ПИРИНА

Здравка Евтимова

web

- Това са всичките пари - баща им не ги гледаше. В ръцете му четири омачкани банкноти потрепваха заедно с вените му, с ръкавите на ризата му, с небето над тях. И с тяхната къща, която вече не беше тяхна. Продадоха къщата и двора, старите череши в него и старата дюля, в клоните на която Пирина беше пораснала. Сега, изправени пред прага, чакаха: Пирина, двете й сестри, и майка й със старата сламена капела, нахлупила сякаш цялото слънце върху главата си - бяха продали онези дни, когато небето не ги мразеше, когато слънцето беше тяхно и къщата, макар и малка, беше тяхна. Парите в шепите на баща им нямаше да стигнат да платят и да плюят след камиона да закара покъщнината им в съборетината на покойната им баба.

- Хайде - каза майка им. - Тръгваме.

Просто не беше за вярване, че къщата, дворът, черешите и дните им в миналото струваха само толкова пари, които потрепваха във вените и шепата на баща й.

- Трябва да си намерите работа - каза за трийсети път тази сутрин майка им, а слънцето върху скъсаната й капела се разсърди и хвърли сянката й под гумите на камиона.

Сестрите й кимнаха едновременно, те си бяха такива - кимаха, когато се съгласяваха с теб, а като имаха нещо напротив, една след друга, първо по-ниската Сара, после по-високата Люба, се изплъзваха и гърбовете им, тънки като облаци, изчезваха заедно с несъгласието им. Гърбовете им бяха тяхното не; така правеше и майка им - и тя лека, подвижна като гущер, жената, която гледаше най-тежките домати в Старо село. Жената, чиито тикви ставаха три пъти по-големи от луната и светеха нощем под прозорците им. Но сега бяха продали луната над двора, който раждаше луни, и трябваше да си намерят работа.

Баща им стоеше приклекнал върху строшения си в мината крак и стискаше четирите омачкани банкноти, които сега бяха къщата, дюлята, двора, и гроба на покойната им баба.

Пред тях се простираше полето - едно време футболен стадион, сега място, обрасло с магарешки бодили и две мършави магарета - скъсани корабни платна на този изгорял от жегата кър, който вятърът се опитваше закара до океана, а слънцето искаше да опече магаретата направо върху коловете им. Лятото беше превърнало реката в кафява лента изсъхнала тиня, върху която лъщяха белите кореми на рибите и сивите кореми на поповите лъжички.

Сестрите работеха в кухнята на мотела, който отначало се казваше "Черната котка", после "Белия манастир", после "Венеция", но винаги си оставаше паянтова постройка, закопана в земята с два реда стаи колкото арестантски килии и прозорци, обърнали гръб на паркинга с тировете.

Една от тези килийки струваше 5 лева за два часа, достатъчно време шофьорите и момичетата да си свършат любовта, без да се притесняват. Това в стаичките го правеха по-неопитните шофьори. Другите успяваха на седалките пред волана или в храстите, но където и да успяваха, хората трябваше да ядат, а сестрите на Пирина готвеха в кухнята на мотела. Там зиме и лете беше такава жега, защото слънцето се напъхваше във фурните на печките. Сестрите й се обличаха с много тънки блузи, толкова тънки, че може би под тях нещо се виждаше ясно дори за момчетата от околните села, които полепваха на гроздове до ниските прозорчета на кухнята и въпреки миризмите на слънце и прегорели запръжки не се отделяха оттам.

Една от сестрите й, по-голямата, Сара, често отиваше с някой от шофьорите в малкия килер, който чорбаджията на мотела, Яков, беше отпуснал на сестрите да си държат партакешите. От такива шофьори не само в Липница, но и в околните села се носеха такива хубави приказки за Сара, че хората не пиеха цяла седмица любимата си бира, дори спестяваха от обяда, за да отидат отново с нея в килера. Едно от момчетата, Ставри, дълго като зид, с луничаво лице и тънки пръсти, които можеха да рисуват хора, кучета и комари така, сякаш са ти пред очите и се готвят да те захапят, я рисуваше - ту лицето на Сара, ту приказните неща под тънката й блуза върху консервни капачки, върху кутии от цигари и салфетки, понякога върху тухли, които зидаше по строежите на целия окръг, за да си изкарва хляба. Затова очите на Сара гледаха от тухлите по стените на къщите, които Ставри беше издигнал, цял Перник и Радомир гледаха с тези нейни очи.

Сара както всички в къщата им с многото луни в бостана, беше мълчалива като истинската луна, с гръб и гърди от облаци, заради които момчетата дори от Кюстендил идваха и вместо бира пиеха вода и я гледаха.

Другата им сестра, Люба, също работеше в кухнята, но тя не отиваше с момчетата, макар че и нейните гърди бяха от облаци и луна. Да я пита човек, мислеше Пирина, защо вечер, след като бе нарязала цял вагон лук, картофи и чушки, след като бе пекла кебапчета за шофьорите и им бе правила салата, нарязвайки ръцете си като дръвник за клане на пилета, да я пита човек тази Люба, защо вместо да се просне в килера носеше някакви книги. Все дебели книги избираше сестра й Люба. Пирина обикновено убиваше с тях хлебарките и кориците им бяха гробища за хлебарки, комари или мухи, но Люба ги четеше тези книги, нощем, когато Сара си почиваше от момчетата и шофьорите, а лампата светеше като крадец - тънко и слабо светеше тази лампа върху книгите на Люба.

Сара нямаше нищо напротив, Сара така я обичаше тази Люба и дебелите й книги, че дори в кухнята, когато очите им ставаха локви от лютиви сълзи заради кромид лука, тя работеше повече, вдигаше тежките каси с пържоли, защото сигурно човек, който се мъчи с дебели книги, е болен или още по-страшно - остава в края на краищата без мъж.

Но сега трябваше всички да напуснат къщата, защото Пирина беше пометнала на своя глава бебето на Яков и Яков ги принуди да продадат дома си. С парите в ръцете на баща им щяха да платят таксата за водата - неплащана две година и половина - която баба им, старата Пирина, им завеща след смъртта си заедно с паянтовата съборетина. Баща им, със съсипания в мината крак, нямаше да може да смени стените на съборетината - те бяха плет от колове и вейки, омазани с кал. Баба й казваше: "Аз съм кал и къщата кал, двете сме си дружки..." Всъщност и съборетината, и гробът на бабата принадлежаха на Яков.

Тук и комарите бяха негови. Хората на Яков наредиха мраморни плочи пред мотел "Венеция" за красота. Плочите бяха мраморни само първия ден, после шофьорите натъпкаха камъка с прах от обувките си - прах донесен от чужбина, и опикаха мраморните плочи. Може би се случи някаква химическа реакция, щото мраморът от розов стана лилав, но така беше по-добре да го миеш - Пирина се грижеше за този мрамор и го псуваше почти непрекъснато наум - дори когато не го псуваше, пак го ненавиждаше жестоко с някой остатък от мозъка си, защото е невъзможно да изтриеш прахта от чужбина и мръсните надписи, които момчетата пишеха със спрей за сестра й Сара.

- Трябва да си намерите работа - майка й повтори за трийсет и първи път, защото Яков, човекът, който владееше всичко наоколо, беше уволнил трите момичета. Сара - по причина на това, че не му давала парите от момчетата, които водела в килера си. Люба - защото какво струва момиче, па макар и с гърди от вятър и любов в пазвата, щом гние над някакви книги, превърнали се в гробища за хлебарки и мухи. Какво струва едно хубаво момиче, щом не отвежда шофьорите в някоя стая, обърнала прозорец назад, към рижавото изсъхнало поле, пълно с магарешки тръни и оси. Такова момиче е негодно за кухнята и запръжките, то не реже лука, ами се порязва по-често, отколкото по шосето минават тировете към Гърция. Кръвта се стича в супата и я прави кървава. В книгите пишат боклуци и само се ядосваш, че хабят хартията, вместо да я направят на тоалетна хартия или да спестят парите и да направят повече ракия и кебапчета за хората. Нека си търси друга работа това негодно момиче, което като го викнеш, защото си видял нещо под тънката й блуза - нещо като зърна или кой знае какво - тя не отговаря, дори не ти казва сиктир, а се обръща към лука в тигана, към хлебарките се обръща, а на рафта вместо тенджера, е сложила една дебела книга.

- Жалко, че си толкова хубава - казваше майка й. - Много жалко, поне да беше грозна да не те харесват мъжете, а така само помисли колко пари изпускаш.

И майка й, и баща й подозираха, че Люба иска да стане монахиня, защото бе сложила една книга "Парижката Света Богородица" на шкафчето до леглото си. Майка й каза: "Не се заблуждавай, няма нищо на небето и нищо на земята, ако не се научиш да запържваш лука както трябва. Зарежи книгите. Още можеш да се оправиш. Дано не си като баща ти."

Баща им четеше стари вестници бавно, очите му дъвчеха думите с упорита наслада, лицето му изопнато в мечти да спечели от тотото. Дрън-дрън, казваше майка им. Тотото! Знаеш откъде носи парите Сара... С оная си работа ги печели. Сега трябва да се изселваме, Яков ни уволни. Ако Пирина не бе пометнала това бебе...

Камионът вече беше натоварен. Тръгнаха. Старите им легла, с които момичетата живееха заедно с червеите дървояди, старият бюфет с прозрачни ракиени чашки, с които баща им пиеше с приятелите си ракия, но вече спря, защото един след друг приятелите му пукнаха и той остана сам с кривия си крак, без работа в мината, и започна да плете кошници като циганите от циганската махала, с които понякога пиеше менте.

Сега имаха само четири банкноти, лято, стара покъщина и три хубави момичета, за които бащата, пък и майката се страхуваха. Ах, ако Пирина не го беше пометнала това бебе на Яков!

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2005, № 1 (62)