ГЛАВА ПЕТА

Цвета Делчева

web | Реконструкция

Червените шифонени пердета откриват огледала, които връщат погледа навътре и само нощен джаз нахлува лекичко, потрепват дежурни светлини. Страшна мъка е заседнала в саксофона. Знанието, което му се полага, дори и нищо да не иска да знае.

-1-

Тя нарича "съвършенство" периода от влюбването до първото разочарование, което обикновено е свързано с някакво споделяне. Въздействието от него е запечатило няколко постдраматични, посттравматични сцени:

В бяла нощница като на осъдена се събужда и поглежда към една вдълбана дебела свещ, която е горяла до късно вечерта, стомахът й се изпълва с горчивината от някакво съобщаване, някаква безпричинна жестокост, защото е извършена след това.

Поема изненадано една снимка, заставена да гради представите си за непознатото с познатото и дори под въздействие на споделеното да приеме неточното му наричане любов.

Лицето й, сякаш натопено във фиксаж, е запазило състоянието на шок, когато промяната в светлината вече подсказва следващия ден - силната за мъжа позиция и слабата - за жената.

Изважда един диск, слага го в компютъра и започва да чете, изглежда, че ще получи мозъчен удар, но се разминава с нещо като временно ослепяване с едното око.

И независимо че са свързани с различни хора, те имат това общо - болезненото научаване на нещо, което не й позволява да навлезе във фазата на любовта, илюзорното засилване на чувството заради ревността, след което то рязко отслабва, а самото припомняне на споделеното в определени количества напълно премахва болката.

Споделянето за нея е началото на края, то прави влюбването крайно, то е онова нещо, което не му позволява да продължи вечно.

Тогава тя започва да упражнява едно невероятно насилие върху себе си, за да може да преодолее зависимостта и да сложи край.

-2-

Нейната памет е памет за действието, по-точно за въз-действието, за въздействието на думите, на неговите думи. Кара те да се чувстваш като че гледаш филм на език, който не знаеш, и въпреки това имаш убеждението, че схващаш напълно сюжета.

Лежи будна в тъмното, изпитва някакво много силно вълнение, което не може да спадне под налягането на съня.

Разхожда се напред-назад и от време на време поглежда към огледалото.

Седи с отнесен поглед и поглажда ръба на чашата с вино.

Усмихва се на нещо, което не се случва в момента.

Понася вниманието към себе си, за да приключи по-бързо.

Сякаш е вдишала нещо голямо и се страхува да не го издиша много бързо.

На връщане към къщи си купува ягоди, съблича се и ги изяжда една по една - много бавно.

Прокарва ръка по лицето си като да проследява някакво описание, рови в гардероба, търси нещо точно определено, една рокля, облича я, отива на някакво тържество, на което почти през цялото време стои с гръб към всички - хубава като в сън.

Върши някакви дребни добрини.

Изглежда, че в този момент й върви във всичко.

Хората, с които се среща, я поглеждат така, сякаш има някаква съществена промяна в лицето - да не би да си е сменила очите?

Седи, часове наред, на люлката сред една поляна и само лекичко се поклаща.

Включва телевизора - върви някакъв видеоматериал с двама заложници в Ирак, двама нещастници, шофьори на тирове, които ще бъдат убити и вероятно вече са убити; гледа разсеяно като че гледа филм, в който има прекалено много струпване на ефекти; малко след това трепва смутена.

Минава през парка, скрива се от дъжда под покрива на лятната естрада.

Изважда писмото му и чете - лицето й е изкривено от нещо като грозно хилене, не може да събере устата си, да контролира изражението си от някакво вътрешно ликуване.

Сяда на пейката щастливо-уплашена, обречена едновременно на блаженство и невъзможност.

Върви по улицата като че има температура и иска да я свали, преди да се прибере вкъщи.

Пуска уредбата, усилва звука, пее заедно с певеца, подсилва думите с жестове, с широки, свободни движения.

Вечеря с някакви хора, светеща като книжен фенер, огряна отвътре от своя си повод.

Взира се в едно от стихотворенията, които й е изпратил - за някакво русо момиче, взира се в него като в рентгенова снимка, като в малко петно върху дробовете на съвършенството.

Влиза в работната стая, сяда, навежда се съсредоточено над документите, след малко погледите от двете й очи се кръстосват и тя вече не вижда нищо, по-точно нищо конкретно, което да я разсейва от единствената й мисъл.

Пътува на задната седалка в колата и гледа разсеяно навън, очевидно непрекъснато проиграва в ума си определени ситуации.

Чете някакъв скучен доклад с пропит от чувственост глас.

Слиза на моста, минава под дърветата с кестените покрай университета, после през подлеза с антикварната книжарница с книги, наредени по кръглата витрина, оттам покрай двореца и археологическия музей, спира се под каменното лице на светеца между чинарите, сякаш някой я целува. После завива и там, в този триъгълник между църквата, джамията и синагогата, се спира отново, сякаш този някой я целува много дълго и я провъзгласява за царицата на градовете, които лежат отдолу.

-3-

Отваря пощенската кутия, вижда бележката за препоръчана пратка. Затваря я. Върви по улицата, стига до пощата. Подава бележката, после бърка в чантата си, вижда, че е забравила личната си карта. Започва да уговаря служителката с такава настоятелност, че накрая тя отстъпва, нарушавайки правилата.

Слага плика отстрани на бюрото. След като много е настоявала да го получи, сега не бърза да прочете съдържанието му.

Изчаква да дойде вечерта.

Запалва всички свещи, които намира из къщата.

Разкъсва плика - вътре има папка с листа, отваря я с такова вълнение, като че отваря дневник, и наистина, на вътрешната й страна се чете фабричен надпис: In case of loss, please return to: ...As a reward: USD...

Разделя листовете на части, за да увеличи предполагаемото удоволствие и започва да ги чете един по един така, както дете яде вафла - първо леко отлепя най-горната коричка и я изяжда, после със зъби свлича кафявия пълнеж от горе надолу, като извърта вафлата, но внимава да не засегне долната кора, после отчупва долната кора и я изяжда, после свлича със зъби пълнежа, после пак кора, пълнеж, кора, пълнеж и кора...

Чете отново и отново, за да притъпи болката, да я направи по-поносима.

Стисва устни, като че иска да ги залепи или да разнесе цвета им равномерно навсякъде. Между веждите й се появява една бръчица на усърдие.

-4-

Тя, естествено, е чела като с лупа - силното преувеличаване, което е неизбежно, защото е свързано с изключителното значение, което придобива даден човек в периода на съвършенство.

Част от нея спонтанно е реагирала с онова желание да насили себе си и да започне да убива чувството, но друга се е развълнувала невероятно от това, че той се е открил пред нея, целият, и иска, настоява, вярва, че тя ще го приеме такъв, какъвто е.

Бори се. Наистина полага изключителни усилия, опитва се "да режисира" своята реакция:

Отдръпва се и повиква някоя друга на нейно място, а тя стои отстрани и наблюдава, прави леки забележки, наслаждава се на неговото неудобство, напряга го докрай;

Променя нещичко в позата на друга, така е по-добре; предлага някакви корекции, той възроптава, но после се съгласява, поправя нещо, тя е доволна от себе си;

Пее с отметната назад глава, сякаш много трудно взема тоновете, той я следи уплашен, а после иска да я прегърне, щастлив.

-5-

Тя възстановява срещата си с него по същия начин - паметта й се освобождава от всичко друго и се съсредоточава само върху въздействието на думите му. Освен това прескача всичко останало и проследява само четирите поредни сутрини. Умът и паметта явно не са на едно и също мнение за важните неща и подробностите.

Извършва едновременно няколко действия, които биха могли да бъдат първи. Той задейства разговори на определени теми, с което сякаш се допитва до мнението й.

Сяда, навежда се леко напред и настрани. Всичко, свързано с тях двамата, в неговата памет е затъмнено, а при нея - осветено.

Докато той говори, ръцете му треперят, прави нещо механично - чупи крехките корички на фъстъците. Тя става и отива до банята. Поглежда се в огледалото. Прилича на човек, който току-що е излязал от пълна упойка. Не може да прецени дали той е бил готов предварително, или внезапно решава да й разкаже накратко живота си и най-вече една история със свенливост, която издава любов, и друга, за която очевидно си спомня с мъка и съжаление. Тя се връща и предлага да му разкаже всичко на свой ред. Той отказва с красиво движение.

Седят в ресторанта на гарата, тя го слуша как говори, чува нещо, доближаващо се до първоначалното й очакване, но ей сега ще пристигне влакът, а дори и да има време, всичко вече е предварително загубено. Не се и опитва да го последва в думите, макар че от всички неистовства, тези са най-хубавите, знае, че в последния момент и двамата имат нужда от крайностите и го слуша така, сякаш всичко не се беше срутило току-що...

-6-

Именно това споделяне е отключило проблема и тя е преминала през всички известни фази на тъгата:

Не е вярно, това не се случва с нея. Всичко е съвършено. Нищо не може да се промени.

Не можеше ли да умре, без да й го разкаже?

Замисля се, прави някакви кръстовидни схеми, статистики...

Няма й нищо, нищо й няма, само леко й се вие свят, опитва се да стане, но всичко се люшва отново пред очите й и тя се захваща за краищата на леглото като за ръбове на лодка.

Накрая се съгласява, че след като харесва промяната, която намира у него, след като приема резултата, трябва да приеме и приноса на всяка отделна случка.

-7-

Дали когато той я освобождава от споделяне, това не е от страх от същото - невъзможността да понесе споделеното.

Но макар и да не е имало такова обратно споделяне, преди тяхната среща тя по всяка вероятност несъзнателно е казала твърде много неща или е изпуснала твърде много случайни думи.

Оставила го е да прави собствени тълкувания и така е предизвикала желанието за компенсация, за отмъщение или за доизмисляне на нещо, съответно на нейния възбуждащ свят.

Тоест би могло да има наместване на неговия разказ. За да се получи някакво уравняване.

След срещата им тя на свой ред прави същото, за да може да "приеме", при това става дума за нещо, което е истина, а не за симулиране на постигането на целта. Самото наместване е било възможно само защото става въпрос за едно уравнение, тоест двете страни на равенството могат да се разменят. Разликата е само в по-късното отношение към случилото се, когато жената по принцип се води от желанието си да зачеркне, а мъжът - да разкаже.

-8-

Когато споменът й стига до втората им среща, тя се изправя пред проблема за служенето с истината - може да казва и само истини, но да пропуска това, което не иска да разкаже.

Подминава всички други разговори, за да покаже накрая в близък план единствено това, което се случва на тринайсетия ден:

Неспокойна е, вглежда се във всяка подробност, в трохите на масата. Той е отказал цигарите, но му липсват жестовете на пушенето, с които да подчертава думите или да ги използва за пунктуация: запалването - нов ред, дръпването - запетая, движенията на ръката - удивителна, изтръскването на пепелта - тире, загасването на фаса - точка.

Рови с вилица из месото в чинията си, което се разваля пред очите й. Неговите признания, когато се решава да попита, за да получи нова възможност и да покаже ново отношение, вместо да отрекат споделеното при предишната среща или до го омаловажат, го променят. Макар и отново да казва нещо само най-общо, той употребява думи, които я шокират с неочакваната си "неточност" и грубост.

Струва й се, че е като онези дървета, понякога, в късна есен, на които са им опадали всичките листа, но са им останали ябълките. Когато скулпторката го оставила, бил много зле. Каква скулпторка, миналия път нямаше скулпторка?

-9-

След първото споделяне, с което тя е успяла да се справи, е последвало преправяне на споделеното и така се стигнало до ефекта на минало, което не отминава.

Ако върне лентата назад, тя вероятно ще види причината, поради която той променя споделеното. Като избягва по принцип споделянето, възможно е отново да е изпуснала отделни думи, да е съобщила безстрастно някакви факти, защото, както обикновено, в разказите си жената несъзнателно напада мъжа, а мъжът съзнателно украсява своите, за да напада.

В същото време споделеното първия път от него не е могло да надмине въображението му по отношение на нейните преживявания и така се е натрупало ново количество от същия проблем, което е довело до повторно "наместване", за да може да се допълнят един друг до цялото, което не се получава, защото твърде много си приличат.

Мисля, че вече напълно разбирам какво се е случило нататък.

Тя отново е изпаднала в кризата на непонасянето на споделеното, което всъщност е и отказ за признаване на приликата между тях и по-точно - на пълното съответствие.

Освен това във второто споделяне мимоходом се появява нов женски образ, който не е съществувал при първото - образът на скулпторката, тоест има едно допълване на споделеното.

То е направило сравнението между тях двамата невъзможно.

Тогава тя изстрадва самото чувство, не и неговия обект, тоест унищожава обекта като потенциален източник на разочарование, за да съхрани чувството.

-10-

Изправям се пред информационните масиви с имена на чудовища - Гугъл и Яху, минавам по техните пътища и линкове и намирам в базата данни цяла лавина от информация за тази скулпторка на базата на едно-единствено предположение - обща изява, покрай която биха могли да се запознаят.

Американка от гръцки произход. Въртележки от хартия като плитки абажури на дървени пръчки върху кръстачки, висока рехава купчина листа, преплетени с памуци, воали, пера и конци, хартиена гърда, изтъкана върху основа от черни конци, книга, в която като разделител е пъхната плитка, книга като пумпал, книга като дълга змия, свита на руло в единия край, две хартиени гърди, разтворени като ветрила триъгълни книги.

Снимки от коктейла. Най-пълничката между жените. И все пак само тя има една мъжка ръка през гърба си, която прави извивките меки, овални, съблазнителни, въпреки мъченичеството на нейния труд.

-11-

Изведнъж тя се сеща за нещо, което й е казал по време на престоя си в София: "Когато скулпторката ме остави, бях много зле, през август миналата година...". Чувства как тези думи отново раздвижват кръвта й и една мисъл се удря в друга, като че не може да премине някакво огромно препятствие - това пояснение за времето, от което става ясно, че връзката му с тази жена отчасти съвпада с периода на съвършенството.

Припомня си думите от едно негово писмо, през онзи август, които тогава са й изглеждали непонятни, без никаква връзка с това, което се случва между тях: "Вчера щях да умра, такава болка по теб, по всичко твое, но вчера беше ад".

Спомня си и едно друго негово писмо, изпратено няколко дни по-късно, в началото на септември, макар че тя го получава с голямо закъснение - три месеца. В него той пишел как през последните няколко години упорито и както винаги с наслада започнал страстно да се разрушава, да се саморазрушава, по-точно казано, напредвал стремително, внушително бързо - тя трябвало да знае и това, тя всичко трябвало да знае, в началото може би щяло да й се стори непосилно, но после щяла да разбере, че без него и от нейното сърце би липсвал един огромен къс, и тогава щяло да й олекне, защото е видяла как мракът изтънява, изтънява като ципа, която се пука, разкъсва се и от нея се облещва новороденото слънце. Описвал връщането си в Чикаго от някакъв друг град, пътуването си през нощта все едно през омагьосана гора и как се страхувал, че никога няма да може да спре, сякаш нарочно бил изведен до някаква много стръмна скала, надвесена над дълбока пропаст, и му било казано: избирай - можеш да полетиш с лекота надолу, можеш и да продължиш, избирай... Било три след полунощ, никакви коли, само планини наоколо, мрак и планини, по едно време започнало да вали; уж познавал пътя, но сякаш минавал по него за първи път и все пак по целия този път имал натрапчивото чувство, че не е сам, че тя гали ръката му, че докосва клепачите му и леко ги побутва нагоре, когато много натежат, сякаш му казва: "Това е краят на един път, по който си вървял много дълго. Много дълго! Този път така е трябвало да свърши или ти е трябвало да се свършиш по него".

Ляга в леглото си и започва да си представя последната му среща с тази скулпторка. Разговарят, пият вино, едно ново чувство го изпълва отскоро и го разхубавява, и заради него именно той е толкова привлекателен тази вечер. Тя му говори за съвместно живеене, дори за брак - каквото той поиска. Той си тръгва, без да се сбогува, минава по пътища, които уж познава, но през цялото време не вижда нищо друго пред себе си и нищо друго зад себе си освен мастилен, отровен мрак. Доста е пил, вкопчил се е във волана, очите му натежават и се притварят, но той не спира. Удря се в нещо и завива рязко в платното за отсрещно движение.

Тя наистина не би искала да знае толкова много за собствените си мисли.

© Цвета Делчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2016
Цвета Делчева. Реконструкция. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Цвета Делчева. Реконструкция. София: Сиела, 2010.