ГЛАВА ШЕСТА

Цвета Делчева

web | Реконструкция

Всичко се крепеше на недоизказаното и сега треперя, защото ме е страх, а се опитвам да се държа достойно. Опитвам се да се държа достойно, а си отивам и очаквам да бъда разколебана, обаче точните думи винаги идват по-късно...

-1-

Страхува се от всичко, страхува се непрекъснато, възпитавана е да има страх и срам. В такива случаи бащата, който олицетворява страха, обикновено по-късно бива заместен с някой друг - най-често съпруг, като в основата на тази приемственост стои ревността. Ревността на бащата от съзряването, еманципацията, създаването на друга връзка на власт и подчинение, която по-късно се превръща в ревността на съпруга от осъществения преди него сексуален акт. Прекарването й през мъчението на изчерпателния дискурс и на постоянното изпитване, за да се поддържа правилното ръководство над нея, като се избягва на всяка цена измъкването, изплъзването, бягството, алтернативната власт. Едно изтезание, което завършва с довеждането й до истеричен плач, при което той се успокоява, задоволява се по един своеобразен, "садистичен" начин, едновременно и проява на мазохизъм към себе си, някакъв псевдолюбовен садо-мазохистичен акт.

И тъй като не е възможно да се избегнат темите, възкресяващи по асоциация нещо отминало, което иначе би било отдавна мъртво, тя предпочита да избягва общуването въобще, понеже иначе е много трудно да съхрани личността си при монотонността на такова мъчение.

Този страх се редува с изблици на неочаквана смелост и дързост, действия и постъпки, които не просто прекрачват ограниченията, а стигат много по-далече и затова дори не могат да бъдат подозирани. Тя откликва на призива на приключението, който е изключително опасен, защото следва само желанието. Готова е да премине границата, да избяга от този, който олицетворява властта, зависимостта, необходимостта да се подчинява или да се съобразява с неговата затормозяваща обич. Да замине, да напусне, да не вземе нищо със себе си, да остави само съжаление - тези представи имат силно магнетично въздействие върху нея.

Но после се оказва принудена да изостави призива и да се барикадира зад някакви защити, след което отново настъпва фазата на свиване, на връщане в страха.

Трябва да се отбележи и това, че когато говори за съпруга си, тя го нарича "Страха", а за любовта говори като за "Безразсъдство".

-2-

Моята цел е да стигна до пълна изповед, затова почти не се намесвам.

Тя помни всички телефонни разговори. Но не самите разговори, а обстоятелствата, свързани с позвъняването на телефона, с нейното Безразсъдство. Необяснимите, необходимите, непреодолимите или нарочни пречки, без които страстта не би могла да съществува.

Всички били вкъщи, събрани около масата за вечеря. Изплашила се, като че ли е чула отвъден глас, в същото време била изненадана и объркана от едно толкова бързо и неочаквано обяснение в любов.

Звънът я заварил в банята. Завъртяла крана на душа, за да обърне водата да тече надолу, като султанът, който едно време пускал чешмата до трона си, когато имал важни разговори.

Чувствала се като някой, който по време на богослужение се опитва да изговори отделно личната си молитва, затова езикът му не се обръща, не може да формулира дори едно-единствено изречение: Благодаря ти, Господи, че ми даде да изпитам това, как съм живяла преди - ето сега, сега съм жива...

Изкачвала се по стълбището, малко след другите, обезпокоена от факта, че звукът по принцип се разпространява отзад напред и отдолу нагоре. Изумена била от ухажването, което очевидно й се е полагало, защото някога била отишла докрай, и то веднага, в самото начало на Безразсъдството.

Приемала думите като казани заради самите думи и отговаряла с цялата незаета част от себе си, с всички свободни ресурси на своето същество, които в противен случай не биха били използвани. Премалявало й като след слизане от онези симулатори на опасност, осигуряващи екстремни изживявания в съвременните увеселителни паркове.

Напрежението растяло от непрекъснато променящата се обстановка и неспособността на звъна да улучи подходящия момент. Веднъж изтичала машинално с телефона навън, едва тогава усетила подивялата градинка под босите си крака.

Чакала с онази изнервеност, с която искаме от едно дете да помълчи, да си поиграе само, да заспи, ако може. Облегната на някаква стена, докато говори, погледнала часовника си и страшно се притеснила, че е изтекло толкова много време.

Взирала се с телефона на ухото в библиотеката, в книгите, книгата на книгите: окната небесни се отвориха! Когато се върнала при другите в трапезарията, изпитала огромно неудобство.

Наоколо се суетели майстори, работници, предавали завършеното вече ново жилище, а тя седяла на стълбището пред входната врата. Мое момиченце, мое дете, нежно мое, нежно мое детенце, миличко мое - никога преди не са я наричали така, никога не е била момиченцето на някого.

Връщала се пеша през парка. Била доволна като сценограф, който е успял да подреди декора с подръчни средства.

По всяко време имала представа за часа и посоката, като онзи космонавт-мюсюлманин, който трябвало да може да определи положението на Мека и времето за молитви, независимо от многократното им увеличаване като брой поради по-краткия ден от бързото му завъртане около Земята. Да бъде изненадана й доставило още по-голямо удоволствие.

Вървяла по централната търговска улица, наоколо било пълно с народ. Стояла в един безистен с мобилния телефон в ръка, минаващите хора извръщали лицата си към нея, отминаващите се обръщали, за да я изгледат.

Поискала, нека да го нарече каприз, да й се обади някой път през нощта. Стояла надвесена през рамката на отворения прозорец и чак по-късно обърнала внимание на рехавата тишина, която вероятно е позволявала гласът й да се връща обратно през другите отворени прозорци.

Едва се владеела, колежките в стаята й като че ли нарочно приближавали столовете си и се накланяли към нея.

Чувствала се целеустремена, убедена, че само който много силно вярва, може да има свое собствено, лично преживяване на Бога.

-3-

Паметта й продължава да пропуска всичко останало и да се спира само върху позвъняването и ефекта от думите. Когато човек силно желае нещо и въображението му е изцяло насочено към него, неговото съществуване се потвърждава от всичко чуто.

Радвала се, че останала за няколко дни сама, много обичала да остава сама - още от малка, но не за да прекрачва в действителност някакви забрани, а заради изтънчените удоволствия на усамотяването. Вече минавало полунощ, толкова дълго била чакала, че накрая се разплакала - ако не знае кога точно ще звънне, по-добре да не звъни. Но гласът му, както обикновено, изтрил веднага сълзите й.

Лежала на един матрак в напълно опразнения вече апартамент и четяла ръкописа му, който й изпратил, много напрегната от това, че трябва да чете неговите откровения, без да го съди, защото написаните думи имали съвсем малко общо с това, което вече била свикнала да чува.

Обаждал се всяка нощ и тя се чувствала като новородена, поставена върху гърдите му. Като дете, което са събудили с подарък през нощта на Коледа. Като жена, която не се сърди, че я будят по всяко време.

Наричал я Богородица Пътеводителка: "Ти ме водиш, а теб те води любовта". Всичко било много тържествено. Поразена била от това, което й се откривало в онзи момент и за което дотогава е била глуха.

-4-

Добре знаем до каква степен гласът сам по себе си изразява един човек като цяло. И макар типът баща до този момент да е приемал отрицателен цвят и тон, сега той започва силно да я привлича. Иска да е малкото момиче, което той ще отведе и ще се погрижи за всичко.

Светвала една по една лампите в новопостроения апартамент, знаела какво се очаква от нея, не било нужно да й го искат специално. Побърквала я невъзможността да продължи да говори по телефона през нощта, да я галят най-нежните думи.

Успяла да наложи предпочитанието си към ритуала пред импровизацията чрез установяването на един вид "дежурства" - време, през което очаквала потенциално обаждане.

Веднъж се наложило да прекъсне разговора и по-късно разбрала, че той е довършил историята със свободно свързване на факти. Съжалявала, че е предизвикала у него толкова болезнена ревност по непредпазливост или небрежност, но била силно впечатлена колко красиво може да ревнува този, който обича красиво.

Усамотяването ставало много трудно. Понякога отговаряла на въпроси с какво е облечена и други такива, които я възбуждали до крайна степен.

Очакването се сгъстявало до невъзможност звънът да го пробие.

Но телепатията, която се установила от такова голямо разстояние, била невероятна.

Напуснала някакво тържество, за да говори по телефона, обхватът непрекъснато се появявал и губел. Така открила едно съвсем ново удоволствие - гласовата поща и неговите малко несвързани думи: молел я да му каже истината така, както би я казала пред свещичката в храма. Ставало дума за едно недоразумение, което успяла да разсее веднага, но в същото време се притеснила от натрупването на няколкото "гафа", които се случили независимо от нея.

Всяко ново място, откъдето й се обаждал, разширявало нейната империя. Дълго след това вървяла пеша по улицата, за да може да овладее вълнението.

Решетъчният прозорец в горния край на стаята в службата й я навеждал на мисълта за времената, когато скришно са били наблюдавани и подслушвани събранията, а присъстващите вероятно са го знаели или предполагали през цялото време.

Чакала телефонния звън с огромно нетърпение, минута по минута, някой път сърцето й можело да спре в момента, в който го чуе.

Не била на себе си, когато научила за възможността да се видят. Не казвай, че Бог е справедлив, защото справедливостта му съвсем не е очевидна спрямо нашите постъпки! Притеснявала се дали най-добрият момент вече не е преминал, дали не е бил в някаква по-ранна точка, която е трудно да се определи, но малко по-рано.

Опитвала се да не прави впечатление, да не предизвиква интерес. Предишната нощ имало лунно затъмнение и около луната се виждали нещо като червеникави лъчи.

Мислела за мерките за сигурност, които трябва да вземе - в днешно време е по-трудно да бъдеш анонимен, отколкото известен. Изхвърлила неща, които смятала, че няма да й трябват вече.

Всичко се уреждало някак много лесно. Оставила ключовете от вкъщи.

Повтаряла си, че няма от какво да се страхува, че неговите думи са вътре в нея. Оставила мобилния си телефон.

-5-

Когато в паметта си стига до тяхната среща в Съединените щати, тя продължава известно време като по инерция, с този начин на разказване.

Пристигнала първа в Карлайл, налагало се да чака.

Една неочаквана мисъл впезапно преминала през ума й: какво правя тук?

Молела се: нека го направя както трябва.

Чувствала се объркана като дете пред родител, който винаги го смята на толкова години, на колкото го е оставил.

Притеснявала се, че трябва да сподели малкото, интимно пространство на една хотелска стая, същевременно ликувала, че ще го стори, била опиянена от едно тръпнещо от страх ликуване.

Държала в ръцете си бутилка вино "Мускат Елизиум" - ликьорено вино от Калифорния, което купила от летището в Ню Йорк, той й донесъл кутия бонбони The "sommelier" collection.

По-нататък вкусът на шоколад и вино се смесва с неговия глас, който става част от устата, устните, усмивката - целия този апарат за въздействие на думите.

Свежестта на ароматния вкус на виното била в завладяващ контраст с мощта на крема от сметана и силен стопен шоколад. Но нещо засякло. Оттеглила се на другото легло.

Лежала будна в тъмното и колкото и да се връщала в мисълта си назад, винаги стигала до някакъв момент, в който прозвучавал този глас, неустоимият глас, повикът, на който се отзовава. Вкусът на шоколадовия бонбон се свързвал в паметта й с разни други вина на техните срещи, но най-силно с един черешов аромат, който предизвикал в устата експлозия, но после преминал в кърмата, и тя се страхувала, че може да отрови бебето си, когато се прибере, но виното само го приспало дълбоко и много бързо.

Мекотата на "Елизиум"-а компенсирала горчивата страна и характера на шоколада в един финален, хармоничен букет от вкус на цветя и кори от цитрусови плодове. Тя не се отказвала от своята нагласа, нищо, че слуховете например, които била чувала за него, отчасти се потвърдили и той самият признал, че навремето приел едно изкусително предложение, не защото е бил съгласен да направи това, което по-късно му поискали в замяна, а защото се е надявал, че ще се измъкне, без никой да пострада.

Мускатът разкривал силния си аромат и нотки на цитрусови плодове, които хармонизирали с деликатния привкус на канела и се оставяли да бъдат обгърнати от ароматите на шоколада. Тя наистина не придала почти никакво значение на факта, че традицията на неговото възпитание е езическа, че обикновено употребява думата бог в множествено число, говори за богове, макар и речта му да е изпъстрена с цитати от Библията.

В устата виното създавало едно усещане на пролетна свежест, което се стопявало в богатството на черния шоколад, обзето от бонбонения вкус на малините и плодовите докосвания. Сладостта на неговия глас, нейната замаяност не й позволявали да реагира на това, което научила: че той е от типа "малкото дете" - нямал постоянна работа и следователно бил зависим, нещастен, защото го унижавали, контролирали разходите му и го натоварвали с домакинските грижи, затова веднъж бил готов да избяга, но се разболял и така бил разкрит и наказан.

Седели на гарата и пиели вино. Казал й нещо много хубаво на ухото, нещо в последния момент. Засмяла се като Сара - "нима наистина мога да родя, когато съм остаряла?"

"Но Сара не се призна, а рече: не съм се смяла. Защото тя се бе уплашила." (Битие 18:13;15).

-6-

Колкото по-сериозен става проблемът, толкова по-трудно й е да говори за него, и колкото по-емоционална става изповедта й, толкова по-сложно й е да го обясни.

Сънувала съвсем мъничко бебе, много слабичко, но не искало да яде и макар и да отваряло уста, нищо не можело да го накара да суче, изглеждало вече почти безжизнено, когато устата му полека се разтегнала в нещо като усмивка... Събудила се: дали е бременна? Всичко било възможно.

Сега държала през цялото време телефона в очакване да звънне.

Можело да е сама, но можело да има и други хора наоколо, които да станат свидетели на нейното Безразсъдство.

Наблизо едно изнервено дете пукнало балон, тя трепнала. От един балон?

Блъснала чантата си в стената, хвърлила я на земята, някакъв минувач й помогнал да я вдигне: - Какво има вътре? - Телефон.

Казват, че Господ наказвал грешниците като изпълнявал желанията им.

Вече се молела за това, което не трябвало да се случи, а не за това, което искала да се случи.

Усещала, че е по-лесно да измоли неслучването на нещо, отколкото случването. С активно действие да предотврати случването на нещо, но не и да предизвика активно действие.

Опитала се отново да задейства разговорите - за първи път се обадила тя. Почувствала заплахата от някакво преобръщане.

Чула краткия звук за получен есемес. Зарадвала се на границата на разочарованието.

Питала се: имало ли е благословия, или не?

-7-

Интересното е, че тя никога не се обръща към религията, за да търси отговор на въпроса за живота след смъртта, а за да се допита в трудни и опасни ситуации до онази тайнствена дълбочина, която според нея е причината за всичко и от която вярва, че получаваме знаци, свързани с нашето съществуване.

Така започнала да свързва всеки телефонен разговор с някакъв знак.

В църквата "Свети Николай" в София заварила върволица от хора, които оставяли листчета с желания - молитвени писма до владиката Серафим, който вършел чудеса. И тогава отново получила съобщение: да се обади, ако може.

Вече се обаждала само тя. Но обръщането на ритуала променяло напълно въздействието на думите.

Сега дисплеят на мобилния телефон приковавал вниманието й докато следяла с периферното си зрение живота. Той позвънил само веднъж и то защото преди това тя не успяла да се свърже. Изгубената благословия вече се усещала във всичко.

Имало един "бързодействащ" светец, както го наричат, който освен това, казват, помагал за намирането на разни неща - Св. Мина. Веднага след като се прибрала от разходката до манастира с неговата икона, за която се смята, че е чудотворна, намерила едно закъсняло с няколко месеца писмо от него, което отдавна считала за загубено.

Продължила да ходи по църкви и да пали свещи. На иконата на Пътеводителка изражението на Богородица е вглъбено, твърдо, тя гледа фронтално или с леко наклонена глава сочи с ръка към детето Исус. Но тогава за първи път видяла едно по-старо изображение на Успението, където Христос държи малката Богородица в ръце.

Той се обадил на Богоявление. Зарадвала се много.

Но следващия път пак получила само съобщение: да му се обади, ако може. Разговорите нанасяли рани, които трябвало да се лекуват с други думи.

Когато връзката отново прекъснала, приела това като знак, че наистина се е случило нещо. Разговорите трябвало да лекуват раните, нанесени от други думи.

Рискът вече го носела само тя. Държала телефона като прибор на масата по време на вечеря.

Като в онази класическа сцена, в която мъжът излиза да си купи цигари и никога повече не се връща, тя си представяла как той излиза, за да отиде до някой уличен телефон - тя би му позвънила и на номера на телефонна кабинка, само да иде дотам! Разказал й как сънувал баща й, когото изобщо не познава - сънувал, че той знае за тях.

За първи път от много време била болна, имала температура. Гласът му, напъхан от вятъра в слушалката, в телефона, пътувал по някакви фини жици и падал от нейната слушалка, висял на ухото й като малка мокра обеца.

Поискала страстно да замине някъде, просто да избяга малко от това чакане, и тогава получила най-важния знак: една улика, която можела да означава изневяра на Страха. Толкова силно искала някоя негова грешка, че много лесно било да повярва, че е факт! Изпратила есемес: трябва да говорим, веднага, много е важно!

Три дни чакала, а когато той се обадил, тя седяла на пода в кухнята и плачела - моментът бил пропуснат.

Сякаш винаги, когато пожелавала нещо много силно, то й било отказвано. Или първият по желание се отказвал пръв.

Продължила да ходи на църква, но вече се молела само за това да бъде запазена нейната тайна.

Непрекъснато се излагала на рискове, за да държи отворена възможността той да й се обади. Света Богородице на малките неща!

Но не можело да има желания, нейните капризи вече нямали значение. Веднъж заспала с телефона до главата си, сънувала, че звъни, а когато се събудила, видяла, че звъни будилникът.

Питала се: какво толкова струва едно обаждане?

Вече било много трудно да се разбират знаците - той първо провалил възможността, после я искал, колебаел се, сърдел се, очаквал тя да му каже: тръгни!

Веднъж й намекнал, че скоро може пак да се видят. Възкликнала: - Ще бъдеш мой гост, мой пленник! Отговорил й: - Гледай да не я счупиш тази играчка, вече не ги правят. После се включвал само телефонният секретар.

По време на една командировка в Солун отишла в църквата "Св. Димитър Солунски Чудотворец", от чиито мощи се вярва, че тече благовонно миро - наричали го отворен извор на благовонно миро. Когато се върнала, прочела в един сайт информация за два фестивала в Европа, в чиято програма било обявено и неговото участие. Колко малко знаела за човека, когото мислела за толкова близък, не знаела дори това, което било толкова важно.

В последния им телефонен разговор той просто казал, че нищо няма да стане, от къщи не го пускали. Било Разпети петък. Сигурно е по-добре да умираме, отколкото да бъдем разлюбени.

Всичко останало недовършено и недоизказано.

В края на октомври излязла в отпуск. Имала натрупан много неизползван отпуск, почти я принудили да си вземе една седмица. На другия ден научила съвсем случайно, че той е в София, нямала представа откога.

-8-

Изповедта й продължава да следва само телефонните обаждания, които този път са служели единствено за определянето на срещи. В същото време очевидно да се казва възможно най-малко е нейната тактика при прилагането на един метод, според който трябваше да се казва всичко.

Отзовала се веднага на поканата за вечеря. Трамваят не просто приближавал, а пристигал на спирката тържествено, като осветена тиква. Тази нощ в Америка празнували Вси светии. За нея тя била нещо като малка заря със строго забранени средства. Прибрала се вкъщи много късно. Готова била да я насилят, да я унижават, ако след това ще я оставят на мира.

Цял ден чакала телефонът да звънне, накрая излязла навън. Едва тогава той се обадил и тя сменила посоката, в която вървяла. Разхождали се по една стръмна улица, той й споменал за някаква своя колежка от следването, която е срещнал през деня.

Когато на следващия ден най-после телефонът иззвънял, вече се мръквало, но тя излязла бързо от вкъщи и пак се върнала много късно. Била като обезумяла, непредпазлива, нетърпелива - искала си обратно поне малко от онази свобода, която е давала на Страха.

Не можела да се съсредоточи в това, което прави. Непрекъснато гледала телефона, който, като всяка техника, се развалял винаги когато се използвал с напрежение.

Излязла от министерството посред едно заседание, това можело да й коства работата.

Отказвала всякакви срещи, ангажименти, в същото време не знаела дали телефонът ще звънне, не можела да прави никакви планове.

Знаела, че пропуска възможност, каквато няма да се повтори, но чувствала, че няма предимство при определянето на срещи, нито че останалите уговорки се съобразяват с нея.

Обадил й се, че ще иде до Банкя, по-късно се обадил пак, за да й каже, че ще остане, а когато тя се обадила да му пожелае лека нощ, той се разсърдил. Почувствала, че крие нещо от нея, не могла да мигне цяла нощ.

На другия ден изплакала, не можела да понася повече гласа му, който звучал така, все едно нищо не е станало. Той избухнал сърдито - искаш ли повече никога да не се обадя? Затворила, това било краят. Останала така, вцепенена. После той пак се обадил. Вървяла край него с леко обърната на другата страна глава, все едно не харесва профила си, не можела да спре да плаче, а наоколо толкова хора я познавали. Късно вечерта позвънил отново, макар и да знаел, че я излага на голяма опасност. Въпреки това била готова да откликне на призива, но по гласа му личало, че доста е пил.

Уговорили си среща за обяд. След две бутилки вино научила някакви стъписващи неща. Чак сега обърнала внимание на склонността му да бяга и на онзи авантюристичен тип жена, свободна да откликне на неговата спонтанност и да остави задълго сладко-тръпчивия вкус на удоволствието от едно неколкодневно бягство до морето, макар и толкова бързо разкрито чрез справката за разговорите от телефонната сметка и потулено със съжаление. А едно случайно откровение я накарало да разбере, че гласът му, който я изплашил в началото, при първото му обаждане, онзи отвъден глас, какъвто й се сторил тогава, е бил такъв, защото е бил пиян.

Но след този случай предишният речник отново се върнал в думите му и тя не можела да му устои. Казал й, че отлага заминаването си за Чикаго. Нарочно удължавал срещата, за да я накара да избира между него и Страха - тя не си тръгнала.

Непрекъснато се излагала на опасност. Всички вече я подозирали, свивали обръча около нея.

Зарязвала работата си и се отзовавала веднага на желанието да се видят, въпреки тормоза, на който била подложена в службата.

Обядвали заедно, пили мастика. Вечерта се срещнали пак, той бил прекарал целия следобед с някакъв приятел, после продължил да пие с нея. Предложил й да избяга от вкъщи, по-точно да не се връща, да остане при нея.

Желание, което не следи за противоречията, не мисли за другия ден, нито за нещо в перспектива, като същевременно е напълно искрено, нещо леко, спонтанно, авантюристично и инертно.

На следващата сутрин той имал някакво интервю и затова за първи път не пили нищо - думите били съвсем различни, разговорът изобщо не вървял.

Излязла на разходка, посред неделния обяд вкъщи. Готова била на всичко за този един час с него.

Той бил пиян, бродели безцелно по улиците. Рискът й тежал. Нищо вече не можело да я предпази. Нищо.

От работа се измъквала много трудно - винаги й се падали лоши, злонамерени, жестоки директори и тя по принцип се стараела да ги избягва, но, сякаш точно заради това, общуването с мъже на отговорни постове й се налагало постоянно и било неизбежно.

На представянето на неговата книга били поканени много хора, имало и няколко колеги от следването му.

На другия ден закъснял за срещата им, изглеждал раздразнен, принуден от нейното обаждане, седели на една от изнесените навън масички на кафене-бара, наметнати с одеала, той за първи път си позволил иронична забележка по отношение на нейния Страх, докато си уговарял някаква среща по телефона.

Не се чувствала добре, но въпреки това отишла при него. Малко по-късно телефонът в стаята иззвънял. Пискливият глас, който дочула, се забил дълбоко в нея. Както и неговата реакция, несвързаните обяснения, които не му искала. Изневярата.

Така той я е поставил в ситуация на катастрофа, която най-накрая я е принудила да се вслуша в предупрежденията.

Лежала неподвижно до мислената черта на платненото игрище, почти без дъх, защото усещала будността на Страха и нямала отговор на нейните въпроси.

Била обзета от някакво старание да не размества нищо, от желание да я няма, да я забравят.

Едва завила зад ъгъла, и се изправила лице срещу лице със Страха, който я целунал, по-скоро помирисал.

Говорела по телефона, седнала на една пейка в градинката, и когато се обърнала, видяла Страхът да стои наблизо и да гледа към нея.

Толкова дълго е пренебрегвала тези предупреждения, че ако шокът на изневярата не я е събудил, нещо лошо е можело да се случи. И все пак шокът може да е бил полезен, но е ударил много по-силно, отколкото би трябвало.

Два дена по-късно гостували у негов приятел, двамата се пресягали през нея и вдигали наздравици. Доста били изпили, преди да излязат на булеварда...

Усещам, че за момент се отплесвам от изповедта й и се сещам за един типичен случай, който притежаваше всички черти на криминалната мелодрама - заплетен сюжет, очарователен неудачник, самотна красавица, властен съпруг, мрачна атмосфера: Той й казва: - Ела да живееш с мен. Ще приема детето. Не мога да те деля с друг. Решавай! - Не мога да оставя семейството си. - Можеш! Тя напуска дома си. Става неузнаваема след няколко дни живот, на какъвто изобщо не е свикнала. Откриват я. Редно е да я задържат. Да я накажат. Съпругът й е преместен на друга работа, иска и тя да замине с него. Един силен мъж би я зарязал. Смята, че отново ще бъдат семейство, че с времето ще стане така, както тя иска. Дава й още една възможност: - Забрави го! Накрая детето загива в един инцидент...

Детето й се въртяло на пързалката, около него се въртели много хора, тя също се въртяла и мислите й се въртели в кръг, и се въртели, и се въртели, докато избили маслото на този ужас - какво щяла да направи, какво щяло да стане с нея, с другите?

-9-

Подновяването на телефонните разговори било като връщане към живота след тежко боледуване - преминал си през страха от края и вече знаеш какво е, а сега трябва да живееш с мисълта, че не след дълго това ще се повтори.

При следващото му идване в България телефонът вече се бил превърнал в нещо съвсем друго - в нейната връзка със Страха:

Носела мобилния телефон като някакво камикадзе със себе си, съзнавайки, че неговото позвъняване може да унищожи всичко между тях.

Следващият път се опитала да го изключи - като устройство за задействане на бомба.

На третия "бомбата" засякла - телефонът не звъннал нито веднъж. Дали ако много и непрекъснато мисли за нещо, от което се страхува, то не се случва, защото винаги се случва нещо друго?

На четвъртия телефонът иззвънял. Загубила всякаква увереност, изпитала ужас, че ще трябва да отговори на интуицията, която развивал Страхът. Сякаш искал да й докаже, че няма нещо, което да не се е случило или да не може да се случи, че да го търси при някой друг.

В безразсъдството си тя е възвръщала интереса към себе си, а в страха си е оправяла, укрепвала отношения, които е искала да развали.

Когато тръгнала за последната им среща, която всъщност била вечеря с приятели преди заминаването му, се отбила в църква да запали свещ и сложила една банкнота в кутията за дарения - това било всичко, което имала в момента, което й било останало. Излязла на улицата и по-нататък тя, която никога не намирала пари, видяла на земята банкнота, дори й се сторила същата, която преди малко е оставила - сякаш й я връщали.

-10-

Добирам се някак до адреса на един много известен гастроентеролог във Виена и не мога да не забележа по пътя билборда с мобилен телефон като имплантиран върху тялото на мястото на задния джоб. Пред кабинета на лекаря чакат десетки хора - повечето от Балканския полуостров.

Страхувам се, страхувам се непрекъснато, сякаш ако престана само за миг да се страхувам, лошото веднага ще се случи.

В болницата "Санкт Йозеф" ме посреща една монахиня и ме завежда до стаята. От прозореца й се вижда параклиса, в който с останалите монахини се събират много рано сутринта. Мисля си за религиозните хора и за това от каква голяма важност е съзнаването на прегрешенията. Така християнското възпитание предпазва от възможността чрез изтласкване и забрава едно познато страдание да се превърне в непознато и да стане още по-мъчително. А изповедта облекчава натоварването на душата, защото не пренебрегва съществуването на проблемите, а ги признава.

Чакам резултатите от биопсията като присъда.

И тогава намирам нещо, написано от Св. Димитрий Ростовски (+1709): "Избери си уединено място и като се оттеглиш сам-самичък, седни, размисли за живота си... въздъхни от дълбочините на сърцето си, бий се в гърдите и ако можеш, плачи... Съгреших, Господи мой, и така погубих душевната си красота, развалих телесната си църква... като изповядвам всичко това, сам се изобличавам и не само в това, което споменах, но и в онова, което не помня и не разбирам, че е грешка и което не умея да изповядвам... Имам силно желание и воля да се кая, ако Ти, Боже, ми помогнеш... помогни ми... и ти принасям моята благодарност, моята воля, моите твърди намерения отсега, от този ден, от тази черта..."

Отдъхвам си - резултатите са отрицателни.

Спомням си докъде беше стигнала изповедта - до последната среща, една вечеря.

-11-

Когато заели местата около масата, той седнал до друга жена - с която навремето следвали заедно. Често се навеждал към нея, понякога вземал нещо от чинията й, говорел й. Тогава тя дочула думи, които считала за свещени, изрази от неговия речник, които мислела за предназначени единствено за нея. Същите обръщения, същите умалителни думи, същото изговаряне...

Междувременно с изпитите чаши той ставал все по-зъл, както преди ставал все по-любвеобилен.

В този момент за първи път чула гласа на жената, която седяла до него и веднага го разпознала - онзи писклив глас, който се бил врязал така дълбоко в нея.

Изпитала някакво странно облекчение, че гласът принадлежи именно на тази жена, а не на някоя друга. До такава степен под границата на обикновеността, от която може да ревнува, че в друг случай, при други обстоятелства, не би възразила на едно приятелство.

Всъщност останала на вечерята още съвсем за малко - колкото за една снимка, която жената настоявала да си направят.

За да я застави по-късно да се сравнява, да види неща, които само една жена може да забележи у друга.

© Цвета Делчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2016
Цвета Делчева. Реконструкция. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Цвета Делчева. Реконструкция. София: Сиела, 2010.