ИЗ "ЧЕТВЪРТЪK"

Здравка Евтимова

web

Може би се държа така налудничаво заради сбърканото си детство, заради безкрайните юлски вечери, когато оставах насаме с огромните си телеса, сама с килограмите мас, издуващи кожата ми като безкраен плондер.

Камионите с ламарина ревяха всяка нощ - миришеха отвратително на нафта, прозорците се тресяха от тътена на двигателите и не можех да спя. Имах чувството, че полека върволица от двеста камиона пълзи в аортата ми, за да се изтърси в сърцето - винаги си го представях като дефектен орган, създаващ проблеми на притежателя си, особено ако това е тлъсто, ама много тлъсто момиче като мен. Камионите бяха на баща ми; той се съсипваше да спечели достойно бъдеще за мен. Изнасяше разни железа от металургичния завод в града, вкарваше скрап - скрап означава купища ръждиво желязо, крадено по различни поводи от различни места - та въобще той се трепеше мъчително като муха без глава. Срещу него бяха стреляли два пъти разни тъмни типове, самият той бе не по-светъл от тях, но имаше едно единствено оправдание - обичаше като луд дебелата си дъщеря. Да го пита човек защо - та аз бях просто мазен булдозер, за когото шиеха дънки по поръчка, а в крачолите можеше да се напъха хипопотам. Два пъти пред апартамента ни избухваха бомби. Веднъж раниха мама и разпраха ръката й, тя стоя в болница двадесет и пет дни, след което ни напусна и отиде да живее при лекуващия си лекар.

Мама беше много красива жена, като копринена нишка, със зелени очи, в които имаше и листопади, и разцъфнали пролетни дървета - въобще в очите й имаше цял календар, но сигурно не толкова заради тях, колкото заради безкрайните й крака онзи лекар си бе паднал по нея. Аз съм наследила очите й, но в моя случай те почти не се виждат от възвишенията сланина под и над тях. Наследила съм и тялото на баща си - той е огромен, с колосален корем и гръб. Мама ни напусна още когато камионите не бяха започнали да пъплят по нощите; след като тя си вдигна партакешите, той реши, че ще стане най-богатият екземпляр в провинциалния ни град. Така мама щеше да потъне в езеро от съжаление, казвайки си: - "Боже, защо заклах кокошката, снасяща златни яйца?"

Баща ми беше завършил осми клас, можеше да чете прилично, знаеше таблицата за умножение и това му беше напълно достатъчно за бизнеса. Може би единствено коравостта на черепа му го бе направила собственик на двеста и осем камиона от най-различен калибър, с които продаваше желязо, краставици, карфици, презервативи, лекарства и какво ли не. Мама разправяше, че преди да се ожени за него, го биели два пъти седмично. Но аз смятам, че тя бе имала предвид нещо друго: мама виждаше в черните очи на този необразован, огромен като асансьорна шахта мъж безкрайно море от съчувствие към мен. Та аз бях единственото му дете, с огромни гърди, под които започваше мазната възглавница на корема, след нея - гигантски бедра, полюляващи се като два котела, не говорим за задните части, които вероятно надвишаваха по маса пясъка в Сахара. Известно време внушителното мое тяло не ми създаваше проблеми - още когато бяхме бедни, баща ми оставяше в чекмеджето на бюфета в кухнята пачки пари - никога не ги броеше и казваше, че са само мои.

Мама, която се казваше Калина - всъщност тя се казва Калина и сега - клатеше глава; тогава смятах, че ми завижда, защото в нейното чекмедже имаше по-малко пачки, отколкото в моето.

Тя имаше всичко, моята майка: най-добрата масажистка в Перник, Мичето, идваше да се грижи за прекрасната й фигура; най-изявената козметичка й правеше маска за лице всеки божи ден, най-известният художник в Перник, един брадясал тип с надменно лъскаво теме и маниери на пудел, вече беше нарисувал седем портрета на мама в различни пози. Върху платното плътта й светеше като седеф и баща ми връхлиташе към нея първо с поглед, след това тялото му потъваше в нейна посока. Тя беше хитра жена, майка ми.

Още преди да ни напусне, завърши право "по телефона" - както се изразяваше баща ми, - с това имаше предвид, че тя си взема изпитите по телефона. Дипломата си също вероятно бе получила по телефона, кой знае. Вече започна да се вписва в културния елит на града. Вероятно се вписва отлично и в дома на новия си мъж - д-р Хранов беше един от богатите хирурзи, по-млад от нея, висок до покривите на заслоните пред автобусните спирки. Работеше в "Пирогов" и имаше покъртително голяма клиентела. Предполагам, че мама се чувства по-уютно при един културен тип с медицинско образование, отколкото при баща ми, рядко произнасящ нещо по-различно от дълги псувни.

Д-р Хранов, онзи тип, при когото се пресели мама, направи впоследствие редица опити да намали подкожната ми мазнина; той не подозираше, че само като го гледам, мазнината ми се стапя от ярост. Макар че баща ми често се сбиваше, когато ракията превърнеше мозъка му в бульон, макар че го докарваха нарязан и кървав у дома, той ме гледаше така, сякаш не бях дебела глупачка, а най-хубавото момиче на света. Знаех, че за мен той прави всичко - не само пачките, които оставяше в чекмеджето. Много рядко вечер сядаше до мен и слагаше огромната си лапа на главата ми. Дланта му беше с размери на възглавница - имаше безброй резки, белези и наръбвания от разните побои, но върху косата ми изглеждаше мека като захар. Баща ми нищо не казваше - само ме гледаше. Не знам дали ме е съжалявал - той разбираше от жени и със сигурност е знаел, че една дебелана няма никакъв шанс - или просто ме е обичал както голямото куче обича малкото си куче, макар че то е сляпо.

По-рано, когато докарваха тате пиян и пребит след поредния запой, д-р Хранов идваше да го закърпва; разбира се, за това получаваше огромен хонорар, мама помагаше на доктора, подаваше му памук, бинт, марля. Може би тогава двамата са се харесали - като две кучета край контейнерите за смет, но това не ми е любопитно; любопитно ми беше, че когато застреляха баща ми, д-р Хранов и мама стояха от двете ми страни на погребението му и изглеждаха толкова тъжни, сякаш ги боляха безумно зъбите.

Д-р Хранов бе отпуснал ръка на рамото ми - костелива като клюн на гарван; сравних я с лапата на баща ми. Очите на доктора също бяха кафяви - с цвят на замръзнали листа, окапали през есента и току-що разложили се през първите зимни дни. Никога не съм си и помисляла, че очи могат така откровено да ти казват, че си просто дебелана и колко е неприятно да си слагаш ръката върху рамото на такава дебелана, а същевременно си най-известният хирург в града.

Когато ме преглеждаше, Д-р Хранов забиваше пръст в тлъстините на корема ми и сочеше на мама, че показалецът му потъва до кокалчето. Вероятно пръстът му не е потъвал в нейния корем, защо то коремът на мама е твърд и гладък като ламарина; същите бяха зелените й очи, в които съвсем откровено се четеше ламаринен поглед.

- Как съм могла да родя такова туловище? - всъщност мама само веднъж изрече този въпрос в мое присъствие, но това беше достатъчно - оттогава винаги четях този въпрос в очите й, затова избягвах да гледам в тях.

Полицията така и не откри кой е застрелял баща ми - естествено, той беше една от известните мутри и тъмни типове в Перник, Райко Кръвта. Вероятно е пребивал доста хора - доста хора го търсеха приживе; подпалиха кафенето, което беше направил, слагаха бомба под опела му, но го убиха съвсем нормално - пред входа на къщата ни - два куршума в челото и край. Видях го проснат в огромна локва кръв.

Д-р Хранов мислеше, че съм откачила, но не се изрази така - нарече го "траен шок". Всъщност не се плашех от кръвта - та баща ми го докарваха поне веднъж в седмица окървавен. Аз знаех, че повече няма да го видя, няма да зърна големите кафяви очи, които ме гледаха така, сякаш съм нормално седемнадесетгодишно момиче. Бих дала всичките пачки на света да е жив сега.

Той ме обичаше както врабчето малките врабчета - не с ума, защото как един ум може да обича двадесет и пет тенджери сланина, - той ме обичаше с кръвта си, която се бе разляла по тротоара.

Майка ми и баща ми спяха в огромна спалня далеч от моята стая, но на същия етаж. Въпреки това чувах посред нощ скърцане и леки стонове. Беше очевидно, че правят любов. Чувах как кръвта вие в ушите ми. Отивах до банята, пусках студен душ върху пламналите сланини на тялото си, но вместо да се охладя, имах чувството, че водата се изпарява при досега с кожата. Банята имаше огледални стени - мама беше поръчала на баща ми да я направи така, че всеки квадратен сантиметър да отразява съвършенството на седефеното й тяло.

Понякога оставах с нея, докато я обработваше масажистката - стоях удивена, омагьосана от красотата й. Тя ме поглеждаше - очите й бяха огромна зелена джунгла, чиито лиани стискаха гърлото ми. Такава красива майка имах. Не можех да си я представя как изглежда в огромната спалня с мраморен под и картини от съмнителни художници, които пробутваха омазаните си творби на баща ми за баснословни суми. Та откъде би могъл да разбира той какво е хубаво в една картина - дядо ми имаше седем кози и една крава, баба, майката на баща ми, едра и силна като двигател на мерцедес, тичаше след тях всеки ден, не беше разговорлива жена, но за мама бе отсякла пред баща ми - "Ще патиш с тая".

Не можех да си представя мама под сребристия балдахин на двойното съпружеско легло, Та нима не бе завоювала най-престижната партия в града - хирургът ерген Хранов, с цели седем години по-млад от нея?

След това се замислях - на баща ми се подмазваха и лекари, и художници, и учителите в провинциалната гимназия, след това и онези излъскани, мазни педагози в частното училище, където той плащаше по осем хиляди долара на година, за да ме обучат по модерни танци - мен, под чиито стъпки паркетът в танцовата зала се разлепваше. Баща ми не можеше да напише правилно думата "изведнъж". Но той имаше онези пачки, по-силни от лекари, от педагози, от полицаи и адвокати. По-силни от цялата сбирщина хора, които се криеха под етикета "елитно общество". Той имаше пачки в изобилие. И аз ги имах.

Никога не си бях купувала порно-касети, нито порно списания. Бях открила няколко италиански, които мама държеше на дъното на шкафа си; погледнах ги за не повече от десет секунди. Следващата нощ имах висока температура и гадене, повърнах. А това не е малко за внушителна маса като мен. Тогава реших - което не можех да сторя аз със собствени сили, щяха до го сторят парите. Но как да извикам някого, след като в четирите квартала около нас всички работеха за баща ми - шофьорите на 208-те камиона, товарачите, дребните търговци на метали, собствениците на автосервизи? Баща ми наблюдаваше всичко, под сянката му се въртеше крупен бизнес, за него работеха някои ченгета и най-добрите адвокати в града. Кого можех да купя и за колко?

Баща ми беше назначил един як тип Данчо за мой личен шофьор. Той ме возеше в джип накъдето исках да отида. Вървеше неотклонно като сянка пред мен, веднъж бяха стреляли в джипа, заблудени, че баща ми е вътре. Куршумът раздроби лявото рамо на Данчо и явно съсипа някакъв нерв, защото ръката му увисна като парцал и едва успяваше да я вдига до волана. Не можеше да свива пръстите си в юмрук.

Трябваше да се измъкна от нашия квартал с високите къщи - единственото място в града, където в седем двора имаше плувни басейни. Можех да намеря подходящ човек само в осеметажните блокове - там живееха бившите работници на фалиралия завод за стомана. Сега повечето бяха безработни; баща ми бе приел на работа малцина щастливци, повечето стояха в панелните си апартаменти денем, а вечер обикновено пиеха в "Стотинката" - евтина кръчма, която баща ми зареждаше с долнопробен алкохол. Там, в онези блокове, можех да намеря моя човек. Макар че за баща ми се носеха легенди, за мен и дебелината ми - също, а за великолепието на мама буквално се съчиняваха песни с много порнография и неточни описания на някои нейни органи, хората от квартала не ме бяха виждали лично.

Излъгах Данчо, че ще остана в градската библиотека. Съвсем преднамерено се набутах в едно от множеството магазинчета за дрехи втора употреба - в града повечето народ се обличаше оттам, пък и кой ли можеше да предположи, че единствената щерка на Кръвта ще пазарува от вмирисаните на пот дупки в партерните етажи на блоковете? Обиколих точно осем такива дупки. Съзнателно се задържах в най-долнопробната от тях - мазето на съседния тухлен блок бе пълно с вода, превърнала се в тиня и жабуняк; половина първи етаж на блока бе изоставен, в една от останалите свободни стаи имаше магазин за дрехи втора употреба - според мен - петнадесета или двадесет и пета употреба; магазинерката очевидно не ме познаваше.

Беше много мургава, с кал под ноктите, сбръчкано лице, скрито под слой руж, дебел няколко километра.

- Какво искаш? - пита ме направо тя. - Много си дебела и не знам дали въобще ще се побереш в нещо.

- Искам някой костюм - обясних й аз.

- Хм, ако ти намеря рокля, добре ще е. Такива костюми като за тебе няма. Ето ти една рокля, но е скъпа, щото ми е единствена - тя ми поиска един лев. За пръв път чувах, че нещо, което струва един лев, е скъпо. Платих й веднага; жената се усмихна като ламя, поради което ружът започна да се топи и потече, смесен с пот, по бузите към сбръчкания й врат. Веднага ми предложи още две рокли - също тъй грамадни, но сега поиска десет лева. Предложи ми обувки - толкова разкривени и разпрани, че освен да удариш някой вол между ушите, за нищо друго не ставаха.

- Отлична работа - похвали ги тя. - Ще ги носиш още шест сезона. Продавам ти ги кърпени и няма да ходиш на обущар.

Не купих обувки, взех едни чехли, които едва се крепяха върху токовете си и й дадох пет лева за тях. Жената грабна парите, веднага ги пъхна в сутиена си и се почеса, сякаш я пареха. След това скочи, сграбчи ме за ръка и ме повлече към горния етаж - там имала "великолепна стока за такива едрички котета като тебе". Показа ми хавлия, кърпена на седем-осем места, протрита, като че я бе газил танк с тежки вериги. След това отвори един сандък, в който имаше блузи - жълти, зелени, розови, така избелели, сякаш бяха киснати един месец в сярна киселина. "По пет лева парчето" - обяви щедро жената, без да пуска ръката ми. Дланта й беше топла, след това тя ме хвана за рамото с двете си ръце и ми показа комбинезон - с размерите на палатка, с разкъсани презрамки и дантели, от които висяха конци. Купих и комбинезона за десет лева, което накара жената да зине срещу мен. След като стоя така може би минута, тя ме прегърна през врата и ме целуна по бузата.

- Бог да ти помага - благослови ме тя. Устата й бе препълнена със слюнка. - Бог да е с тебе винаги, винаги! - Тогава изведнъж ми хрумна мисълта да попитам за някое момче при нея.

- Как се казваш? - рекох аз. В черните й очи, хлъзгави като пързалка, веднага блесна съмнение.

- Защо питаш?

- Искам пак да идвам да пазарувам при тебе.

- Наташка се казвам - отвърна тя. - Но правилното ми име е Фатма - помислих си, че с една от пачките в чекмеджето, което ми бе подарил баща ми, можех да купя всичката й стока, заедно с целия блок, тинята и жабуняка в мазето. Жената бе забила черните си очи в моите, без да изпуска ръката ми. - Искаш още нещо, познавам те.

- Да. Слушай, Фатма. Можеш ли да ми намериш мъж? - започнах направо аз.

Тя продължи да вкарва погледа си дълбоко в мен, светкавиците на съмнението буквално изгаряха всичките ми мозъчни и други клетки, до които се докосваха.

- Мъж ли искаш? - повтори тихо тя.

- Да - потвърдих аз. Погледът й се измъкна от очите ми и запълзя първоначално по планините на гърдите ми, след това по пищната мазна възглавница, както наричах корема си, и се спусна към бедрата. След това ръцете й се откопчаха от рамото ми, потупаха корема, гърба, след това съвсем безцеремонно опипаха задните ми части, сякаш бяха огромен, неизследван дял от глобуса.

- Много си дебела - зацъка тя. - Е, много ти казвам! След колко време искаш да се ожениш за него? Кажи и ще ти кажа колко ще ти струва.

Очевидно не ме беше разбрала. Думите й ме накараха да се затреса, вследствие на което коремът и възглавниците над кръста се раздвижиха като чували, натъпкани със зелки.

- Дебела си, вярно е. А болна ли си, от болест ли си толкоз дебела?

- Здрава съм.

- Значи ядеш много. Това е добре. Значи има какво да ядеш. Имаш, ами. Толкова работи изкупи. Блазе на дебелите - изцъка тя и отново ме опипа - този път по корема. - Можеш ли да се заплодиш? - не отговорих.

Съмнителните камшици в очите й ме шибнаха здравата, след което тя добави:

- Идва ли ти редовно кръвта всеки месец?

- Да. Идва ми.

- Какъв искаш - слаб или дебел като тебе?

- Слаб. Но...

- Какво?

- Аз не искам да се женя за него.

- Що? - хлъцна тя. След това ме огледа още веднъж, лицето под ружа изведнъж се замисли така дълбоко, че бръчките се обтегнаха и лъснаха като паралели и меридиани върху глобуса на бузите й. - Аха - тя ме потупа още веднъж по ръката и намигна. - Аха. Ще ти доведа женен мъж, ще му дадеш нещичко за децата; той ще е доволен и ти ще си доволна... Киро има четири деца. Ще носиш по две кифли на всяко. Знам една фурна, дето ги продават евтино.

- Не. Не искам женен мъж - замислих се за баща си, за мен, за мама и изведнъж ми стана едно криво за децата, на които трябваше да давам нещичко - по две кифли от евтината фурна. - Искам да го опозная - излъгах я аз.

- Хайде, хайде - намигна Фатма. - Сега ли го искаш?

Не бях готова за такова бързо решение. Но може би утре нямаше да успея да се измъкна от Данчо. Мама беше поканила на гости някакво семейство адвокати в седем вечерта. Тя следваше право и наистина си вземаше изпитите по телефона, но дома ни бе посещаван от цели галактики с бляскави съзвездия на юридическата наука. Всеки адвокат, нотариус и прокурор в града се чувстваше поласкан, че мама го е предпочела на трапезата си.

Още не беше завършила образованието си, но за нея вече се съчиняваха химни, че е изключително способна и надарена в правно отношение жена. Не зная защо мама ме принуждаваше да присъствам на тези вечери - баща ми обикновено оставаше не повече от седем-осем минути - толкова време изтърпяваше, без да псува, след това някой обикновено му се обаждаше по телефона и го извикваше за неотложна сделка; мама винаги прецизно уреждаше този въпрос - подбираше човека, който трябваше да осъществи телефонното обаждане. За мене беше истинско унижение, докато ми избере тоалет за такива вечери - "С това ще скрием бричовете - отбелязваше тихичко тя, навличайки ме в някаква черна пола; теорията й беше, че черният цвят прикрива дебелината. Уви, под черната пола бричовете ми изглеждаха като била на Хималайските планини. - А с това ще скрием корема. Не можеш ли мъничко да го глътнеш? - питаше загрижено тя. В такива моменти я ненавиждах с гръбначния си мозък и с безгръбначната си лой. - Трябва все пак да ти намерим достоен партньор" - добавяше тя,.

Сега Фатма, която на години може би беше колкото майка ми, но изглеждаше на три пъти по толкова с мазилката от руж по лицето си и меридианите и паралелите бръчки под ружа, бе забила черните си очи в мозъка ми и повтори въпроса си:

- Сега ли го искаш?

Трябваше да реша.

- Сега - реших, без да размишлявам допълнително аз. - Но къде ще се опознаем? Не мога да го водя у нас.

- Ваш’те не дават? - подмигна Фатма и ме плесна по бузата. - Добре са те охранили хората, затова те пазят. Прави са. Постели си една от роклите, дето купи. За една минута ще го опознаеш - после отново ме изгледа от глава до пети. - Я излез от магазина - и кимна с брадичка към вехтите картонени кашони, пълни с дрипи. - Може нещо да откраднеш. Чакай ме тука. Сега ще го доведа.

- Колко пари искаш? - попитах я. Баща ми винаги започваше разговорите си така. - Колко пари искаш? Долари? Евра?

- На мене пет лева. На него - с него ще си се разправяш.

Фатма ме изведе в коридора. Тука сигурно са живели хора, защото имаше портрет на семейство - баща, майка и три хлапета, очевидно момчета, с остригани нула номер глави. Предположих, че са имали въшки. По стените - лилави тапети с такива ужасни цветя, които сигурни са довели до лудница и хлапетата, и родителите им. Тапетите бяха разлепени и увиснали към пода; под тях се виждаше разбита тухлена мазилка, на много места покрита с плесен. Помислих си за релефните тапети в моята стая, за мрамора по пода, за моето легло, което баща ми беше докарал от Австрия. В него хлътвах като в басейн с минерална вода. Имаше копче, с което можех да го вдигам под определен ъгъл, когато желаех да седна, както и друго копче, с което можех да го накарам да се полюлява леко, сякаш съм на палубата на презокеански лайнер. Имах и водно легло, което мама ми беше купила след една от екскурзиите си в САЩ и Канада.

Измъкнах една от току-що купените рокли - беше тъмночервена, но силно избеляла и оръфана по подгъва. Мама не би ми позволила да я изхвърля в нашия контейнер за смет, опасявайки се, че е пълна с гниди, кучешка тения, кърлежи и други паразити. Можех да разстеля тази рокля, но къде? Естествено, че направо на пода. Изведнъж ме хвана страх.

Какво правех?

Тогава беше още лято. Баща ми се готвеше отново да ходи до Австрия за нова партида внос на автомобили; щеше да докара и два трактора на много изгодни цени. А аз? Какво правех в този тъмен коридор; навън жегата бе разцепила земята както хората разсичат кокалите на закланото прасе; дори плочките на тротоара се бяха разлепили от горещина, но тинята в мазето все още не бе успяла да изсъхне. До носа ми се носеше подозрителна воня.

- Хората са зли, майче - беше подметнала Фатма на влизане. - Искат да ми скапят бизнеса, затова хвърлят умрели кутрета в наводненото мазе. Но не е опасно. Досега никой от блока не е умрял. Покашлят, покашлят, пък им мине. - Чух стъпки по стълбището, които отекнаха като плесници по бузите ми.

След секунди се появи Фатма, сега ружът й се усмихваше мазно, очевидно беше сложила още един слой от него и бе изтрила потните вадички, водещи към съсухрените й гърди.

- Ето го - каза тя. Беше хванала един дангалак за ръката и го избута напред. - Вярно, че е кльощав - призна тя. - Но е як, разтоварва мрамор на пернишката гара всяка вечер - тя ме огледа много внимателно, потупа ме по бузата и отсече: - Постели роклята тука и почвайте. Няма да те пускам в магазина, може да откраднеш нещо - след това врътна гръб и отнесе плесниците на стъпките си надолу по стълбището към наводненото мазе.

Останахме сами с дангалака, който разтоварваше всяка вечер мрамор на гарата. Беше по-висок от мен с една глава, тънък, с рамене тесни като кутия за обувки, тънки бедра, горе-долу колкото ръката ми при рамото. Беше облечен в лилава мръсна фланелка и прерязани над коленете дънки, от крачолите на които надолу към циментовия панелен под висеше гъста мрежа от неорязани конци. Той веднага събу прерязаните дънки. Очите му бяха мътнозеленикави, почти жълти - като домат, болен от мана. След това свали мръсната си фланелка и пред очите ми грейнаха матово хилавите му гърди. Припомних си мъжете, заснети в порно списанията на мама, които бях гледала не повече от няколко секунди - мускулите им бяха изопнати и блестящи като реактивни самолети, тези на мършавия дангалак бяха конци от макара. Бе невъзможно да не забележа, че няма бельо под прерязаните дънки, макар че ми бе неудобно да погледна онази част от тялото му, която ме интересуваше най-много.

Той се приближи към мене и въобще не направи усилие да ме съблече - блузата ми бе полепнала навсякъде по корема, сякаш беше сраснала с подкожната мазнина. Не беше необходимо да свалям полата. Оставих го да ми помогне. Бяха му необходими много усилия, затова изведнъж се усъмних как това момче разтоварваше мрамор, щом не можеше да се справи с един гръб, макар и мой. В този миг горещината, която ме измъчваше ден и нощ в моята стая с мраморния под, изведнъж се изпари. Искаше ми се да не съм тук. Хванах го за раменете, които ми се сториха чупливи.

- Кажи "Обичам те" - наредих му аз.

- Обичам те - послушно повтори дангалакът.

- Кажи "Ти си единственото момиче, което обичам на света" - наредих аз.

- Ти си единственото... Много е дълго - оплака се дангалакът. - Искам десет лева.

- Добре.

- Искам ги сега.

- Не. След това.

Баща ми имаше любима поговорка - "Който плаща предварително, получава лошо обслужване."

Докоснах го там, където винаги съм си мечтала да докосна мъж. Ръката ми моментално се запали. Той изстена. Такива бяха стоновете на баща ми - тихи, като че някоя котка се е задавила с кост и се опитва да я изплюе. Странно, не изпитах онази болка, за която бях чела. Въобще не ме заболя. Не беше и чак толкова хубаво. Просто трябваше да проуча това усещане още веднъж.

Очите на дангалака бяха станали съвсем жълти и лъщяха като парчета слюда. Той не се откъсваше от мене, вкопчил се като давещ се плъх към кожата на кит. Сякаш забиваше пирончета в торба с пух и се люлееше приятно, полека, скрил очите си от слюда под изопнати клепачи. Тесните му рамене можеха да потънат без усилие навсякъде в мен, той лежеше - мишка върху хълм от кашкавал, аз потъвах приятно надолу в циментовия под, изпълнена с усещането, че всеки момент ще го пробия.

Изведнъж дангалакът се отпусна, без да отваря очи. От устата му течеше слюнка, подобна на слюдения блясък, който бях забелязала в очите му. Гилотината на задните ми части притискаше към голия панел влажна локвичка кръв, която не ми направи никакво впечатление. Теоретически бях подготвена за нея. Вече можех да отбележа, че на практика, дори дебела, бях станала жена. Дангалакът забрави да слезе долу, прозя се и заспа, потънал в мекото гнездо на моята лой. Макар и мършав, започна да ми тежи. Полека се размърдах и главата му хлопна върху цимента. Това го свести за миг, той се прозя с езеро слюнка на уста, пуснал безпомощно мургави ръце по мен.

Изведнъж хилавият плувна в пот и отново започна да се пързаля върху мен като по писта за бобслей, после неочаквано устните му се забиха върху моите. Не зная дали да броя това за първа целувка, но тъй като дотогава не бях изпитала подобно нещо, реших да я смятам за такава.

Това се случи още когато не бяха застреляли баща ми...

Бях толкова щастлива, че ми се щеше веднага да се махна оттук, докато щастието ми не се стопи както всичко останало, което ми се случваше напоследък. Разбутах типа, кротко заспал върху мен.

Прошепнах в ухото му:

- Кажи "Обичам те!" - наредих тихо, с тон, с какъвто мама се обръща към адвокатите и нотариусите, предлагайки им съвършения си профил или част от сребристия си крак. Не зная как в гърлото ми се роди подобен тон.

Дангалакът не се подчини. Жълтите му очи надвиснаха отново над лицето ми, устните му притиснаха моите. В джоба на блузата си имах пари. Беше ми трудно да напъхам дебелите си пръсти в този залепнал към кожата джоб от коприна, но успях. Извадих банкнота от десет лева и я оставих на голия панелен под. "Взимай" - казах му.

- Стой тук - каза дангалакът. Ръката му, бърза и топла като светкавица, грабна банкнотата. Той ме изостави сама върху роклята, която бях купила от Фатма, изнищила се от притискане под гърба ми. Едва сега усетих вонята наоколо, Фатма сигурно бе права - наистина бяха хвърляли в мазето умрели кучета, за да съсипят бизнеса й.

След малко - може би пет или десет минути - дангалакът се върна с две бутилки бира и пакет от възможно най-евтината, подозрително червена наденица, която човек може да намери в евтините магазинчета край Струма.

Отвори една бутилка, наля половината в гърлото си, след това я подаде на мене, аз налях няколко капки в устата си и щях да повърна - бирата миришеше не по-добре от кучетата, съсипващи бизнеса на Фатма; дангалакът разкъса парчето наденица на две, подаде ми половината и без да бели опаковката го заръфа, сякаш не бе ял от четири години насам. От вида на салама ме побиха тръпки; сигурно щеше да се наложи да го карам ако не в моргата, то поне в "Пирогов"; само от вида на червените парчета сланина в наденицата ме сви стомахът.

- Яж - каза ми дангалакът. - За тебе ги купих.

- Защо похарчи парите? - скарах се аз. Той въобще не представи коментар по тази моя забележка, просто с пълна и отворена уста, в която се виждаха несдъвкани парчета сланина, накиснати обилно в евтината бира, отпусна глава върху билото на гърдите ми. Отмести с ръка недояденото парче салам, сипа остатъка от бирата в пълната си уста и отново се обърна към мен. Стана ми толкова хубаво, че за миг си помислих: - "Ръка ти целувам, Фатма". Преди да си тръгна, слабакът се изправи, слаб, настръхнал, с изпъкнали ребра като клавиши на пиано - майка ми имаше мераци да ме обучи да свиря на този инструмент и потроши луди пари за учителки, които Данчо - верният шофьор на баща ми, докарваше направо от Консерваторията в София.

Тесните му рамене се издигаха мършави, кокалести, краката му дълги, кльощави, бяха почти еднакво дебели долу при глезена и горе при бедрата. Ръцете приличаха на пили, с остри грапави нокти. На височина достигах до брадичката му - мургава, раздвоена, с тънки косъмчета, наболи тук там като плевели. Той отпусна ръка върху главата ми - тогава ми се стори, че пръстите му, въпреки че изглеждаха като пили, са всъщност по-меки от захар - същите като на баща ми, заби ги в гъстата четина, покриваща главата ми и измърмори:

- Много ти е червена косата - направо две кила моркови!

Подстригвах я много късо - прическа тип каска, защото беше истинско кече и чупеше гребените наред. Мама ме критикуваше за това - та възможно ли е млада дама от моя ранг да се стриже като фронтовак? Но поради дебелината винаги ми беше топло, а косата, притискаща черепа в топлата си червена пещ, още повече ме скапваше.

Косата на дангалака, съвсем черна, мръсна и сплъстена, стигаше до раменете му. Докато се изправях тромаво, навеждайки се напред, дангалакът се залепи на гърба ми. Така и не го попитах как се казва.

Тръгнах си по стълбите - надолу към пълното с вода, тиня и жабуняк мазе. Стъпките му след мен не звучаха като плесници, а като първите капки дъжд след десетгодишна суша. Помислих си, че дланите му са толкова твърди - двете заедно едва ли можеха да покрият четвърт от площта около бъбреците ми.

- Ей - извика той, без да потвърди хипотезата ми. - Кога ще дойдеш пак?

Кога да дойда пак? Нямаше да мога да се добера отново до този панелен квартал. Наоколо се издигаха осеметажни блокове, с остъклени или голи балкони, целите покрити с гирлянди сушащо се пране. Около блоковете бяха паркирани коли, камиони, дори няколко рейса. Оскъдната свободна площ бе заета от паркинги, ухаещи на изгорели газове и изгоряла нафта. Наоколо се разкарваха кучета, изплезили езици, някои легнали като мъртъвци под рейсовете, паркирани на разтопения от жегата асфалт. Не можех да си представя, че баща ми ще разреши някога да дойда тук. Ако мама научеше, че дъщеря й дори за пет минути се е развявала из това свърталище на главорези - да не говорим, че бе посетила блока с наводненото мазе и мъртвите кучета - тя щеше да убеди баща ми да се изселим в някой от елитните квартали на София. Не можех да дойда повече при дангалака.

- Слушай - казах му. - Утре ела пред кафе "Стелви". Пред входа в седем вечерта. Тогава ще ти кажа къде ще се видим.

Защото не можеше да има съмнение, че ще се виждам с дангалака. Защото не можеше да има съмнение, че се радвах наистина. Защото не можеше да има съмнение, че беше най-хубавото нещо в моя, изпълнен с мека лой, живот. В чекмеджето на баща ми имаше доста пари - ако си купех една гарсониера - една скапана гарсониера в това блато от панели - най-скапаната гарсониера в квартала... Всичко щеше да бъде наред. Ако си купех дюшек, където можех да каня дангалака - никой нямаше да научи за това. Дори Фатма нямаше да знае. Но къде да купя тази гарсониера - най-добре беше някъде в центъра до библиотеката, защото къде бе възможно да отида аз като дъщеря на Райко Кръвта? Библиотеката беше единственото място, не будещо никакво съмнение.

Баща ми казваше - "Чети, моето момиче. Чети! Аз не можах, но ти ще се научиш да четеш добре". Мама плащаше на учителки по английски, по компютър, по танц, пиано и културни обноски. Напоследък си науми да вика и учителки по немски - една стара мома с мургави, спаружени бузи, която идваше у нас с безумно скъпи обувки - мама я обожаваше заради това - мама можеше да обожава само скъпите неща, всъщност затова бе така впечатлена от младия си лекуващ лекар, д-р Хранов, който кърпеше баща ми след пиянските му премеждия.

Да, можех да отивам единствено в библиотеката. В клуб по фитнес не ходех - бях прекалено дебела да тръскам маста от телесата си по земята около мен, затова баща ми изгради фитнесцентър у нас и нае инструкторка да ме занимава. Но баща ми, колкото и щедър да беше, не можеше да ми купи цялата окръжна библиотека - всъщност може би беше в състояние, защото понякога даваше някоя хилядарка за ремонт на строшените керемиди, но не си падаше по книгите, а по-скоро по една библиотекарка - хилава жена с най-нещастните очи, които човек може да си представи, сякаш някой я биеше непрекъснато през цялото денонощие. Баща ми, чудно защо, обичаше дребни жени с тъжни като смъртта очи.

Единственото изключение в каталога на баща ми беше мама - тя не беше нито кльощава, нито очите й гледаха тъжно, но тя без друго го напусна.

Нека се върна на мисълта си, че в чекмеджето на бюфета имах достатъчно пари за една скапана гарсониера. Ако я купех аз, градът щеше да гръмне. Нямах приятели, на които можех да се доверя. Втората любима поговорка на баща ми бе: "Парите са най-верният приятел на човека". Можех да поръчам на някой адвокат да ми купи гарсониерата; ако добавех две три-пачки отгоре, всичко можеше да се уреди за 24 часа, при това г-н адвокатът щеше да мълчи като змиорката в аквариума на д-р Хранов - животно, от което мама често се възхищаваше.

- Не щеш ли да се виждаме повече? - попита дангалакът и заби брадясалата си раздвоена брадичка в четината на главата ми.

- Утре ще ти кажа - казах му аз. - Нали запомни, седем пред "Стелви". Ще ти дам пак пари.

- И ще купим бира и салам - откликна радостно хилавият.

...Това беше още преди да застрелят баща ми - може би около половин година преди погребението му. Нито майка, нито той усетиха, че съм взела пари от чекмеджето.

Гарсониерата беше отчайващо малка - празна северна стая в старите блокове, с покрив от греди, разпадаща се мазилка на тавана, малка празна кухня и тоалетна - толкова тясна, че трябваше да влизам с лявото рамо напред, за да се облекча вътре. Имаше електричество, ала липсваше парно и топла вода. Купих дюшек и евтино одеяло. Там поканих дангалака, чието име още не бях научила. Жилището беше тясно като ковчег - на адвоката му беше много интересно защо искам да го купя; излъгах, че ще предоставя гарсониерата временно на частната си учителка но немски език; адвокатът се усмихна - според кода на юридическите обноски това означаваше: "Тлъстата крава на Кръвта се е побъркала - нищо чудно, баща й има образование на питекантроп и я е натъпкал с пари до гръкляна", но това не ме засягаше.

Гарсониерата с дюшека стана мое притежание за по-малко от шестнадесет часа. Това още веднъж потвърждава тезата на баща ми, че парите ще направят за тебе повече от най-добрия приятел (какъвто нямах, разбира се). Заведох дангалака там. Още щом хлопна очуканата външна врата зад гърба му, той хвърли мръсната си лилава фланелка - същата като предния път.

- Как се казваш? - попитах го.

- Симо.

- Не искаш ли да научиш как се казвам аз? - той явно не искаше, залепи се към мен, слаб като въже, омотано около мачтите на безкрайните ми бутове. - Не искаш ли да ми научиш името? - той пак не отговори, не можеше - устата му беше пълна с лъскава като диамант слюнка. Мама има диамантена огърлица и диамантен пръстен, върху колана на черната си вечерна рокля също има диамант. Баща ми й го донесе от Австрия. Затова реших, че слюнката в устата на дангалака не е слюда, а по-скоро диамант. - Добре. Казвам се Александра. Разбра ли - Александра. Ето ти парите. - Той не погледна към банкнотата. Беше започнал да се люлее над мен.

Блъснах го, не ми беше никак трудно. Той отхвърча настрана като топче за пинг-понг, но реакцията му беше буквално зашеметяваща.

- Хубава си - измърмори Симо. - Хубава си.

Едва тогава разбрах как се чувстват другите жени. Майка ми. Съученичките ми в частното училище, частните ми учителки по английски, танци, немски, фитнес и културни обноски. Другите жени, на които гаджетата им казват, че са хубави. Че не са дебели булдозери, а са просто хубави жени.

- Ти не си добре - възразих му аз, но той не ме чу.

Когато правиха панихида за 40 дни от смъртта на татко, се събра целият интелектуален и финансов елит на града. Тоест хората, които мама смяташе, че са елитни. В такива случаи тя наема готвача на "Казабланка", най-шикозното заведение в Перник. Панихидата бе прекрасен повод за нея да изтъкне колко й отива траурът. Всички бяха възхитени от менюто в ресторанта. Като велик юрист, за мама беше свещен закон веднъж седмично, в петък, да ме води на вечеря в "Казабланка". Имах чувството, че сервитьорът познаваше кога ще пристигнем по миризмата на джипа. Посрещаше ни винаги един и същ висок и много привлекателен мъж, който вземаше шапката или палтото на мама, покланяше се галантно до последния прешлен в таза си и изричаше:

- Изглеждате очарователно, госпожо! - Думите подскачаха като речни камъчета между кътниците му; очевидно му беше по-удобно да говори на пернишки диалект или просто да изрече някоя псувня за удоволствие, но гледаше мама с такова откровено възхищение - подозирах, че би целунал праха под обувките й - затова никак не ми беше чудно, когато тя му оставяше звездни бакшиши.

След това сервитьорът вземаше моята шапка или палто - според сезона; донасяше менюто, но очите му светеха, защото отново бе познал какво ще поръча мама - "Филе от акула по сарагоски, госпожо?" - мама особено държеше да се чуе, че яде филе от акула по Сарагоски.

Тя бе пораснала в семейство на сервитьори.

Баба ми и дядо от нейна страна, стари специалисти в бранша, бяха откърмили няколко поколения пияници в ресторант "Струма", а след като тази питейна институция фалира, отвориха кръчма в един от най-забутаните квартали на града - "Църква". Баба ми Кула - предполагам, че вероятно е съкращение от "акула" - беше тънка, стройна и все така зеленоока, макар че минаваше шейсетте. Пред нея дядо ми приличаше на недочетен некролог. Той забъркваше ментетата зад бара, но по-често пиеше тихо и тъжно с постоянната си клиентела; вече не му пукаше от нищо. Единствената му дъщеря, моята майка, нямаше нужда от пари и му пращаше финанси всеки месец.

Той дори проявяваше висша социална благотворителност, прибирайки безплатно старите си авери - някакви жалки пенсии с окапали коси, които наливаха в мозъците си ментата и го благославяха денем и нощем. Баба Кула ги гледаше с отвращение и изгаряше със зелените пламъци на очите си по-младите пенсионери. В редки пристъпи на бяс тя изхвърляше аверите на дядо най-позорно от кръчмата, но както казах, това ставаше съвсем рядко, затова те спокойно очакваха смъртта, пълни до носовете с безплатно менте, най-хубавото в Перник. Защото дядо ми Здравко, макар че беше пияница с окапали коси, не искаше да мами старите си приятели. Чудех се дали да го запозная със Симо.

След смъртта на баща ми мама ме посъветва да се преместя при нея и д-р Хранов.

Започваше моят голям северен път на младостта.

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2015, № 3 (184)

Други публикации:
Здравка Евтимова. Четвъртък. Пловдив: Жанет 45, 2003.