Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАРИАЦИИ НА БЯЛОТО

Здравка Евтимова

web

Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, струваше й се, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в треската на черна агония. Колко хубаво, че съпругът й беше достоен човек и не се налагаше да работи, колко хубаво, че не й досаждаше и спяха на отделни легла. Тя би предпочела да спи в своята стая, където всичко бе бяло - подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, вазите. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът й беше старомоден, държеше на семейството си и макар че Мана познаваше приятелката му, не се гневеше - момичето беше някаква си нещастница от крайните квартали, която Витан беше прибрал от долнопробен бар.

Мана я беше виждала - и фактът, че на панталона й имаше двоен ръб, макар и едва забележим - отблъсна Мана от тази жена, която я отменяше в досадните моменти, отнемайки от енергията на Витан. В началото, след началото, сега и до края на живота й Витан щеше да бъде източник единствено на досада и стрес. Мана се страхуваше от полумрака, от картините в спалнята, от черното желание в горещата му кожа. Откакто тази жена с двойния ръб на панталона се появи от долнопробния си бар, животът й стана по-красив.

Витан я питаше с какво може да стопли сърцето й, вечер й носеше бижута, но и върху златото им имаше бактерии. Тогава й купи онази къща - половина планина беше оградена от здрави стени, които й действаха успокоително - навън останаха големите мръсни блокове, които светеха с наглите си прозорци, сивите си контейнери за смет, отпадъците по асфалта. Но вътре, зад стените се издигаха чисти борове, смърч, череши и жужаха пчели. Цялата къща беше бяла, всичко в нея - мебели, покривки, чаршафи - бе бяло. Тя си отдъхваше там - Витан го нямаше, нямаше никого, беше тихо, наоколо цареше белота, толкова безкрайна, че й се искаше да стане снежна пряспа, за да не отговаря на въпросите на майка си - "Не чакаш ли вече дете?" Разбира се, че не чакаше. Не можеше да понася деца с мърлявите им дрехи, сополиви носове, циврещи уста.

Майка й също знаеше за момичето от долнопробния бар на Витан и неизменно забиваше бездънните си очи в лицето й. Мана едва я понасяше. Майка й питаше, "Нали знаеш, че той си има друга?" На което Мана отвръщаше, естествено, че зная. Майка й предложи да се консултира с психиатър, но Мана просто се барикадира в бялата си къща и престана да вдига мобилния си телефон, наслаждавайки се на блестящата си самота.

Всъщност видя момчето най-случайно и беше шокирана от бялото му лице. Никога не беше виждала толкова бял цвят върху бузите на човек. Това я удиви - извика началника на охраната. Витан имаше охранители, верни като добермани, плащаше им добре. Мана даде на бодигарда пачка пари и след малко момчето беше в преддверието на къщата й - там тя не допускаше никого, освен майка си, но не по-нагоре от първата стълба към втория етаж. Момчето може би беше на нейната възраст, може би по-младо, или по-старо. Не само лицето му, то цялото беше поразително бяло като тебешир, като ледена висулка, като чаршафите, върху които спеше тя.

- Имам пари - каза му спокойно Мана.

- Аз нямам - каза момчето, но това въобще не я засягаше.

- Хвърли това - каза му тя и посочи неугледен кафез от желязна тел, в който имаше някаква сивкава птица.

- Няма да го хвърля - заяви момчето.

Тя го наричаше момчето, но той беше млад мъж. Не се страхуваше от него заради болезнената белота на лицето му. Искаше да види дали има бяла кожа и на гърдите, затова каза:

- Свали си ризата.

Момчето не я свали и тогава любопитството й да види дали кожата е бяла и на гърдите му я подпали. Тя просто извика в белия си мобифон бодигардовете и им каза: "Свалете му ризата."

Момчето започна да се гърчи, краката му ритаха отчаяно като на доберманите, когато Мана отиваше и им хвърляше храна по-далеч от мястото, докъдето можеше да стигне веригата им. Муцуните им ставаха небесна дъга от ярост, от тъп глад и мръсните им лиги се оцветяваха в синьо, но тя харесваше да гледа такива кучета. Краката на момчето ритаха като тези на доберманите, но бодигардовете бързо и категорично свлякоха ризата от гърба му. Кожата и на гърдите му беше бяла - сливаше се с белия цвят на стената, с белите компютри и телевизори, с белите картини, с белите врати и прозорци, с билия килим на пода.

Мана не искаше да го докосва, искаше да гледа тази бяла кожа, каквато не беше виждала никога. Запита се дали и краката му са така бели - имаше нещо абсурдно и гротескно в тяхната група - тримата здравеняци бодигардове, стиснали момчето, то с бялата си кожа разпънато между косматите им ръце, и тя - в бяла рокля, бяла лека шапка, бели сандали. Но колко матова бе кожата й! Тя нямаше нищо общо с лудата вихрушка от бели вопли и скокове по гърдите на това момче.

- Свалете му панталона - каза тихо тя, гласът й, пречупващ се от възбуда, забрави за малката сива птица и мръсния кафез в краката на момчето. То бе обуто в отвратителни маратонки - евтини и без съмнение пълни с най-болестотворните бактерии, които може би щяха да й донесат агония. Когато бодигардовете свлякоха евтините му мръсни дънки, Мана се разочарова - наистина, краката му също бяха бели, но обрасли с гъсти къдрави косми, от които изпита спазъм на отвращение. Краката на този въобще не се различаваха от краката на Витан - ненаситни, груби, космати, но какво вълшебство се случваше по-нагоре, където почваше гладката бяла пътека на корема. Нямаше неприятни издатини, нямаше петна, нямаше бенки - бяла, равна плът, като снежен улей, като замръзнало през убийствена зима езеро - такава беше кожата по гърдите му. Обзета от невероятно любопитство, тя протегна ръка и го докосна - и отново се разочарова - кожата беше топла, хищна, както тази на Витан, а тя очакваше едва ли не да усети студ под пръстите си.

- Пуснете го - заповяда тя на бодигардовете си. Естествено и тримата бяха облечени в бяло - белият цвят на дрехите покриваше колкото се може повече от мъжете. Разбира се, всички носеха бели ръкавици, но ръкавиците на единия от тях изглеждаха малко зацапани и Мана реши обезателно да го уволни. Не можеше да понася изцапани ръкавици.

- Махайте се - каза тя на бодигардовете и тримата едновременно, като бели шейни, плъзгащи се по снега на неприязънта й, се измъкнаха от бялото преддверие на нейната къща. Момчето остана пред нея голо до кръста, със смъкнати панталони, които побърза смутено да придърпа нагоре, скривайки от погледа й част от бляскавата повърхност на корема. Това я ядоса.

- Чакай - каза тя, приближи се до него и отново дръпна панталона надолу, разкривайки невероятната белота, която я заслепяваше. Той посегна да я отблъсне, всъщност отблъсна я и в този момент тя видя, че ръцете му - дланите и пръстите - нямаха нищо общо с бялото му лице. Бяха матови, груби, просто й се искаше да ги няма. Да се е родил без длани и пръсти.

- Сложи си ръцете зад гърба - каза тя и го загледа в гърдите. После вдигна ръка - не искаше да го пипа, не желаеше да се разочарова от противната жега под тази прелестна кожа, огън, който толкова я отблъскваше у Витан. Ръката й, тъмна, с дълги красиви пръсти, изглеждаше като варварска орда на фона на неговата белота. Точно в този момент птицата в евтината клетка започна да пелтечи нещо. Мана я ритна, не можеше да понася птици, нито пера и се страхуваше до смърт от птичи въшки, които разнасяли холера и тиф. Момчето светкавично се наведе към кафеза и в този миг тя видя белия му врат, който невероятно красиво се спускаше до ледения улей на гърба. Само едно кафяво петно нарушаваше съвършенството на белотата му и това я ядоса.

- Слушай - каза тя на момчето, което отново бе сграбчило кафеза с мръсното сиво птиче. - Ще ти плащам, ако идваш два пъти седмично тук.

- Това ще струва скъпо - каза момчето наперено. - Много скъпо ще ти струва.

- Не ме разбра - отвърна тихо, с каменно спокойствие Мана. - Не искам да правя секс с тебе.

- А какво искаш? - момчето я гледаше, стиснало с объркан вид панталоните си, мръсната му памучна риза на безвкусни квадрати, просната като гроб в краката му.

- Ще те плащам да стоиш пред мен гол до кръста. Смъкни си панталоните - той не я послуша, а ги придърпа нагоре, нагоре, прикривайки пъпа, който без друго я дразнеше - от него се подаваха косми също както у Витан. Но коремът беше прекрасно бял.

- Ако не престанеш, ще извикам бодигардовете да те съблекат съвсем - каза Мана.

Думите й бяха спокойно издялани, бели и равни като отъпкана пъртина в снега. Момчето я гледаше като шашардисано, а тя наблюдаваше гърдите му, лицето му, спокойно, делово, наслаждавайки се на равната бяла прелест.

- Няма да те докосвам - каза му тя. - Но искам да останеш прав. - Искам да виждам корема ти - пъпът не ме интересува. Дръж си ръцете зад гърба. Ако ги пуснеш до краката или ги размахваш пред очите ми, ще ти плащам два пъти по-малко.

- Колко ще ми плащаш? - попита момчето.

Гласът му беше омекнал, кротък глас, който тя не хареса. Обичаше да гледа хората, не да слуша глупостите им.

Тя каза една сума и момчето започна да кашля, гърдите му подскочиха, белотата им заприлича на лунна пътека, на сребро, което още повече й хареса.

- Съгласен ли си? - попита тя.

Той не можеше да престане да кашля, лицето му порозовя и това я подразни.

- Ако се изчервяваш като балерина, ще ти плащам половин цена - заяви Мана.

- Утре да дойда ли? - попита момчето. Тя не му отговори, той погледна към прозореца, където като малко парче от торта се подаваше слънцето. - Кой ще ме пусне да вляза? Тук не може да се влиза.

- Аз ще изпратя кола да те вземе от входа на ЦУМ - каза Мана. - Искам да си точен. Ако закъснееш, ще пратя бодигардовете да те пребият.

Тя го огледа внимателно още веднъж, намери дистанционното за щорите - в нейната къща всичко си имаше място и никога не попадаше другаде. Веднъж дистанционното за щорите се бе хлъзнало на дивана и това бе повод да се чувства болна цяла седмица.

Сега дистанционното беше в ръката й. Белите щори послушно се спуснаха като водопади и нещастната птица в кафеза отново започна да цвърчи.

- Накарай я да млъкне - каза Мана, после с другото бяло дистанционно запали две нощни лампи - сега кожата на момчето изглеждаше още по-красива, като мляко преди да кипне призори - тя никога не беше виждала кипнало мляко, но така си го представяше. После угаси и лампите и от него остана светлосиво петно в пълния мрак на стаята - петно, което имаше неясни, но красиви очертания.

Мана извади пари - Витан в това отношение беше наистина прекрасен съпруг - никога не я питаше защо са й толкова. Оставяше й пари във всеки ъгъл, във всяко чекмедже, на всяка маса. Тя запали лампата, вдигна щорите и трансформацията на невероятната му кожа я заслепи. Пред нея сякаш бяха цъфнали един милион кокичета.

- Не искам да гледам ръцете ти - напомни му тя, когато момчето посегна да си вземе парите. - Дръж ги зад гърба. Сивото птиче изцвърча и Мана отново ритна кафеза.

Той взе парите нетърпеливо, невярващо, снопчето банкноти като разтопено сребро, разяждащо разтрепераната му ръка.

- Искаш ли да направя нещо? - попита невярващо младият мъж. - Да окося ливадата? Да ходя на пазар? - Той вече беше закопчал мръсната си риза и сякаш цялата вселена напусна къщата й.

- Изчезвай - каза му тя. - Утре да си пред главния вход на ЦУМ. В пет. За да съм сигурна, че ще дойдеш, ще задържа тоя отвратителен пискун. Всъщност ще го купя от тебе и ще го хвърля на някоя котка да го изяде.

- Не - каза момчето, но тя въобще не харесваше гласа му и не се интересуваше от това, което говори.

- Можеш да си вземеш птицата - изведнъж каза тя, досещайки се изведнъж за нещо. Донеси ми бяла птица - много малка птица - може да е евтина, да струва два лева, но искам да бъде бяла и малка.

- Каква порода искате - канарче, папагал, гълъб...

Но тя не харесваше гласа му, очите й, потънали в безконечния леден блясък на гърдите му, бяха толкова щастливи, че пожела и очите му да станат бели.

- Каквато искаш порода, но птицата да е малка. Ела утре с бяла риза, бял панталон, бели обувки.

- Но аз нямам пари...

Матовата й ръка пламна, преплува бялата повърхност на масата, отвори кутия от бял седеф и му подхвърли сноп банкноти.

- Утре точно в пет - каза тихо тя. - Не обличай ризата си, докато излизаш, моля.

Той я погледна учудено, опита се да хване погледа й, но той бе полепнал по гърдите му, по лицето му, разстлан на тънък, но здрав слой по него.

- Благодаря - отвърна й той, но тя не реагира, бе останала неподвижна, унесена, с пламнало лице, с пламнал поглед, останал далеч от него, от думите му, слял се с кожата на гърдите му, от която той се срамуваше.

- Казвам се Боян - измърмори мъжът, но тя не му обърна никакво внимание. - Боян се казвам - повтори той. - Знам че е грозно така, толкова съм безцветен - и посегна да прикрие гърдите си.

- Дръжте си ръцете зад гърба - предупреди го Мана с пламналото лице.

Той си тръгна, не посмя да се обърне, вървеше гърбом към вратата, обърнат с лице към нея, а тя стоеше неподвижно зад кафеза със сивата птица, внезапно онемяла като камък. Изведнъж гърба му се блъсна в нещо студено - бялата полирана врата, толкова бяла, че когато се обърна към нея, очите го заболяха. - Довиждане - измърмори той, но тя не отговори.

В преддверието седяха двама възрастни хора - мъж и жена. Боян в първия момент не можа да си обясни какво го бе поразило у тях, но после изведнъж разбра - и мъжът и жената бяха белокоси; имаха мургави, набръчкани и съсухрени лица, сякаш годините бяха тренирали фигурно пързаляне върху тях, издълбавайки дълбоки оврази по челото, бузите, около очите и устните. Кожата едва се крепеше върху тези стари кости, бе увиснала като сухи листа в есенна гора, но косите и на двамата бяха бели - чисто бели, като вар, - гъста, чорлава коса на мъжа, бели кичури, които контрастираха на мургавата му кожа. Косите и на жената бяха бели, гротескно спуснати на тънки миши кичури над сбръчкания й врат. И двамата бяха облечи в бяло. Обувките - бели, странно блестящи и големи, светеха над съсухрените крака на жената.

Навън беше есен, дърветата стърчаха с голите си самотни клони, въздухът изглеждаше кафяв, зимата очакваше зад ъгъла, притаила ледените си зъби над покривите. Той трябваше да намери бяла птица, някаква бяла птица.

На другия ден точно в пет той и кафезът му с един опърпан папагал, който Боян нарече със срам Грозника, очакваха в бялото фоайе пред бялата ваза с белите цветя, но младата жена не се появяваше. На масата имаше сноп банкноти, които папагалът изгледа подозрително с облото си плитко око. Боян започна да се притеснява - беше си купил бели панталони, фланелка, сако и изглеждаше като някаква глупава бяла мечка в тази стая, усещайки как очите му го болят от липсата на други цветове. Изведнъж съвсем неочаквано влезе тя. Той отново се опита да привлече погледа й, но тя въобще не се обърна към него, само каза: "Свали си сакото и фланелката", приближи към кафеза, вглеждайки се в птицата, после погледът й отново се разстла по гърдите му, мек син слой топлина, който го смущаваше.

- Гладен си - реши тя и остави пред него няколко шоколадови бонбона, които бе стискала в ръце. Той не й отговори, а веднага налапа първия бонбон, усещайки очите й, като корда, бавно оплитаща мрежа около цялото му лице.

- Можеш да ме докоснеш, ако искаш - каза той, но Мана направи съвсем друго - ръката й се пъхна в кафеза, папагалът грозник започна да цвърти, но тя не обръщаше внимание на звука. Стисна полека шията му и между пръстите й остана настръхналата му бяла глава с огромния клюн и облите очи, които гледаха лудо и диво, излъчвайки ужас. Скоро птицата престана да цвърчи и краката й увиснаха безпомощно надолу.

- Пусни го - каза Боян. - Веднага го пусни - но тя задържа птицата още минута, после я хвърли в паничката с просо.

- Бялото става истински бяло, когато животът си отива - прошепна Мана.

Ужасен, той си помисли, че Грозника наистина е мъртъв, кристално бял, като безформено парче от потник в чинията с просо.

- Не стана достатъчно бял - изрече тихо жената, забравяйки просото. - Жалко, че си отиде напразно - след това протегна изопнат показалец и докосна шията на Боян. Досегът бе траял част от секундата, но през цялото му тяло - от мозъка до ноктите на пръстите премина див ток. Той стоеше безпомощен, без да посмее да мръдне.

- Изчерви се, а така е много грозно - отбеляза тя, после ръката й бавно се спусна надолу по гърдите му, спирайки върху равната, идеално гладка плоскост на белия корем, като свърхнова звезда от лед под матовата й ръка.

- Много си хубава - измърмори безпомощно той, неспособен да помръдне, усещащ, че погледът й не се интересува от него, преминава през плътта му и се разлива някъде встрани, превръщайки се в просо и мъртъв папагал в краката му.

Боян погледна към птицата, която лежеше неподвижно, с безпомощно увиснали пера, смесили се в жълтеникавото просо.

- Художничка ли си? - попита той.

Тя не отговори. Пръстът й продължи да се спуска под бялата плоскост на корема, под обраслия с гъсти косми пъп и дивият смазващ ток го захлупи, превръщайки го в сляп пън към нея. После тя взе една от салфетките на бялата маса, скри с нея гъсто обраслите косми на пъпа, които нарушаваха съвършената белота на неговата кожа.

- Не искам секс - каза тихо тя. - Не говори. Не ми харесва гласът ти.

След това пръстът й тихо, спокойно като матов залез се покатери към слънчевия сплит, гръдната кост, към фината му брадичка, която изглеждаше сребърна луна в бялата болка на стаята й.

- Утре в пет донеси друга птица, по-бяла от днешната, моля те. Имаш грозно петно на гърба си. Тръгвай.

Днес на излизане Боян видя в преддверието едно момиче - много странно момиче, облечено в бяла рокля, с кафез в ръка, а в кафеза малка птица - съвсем бяла, ослепително бяла птица. Боян не знаеше в първия миг какво го бе поразило и едва по-късно се досети, че кожата на лицето на това момиче беше изумителна - никога по-рано не бе виждал такава белота.

Съвършена, без петънце, белота, на която веждите изглеждаха като горчив упрек, а устните, тънки, почти невидими, бяха само намек за извинение върху бялото съвършенство.

 

 

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2004, № 9 (58)