят собствен тон и полутон, и сянка и полусянка, и нюанс, и щрих, и всичко.

Книгата го покорявала, но и плашела. За него в известна степен била водораздел, предел, ключ, ключалка, изящно шишенце с убийствена отрова.

Тя не го пускала в себе си. Съпротивлявала се. Най-напред усетил музиката. Щом чул, след дългото мълчание, нейния тон, щом напипал интонацията на нейния дъх, на нейното дишане, тогава вече усетил миризмата на болката, уханието на плътта й, разтворена в думите, нея, цялата тя.

Възхищавал й се. Боготворял я!

Книгата била толкова модерна, тъкмо защото ухаела на древност, на магия. Просто не можел да се откъсне от нея. Тя била извършила чудо, искайки да създаде някакъв надсмислов, някакъв ирационален език, да накара думите да потънат в светла безтегловност, да се превърнат в нещо друго, да се разпаднат на музика и дъх, да забравят, че са думи, но да гадаят, само да гадаят какво са всъщност.

Питал се дали наистина си дава сметка какво е извършила с думите през тези години, дали осъзнава как е разместила колоните, крепящи мирозданието, и е преподредила света, накарала го е да зазвучи така, както е звучал някога, преди да дойде хаосът.

Казал й, че много иска, че иска и трябва, непременно трябва да преведе книгата, като начало някои части, и да ги предложи за публикуване в специализирани англоезични издания.

Не можел да спи. Будел се посред нощите, четял я, пишел и си мислел за нея. Целият му ден бил пълен с нея, с нейните думи, с нейното всичко.

 

-3-

Или с други думи - появил се е идеалният адресат на нейните творби. И тя е вярвала, че може да изгради идеалните отношения с него. За да опише как си ги е представяла, тя перифразира казаното от Платон за взаимната любов: единият пише за другия, а другият - за него; така те постепенно се превръщат взаимно един в друг и всеки отдава творчеството си на другия, за да го приеме в себе си. Този, който пише за другия, умира веднъж в себе си, като се самопренебрегва. Но той възкръсва в другия, който го постига в творбите си. И възкръсва още веднъж, когато разпознае себе си в написаното от другия и разбере със сигурност, че е обичан.

 

-4-

И тогава тя започва да пише новата книга, една поема.

Целувал върховете на пръстите й, които били бременни с думи - ето, коремчетата им са се издули. Пак ги целувал.

Не помнел откога не бил чел толкова прекрасни редове - да види колко е голяма. Дали имал някакви бележки? Само за някои думи, не знаел, не бил напълно сигурен, по-добре да си останат така, както тя ги е родила. Не трябвало да се оставя умът да се бърка много-много в работата на сърцето.

Реагирал много емоционално на един погрешно прикачен и изпратен файл, който възприел като част от текста, като нещо, писано за него. Както можела да предположи, прочел го веднага. После леко му се завил свят. Но той пак щял да го чете. Изпратил й няколко несвързани думи, защото всичко било много голямо, в това число и болката. Нищо друго не можел да прави, освен да се остави тя да го боли.

Приемал всичко, което идвало от нея, всичко, което излизало от нея приемал. Искал да му говори, да му казва всичко, дори и това, което мисли, че не може да понесе. Всичко можел да понесе, щом идвало от нея. Всичко. Нейните думи влизали през всичките му врати и прозорци, той боготворял всяка буква, идваща от нея, затова приел този текст като края на света.

Продължил да чете частите, които му изпращала. Те били съвършени - пишел й той, разбира ли - съвършени! Били самата любов, самата съвършена любов. Едно било сигурно: всичко, до което се докоснела тя, се сдобивало със сърце. И започвало да бие.

Думите й звънели в него. Той бил една камбанария. Много им се радвал. Много ги обичал. Много. Как искал да целува пръстите, които пишат, как искал да ги хапе.

 

-5-

Усмихвал се, усмихвал се непрекъснато, докато я представял на един от преподавателите в колежа в Карлайл, а също и организатор на ежегодния литературен фестивал. Приел поканата от името на двамата да пият по чаша в дома му, там извадил и му показал последната й книга, превел импровизирано един пасаж от нея.

Сутринта се разходили из колежа - малък "liberal arts" колеж с неголеми класове и близки отношения с професорите, с традиции в организирането на международни прояви. Превел я през коридорите, ухаещи на книги, до кабинета на една от преподавателките, за да я запознае с нея, тъй като тя била и редактор на издаваното тук литературно списание. Употребил цялото си очарование, за да насочва вниманието към нея и дори й се сторило, че жертва някакъв личен интерес към себе си. Вечерта се срещнали с една преводачка на испански, която го гледала така, сякаш му поднася полилея, за да си запали цигарата. Той постоянно отбивал радостта й, че го вижда, към разговор за преводи и публикации, който преводачката, също така упорито, връщала към хубавото им прекарване и обещания за нови срещи.

На следващата вечер я завел в едно заведение, което познавал от предишното си идване в града - романтично място за празници и чествания, седнал срещу нея, поръчал нещо за пиене, извадил книгата й и я прочел цялата на глас. Това бил велик жест! Театър на маса. Само с един "коментар" на гласа - смяна на тона, на регистъра, на темпото. Спирал за момент, за да я погледне - припознавал, разпознавал, грешал. Лицето му постоянно се променяло под въздействието на думите, като внезапно някоя негова черта получавала нещо като ударение, което придавало допълнителна сила на различните изражения. Несъмнено този начин на четене извайвал думите, освобождавал ги и те продължавали да търсят истинските си значения.

Разказал на един свой приятел - английски издател, за нея, дал му нещичко, преведено набързо, по пътя, а той го помолил да му изпрати още. Ще превеждам с голяма любов - й казал, - голяма, колкото завръщането, ако не и по-голяма.

И до днес не знае как е трябвало да се държи и все пак усетила нещо ново, което досега никога не била изпитвала, някакво леко смайване, което я извеждало на магистралата, дори зърнала табелата - в този момент, изглежда, той е бил воден от някакво друго желание и то можело да я закара донякъде, тя останала на спирката.

Този жест й се сторил органичен по отношение на това, което вече се е случвало. Спомнила си някакви заглушени действия отпреди повече от петнадесет години, в София, сякаш движенията се извършват под вода. Начинът, по който излизал от стаята на редакцията на списанието, където била дала текстове за публикуване, леко прегърбен, и сядал на кожения диван във фоайето до нея, онова неопределено говорене, лесно преминаващо в усмивка, както когато ни правят комплименти, че сме много хубави, а не че нещо конкретно у нас е много хубаво; закачливата мимика, след която изпускал един особен звук - нещо като кратък смях; обръщането му към нея по време на една литературна дискусия като Зевс, който се приготвя да хвърли своята мълния; четенето от томчето на Сеферис, с дясната ръка под главата, с палеца на лявата между страниците на книгата, докато с останалите четири пръста я поддържа отзад, и най-накрая - онова движение, когато му показва първия си ръкопис, сякаш избърсва лицето си с ръка - как можеш да пишеш такива неща?

Движения, които стигат донякъде и пак се връщат...

 

-6-

Тя продължила да пише "пред очите" на своя читател, така да се каже, в една непрекъсната онлайн връзка, която й давала възможност да следи постоянно неговата реакция. Да пише за това, което се случва в момента, а не за това, което се е случило, както става обикновено.

Критиката на Изток не само избягва публичността, тя не се стреми да направи мнението си достояние на автора по какъвто и да било друг начин, да му достави удоволствието да чуе ехото от думите си, а той продължил да реагира със същата лекота, с която на Запад казват "обичам те".

Тя била царицата. Нежността, която будела у него, била зашеметяваща.

Новите откъси били фантастични. Какво можел да каже? Тя е казала всичко и как го е казала само. Възхищавал й се.

 

-7-

Несъмнено съществува едно поетично състояние, в което не знаем какви думи ще изригнат от недрата ни, ще бликнат от дълбочините ни, ще дойдат на устата ни, но знаем, че съществува този начин да бъдеш, начин да живееш в състояние на постоянна отвореност и възприемчивост.

 

Близвал килийка по килийка тежката медена пита. Мижал от наслада.

Благодарял за сладкия къшей. Искал цялата фурна.

Държал ръката й, боготворял думите й, които излизали от сърцето на сърцето й.

Пак и пак целувал пръстите, китките, очите.

Оставял се нейното море да влезе в него, да го изпълни до гърлото и нагоре. Той бил само пясък. Изтичал в нея. Поразен от слово.

Нямало да коментира сега. Не сега. Скоро.

Тя била господарката, текстът бил в ръцете й и тя трябвало да властва над него. Ничия реакция, включително и неговата, не би трябвало да й влияе. В крайна сметка те, всички останали, били само част от повода да се появи.

 

Тогава тя престанала да му изпраща новите части, както правела до този момент. Какъв бил смисълът да разбира от думи, ако не разбира от тези думи?

 

Понякога чувствала ума си като сварен, друг път едва успявала да запише, сякаш някой диктувал много бързо. Повече пишела, отколкото живеела. Освен това само когато пишела, загубвала представа за времето. Минали няколко месеца и той неочаквано се върнал към темата: Пиши, нежна ръчице, надявам ти гривна от дълги целувки. И огърлица от устни, и корсаж.

 

-8-

Когато се срещнали в София, не веднага, но десет-дванайсет дни по-късно, се случило отново това, четенето на глас.

Думите й преминават през него като през проба за карати, за стойност.

Но този път не изглеждало вече, че разгадава написаното дума по дума, а просто следял мисълта и чувството, при което отделните изрази не задържали вниманието му.

Следвал по-скоро извивките на словесния поток, отколкото конкретния смисъл на дума или словосъчетание, което позволявало и по-голяма свобода за предаване на настроението, независещо от значението на отделните изрази.

Междувременно онези части от текста, които вече познавал, придобивали друг, дори противоположен смисъл.

 

Не може да се върне към онзи момент, без да почувства онова трептящо, почти тържествено в него. Нещо, което се надигнало в него подобно на дихание, и то, идвайки отсам съзнанието, отсам размишлението, отсам всяка логика, го накарало да изрече онова, което не било обмислено, но съответствало на една реалност, такава, каквато тя я помнела - пламенните истории, които имал навремето, като литературен редактор. Всичко било достатъчно сложно в очевидността си. И ето, че вече нищо не било наред.

 

-9-

След тази среща тя написала няколко нови, много важни части, които му изпратила по пощата, както преди. Той обаче сякаш вече бил "приключил" с тази книга.

Когато отново дошъл в София, книгата току-що била издадена.

Тя се изправила пред публиката, която се събрала на представянето й като за разстрел, при който можели да я убият рикошетите от собствените й думи. Притеснявала се не толкова за разбирането на текста, колкото за неговата безопасност. Колкото повече се стараела и разяснявала идеите си, колкото повече този процес напредвал, толкова по-голяма ставала опасността да започне да бъде разбирана. Престаравала се с обясненията си и това можело да я издаде. Той така и не дошъл.

Като че още по рождение била прокълната да не почувства никога истинския празник. Обадил й се на другия ден. Прекарал бил в пиене цялата нощ преди премиерата с двама от най-важните от поканените, които, така да се каже, отвлякъл.

 

Но нека я последваме по-отблизо, когато се вглежда възможно най-внимателно в неговото поведение след издаването на книгата й. Това, което ще я отведе към нещо, което никак не е очаквала, което не е могла нито да очаква, нито да предполага.

Жестът към една друга авторка, в който тя съзряла нещо свръхлично - участието му в представянето на нейната книга, заставането зад текста, създаването на празник.

Жест, който отпращал към своя произход, причина и извинение - едва ли не иманентно присъщи на неговата някогашна работа като редактор, жест, който събирал ревност, завист и предателство в едно.

Въпреки че искала да се води от вътрешното си убеждение, че той е приел дара, както и неговото послание, презумпцията била твърде силна.

И макар и да не е присъствала на представянето на другата авторка, нито да е чела книгата й, тя изведнъж всичко отгатнала.

 

Умберто Еко пише следното: "След като завърши книгата, авторът трябва да умре, за да не стои на пътя на текста". Обаче, когато тя го цитира, казва нещо съвсем друго: "След като бъде завършена книгата, прототипът трябва да умре, за да не стои на нейния път."

 

-10-

На "едромащабния автор", както пише известният австрийски писател Роберт Музил - "никога не му се налага сам да напише "най-четената книга" на годината или на месеца, достатъчно е да не възразява против този начин на оценяване. Защото той е член на всички журита, подписва всички обръщения, пише всички предговори, държи всички речи на рождени дни, изказва се по повод всички по-важни събития и се вика на помощ всеки път, когато някой трябва да покаже колко голям е постигнатият от него успех... Критиката открива в него достоен предмет за своето творчество, понеже твърде често критиците не са никакви злодеи, а - предвид неблагоприятните обстоятелства в епохата - бивши поети... те са поети на войната или на любовта в зависимост от вътрешния капитал, който са натрупали и който трябва изгодно да вложат, и е напълно понятно, че за тази цел ще изберат по-скоро книгата на едромащабния автор."

Почти век по-късно, по различни поводи срещам писатели, мои сънародници по произход, гостуващи във Виена или живеещи във Виена, чиято пъпна връв е свързана с онова българско общество, в което има вечно разминаване между действителния и формалния лидер - той никога не е един и същ. Забелязвам, че не се вслушвам нито в това, което те казват, нито в онова, което говорят за тях, а само ги наблюдавам, както тя би ги наблюдавала.

Например жестовете на една гостуваща поетеса, която, на фона на нарцистичната си самовлюбеност и психологическа свръхактивност, разгръща делириума на четенето на стихосбирката си - едно псевдологическо единство от теми, засягащи собственото величие, някакво преследване и определени претенции. Общо натрупване на настроението, разкриващо страсти, които са просто преувеличение на обичайните й постъпки. Когато упреква родината, че не я цени, когато систематизира около това цяла една съвкупност от интерпретации, тя я обвинява в същото, в което обвинява самата себе си - не аз те мамя, ти си тази, която ме предава, не аз обичам друга страна, тя е тази, която ме търси, преследва, цени, към нея аз не изпитвам любов, а само омраза.

Ръкомахането на един писател по време на панаира с акцент върху книгите от югоизточна Европа, яхнал гребена на политическата вълна в подходящото време, постмодерният автор на посткомунизма, при когото темите на собствения му живот поглъщат всички останали в една неоправдана приповдигнатост.

Самотният играч, който претендира, че има чувство за хумор, в действителност е много скован пред публиката. Неговото многословие, неологизми, каламбури, маниерност и импулсивност. Надали някой писател е успял да създаде нещо значимо, без да плати скъпо за дарбата си - в крайна сметка той винаги развива способността да прави изкуство за сметка на изкуството да живее. Цялата потенциална енергия се изразходва за това - за самия живот остава толкова малко, че от него не могат да се извлекат и най-обикновените му удоволствия. Често всичките му сили, всичките му емоции са подчинени на очакването на някаква награда, за сметка на развитието на характера, на личността.

Негативизмът на един друг, социален автор, който се излъчва от всяко негово движение. Явната липса на самокритичност и изкривените съждения на човек, който е превърнал трудностите на битието си в един непоносим характер, настоявайки, че всички са му длъжни, с упоритостта му никога да не приема работа по необходимост, дори когато това постепенно го е довело до абсолютна маргиналност и отдалечаване от изворите на случващото се, и възможността да отразява само това, което му е познато, тоест тази малка част от действителността, която му е достъпна.

Жестовете на успелия на Запад писател. Жестове на начетен човек, експлоатиращ по-малко известното, но същевременно с усет към подпомаганите от различни проекти теми: критиката на социализма, междуетническите отношения, религиозната търпимост, хомосексуализмът. Личи си, че се е научил да използва различни техники: правене на планове, определяне на норма, редуване на писането с някакъв вид физически труд, за да задейства мисленето. Ритуално-предпазни мерки, изкупително-поправящи жестове срещу една тревожност, съмнение и безспокойство, на фона на обща нерешителност. Отделя конфликтното вълнение от неговия контекст, придава му символи и изрази, които привидно нямат никаква връзка с неговото реално съдържание и това отприщва внезапна поява на импулсивно, рязко и абсурдно поведение в хода на едно иначе адаптирано държание.

Другият, също така успял писател, който пази крехкото си равновесие с чаша в едната си ръка и високо вдигнатата цигара в другата. Изкуствено стимулиране на желанието за секс и булимия. Иска това, което е преживял, да стане предмет на познание. Наистина това, което иска преди всичко, е доверието. С поетия риск, който то предполага. Няма доказателства в подкрепа.

 

-11-

Един есенен ден тя заминава за Тюбинген. Прекарва целия следобед в музея на Хьолдерлин. От тавана виси лампа като временно окачен прожектор за четене, а на пода има поднесени цветя в пръстен съд. Само два стола в кръга на стаята, обърнати към стената, на която стихотворенията висят като картини: "Пролет", "Лято", "Есен", "Зима". Вратата е била заключена, прозорецът - отворен, той полудява, затворен в кулата тридесет и шест години, докато от стихотворенията останат само гръбнак и ребра - тези причудливи лодки със слушатели, които и днес могат да се видят по река Некар да минават край това място. И времето си тече, а той не се хвърля в него.

 

Literaturcafé, Lesung und Gespräch / Литературно кафене, четене и разговор - на български и немски, вход свободен. Наблюдава от дъното на залата авторката, българка по произход, която от известно време живее в града. Най-напред, тя изобщо не прилича на снимката във вестника, в който прочете за представянето на книгата й в България тогава, малко след нейната. Има тяло, което сякаш е слепено от две тела - съвсем различно до кръста и под него: горната половина издава някаква самодисциплина - свалянето и вдигането на знамето, лъскането и обличането на униформата, воденето на дневник, а долната - постепенното занемаряване и отпускане.

В движенията й се усеща онази трескавост на човек, който години наред не е можел да посочи труда си като занимание, с което другите да се съобразяват, защото той не е нито заплатен, нито възнаграден или зачетен по някакъв друг начин, и една сприхавост, с която изважда като че ли изпод масата някаква продукция, създавана тайно, готова да нападне веднага, ако някой се опита да я счита за непрофесионална, за самодейна.

Докато се представя, набляга на факта, че е била принудена да емигрира, но в същото време е женена по любов, а не по обява. Изброява доказателства, че е успяла повече извън, отколкото в родината си, и все пак иска това да се знае, да бъде припозната именно от нея.

Книгата й започва с две страници благодарности и посвещения, но тя не само използва всеки повод, за да говори за това къде е била и с кого се познава, изглежда способна истински да обича хората, от които има полза. Освен това притежава речника на свободна жена - с други думи - писателка, женена за чужденец. А и децата й, родени в чужбина, знаят родния й език само говоримо.

Непрекъснато раздвоява вниманието си между съвсем обикновения си текст, който представя много претенциозно, и начина, по който реагират присъстващите.

Очевидно е положила големи усилия - резервирането на залата, саморъчно изготвената програма, изпратена и на огромния й списък с имейли. Затова сега полупразната зала я смачква, но все пак трябва да довърши четенето.

Накрая всички си тръгват, без да си вземат книга. Или май само двама-трима си взимат - снизходително, със симпатия и боязън, които като фолио се залепват върху й и я покриват изцяло.

Внезапно пожелава да й вдъхне вяра в смисъла на подобни мероприятия, затова остава докрая, купува си книгата и дори се приближава до нея и я поздравява.

Тя й представя това, което току-що се е случило, сякаш не е била там.

Сядат да изпият по една чаша вино. Тя не изслушва, прекъсва, рязко сменя темата, докато говори.

После внезапно решава да й довери един свой спомен. По-точно спомени за жестове, за Негови жестове - почти същите, които помни и тя, но тези към другата не изглеждат като заглушени действия, а са много по-ярки - като от филм, сниман под вода с помощта на толкова силни прожектори, че водораслите приличат на зелени ниви, рибите плуват в някакво лазурно небе, а големият рапан има яркочервен крак... Как я канел в редакцията, водил я на гости у еди-кой си, запознал я с еди-кого си, представил я на еди-коя си, препоръчал я, застъпил се...

В началото я мисли за болна, за луда, склонна е да види в нейния разказ истински анамнезни дупки, както и лъжливи спомени, формирани вторично за покриване на тези празнини, но когато стига до четенето на Сеферис, усеща някакъв задух. И все пак, когато по този начин случайно стига до доказателството, че тази жена му е била любовница, това не й причинява никаква болка.

 

Нищо не й пречи да продължи да се връща към мечтата за сцената, от която звучат думите й, докато тя седи в тъмната зала, най-отзад. Но нещо вече я е отчуждило от тези думи и то се дължи на разочарованието, което е преживяла при това пътуване до Тюбинген. Усеща, че се разделя с цял един свят, но и нещо като незасегнато морално съзнание, етична яснота.

 

 

© Цвета Делчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2016
Цвета Делчева. Реконструкция. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Цвета Делчева. Реконструкция. София: Сиела, 2010.