Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА РОЛАН БАРТ И ФОТОГРАФИЯТА

Тодор Христов

web

В статията си "Фотографология" Юлия Йорданова представя теорията на фотографията у Ролан Барт с внимание и разбиране. Благодарение на това тя позволява да бъде разпознат един проблем на тази теория - подценяването на техниката. Нека сравним напр. следното: "Camera lucida" на Ролан Барт признава "дълбоката лудост на фотографията" да гледа невидимото и да мисли непонятното, но заедно с това настоява върху физико-химическия факт, че снимката не представлява фалшиво "копие" на реалното, а е действително излъчване, пряка луминесценция на изчезналото" (Ю. Йорданова).

След като снимката е "пряка луминесценция на изчезналото" - тя със сигурност не е фалшиво копие, но не е ли симулакрум? Защото симулакрумът е тъкмо това изчезване на референта, поради което представянето вече не е копие, нито може да бъде фалшиво. За да бъде нещо копие, трябва все още да не е изчезнал оригиналът, както и за да бъде фалшиво, трябва да може да се разминава с оригинала. Снимката няма нещо, с което да се разминава, защото онова, което заснема, не е просто действителното. Цитираните по-горе думи биха могли да бъдат разбирани и така: снимката замества с луминесценция действителното (това ми се струва по-вярно на духа на фотографията; ето защо не обичам да се снимам).

Според мен, в изложението на рецензията е пропуснато важно понятие - референтът. То бездруго трудно може да бъде "изложено" при едно кратко представяне на Барт. Очевидно понятието при него няма традиционното си значение. От традиционна гледна точка референт би трябвало да бъде spectrum-ът. Но очевидно той би могъл да бъде наречен референт само преносно, доколкото референтът трябва да е нещо действително, а spectrum-ът е точно призрак, излъчващ светлината на действителното в неговото отсъствие. Би могло да се приеме, че у Барт става дума за модерната представа за референт, повече или по-малко антитрадиционна - за референта като текстуален ефект (мисля, някъде в книгата на Барт беше споменато тъкмо това, но за съжаление сега не мога да го цитирам точно). Всъщност да се каже, че снетата действителност, виждането-на-нещо-като-действително на снимката е ефект на текста й, изглежда особено убедително, дори очевидно тривиално. Но дали въпреки това може да става дума за референт? Защото, в крайна сметка, дори когато се мисли като текстуален ефект, референтът е не само "означената действителност", но и онова, което "има значение на действителност", което има действително значение. У Барт spectrumът-референт е означена действителност, но няма действително значение, при това не защото не е достатъчно действителен, защото е всъщност недействителен и т.н., но защото няма достатъчно значение. Накратко: референтът у Барт няма значение. За какъв референт става дума тогава? Дали терминът изобщо има стойност? Но ако няма - какво е значението на снимката, след като не е референтът?

Според мен, Барт предлага отговор: punctum-ът. Между другото, онова, което говори Барт за връзката между пунктума, празнотата, дзен и сатори, няма нищо общо с действителното положение на нещата (в това няма нищо лошо, разбира се - просто Барт облича желаното, но невъзможно за него мислене в дзен форма и така го прави да изглежда реализирано, макар и да речем, в друга култура). Да приемем, че пунктумът е значението (тук ще го изписвам на кирилица за улеснение). Пунктумът, според Барт, е "убождане, дупчица, петънце, прорез, а също и непредсказуемост... Пунктумът на една снимка е ненадейността в нея, която ме убожда (и ми причинява болка, наранява ме)" - с. 36. Но дали пунктумът е значението на снимката? Т.е. дали пунктумът е на снимката? Барт го представя като случаен и субективен в добрия смисъл на думата. Но същевременно не като произволен. Пунктумът е въздействието на снимката, афектът й, ако употребим това странно производно на думата "ефект". Но дали афектът е на снимката, т.е. дали иде от снимката? С други думи - дали пунктумът не е просто пробождането, случило се с Барт в определен момент, докато гледа определена снимка? Дали пунктум не може да се случи, да речем, в автобус 280, докато ни пробожда в гърба лакътят на съседа? Всъщност може би тук алтернативата трябва да се дефинира по-ясно: дали (1) значението = пунктумът като нещо, което сполита човека, независимо дали гледа снимки, света, кандидат-студентите, или (2) снимките имат значение. Според мен, Барт би настоявал за 2. Защото с оглед на 1 остава неясно какво друго е "фотографологията", както изключително сполучливо я нарича Юлия Йорданова, освен литература, да речем литературно есе, вдъхновено от фотографията, както напр. "Странстванията на Франц Щернбалд" са вдъхновени от живописта.

Аз обаче съм за вариант 1. Първо, защото с мен се случи странно нещо, четейки книгата на Барт за фотографията. Помните ли онази снимка на децата от един беден италиански квартал, дето Барт намира пунктум в развалените зъби на момчето? У мен това, естествено, предизвика контрапунктум (разбирайте го и като контрапункт). Обидих се заради момчето. Барт ми напомня онези англичани от "До Чикаго и назад", които хвърлят стотинки на гаврошовците. Но не в смисъла, който се опитва да придаде на тази сцена Алеко. Не става дума за морално възмущение. Алеко обича да се възмущава морално по всякакъв повод, но не това е въпросът. Англичаните са просто пътници. Пътниците разглеждат. Разглеждат, каквото намерят. Срещат напр. фонтан, разглеждат го и хвърлят стотинка. Отиват в музея, хвърлят стотинки на касата и разглеждат. Можем да приемем музея като една голяма машина за представяне (на картини, история, народи и т.н.). Пускаме стотинките и машината работи. Същото е с гаврошовците. Англичаните хвърлят стотинки, не за да наблюдават докъде може мизерията да докара човека, дори когато е французин и следователно жител на Европейския съюз. Гаврошовците са просто гледка. Тази гледка работи със стотинки. Англичаните хвърлят стотинки, за да могат да видят спектакъла на гаврошовците, както на касата в музея. Гаврошовците на свой ред се прехранват с подобни спектакли, както музеите. Барт гледа снимката по подобен начин. Развалените зъби на момчето за него са гледка и поради това пунктум (както Колизеумът, да речем, е пунктумът на Рим, Айфеловата кула или Лувъра - на Париж и т.н.). Извинявам се за това свръх-отклонение. Но ми се струва важно да обясня, че пунктумът у Барт е определен от културно обусловен начин на виждане и в него няма нищо лично. Не че не е субективен - в крайна сметка, дали да разгледаш Лувъра, или Айфеловата кула, или Дисниленд също е субективен избор - но тази субективност е културно обусловена и - нека предварително да разкрия замисъла на текста си - ефект на техниката. Това е особеното в съвременните машини - че произвеждат субективност - фотографията, сексуалността и т.н. Но в тази субективност няма нищо лично. Барт няма отношение лично към момчето. Всъщност момчето е изчезнало, но не понеже няма спектрум или понеже е фалшиво копие, а точно, както казва Ю. Йорданова, - понеже то е пряка луминесценция на изчезналото. Барт няма лично отношение към момчето - само по себе си то е само студиум - отношението към него е не по-лично, отколкото към луминесцентната светлина, освен когато е изчезнала. Същевременно тъкмо изчезването на момчето дава възможност на Барт да префокусира погледа си, да го спре на зъбите, като че ли да ги изреже от момчето и да ги превърне в самостоен пунктум (хистериците често сънуват разпадането на тялото си; фотографията превръща сънищата им в действителност). Представете си сега, че момчето на снимката ви е любимо, да речем вашият син, или, за да сме по-сигурни в любовта - че сте самите вие. Ако сте самите вие, дали пунктумът би бил зъбите? Дали този пунктум би бил празнота?

Нека сега да ви разкажа своя лична история с пунктум. Когато бях ученик, имаше табла за 24 май със снимки на отличниците. От кръжока по математика решиха да направят нещо по-раздвижено за едно такова табло и направиха постановка - аз обяснявам на останалите от кръжока нещо на черната дъска, те са проточили шии, за да влязат в кадър. Около средата на месец май тия снимки се изнасяха на главната улица, за нашето училище, математическата гимназия - на прозорците на една малко подозрителна закусвалня. Минавам аз да видя с известна гордост тая снимка и какво мислите... Човек рядко се гледа профил в огледалото, няма и как, виждаш се най-много в 3/4. На снимката бях профил и имах огромен нос. Получих пунктум. После, докато свалиха таблото, не минавах покрай него, т.е. въобще не минавах по главната улица. Боях се, че няма да понеса втори подобен пунктум. Мислех също, че съм страхливец и би трябвало смело да се изправя пред носа си, ако съм мъж. Мога да разкажа и други подробности, но толкова стига. Накратко, това е пунктум, в който има нещо лично. Смисълът е нещо лично. Според мен снимките на Барт са безсмислени, или по-точно не снимките, а публикуването на книгата. Всъщност дълбоко се съмнявам, че е възможно да се преодолее границата между универсалното и случайното, субективното и т.н., макар че сигурно би било хубаво. Според мен, тъкмо затова Барт не пише за снимката на майка си в зимната градина, както хубаво отбелязва Ю. Йорданова. Не пише, защото тази снимка е лична, това е единствената снимка, която има смисъл (но и единствената, в която имаме не спектрум, а една съвсем действителна майка).

Втората причина, по която ми се струва, че пунктумът е въпрос на случай и няма общо със снимките, е, че моят пунктум на онази снимка със зъбите на италианското момче и фона беше вече предопределен от пунктума на Барт. Когато покажеш пунктума, вече не остава място за пунктум. Истинският пунктум става само в мълчание. Моят пунктум не беше особено мълчалив и беше по-скоро дискурсивен феномен. Всъщност това, че Барт посочва пунктумите, прави вече невъзможно намирането на пунктуми в снимките. Защото да говориш за пунктум, за съжаление е съвсем различно от това да го изпитваш. Както и да определяш позицията си спрямо пунктума на друг. Можем да приемем, че говоренето за снимките вече ги обвива в една тънка мрежа от значения и значи, текстове, точно както в "Система на модата" (от известна гледна точка с "Camera lucida" Барт опитва да поправи своята "Система на модата" с нейните структуралистични "заблуди", макар вместо това да я повтаря). Този текст няма нещо общо с физичното, химичното и светлината. Това са просто думи. Как според Юлия Йорданова може да се различи думата "пунктум" от ефекта на пунктума? Какво разбира тя, четейки книгата - преживяването или думата? Може би си струва да се замислим защо Барт е взел думата "сатори" за събитието на сатори. Всъщност съвсем не е необходимо някой "да си посочи пунктумите", за да се обгърнат снимките с текст. Студиумът е тъкмо това - текстът около снимките, които Барт вижда, вглеждайки се в снимките (сравнете с. 35).

Третата причина. Пунктумът е възможен, само след като е разгледана снимката. Той е нещо, което се вижда на снимката post factum, след като се види онова, което се вижда на снимката, след като се види снимката. Някъде самият Барт казваше, че той иска вглеждане. "Вглеждане" тук обозначава тъкмо времето, което трябва да измине след виждането на снимката, за да навлезе погледа "във" нея така, че да се фокусира върху отделен неочакван детайл вместо върху самата снимка.

Накратко: пунктумът е събитие, което става независимо от снимката. Пунктумът може да бъде събитието на смисъла. Освен ако не е симулация на събитие на смисъл. Пунктумът не е смисълът на фотографията. Фотографията няма смисъл. (Което не означава, че смисълът не може да сполети човека, докато гледа фотографии.)

Сега за техниката. Тезата: освен в случаите, в които човек действително се пунктира, гледайки снимки, фотографията дава възможност да се симулира пунктум. Това е технология на симулиране на подобни лични смислови събития като пунктума. Нещо подобно може да бъде разчетено още у Бенямин. Затова си мисля, че Барт подценява техниката - защото в снимките му често няма нищо действително, нищо лично, никакъв смисъл. Има симулации на смисъл, лично, действителност. Ето три тези за техниката:

1. Техниката освобождава от действителното,

2. като създава симулакруми на действителното,

3. които са по-перформативни от действителното, включително в производството на пунктуми, желание, спомени.

Доказателствен пример: У Барт техниката е оставена в ръцете на operator-а. Това дава възможност ръцете на спектатора да останат чисти. Т.е. да му се умият ръцете като на Пилат. Но дали техниката действително засяга само оператора? Дали спектаторът е свободен от нея? Или неговите пунктуми също са повече или по-малко произведение на техниката, произведени от техниката? Оставям настрана съмнителната разлика между химическо и физическо у Барт (защото от строго научна гледна точка както фотографията, така и снимката са въпрос на физикохимия). Като започнах да пиша този текст, тръгнах от това, че се усъмних дали има разлика между двамата. Но после намерих една - онова, което може да види операторът освен снимката. Операторът може да види действителното (не като оператор, разбира се - а просто понеже може да вдигне око от фотоапарата; понеже неизбежно вдига очи от него, след като фотографира). Т.е. операторът може да вижда не като на снимка. Няма друга разлика между него и зрителя от гледна точка на самата снимка (след като тя е въпрос на физикохимия; после - снимката е заснета така, че има само една гледна точка - тази на обектива). Т.е. разликата е в онова, което липсва на спектатора - действителното, онова, което остава отвъд или преди техниката, което не е просто обект на работата й, което, след като заснемат зъбите на момчето и ги изложат пред света - въпреки че са заснели за вечни времена и за огромно количество читатели грозотата на зъбите му - то продължава някак да живее и дори сутрин да се оглежда в огледалото. Спектаторът разполага само със симулакруми. Това му дава възможност да бъде по-перформативен в пунктуацията си (като производно от пунктум). Действителните пунктуации имат един сериозен недостатък - че срамът, радостта, празнотата им са действителни, крайни, неповторими и могат най-много да бъдат помнени.

Аз наистина харесвам статията на Юлия Йорданова за Барт и между другото, не е трудно да се почувства, че в нейния текст става дума за нещо лично. Може би обаче трябва да се държи сметка за това, че текстът на статията звучи не толкова като описание на Барт, колкото на онова, което би могло да се желае от него.

 


Отзив, написан на 14 юли 2001 г. по повод рецензията на Ю. Йорданова "Фотографология" за книгата на Р. Барт "CAMERA LUCIDA. Записка за фотографията", София, 2001.

 

 

© Тодор Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.07.2004, № 7 (56)