Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЕЗОНЪТ НА МАСЛИНИТЕ

Здравка Евтимова

web

Небето беше пълно със сняг и вятър, дърветата пред кафето изглеждаха като брадясали умиращи старци в белия въздух. Беше студено в стаичката, която гледаше към Струма, мрънкаща на заспалите си камъни и празните пластмасови бутилки, които плуваха във водата. Гого спеше до нея, присвит одве, бялата му кожа по-бяла от брадясалите дървета и от небето на януари. Тя живееше в кафето - в задната стаичка, обърната към Струма, всъщност тя живееше в реката като момчетата от огромния камион, които събираха боклуците по ул. "Гебрев". Те пиеха кафето й, брадясалите им черни лица, обърнати към нея, черните им очи, пъхнати под старата й синя престилка. "Ще ти купя сребърно пръстенче", казваше понякога някой от тях, но Виа знаеше, че той няма пари, никой от тримата нямаше пари, но я гледаха така, сякаш можеха да й купят това бяло небе и блоковете, и отрупаната с мръсен сняг градинка, и старите брички край пътя. Беше наела кафето и го бе кръстила със собственото си име - "Виолета"; тук идваха мъжете от чистота, мъжете от каменната кариера и кланицата - мъже, които носеха със себе си своите миризми на заклани животни, на експлозив и барут, на отпадъци, но те носеха погледи, които нервно я следяха. Тя все си имаше някой - най-здравия, заклалия най-много животни, иначе нямаше да може да се задържи тук, в гърбавата постройка на завоя на Струма. Сега този човек, заклал най-много ялови крави, най-много свине, спеше до нея с невероятно бялата си кожа, която блестеше кротко до нейната кафеникава. И в съня си я държеше, не я пускаше да избяга далеч. Този мъж се казваше Гого, но му казваха Кръвта, защото след няколко ракии биеше всичко, което се изпречеше пред него. Носът му беше счупван няколко пъти, но тия, който се бяха сблъсквали в пиянските му запои, бързо след това се изселваха далеч от квартала край Струма. Вечер и той я гледаше, като че можеше да й купи Струма от извора до Гърция, и можеше да й купи морето, и ако Виа сама не го бе извикала в стаичката, където живееше - зад кафе машината и чашите - той щеше да я причака пиян.

Няколко пъти я спираше и започваше да мирише яката на престилката й, "Хубаво миришеш", казваше, но това едва ли бе вярно, защото в кафето пълзеше пушек на цигари, пълен със съмнителни миризми на ботуши, мокри дрехи и какво ли не. Мъжете го гледаха как мирише яката на блузата й и никой не смееше да гъкне, навеждаха се в чашите с евтина ракия, изсипваха погледите си с цяла Струма - от извора до Бяло море - в ракията и сумтяха. Когато Гого се мернеше в кафенето - може да беше по обяд, сутрин, или два часа след полунощ, Виа веднага отиваше до това студено легло, в студената стаичка, пълна с водка и гигантски дамаджани ракия. Страшното беше, докато той влезе в стаичката; тук, вътре, Кръвта беше кротък като Сами, кученцето, което Виа осинови от жал заради строшения му крак. Тя въобще не си играеше да му сваля ризата, миришеща на заклани агнета, на измръзналите жени, които миеха с маркучи кланицата. Не се бавеше с обувките му, грамадни кожени лодки - тя го блъскаше направо върху ниския шкаф, където държеше вафлите. Целуваше го дълго, докато го оставеше съвсем кротък, съвсем безсилен в невероятно бялата му кожа. "Ще ти купя златна гривна" шептеше той, задавяйки се в слюнки, хъркайки, но тя знаеше, че няма нито стотинка. Кръвта даваше всичките си пари на нея и тя купуваше евтината ракия за мъжете, които пиеха отвън, в кафенето.

Виа предпочиташе да не мисли за ракията, докато чуваше задавения му щастлив глас, който я лъжеше, че ще й купи гривна. Щом можеше да говори, значи имаше още сили. Всъщност Гого беше страхотно силен човек, дори кланицата не можеше да изтръгне всичката му мощ - тя отново го притискаше към грубата черга - негова черга. Всичко в тази стаичка беше негово, включително и шкафа, върху който го слагаше да легне, докато от него останеше само покорна бисерно бяла кожа - доволна кожа, която стоеше усмихната срещу нея, въпреки че го беше изцедила до капка. Дори на обяд, когато в кафето идваха момчетата от "Чистотата" и си поръчваха пилешки дробчета, тя държеше Гого, горещ като жар край нея, държеше го, докато той забравеше българския език и докато кожата му повече не можеше да помръдне.

Няколко пъти така пилешките дробчета изгаряха, превръщаха се на въглен и цялото кафе приличаше на един голям пилешки пожар, но тя усещаше, че Гого още може да говори сред слюнката, която течеше от устните му. Циганите от Чистотата отиваха до печката и сами си взимаха замръзнали дробчета, сами си ги печаха и ги изяждаха полусурови, ослушвайки се нервно за звуците на любовта, която се разиграваше в стаичката на Виа. "Ела с мене в Испания", молеше я Гого. Той с удоволствие би оставил бялата си прозрачна кожа завинаги на този шкаф при нея, но бе уредил да отиде в Калабрия - там имало много маслини, които можеш да береш и за които жабарите плащали щедро. Но как да отиде в Калабрия, когато в кафето го чакаше кафявата Виа, Виа, която никога не беше уморена, която му даваше сън и тишина - беше престанал да пие откакто за пръв път тя го заведе на нейния нисък шкаф с шишетата водка, не се биеше, защото ако се наложеше да го карат в болница и да зашиват раните му, щеше да изгуби скъпоценен ден - без нея.

- Няма ли да тръгваш за Италия? - питаше го всеки път тя. - Ще изпуснеш сезона на маслините - но той не можеше да тръгне, не можеше без това кафене, без нея, запалена като жар, и не можеше, без да я има като храна. Щеше да умре от глад, ако Виа си вдигнеше шапката някъде и изчезнеше.

Виа гледаше бялата му кожа, гледаше лицето му, което беше най-обикновено брадясало лице. Преди него бе гледала бяло обло лице, почти без брада, на друг мъж, точно на това същото място до стената. Странно, Виа се боеше от стени, от затворен асансьор, спрял между етажите, и винаги мъжете спяха до стената.

- Трябва да тръгваш за Калабрия утре - блъскаше Гого тя, като съвсем искрено се възхищаваше на бялата му кожа. Той се събуждаше, казваше "хайде" и тя правеше хайде, но му повтаряше - утре трябва да тръгнеш за Италия.

В този момент, докато правеше хайде, си мислеше за ракията в големите дамаджани. По-скоро за един старец си мислеше и за мъжа с облото лице, онзи, почти без брада. Старецът беше баща на голобрадия и ракията беше на голобрадия, а старецът я докарваше на Виа да я продава в кафето. И голобрадият береше или маслини, или нещо друго в Испания. Понякога вечер й си обаждаше по джиесема, казваше й, че ще направи толкова много пари, за да й купи рокля със златна яка, казваше й, че брои дните, когато пак ще се върне при нея в мътната стаичка. Той беше човекът на ракията. Момчетата от "Чистота", мъжете от кланицата и от приватизирания металургичен завод му имаха уважението, защото кафене "Виолета" беше негово, баща му правеше ракия - уж от сини сливи, но за какви сини сливи можеше да става дума, за Бога, когато градината му отдавна беше изсъхнала и същите цигани от "Чистотата" и каменната кариера изпосякоха сухите дървета за огрев?

Дядката слагаше най-различни боклуци в ракията, къкреше я на огъня, смесваше трънки, глогинки, джанки, а може би плюеше в нея, защото беше пълен отврат, но старецът се беше превърнал в черен смок - пълзеше по баирите на Голо бърдо с километри за някое джанково дърво, печеше го слънце, духаше го гръцкият вятър и го валеше македонски дъжд. Той влачеше огромна торба, в която пъхаше диви круши, джанки, шипки за тая ракия, която докарваше два пъти в седмицата на Виа - идваше рано, черен като сажди, и тя го познаваше по миризмата на всичките горски плодове, но не обръщаше внимание на миризмата. Мъжете винаги миришеха, но щом бяха мъже, значи можеше да се разбере с тях. Слагаше стареца до стената на леглото и не си губеше времето с гумените му цървули, с кафявото сако, с което той винаги се стягаше, когато й караше ракията си. Виа дори не обръщаше внимание, че се бе опитвал да заглуши миризмата на гнили плодове с евтин одеколон. Целуваше го. Не го оставяше, докато тънкото му лице не побелееше полека от щастие - всъщност лицето му побеляваше от усмивката на зъбите му, повечето от които още си стояха на местата, а другите бе изгубил по различни причини. Щом може да се усмихва, значи може още, решаваше Виа и продължаваше да не обръща никакво внимание на ризата и на новото му вълнено сако. Кафява, неуморна, тя пет пари не даваше за големите дамаджани дива ракия от дренки, глогинки и джанки и кой знае какво. Не оставяше стареца да си отспива, полека, с истинско уважение, че на тия години е такъв мъж, го извеждаше от стаичката зад кафенето и го качваше в стария му Москвич, с който той пристигаше. Там черният дядка спеше, забил глава на стария волан, а кафявото му вълнено палто бе метнато на раменете да го пази от студа. Виа го завиваше грижливо, оставяше му в лимонадено шише от дивата ракия и пъхаше в торбата му две железни левчета и парче хляб.

Мястото до стената трябваше да остане свободно за Гого.

- Трябва веднага да тръгнеш за Калабрия. В Калабрия има мн-о-го маслини, там растат най-едрите маслини на света. Тръгвай, защото други ще ги оберат.

- Ела и ти с мене и тръгвам след един час - казваше й Гого.

А Виа мислеше за Радомир, голобрадото момче, синът на дядката в Москвича, който й докарваше дивата ракия.

Радомир щеше да се върне от Испания, той беше собственикът на кафе "Виолета". Той й се обаждаше посред нощ, че в Испания валял дъжд като грозде, имало вятър, който стигал чак в червата му, толкова било гадно в Испания, защото я нямало Виа там. Испанките били ниски и трътлести. Казваше й всяка вечер, че усещал как тя е близо до него, на една цигара разстояние. Виа държеше джиесема на рамото си и слушаше с едното ухо какво ще й направи той, когато се върне, вече му писнало тук в тоя дъжд и с тия маслини. Питаше дали баща му кара ракия два пъти в седмицата, както се бяха разбрали и дали някой от ония нахалници от кланицата й досажда. Виа казваше, че всичко е наред, че го чака и дори му е сложила чиста калъфка на възглавницата, но трябва да остане още малко в Испания - при испанките, които въобще не са трътлести и ниски. Всички електрони наоколо се събираха в гласа на Радомир и твърдяха, че тя е най-голямата испанка, която познавал, най-високата и най-красивата испанка, а тези в Испания са трътлести глупачки. После се заклеваше, че само заради нея ще издаяни още два дена в тоя гаден испански дъжд при гадните испански маслини и ще дойде на чистата калъфка. Може двамата да се напият, но сигурно няма, защото, като е пиян, не я усеща така добре. Добре, добре, отвръща му Виа и усеща под блузата си погледите на брадясалите момчета от "Чистотата", които я гледат така, сякаш ще й купят Струма, целия Перник с магазините за скъпи обувки, макар че нямат нито стотинка в джобовете си. Остани още една седмица.

- Тръгвай за Италия още утре - повтаряше тя на Гого, който за час бе събрал толкова сила, че отново й каза да направи хайде и тя направи хайде с него, но мислеше, че не може да събере Испания и Италия заедно на чистата калъфка до стената, че не може да продължи до безкрай тоя сезон на маслините и не може до безкрай да казва на черния старец, че още следващия четвъртък ще се качи при него в Москвича и ще отидат в Старо село, при едрите звезди.

Тя си мислеше, че трябва да си тръгне от това кафене и от погледите на момчетата от чистотата. Не можеше да има място за испанските и италианските маслини и тя трябваше да изчезне някъде, да наеме някое друго кафене, не в Перник, във Видин или в Търново, или в Силистра, по-далече от Струма и брадясалите в сняг върби, по-далече от тия брадясали мъже и черните им погледи, които обичаше повече от дивата ракия на стареца. Все някъде щеше да намери някое евтино, забутано кафене. Цяла България беше едно топло, евтино кафене за мъжете, които утре заминаваха в Испания да берат маслини, да правят магистрали и къщи на испанките. Но и при Струма все някога щеше да започне нейният истински сезон. Тогава тя щеше да почерпи тези мъже с най-хубавото кафе и щеше да им подари цялата Струма - от Витоша до гръцко чак.

 

 

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2004, № 6 (55)