Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОЛНИЯТ АТ

Здравка Евтимова

web

По онова време, за което ще ви разкажа, Иларион все още не беше станал главен лекар на ветеринарната лечебница в Дупница, ами се разхождаше - млад, двадесет и три годишен левент, с мустачки и черни, все усмихнати очи. Колчем минеше по нашата улица, ми обаждаше що става по света - по морето, в големите градове. Беше висок, строен, тичането му се удаваше с лекота, а още по-добре му се удаваше да цери болни животни. Аз пък имах дъщеря - дълго я чаках, три момчета родих, едно след друго като зърна на броеница, добри синове излязоха, ама приказката ми беше за щерка ми Сия.

Щом се пръкна на бял свят, сълзи изкара от очите на мъжа ми - такъв мерак имаше, завалията, и в нашия дом женско да се завърти, като майско слънце да блесне къщицата ни. Моят стопанин е кондурджия - цял ден обувки на хората кърпи и крои, аз пък, заедно с момчетата, кравите гледам, все някак прехранваме се. То пък си струваше годините, дето чаках - не че е моя щерка, но Сия порасна много хубава - ония ми ти тънки вежди, като мустаче на сом, а очите светло кафяви и весели. Дето се казва - една гордост имахме у дома - и то беше Сия. А Иларион по седем пъти на ден по улицата ни минава, ала не я задиря, нито думи й подмята и аз - спокойна, викам си, туй момче няма да посегне да ми запали чергата.

Пък и Сия беше мъничка - баща й дума не дава да се издума за женитба, аз си викам - рано e да се задомява, нека поседи у дома, да радва очите хем на мен, хем на баща си. Добре, най-богатият човек в Дупница, с чифлик, прострял се между две реки, та чак до морето, се казваше Коста Кривошанов. Той също имаше дъщеря - Аделина. Не беше лошо и туй момиче, с равен стан, високо, пък и нали в богатска къща порасло, ръцете му меки като копринените фусти в магазина у село. И понеже на Иларион тъкмо му дошло време да си дири булка, всички си викаме - той Кривошановото момиче ще грабне. Нали добичета умее да цери, пък и приказката му учена, най-големият човек на Дупница няма да се дърпа, наопаки - ще се гордее такъв зет да си прибере в рода.

Да, но Иларион хич и хабер си няма, никъде не споменава Аделина. Тогаз Коста Кривошанов взе да ги говори:

- Атът ми Светкавица нещо не го бива, току като шашав ходи и не ще да препуска, колчем го яхна. А кончето, на, и жената е свидетел, е най-скъпото мое нещо на света след дъщеря ми! - дотук добре. Цяла околия знаеше за пустия жребец на Кривошанов. Ама другото, дето издума чорбаджията, накара мало и голямо да се опули и да зацъка с език. А думите му бяха точно такива: - Ако онзи младок Иларион излекува Светкавица, значи, давам му Аделина за жена и думата си на две не сторвам.

Аз, понеже съм стопанка на кондурджия и отде наде ще зная какво става в чорбаджийския чифлик, ама по село се разнесе една приказка... то не е много за казване, щото Кривошанов е отмъстителен. Както и да е, от този ден насам аз Иларион го уважавам, макар и да беше младо и зелено, на възраст колкото най-малкия ми син. Та хората разправят - отишъл Иларион в Кривошановия обор, огледал ата, потупал го оттук - отсам, па закимал с глава:

- Господин Кривошанов - рекъл той. - Нищо му няма на Светкавица. Защо си ме викнал?

- Как тъй му няма - рипнал чорбаджията. - Не го ли виждаш как е оклюмал глава, все едно ковачът го е тупнал с най-тежкия чук?

- Не ми разправяй така - възразил Иларион. - Ти по-добре от мен знаеш какво са направили с коня ти.

- Какво да знам? - Коста плюл троснато на земята.

- Цяла седмица конярите ти берат див мак, господин Кривошанов. Направили са отвара, напоили са коня ти с нея и ей го на - атът ходи гламав, без да го е тупвал ковачът с най-тежкия чук. Ако спрете да му давате отвара, след три дни ще се оправи.

- Млък - ревнал Кривошанов. - Отде такива работи са ти влезли в главата?

- Ами единия от конярите ти се хвалеше онез дни, че получавал десет лева за кош див мак.

Чорбаджията млъкнал, очите му се напълнили с кръв, сякаш някой му пускал пиявици във врата. Мълчал и пухтял, а накрая рекъл, като че отхапвал думите си от яловия баир над село:

- Значи не ти харесва Аделина?

- Аз дойдох да лекувам кон, господин Кривошанов - отвърнал с поклон Иларион. - Господ с красота и ум е дарил дъщеря ти, ала не мога да излекувам здрав ат. Прощавай.

Оттогава, щом Кривошанов чуе името "Иларион", все едно някой за гроб му приказва и лицето му става зло като рогата на бивол. Ала младокът хич и хабер си няма да се страхува, все напред-назад по нашата улица шета, черпя го с шербет, а той хич и не поглежда към моята Сия. То си е ясно - чорбаджийската щерка подмина, та пред моето ластовиче ли ще се спре? Мъжът ми Сия не дава на никого, разправя - малка била, пък и аз се чудя как ще се разделя с нея някой ден. Иларион при мен иде да си бъбрим, аз съм стара жена вече, устата ми тропа колкото две воденици, а пък неговата - колкото двеста.

Всичко хубаво, започна жетва, взехме да прибираме чувалите със жито, животът си върви като натоварен керван - кога с хубаво, по-често с лошо, но и в глад, и в празник моята щерка шета у нас и ни весели къщата. Добре, ама по една време я гледам - измъква се самичка по полето. Брях! Какво ли ще търси туй момиче! Проследих я веднъж и що да видя - тя цветове на див мак бере! Взела чувал и скубе ли скубе онзи червен див мак!

Викам си - я да й видя какво ще стори по-натам. Много съм опасна - да не мислиш, че е лесно да задържиш един кондурджия, при който си поръчат кондури всички булки на Дупница - че и много по-млади от мен? Не е лесно, ами. Настана празник, момчетата излязоха, Сия се върти из дома и не ще да си покаже носа от портата навън.

- Ти, мале - вика, - няма ли да тръгваш вече за града? Нали щеше да купуваш симид?

- Ща, ща - отговарям, но вместо за симид, се шмугнах в пруста. Я да видя, рекох си, какъв зор я мъчи и защо иска да остане сама у дома. А то защо било: извади моята хубостница дивия мак, изсипа го в котела, накладе огън. Макът вря що вря, аз седя в пруста, жегата ме натиска, реве ми се, но търпя. После хубостницата ми смеси отварата с вода, докара магарето ни и ей на - един ден живот повече да не видя, ако лъжа - даде на добичето да пие. То не ще, горкото, върти глава, къч хвърля, но Сия - знам, че е по инат, магарето далеч изпреварва - главата му натиска, със шербет го примамва и накара добичето да изпие оная мръсотия. Бре, отначало наш Калчо започна да скача, после завъртя глава и зарева. Накрая се опъна насред двора - ще мре онуй магаре и това си е.

Сия, дето я обичам повече от мене си, Сия - любимото ми дете, заряза болното магаре и излезе с някакви момичета! А животното - бере душа. Стопанинът ми се появи, беше се срещнал с брат си и се връщаше весел и почерпен, но щом зърна страшната картина с наш Калчо, се улови за сърцето. Какво да правим? Ами само едно ни остана - извикахме Иларион. Ето ти го, хубостникът, идва с мустачките бляска, моята Сия най-скромно се свива по двора, но пък и той не я поглежда. Надвеси се над магарето, побутна го оттук-отсам, отвори му устата, потупа му корема и рече:

- Много е сериозна работата, стопанино. Ще ти умре добичето.

- Как тъй? - викам аз и кипя, понеже си знам какво не му е наред на магарето. - До вчера беше здраво като канарите по рида.

- Е, да, ама има една опасна магарешка болест - вика Иларион. - Ще се опитам да го изцеря, но... - така и остави думите си да висят, не ги подпря с нищо.

- Какво "но"? - пита стопанинът ми.

Ала Иларион не му отговори.

Всички знаят,че следобед малко подрямвам, жена на възраст съм вече и ми е простено. Тогава мухите по-малко хапят. Уж да легна, ама наблюдавам и що да видя - Иларион подава на най-малкия ми син пълен чувал, а моят синковец изважда отвътре див мак. Ето значи, на добичето още му било писано да страда от магарешката болест. И вярно - наш Калчо нито може да си стои на краката, нито може да реве. Ще мре. Идва Иларион и казва на мъжа ми:

- Абе, ще го изцеря, ама ти нали знаеш какво ми предложи Коста Кривошанов, ако му излекувам ата Светкавица?

- Знам - отсече мъжа ми. - Предложи ти Аделина.

- Ами и ти имаш дъщеря - подметна Иларион.

Мъжът ми първо каза "Не", после "Дай ножа да го заколя тоя!", накрая попсува. След седмица магарето ни оздравя. Чак тогава, макар че ни беше мъничка и единствена, моя Сия се сгоди с Иларион. И стопанинът ми се напи от мъка, а аз - от радост.

 

 

© Здравка Евтимова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2011, № 4 (137)