Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАСИЛ

Здравка Евтимова

web

Васил беше решил докрай да се отпусне. Миналата вечер също бе прекарал с блондинка, като дори не си даде труд да запомни името й. Тя му беше казала, че е умирала седем пъти, Васил се бе престорил, че й вярва, но плитките сиви ивички по раменете и върху кожата на главата, когато разгърнеше косите й, говореха съвсем друго. Особено в косите ивичките бяха така нагъсто, че го побиваха тръпки - тази вероятно бе влизала в кабинките за регенериране не по-малко от дузина пъти, при това вероятно бе ползвала смърт категория "лукс" и след това си е позволила разточителни медицински процедури - тенът на кожата й издаваше баснословно скъп балсам. Васил бе изхвърлил нейния образ от своята видеотека, но възбудата от снощи още не го бе напуснала, затова реши да си угоди с още някоя блондинка тази вечер. Знаеше, че удоволствия от подобен род ще му костват почти две заплати, но усещаше - няма да премине здравния преглед този месец и ще го натикат в кабинката за умиране стандартен тип. След престоя в нея оставаха такива дълбоки сиви ивици навсякъде по кожата, че тялото изглеждаше сякаш съшито от разноцветни парцали плат. Изглежда наистина бе роден под щастлива звезда, защото автоматът за осъществяване на интимен контакт го бе свързал с едно прелестно създание - русо, с разсеяни зелени очи, което поне на пръв поглед не подсказваше, че е стъпвало в кабина за смърт стандартен тип. Васил бе нетърпелив да отидат в мрачната хотелска стаичка, за която бе заплатил тлъста сума, но когато жената каза няколко думи, той усети неприятни тръпки по гърба си:

- На теб смъртта ти отива, глупчо. Не прикривай ивичките. Прави лицето ти свирепо... Да знаеш, понякога завиждам на онези, които често минават през стандартните кабинки.

Васил се поколеба. Можеше да я зареже - тази жена явно бе луда. Но като си помисли, че автоматът за интимен контакт вече е удържал от сметката му, се отказа. Русокосата вече бе започнала да го милва и това се оказа приятно. "Луда или не, поне добре го прави - помисли той. - И без това няма да я видя повече." Всъщност правилата за интимен контакт позволяваха партньорите отново да се срещат, но никой не го вършеше, би било твърде отекчително. Малката продължаваше да бъбри:

- Представяш ли си, глупчо, понякога изкарвам цели шест месеца, без да ми се налага да прибягвам до кабинките за смърт!

Въпреки че минаваше за човек, който може да се владее, Васил видимо потрепера. Тази наистина беше луда. Всъщност Сева, единствената жена, чието име помнеше и за която понякога разпитваше колегите си дали случайно не са я срещали при някой интимен контакт, също бе луда. Толкова луда, че не можеше да мисли за нея и след това да не се напие като скот, прахосвайки няколко заплати напред. Сева - особено име, като го чу за пръв път, й се подигра. Знаеше, че никога вече няма да я намери.

- Шест месеца и никакви вируси в кръвта. Не хващам дори ревматизъм, нито диабет! Напълно съм здрава!

Васил реши да не обръща внимание на бръщолевенето й. Знаеше - на земята бе невъзможно да се живее повече от месец, без да се прибегне до кабинките за смърт. Атмосферата беше наситена с хлор и вулкацити, белите дробове се разпадаха на 40-тия ден. Досегът с почвата превръщаше кожата в прах за седмица, водата започваше да обезцветява кръвта след месец, разбира се, ако я пиеш в малки дози. Така поне му бяха казвали - Васил никога не беше преживявал без кабинките повече от петнайсет дни.

- Шест месеца без регенерация! - все пак простена той. - Къде работиш, малката?

- В лабораторията по възкресяване - изчурулика тя. - Всичко при мен е така стерилно, навсякъде такава скука, че...

Васил подсвирна. Лабораторията за възкресяване. Там можеха да работят само избрани хора. Но понякога и те изпитваха копнеж по брутални, примитивни типове и си правеха шеги като пускаха номерата си в обикновени автомати за интимен контакт. Какво пък - на човек му омръзва винаги да бъде в елита. Васил бе попаднал точно на такава жена. Значи би могъл да я попита... Страхуваше се. И все пак би могъл... Още е рано. Малко по-късно може би. Васил изруга. Веднъж заедно с двама свои колеги, точно седмица след като прибраха Сева с полицейската камионетка, той се опита да умре завинаги. Но разбира се - отново ги възкресиха и ги върнаха на работа. Обществото имаше нужда от златните им ръце и от безценния им опит, както коментираха по телевизията. Васил трудно понасяше обществото - тази банда от милион пъти регенерирани типове - и му се щеше никога да не го възкресяват и да не се връща в своята долнопробна кантора за продажба на сапуни и козметика на едро. Но какво да се прави - много по-евтино бе да регенерират болните типове и да ги пускат в мелницата на живота напълно здрави, отколкото да прочистват скапаната земя и кафявата тиня, която по навик наричаха вода. Така отпадаше необходимостта да се раждат деца, да се пилеят пари за болници, детски домове, училища. Хората възкръсваха регенерирани, запазили целия си опит, възвърнали напълно здравето си, като дори се хвалеха с предишните си болести, от които се бяха отървали. До поредната смърт. Работеха с пълни сили. Жените запазваха опита си в секса - като тази кукличка тук. Това беше о'кей. Истинска смърт просто нямаше. Но Васил адски мразеше да се връща в кантората си за продажба на сапуни на едро.

- Глупчо! - издърдори русата развълнувано. - Веднъж направо щяха да ме изхвърлят от лабораторията. Знаеш ли защо?

- Защо? - лениво откликна Васил.

- От разсеяност задържах кръвната плазма на един тип под пряка слънчева светлина. Не можеш да си представиш какво стана, като го регенерирахме! На гърдите на този идиот се появи рог! Взе да вилнее... разкъса корема на главния лекар, премаза няколко сестри... Големи емоции! Естествено, веднага ги регенерирахме.

Васил усети как целият се напряга. Облиза устни с грапав език. Кръвта загърмя в слепите му очи.

- Какво стана с онзи тип, с рога?

- Ликвидирахме го - засмя се русата.

- И после пак го пуснахте в регенератора?

- О, не. Ликвидирахме го завинаги.

Васил изстена. Русата нетърпеливо го целуна и взе да дрънка нещо успокоително. А той си мислеше за Сева - онази, лудата. "Искам да имам дете - беше казала тя на Васил. - Истинско дете. То ще бъде мое и твое. Аз ще се грижа за него. Моля те да ме скриеш някъде. В кантората ти за сапун." Отначало Васил отказа. После си рече - "Защо не?" - и заведе Сева в долнопробната си дупка. Така поне нямаше да дава пари за секс, докато я открият здравните инспектори. А детето се роди наистина. Отначало Васил мислеше сам да го убие, никога не бе чувал някъде да се е раждало дете и не можеше да си представи каква глоба щяха да му лепнат. Криеше Сева. Незаконно я бе прекарвал през кабинките за смърт. Не му се мислеше дори. Ами ако го пратят в базата за неблагонадежни граждани на полюса? Трябваше да ликвидира малкото. Но не можа - откакто се роди то, кантората се промени. Бързаше като луд да се прибере. Луди пари даваше за пречистена вода. В края на краищата полицията откри Сева и бебето. Васил не можа да узнае кой го бе издал. Вероятно някой колега, който му мислеше доброто и искаше да му спести огромните неприятности в бъдеще.

- В службата няма да повярват, че съм имал интимен контакт с такава личност като тебе - каза тихо той, а русата се изсмя.

- Вземи това - каза тя и пъхна в ръката му сноп банкноти. - Така може би ще повярват.

- Говореше се, че в лабораторията сте регенерирали някакво малко момче - подхвърли Васил. - Русокосата настръхна под ръцете му и той добави: - Може би не е уместно да приказвам за такива неща.

- Да - изсмя се отново жената, успокоена вече. - Някакъв извратен тип си падал по подобни перверзии - искал бебе! Ха! Жената отказа да издаде името му. Жалко...

Сева! - като огромна подводница заплува в ума на Васил. Сева не го беше издала. Разбира се, че не е е. Ако беше им разказала всичко, веднага щяха да го изпратят на Сейкрид - там кабинките за смърт са такива, че след регенерацията те изкарват идиот. Но и от идиотите имаше полза - лекарите все пак трябваше да разполагат с материал за опитите, върху който извършваха обучението си. Сева не го беше издала. Луда, съвсем луда. Беше обещал цялата си годишна заплата на онзи, който му даде сведения за нея. Може би са я срещали при някой интимен контакт... Никой не му се обади. Търси я в подземните станции на полюсите, където работеха неблагонадеждните, беше полудял от страх, че може да са я изпратили на Сейкрид, веднъж се записа доброволец за ремонта на базата там, но не я намери. Полудяваше от мисълта, че тя е при някой друг. Но все пак това беше за предпочитане, отколкото да знае, че не са я регенерирали и е изчезнала от света. Сева! Мила...

- Какво! - изпищя от удоволствие русата. - "Мила" ли ме нарече? Ти си направо голям сладур.

Мила... откъде му бе попаднала тази дума. Никой не я използваше от години. Сева. Сева. Сева.

- Наистина ли сте регенерирали бебето? - подхвърли Васил.

- Откъде накъде ще го регенерираме... Хм. Оставихме го да приключи само.

- Да приключи само? Да... умре? - Беше се сковал от старх пред тази дума. - Да умре завинаги?

- Разбира се, глупчо - изсмя се русокосата и го погали по косата. - Дали ще ми повярват, че си ме нарекъл "мила"?

Да беше целунал поне детето, преди да го вземат полицаите. Спомни си как предишния ден бе допрял за секунда бузата си до неговата. Беше налудничаво и хубаво. Беше хубаво. Все пак се бе надявал някога в живота си да види едно момче и да си каже - това е моето момче. Беше се надявал. Но... ще видят те. Ще им покаже! Може би беше по-добре тогава Сева да го беше издала. Не. Сега е жив и ще им покаже.

"Всичките, всичките ще видят!" - непрекъснато повтаряше Васил след като се раздели с русокосата хубавица. Ставите му не бяха в ред, сърцето отдавна не работеше както трябва и затова обезателно щяха да го регенерират. Както винаги Васил прилежно подготви кръвната си плазма. Само че този път, противно на всички указания, държа прозрачния съд под пряка слънчева светлина поне половин час. "Ще видят те, Сева!" Васил мразеше своята кантора за сапун повече от всякога.

Първото му движение след преминаване на поредната смърт беше да посегне към гърдите си. "Сева, мила!" - прошепна той. Тази забравена, глупава дума. В средата на гърдите разтрепераните му, регенерирани пръсти напипаха остра, корава издатина.

Това беше огромен, тежък рог.

Те не знаеха!

 

 

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2005, № 10 (71)

Разказът е сред десетте избрани в конкурса за къс разказ на Радио ВВС World Service за 2005 г. от почти 2000 разказа.