ПРОЯВЛЕНИЯ НА ЛЮБОПИТСТВОТО
(Между видимото и невидимото в разказа "Божура" от Йордан Йовков)

Женя Димова

web

Произведението на изкуството е истина, която трябва да се търси -
дори да не съществува надежда тя да бъде достигната.

Цв. Тодоров

Първото заглавие на текста е "В огледалото на водата" - 1926 г., сп. "Българска сбирка". По-късно разказът е включен в сборника "Старопланински легенди".

Легендата е разказ за невероятни събития, невероятен разказ. Смисълът на вярата/невярата включва в себе си и учудването, и съмнението - и двете еднакво движещи света (и разказа) сили. Хората обичат да слушат (и преживяват) невероятни истории именно защото те съдържат в себе си моментите на преживяване на нещо ново, предизвикват изумление от тая новост, има откритие, което е в основата на всеки добър разказ. Животът е едно непрестанно откриване на света и другите. В тъмното пространство на безлюбопитството, на безподбуждането на учудване няма разказ, няма и живот.

Вечната загадка на огледалото като символ е удържана в повествованието (с образа на огледалото на водата) независимо или точно заради отказа от нея в заглавието, логичния отказ от тавтология, която разваля една добре разказана история. Останала е същината на символа - любопитството да надникнеш отвъд видимостта на нещата.

Разказът "Божура" е изграден именно от присъствието на тоя механизъм на любопитството. Седемнадесет пъти в текста е употребена (с различните й синоними) думата учудване. Твърде интересно е за разказа да се обясни точно движението (и притежанията от героите) на тая синонимия, тъй като тя обяснява движението и смисъла и на самия разказ, още повече - води го до логичния му завършек.

Учудването води повествователната логика, като същевременно е строго подчинено на нея, вплетени са едно в друго. Цветан Тодоров твърди, че кодът на повествователната интрига се търси в преминаване от едно равновесно състояние, през състояние на неустойчивост - до друго равновесие, като второто равновесно състояние никога не е идентично с първото. Може да се каже, че тук, в "Божура", усъмняването като екзистенциална категория е главната нишка, която изгражда героите, свързва/обвързва ги. И е първопричината за нарушаване на първоначалното равновесно състояние на героите, причината за промяна. Учудването е главната нишка, която изгражда и разказа - по хоризонтала, като събитийност, и по вертикала - то е негова повествователна същност.

Първо в разказа заявява себе си учудването на общността. И по-точно учудването на женската социална общност към разпознатото истинско женско - свободното, езическото, дивото, самодивското - това е учудването - завист (че това хубаво дете може да бъде на една циганка), то е тайно, скрито учудване, носещо съзнанието за магията, която съществува у всяка жена, но обичайният женски живот убива или още по-лошо - желаещите да живеят в социума жени са принудени сами да я убият у себе си (но нима учудването не е точно илюзорната болка, която все пак остава?!); оттам и тайната им мъка, която не искат да разпознаят като завист (изродената форма на учудването, която жените в разказа потушават с дарове).

Веднага след задаването на изначалното женско чудо идва истинското учудване на растящото на воля дете-жена Божура - уЧУДването като изумление от ЧУДото на живота и чудото на света, на опиянението (също синоним, вече в друга, по-висока гама!) от жизнерадостта на цялата околна и на собствената природа (пияна от слънцето като пчелите; чудеше се на старити чимшири; ...и губерите, сърмата и атлазът на скъпите премени, всичкото това богатство я замайваше; чудеше се на пембените вейки на божигробската върба, това чудно дърво). Тъкмо това изначално откривателско учудване по-късно не приема женската красота като пасивна. Съзнанието, което женската хубост (у порасналата Божура) има за себе си като за превъзходство над обикновеността, не може да проумее отпуснатостта и равнодушието на друга женска хубост (Ганаила), призната за равна. Тук още е зададен интересният похват на повествователя: чрез двата полюса, чрез контраста на двете състояния на човешкия дух - учудването, което разпалва и подхранва желанието за живот, и отсреща нищонезабелязването, отпуснатостта, ленивостта - феноменологичните синоними на неживеене в света, на безжизненост, на несъществуване. Тоя похват - на бродене на Ганаила в света на сенките - ще бъде разкодиран по-късно. Сега учудването на Божура се мята ту в покорно възхищение, ту в омраза - пламва като страшна омраза два пъти - веднъж защото оная хубост е бездейна, друг път защото няма глас да заяви себе си и желанията си. Едната хубост (или Един път хубостта) броди из гората и из селото, другата (друг път) стои зад оградата (портата си оставаше затворена, дуварите бяха висока като на крепост и по тъмните стъкла на прозорците…). Тук повествователят изнася подреждането на двата женски образа много близо един до друг, задава прихлупването им (Но у Ганаила тя вийдаше всичко, което сама тя нямаше, а искаше да има: харесваше бялата й като мляко кожа, русите й коси, чудеше се на тая чиста, благоуханна плът, спотаена в меките гънки на коприната). Едната хубост излиза от пространството на селото/социума и надвесва над водата своите въпроси, учудвания, проумявания; другата е сянка - и в дома, и бродеща из гробището.

Не е случайно различното появяване на двете жени в разказа. Не е случайно и приближаването/припокриването им. Божура има детство и растеж, моминство, любовен акт, майчинство и своя смърт; има своя момент на инициация, макар и по-особен - саморазпознаване чрез Другия, тя е автор: деятел и жертва на действието. Ганаила влиза в разказа вече голяма. Тя е неродена мома (бялата кожа, русите коси, благоуханната плът) и може би заради това много бързо става сянка, безплътна, става сама кръст между кръстовете; тя броди из гробището - обиталището на мъртвите, но няма смърт за нея, тя остава духът бродник. На нея й е осигурена различна наративна идентичност - докато Божура е единство от себезапазване и промяна във времето (на повествованието), Ганаила е пасивна, очакваща (героя спасител) и потърпевша, но тъкмо заради нея - като различност - се случват събитията; тя, със своята пасивност, раздвижва "подмолно" Божура, оттам и разказа.

В началото Божура вижда най-различни чудеса, без да има нужда да ги разбира. Удивлява им се и това й стига. Учудването от света става чудене в смисъл на неразбиране едва когато се появява Ганаила, моментът на първото "оглеждане" на Божура в другостта като в своя същност - тогава идват съмнението и объркването, идва първият въпрос - защо Ганаила не се гордее с хубостта си и сякаш не я забелязва?! Ганаила мълчи, тя отказва да разкаже историята си, тя е предварително мъртва, тя живее - в разказа - единствено за да предизвика любопитството на Божура - опасно и обричащо на смърт любопитство.

Как разказът построява логиката си, за да ни убеди в "правдивостта" на самоизличаването на една от героините още от средата (превръщането на Ганаила в сянка сред гробищните сенки) и на другата - в края му? И че това самоизбрано изличаване на Божура е всъщност точно опит за себезапазване - защото един от гласовете на разказа е точно този - можем да останем в света само докато се учудваме, докато се питаме, докато искаме да постигнем духа, докато имаме какво да учим, докато пълним света със смисъл. Иначе смисъл няма - да пълним света с празните себе си.

Когато различността и еднаквостта са заподозрени - от страна на Божура, въпросите са поставени, спокойствието - нарушено, тайната - предизвикана. Божура вече е стъпила в пътя и върви - като в приказката - да отвори заключената забранена врата със страшното чудовище, което й вещае смърт - реалния живот. Със своето занесено мълчание, отказ от себе си и от хубостта и белотата, които предполагат интензивен живот, с цялото си пасивно поведение Ганаила е като носеща отговора на загадката на Познанието (вечната "вежеща жена"), подсказваща съществуването на тайна, чакаща разнищване.

А Божура с дивата си героична природа не устоява на предчувствието за Познание, иска тайната разказана, вратите на тайната стая отключени, образа видян. Или поне разказан. Но разказан от автентичния глас на Ганаила (тайния бял глас вътре в самата Божура!?); иска нейния разказ за истината, белия разказ. Истинния разказ, който да бъде точно като нейния, да отговаря на нейната интуитивна представа за свят.

Тя е героят в женски образ, който идва да спаси неродената мома от дома/замък/крепост, от самата нея, иска да й придаде живот, да я открадне и присвои - и донякъде успява. Божура изживява и Ганаилиния живот; не устоявайки на двойното любопитство - веднъж на своето собствено учудване от природата си и на изумлението (онова, което умът не побира) от пасивността и отказа от женската природа у Ганаила, Божура люби нейния/техния мъж, присвоява го, за да си изясни тайната на тая бяла кукла, но и за да й го "даде" чрез себе си, да сбъдне тайната й мечта. И същевременно й го отнема, злорадствайки тайно над скръбта на Ганаила и над хулите на селото, ражда тяхното (на тримата) дете. И когато мъжът/господар (на завръзката и развръзката на ситуацията) е мъртъв, а собствената й бяла половина броди като сянка в света на сенките, Божура, за която светът е изяснен до изчерпване, също потъва.

Пътят на разгадаването на собствената тайна като част от тайната на света води прекалено любопитната Божура до изчезване в поглъщащия свят на познанието, който - след като вече е погълнал двамата причинители на дразнението за познание, двамата, подбуждащи и хранещи любопитството, поглъща закономерно и нея.

Разказът говори за черното и бялото, пропит е от черно и бяло, защото тези ценностни знаци са обвързани с процеса на познанието, както и с неговата противоположност - незнанието. Зададеният контраст между героините е другата причина да търсим скрития смисъл на текста. Два образа, ясно разграничими външно и вътрешно, се оказват двете половини на цялото, които впоследствие взаимно се неутрализират и изличават. Тъй като всяка съдържа елементи от Другото, и то по законите на жизнената логика тъкмо онези, които не разпознава и не допуска за себе си, при изчезването на едното същото това друго се оказва лишено от жизнен смисъл, оказва се в ситуация на тотална обърканост, безпочвеност и без връзка със света и себе си - и за да се потвърди и повествователната логика, изчезва от света на разказа и то.

Но тук съответствието на езиковите метафори е многопластово. Непознатото е описано като бяло; онова, което иска да разгадае, любопитното, изначалното заредено с живот - е черното.

Онова, което първо опознаваме, е черното - Божура. Черното тяло с ясна и открита за познанието душа. При зададеното като бяло - Ганаила, истината е илюзорна, бялото пречи на познанието, бялото е непрогледно, отнесено, неясно, мъгливо, но същевременно стои усещането за особена чернота на изживяването - в неясните желания на Ганаила (защото отказът е желание, което първо се е породило, а след това е било отхвърлено, с всичките душевни мъки, съпътстващи процеса). Така с отсъствието на видимост на тоя вътрешен процес у Ганаила става видим най-интересният похват на повествователя, "тайната" на разказа - инверсията - текстът ни показва преживяванията на "бялата" героиня, но през "черната", сдвоява ги и ги прави едно. През любопитството и породения от него гняв, омраза и всички ония движещи чувства, които индиректно "оживяват" безжизнената героиня.

Сърцето на мрака - за Божура - всъщност са безплодните мрачини на Ганаилиното сърце. Тъмнината символизира опасност или отчаяние, а Божура, тръгнала към света със светлото си любопитство, бързо преминава през няколкото му фази, докато достигне до яснотата. Значи - до края, защото с изясняването си героят изгубва функцията си в разказа, конфликтността е свършила, свършва и животът на героя. Познанието се оказва невъзможно, докато героят е жив. Историята/светът е невероятен, удивителен; стане ли ясен, разбираем, търсенето е приключило, с него пътят и животът.

Учудването е основополагащ елемент в общата схема, основен мотив, шарката в килима на разказа. Всички учудвания, неразбирания, възхищение и всичкият гняв, през които циганката минава в отношенията си с бялата жена, са като несполучлива, но нужна репетиция за мъжката любов, за онова, което Божура ще изживее, но няма да разбира и в отношенията си с другия "бял господар".

Като пласт в разказа се открива "социалният" аспект на отношението черно-бяло - отношението роб-господар, указан със символа на името на мъжа - Василчо (изяснено, говорещо име в много от разказите на Йовков). Василчо се явява за пръв път пред погледа на Божура (и в разказа) с едно бяло облаче над главата, после с още две. Явява се надвечер, на прага между деня и нощта. При второто виждане - отново любопитство - въпросът Кой е Василчо? (Разиграха се пак конете му ту в тъмното, ту на светлото). Следва неговото виждане на Божура - той е зад чашите черно вино, свири му музика - той не е просто господар, той е дионисиев тип господар, господар на разиграната кръв, не на застоялата. В тяхната любовна игра е закодирана сложна плетеница от езически и по-малко християнски ритуали. Когато я вижда за пръв път, цигулките засвирват, задумква гръмко тъпанът - на радост: в българското традиционно живеене така думка тъпан призори след първата брачна нощ, след като жена се е събрала за пръв път с мъж, и то с първия си избраник. Но пък в разказа Мъжът замеря Жената с ябълка - таен, но и ясно разпознаваем знак от християнската символика - подкана за плътски грях, за събиране без венчило. Когато той я померва с ябълката, гривните й иззвънтяват и се посипват по земята - символът на възможния годеж (Шибил и Рада) е зададен, но сватба тук няма да има - знаците са пръснати в безреда по земята.

Божура улавя всеки поглед, всяка дума на Василчо - тя си прави колекция от знаци, както прави и спрямо Ганаила. Сега обектите за познание за нея са два. Два основни, плюс гласовете на селото, които изясняват истината, но от прагматична гледна точка. А Божура събира Ганаилината тайна като своя - женските тайни на очакването са закон, преживяван различно от характерите. Събитията в разказа се възприемат като следствие от някаква черта на характера; това не е тип разказ, в който характерът на героя се изгражда в текста (причинно) вследствие събитията. Този разказ разкрива не психиката на отделни личности, а психологически закони - например мъртвото мъжко, последвано от мъртвото "негово" женско.

Но дълбинната логика на разказа говори и за друг закон, на който повече се подчинява Божура и който я кара да се надвеси, вече успокоена и усмихната, над образа си в огледалото на водата - и да потъне, да се съедини с него. Възможността за улавяне на своя собствен забравен образ, онзи чистия, с чистото учудване към неизвестното. (Тук трябва да припомним единственото друго място в текста, където Божура се явява весела и спокойна - когато влиза, вече пораснала и със съзнанието за собствената си хубост, в двора на Ганаила.) Обединяването на спомен и образ в едно, истинското самопостигане - да се уловиш, когато си най-истински, и да не се откажеш повече от този свой образ.

Има само едно пречупване на механизма на любопитството в средата на разказа, но то е ясно зададено. Там любопитство няма, защото тайна няма, в един период от съществуването си Божура не желае тайната. Тя носи открито срама си и не крие онова, което е вътре в нея. Не остават тайни и в пространството около нея. Но то не е защото светът около нея се е изяснил, а защото тя не иска да се пита. Василчо е заминал на черния си кон, Ганаила се е оженила. Божура за пръв път вярва насляпо, вярва оная вътре в нея, Ганаилината същност, търпеливата и пасивната, чакащата "куковден". (Тук можем само да вметнем една тема за размисъл при едно следващо разгръщане на творбата извън сегашния концепт на любопитството - за това, как всезнаещите гласове на селото обявяват деня на завръщането на Василчо като куковден, т.е. никога?! И защо Божура успява да пресече пространство и време - чрез това никога (куковден) именно на Куков вир? Срещата за нея все пак се осъществява - на най-самотното място.)

Не е случайно мястото на брега в повествованието; мястото, където се извършват няколко (три) акта на Познание - откриването (с учудване) на (хубостта на) собствения образ през другия/противоположен/свой женски; началото на любовния акт; и актът на смъртта на героинята. Това е мястото на троично вменяване на Аз на героя, тройното му очовечаване. Това място е и време в разказа, разтегленото разказвателно време, изпълнено с детайли и подробности при опознаването на себе-си-сам, и лаконично и изличено като случка, недоизказано, времето "с най-малко траене", когато е Познание през Другия. Това е място на откритие, но и място на равносметка. Себеразпознаването е - също на едно дълбочинно равнище - неотделимо от страданието. С възвръщането на спомена-за-самия-себе-си при Божура на мястото на страданието идва успокоението.

При Божура няма съзнание за грешка, за грях (разпознаваемо е Йовковото боравене предимно с митологични вместо с религиозните символи). Движеща сила на нейните действия - до края на разказа и до нейния край - е учудването.

С обратен, с отрицателен знак се проявява учудването от непроницаемото в човешките отношения - от чувството за несвързаност, за загуба на собствения образ, за невъзможност да бъдеш там, където и с когото желаеш, то е отказ да приемеш логиката на света, която не е твоята логика. Или поне не е твоята логика Тук и Сега. И отказът от живот изглежда логичен.

Но Божура не е и "изгубена душа". Тя е единственият герой в разказа, който мисли и чувства, който действа, през когото минават мислите и чувствата на другите двама герои. Единственият герой, който се оглежда, търсещият се герой.

Оглеждането е основен мотив в "Божура". Оглеждане-откриване, оглеждане-харесване (Нарцис); огледалото е преходен обект - то поема желанието и после го връща - мотивът за среща на субекта със самия себе си тук е разширен, защото отсреща гледа не само нейният собствен (чернохубав) образ, а и Другият (равнохубав) женски, с когото заедно обитават света на огледалната логика. Именно логика, защото усещането за неопределеност на самата себе си важи за Божура единствено по Пътя към вира на Кукувицата (?!?).

Мина от единия бряг на реката на другия и тръгна нагоре.

Самото огледало (на водата) в разказа е разделено по вертикала на две - и е разделено от слънцето: едната страна остава в сянка, там подмолите тъмнеят, а корените се спущат като черни змии; но скалата, дето стоеше Божура, беше цялата огряна от слънце, водата под нея беше бяла, тиха и гладка като стъкло. Като че нямаше дъно.

И Божура слиза надолу, приближава се, за да (се) види.

Какво всъщност се случва с Божура в края на повествованието?

Ако си припомним, че всъщност става дума за легенда, думата "действителност" утвърждава същата несигурност на изясняването, зададена в последните редове на разказа. Можем да изберем митологичното тълкуване за "среща след смъртта" на героите, ако приемем - заради избраното място (реката) и надвесването над водата, че Божура се удавя. Зададени са, да, взаимното проникване между света на мъртвите и света на живите (и в двете посоки) - образът на огледалото на водата, изплуващият оттам образ на мъртвия мъж и способността на Божура да го види и да се надвеси все повече над него. Но дотук. Само задавания, без отговор.

Романтичната тема - за смъртта поради любов, за отстояването на любовта чрез самоизбраната смърт - е неработеща, заблуждаваща, подвеждаща. Единственото обяснение е самият разказ - никъде в повествованието Василчо и Божура не са заедно, не са съединени, дори любовният им акт е скрит от читателя. И не с някакъв моралистичен похват. Те просто не са двойка (нито тройка, семейство, въпреки появата на тяхното дете). Божура е тази, която обглежда света, търси, пита се и се огорчава. Затова за предпочитане е символното гмурване на героинята в света на Познанието, на Вечното търсене. Не може да съществува "смърт сама за себе си" в легендата. Още повече, че повествователят задава подобно символно тълкуване - той пречупва рязко погледа - от това, в което героинята впива очи (последният синоним на любопитството, напрягането му до краен предел) - изведнъж ракурсът е сменен, очите са други, нейните се изгубват, вече гледа някой друг: "Никой повече не я видя". Но този, който гледа, гледа, за да види. Любопитството остава, търсенето остава. Героите са мъртви/умъртвени, разказът свършва, но търсенето на смисъл остава.

ЛИТЕРАТУРА

Тодоров 2004: Тодоров, Цв. Поетика на прозата. София.

Рикьор 2006: Рикьор, П. Паметта, историята, забравата. София.

Речник 2007: Речник на литературните митове. София.

© Женя Димова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 1
© Електронно списание LiterNet, 11.04.2009, № 4 (113)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 1.