ГЛАВА ДЕСЕТА

Цвета Делчева

web | Реконструкция

Светът е екран, който нощем свети, през деня е картичка, подпряна с молив.

-1-

През цялото време тя търсеше причината за случилото се в него, а аз - в нея.

Но всеки път, когато се прави опит нещо, което е безспорно вярно, да се превърне в универсално обяснение, резултатите са непредвидими.

Смятах, че проблемите идват от мълчанието, полумълчанието и табутата на абсолютното мълчание.

Приемах нейното състояние за патологично разстройство, а не за страдание като нормален антипод на щастието, което можеше да се преживее по-болезнено, но вероятно по-истински, с по-малко думи.

В крайна сметка тя се беше освободила от чувството за вина, но неговото място беше заето от нещо, което, колкото се опасявах, че ще стане, толкова и предчувствах.

-2-

Често ходеше сама на концерти, на опера и на балет, където се случваше някой да се приближи до нея, а тя да се усмихне и да стане непроницаема. Затова в началото не обърна внимание на двамата артисти във фоайето на Хале Е + Г в Музеумквартиер, с нахлузени хлопатари като боксови ръкавици, нито на музикантите по первазите на прозорците, които изтръгваха необичайни звуци от инструментите си, или на китайката, която балансираше върху главата си тънка дълга пръчка. Затова трепна, когато видя, че се е приближила до нея и започва да рисува от краката й нататък някакви неразбираеми знаци с тебешир по пода, а после - въпросителни. Танц-музика-пърформанс. Бавене, дълги паузи, непрекъснато очакване да се случи нещо друго, освен някой да се изкашля в залата, търсене на някакъв смисъл в петолъчката на сцената или в бича, нагънат като змия. И ето - появява се една Кармен с дълга, по-скоро траурна рокля, подчертаваща движенията на тялото й, но с изцяло забулени глава и лице, в един борбен танц, едно войнстващо фламенко, шикозно и ярко. Завихря праха по сцената, вдига шум като при земетресение - REdressage/REdresser/Redresse toi! -ПОправяне/ВЪЗстановявам се/Изправи се!

С инертността, с която вършеше всичко, беше станала клиент на всевъзможна каталожна търговия - вероятно заради самото получаване на поръчките по пощата, и така отварянето на пощенската кутия поддържаше постоянно тъжното й настроение.

Тъй като липсваше подходящ обект, нейната природа оставаше потисната, неизявена и преживяваше творческо задържане и чувствен упадък.

-3-

Понякога беше обхваната от състояние, подобно на еротична меланхолия, а въображението й се опитваше да съгради прекия и непосредствен израз на нейното желание.

Но това сънуване в будно състояние беше станало трудно и я уморяваше като мисленето, а фантазирането не можеше вече да ползва готови съдържания.

Фантазмите, които толкова дълго бяха извиквани с лекота и действаха безотказно, сега бяха блокирани.

Вече не искаше да променя другите и сърфираше между тях, ограждайки се с едно само по-голямо разстояние. Беше станала безразлична към отношението на хората към голотата - колкото по-хубав живот, толкова по-малко желание за война, колкото повече голота, толкова по-малко желание, колкото по-малко желание, толкова по-малко насилие, толкова повече свобода.

-4-

Всичко, до което се докоснеше, започваше да залязва.

Забелязваше такива неща като стихотворението, издълбано върху паметна плоча отстрани на входа на хотел "Зауерхоф" в Баден край Виена, написано от някакъв поет по време на престоя му, но не се спираше да го прочете, а бързаше да влезе в стаята, където я лъхваше миризмата на чисто, на старо и много чисто. После сядаше под сводестия таван на ресторанта сред рицарски оръжия, лампи от половин барабанчета, кожено седло и надупчена картина на палячо върху стените. Говореше тихо, за да не позволява на другите да повишават тон. Минаваше по коридора със стилизирани гнезда, пълни с бегонии, завиваше към залата, запазена от римско време, с три стъпала надолу към сухия сега каменен басейн, за да почете малко на някоя кушетка, но това бързо я приспиваше.

Опитваше да остане със затворени очи, за да се роди отново ръката, която желаеше, и думите отново да започнат да излизат изпод нея. Но образът беше пожертван чрез един съзнаван процес.

-5-

Понякога се будеше нощем с усещането, че единият й крак е изтръпнал, напълно безчувствен, все едно го няма. Изпитваше някаква болка като от липсващ крайник, по-скоро паника, докато раздвижваше крака си или го разтриваше енергично с ръце, за да усети отново движението на кръвта в него.

Изтощаваше се много лесно от каквото и да било действие. Трябваше й време, за да вземе решение да влезе в банята, дори заради онази лека умора от горещата вана, цялото това сушене и намазване на тялото с разни кремове. Струваше й усилие да се облече, за да излезе, да иде някъде.

Имаше спокойно отношение към събитията, като човек, който владее чувствата си, но така се беше освободила и от онази дребнавост на влюбения, без която той не би могъл да съществува. Защото любовта е именно съвкупност от дребни неща, които придобиват огромно значение, когато са свързани с нейния обект.

Онази тъга по нощите, които не беше имала от страх, сега се беше превърнала в страх от нощта - времето, през което напоследък получаваше сърцебиене, високо кръвно налягане и дори мними сърдечни кризи. Беше започнала да предпочита сутрините, онази част от деня, която преди мислеше, че съществува само за да подготвим сърцето си за вечерта.

Пиеше комбинация от антидепресант и успокоителни и мътният й поглед идваше като от някакво дъно. Това беше нейният начин да не чувства, след като в действителност не можеше да избяга.

Сега, когато животът й изглеждаше толкова сигурен и спокоен, тя отново беше заживяла със страха. Преживяваше многократно лошото, което можеше да се случи само веднъж.

Когато всичко свърши, се беше възстановило първоначалното състояние на нещата. Прякото, непосредствено и постоянно прилагане на тялото към нейното, както едно време е било препоръчвано на родителите, непрекъснатото й надзираване в нещо като двубой, настойчиво задържане на погледа. Безкрайна близост, докосване, квази-смесване, императивно присъствие, общност, контакт.

Най-накрая беше проумяла връзката между всяването на страх и изневерите, особено когато става въпрос за жени, които не я превъзхождат. Погледът й веднага регистрираше разместеното в стаята, новите свещи в свещника или необичайното място на нощната лампа. Непрекъснато намираше разни доказателства, но се задоволяваше само мълчаливо да знае за тях. Прибираше ги като асо пика в джоба си, но никога не ги изиграваше.

Не искаше да променя нищо, но колкото повече свобода даваше, толкова повече зависимост към себе си развиваше, от което най-накрая се беше възползвала и беше постигнала аристократизма да се занимава с каквото иска. Страхуваше се единствено, че може да бъда лишена от това удоволствие чрез разкритията на някоя революция, затова непрекъснато си напомняше неговата стойност, тъй като не можеше да го измерва по друг начин поради отсъствието на вълнение.

-7-

Семейството, детето, удоволствията, които си доставяше от изкуството - тя не беше безразлична към такъв живот, но не разбираше връзката с виенето на свят насън, от което се събуждаше в паника и после не смееше да заспи. През деня не можеше да остане в затворено помещение, ако нямаше стол или фотьойл с висока облегалка, на която да сложи главата си, с мъка минаваше през подлези.

Като при смяна на кирилица с латиница върху клавиатурата на компютър, виждаше у другите ту само хубавите черти, качествата, ту - само недостатъците. Но ако в началото човек е виждал само качествата, може да се бори по-късно с недостатъците, а ако е било обратното - след това му е много трудно да види качествата. И все пак беше осъзнала своите задължения и се беше опитала да поправи недостатъците и да привнесе малко повече духовност, но този песимизъм беше израз на постепенния й отказ от фикс-идеите й.

Утешаваше я бездействието. Обичаше развиделяването, приближаването й към сутринта, в която нямаше нужда да скача веднага. Леността беше нейната защита, зад която очакваше да възстанови загубите си, но така занемаряваше всичките си умения.

Вече не се стремеше към едно изключително отношение. Достатъчно й беше да се чувства "специална" в общуването си с всеки поотделно. Въпросите на морала бяха изоставени в желанието за преосигуряване срещу всяка болка, успокояващата възможност да се прехвърля от едното на другото, веднага. Можеше да държи в ръцете си и да подхваща сравнително равномерно ту една, ту друга, ту трета нишка, като внимаваше само да не се заплитат.

-8-

Както обикновено, на тези, които трябва да се борят за съществуването си, са им спестени вътрешните проблеми, докато тези, чието справяне с проблемите на битието е сравнително лесно, се натъкват на конфликти, произведени от желанието им за нещо повече.

Тя се справяше с настоящето, но то беше изведено от връзката си с предишното и предстоящето. Не се вкопчваше в миналото, не полагаше никакви усилия заради бъдещето. Може да се каже, че живееше единствено в мига. Не желаеше нито да помни, нито да постига нещо. Защото ставането изисква търпение, случването - активно чакане, а тя можеше да чака само през крайни периоди от време и тогава търсеше щастието в самото предстоене.

И това бе станало възможно, защото съзнателно се бе отказала да твори и това решение за нея беше по-важен момент от биографията й, отколкото създаването на някой шедьовър.

Дори и не се опитваше, преизпълнена с впечатления и идеи, които навярно бяха по-интересни и по-оригинални от всички досега, да посегне към нещо за писане - връзката между двете неща беше прекъсната завинаги.

Беше прекалено силна и умна, за да може да й подейства някаква терапия. Чувстваше облекчение не повече, отколкото при стискането на гнойни пъпки или чесането на гъбички между краката на пръстите. Само иронията й беше останала, но тя често убива всичко друго.

Междувременно й беше хрумнала една идея, съчинила беше една теория, според която на всеки успех съответства също толкова голямо нещастие, трагична злополука или смърт на много близък човек и дори собствената - мъчителна или твърде ранна, което можело да се види в много биографии... Затова, ако отклонението на махалото по посока на успеха е незначително, то ще е също толкова леко и в обратна посока - към нещастията.

-9-

Изглеждаше малко предвзета, като да беше убедена, че, където й да застане, веднага придава някаква завършеност на обстановката. Прекалено старателна, когато се изправяше край някоя коктейлна маса с гръб към останалите. Посещаваше много места и подаваше ръка на много хора, без да завърже запознанство. Съществуваше в стерилната обстановка на своята естетика.

Заставаше на площадчето пред галерията Албертина, но понеже погледът й винаги се плъзгаше по горните части на сградите, забелязваше надписа над паметника пред нея: Франц Йосиф І точка, но не и този в памет на жертвите от бомбардировките през Втората световна война, до който беше стъпила. Сякаш скърбеше повече за разрушените сгради. Или за края на монархията, като за залеза на цяла една архитектурна епоха, след която вече нищо не можеше да я порази, освен усилията по реставрацията, които считаше за най-висша социална политика.

Никое място не й харесваше задълго. По време на пътуванията си винаги се разхождаше по улиците на градовете сама - имаше възможността, но не и удоволствието. И пак оставаха още много места, които не беше видяла, и това съответстваше на една част от нея, която наистина не познаваше - не притежавай нищо, контролирай всичко!

Беше й неприятно, когато в супермаркета видеше някоя полупразна или разкъсана опаковка, от която е взето нещо. Показваше се невъздържана към тълпите от емигранти, които прииждаха откъм Балканите. Пледираше за разделното живеене и беше мнителна по отношение на либералните идеи за интеграцията и приемането на Другия - смяташе, че това са социални експерименти, извършвани от хора, които нямат собствено отношение към проблема, защото фактически никога лично не са били засегнати от него.

Дразнеха я туристите, десетките разкъсани краища на крачоли на дънки и маратонки, които се изкачваха пред нея по мраморните стъпала на някой музей, захвърлените по земята раници в кафенето, където ги обслужваха сервитьорите в костюми и с папионки.

Вече не се интересуваше живо от политическите събития, беше станала социално нечувствителна, но за сметка на това убежденията й ставаха все по-твърди - до крайна нетолерантност и идейна неотстъпчивост.

Не се колебаеше между Изтока и Запада, съдбата беше избрала вместо нея една неутрална страна и една нова сграда в Дунав Сити близо до Кулата на хилядолетието, откъдето гледката се разваляше, превръщаше се в архитектурен план.

Занимаваше се с почистването и подреждането на вещите до такава степен, че лишаваше другите от удоволствието да ги използват. Спеше в едната половина на леглото и сядаше на крайчеца на стола или дивана. Често прането, гладенето, идеалното подреждане на гардеробите изчерпваха цялата й енергия за сметка на хубавото обличане.

Движението от религия към атеизъм и обратно, от капитализъм към социализъм и обратно, от частна собственост към национализация и реституция: Запад - Изток - Запад, беше завършило като Изток - Запад - Запад.

Един майстор на извити стъкла за стари мебели и осветителни тела в рамки от метал ми беше казал веднъж: Материята ми напомня за себе си с някоя рана или ми напомня, че е материя, когато се чупи.

-10-

Беше напълно отчайващо да продължавам нататък.

Вече знам, че е имало подтикване към самоубийство. Заради изневяра. Но изневяра във всичките й многообразни значения - онази максимална болка, дълбочина, смисъл, след която тя престава да ни интересува.

С огромни усилия възстанових образите на жените, които бяха предизвикали нейната ревност - все едно по ДНК информация да възпроизведа някое живо същество. В крайна сметка тя беше ревнувала от жени, от които всяка жена ревнува и би искала "да убие": Танцьорката, Нудистката, Съпругата, Артистката, Колежката, Проститутката, Съперничката, Случайната жена по пътя. Нямам сигурни доказателства, че се е срещала с тези жени, но знам със сигурност, че е била на описаните от нея места.

Целта ми беше да бъда съдия, който няма да наказва нарушението, но ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението да коригира поведението, да наложи мерки за реадаптация, за включване.

Успях да реконструирам жената, след като преди това беше разделена на части, но когато я "съчлених" отново - получих съвсем друга, която практически беше загубила всички качества, които харесвах.

И сега какво? Да яде, да пие, да се страхува като всички, които съществуват охолно и имат запазена външност, от старостта. Да живее вечно?

Колко пъти се питах защо, когато някой има проблеми, незабавно се опитваме да го убедим да ги изговори, без да си даваме сметка, че колкото повече успяваме, толкова по-безвъзвратно го лишаваме от някаква по-голяма ценност - способността да страда, следователно да чувства.

"Всеки е това, което е любовта му" е казал св. Августин. Хана Арент го тълкува така: "Строго погледнато този, който нито обича, нито желае, е никой".

© Цвета Делчева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.10.2016
Цвета Делчева. Реконструкция. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Цвета Делчева. Реконструкция. София: Сиела, 2010.