Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ ЮСТИНИАНОВИЯ ПЪЛКОВОДЕЦ ВЕЛИЗАРИЙ ДО ФОЛКЛОРНИЯ ПЕРСОНАЖ ВЕЛИАЗАР
(КЪМ ИСТОРИЯТА НА ИМЕТО)

Стефан Йорданов

web

В културните традиции на град Попово и близките селища преданието за Велиазар и Антола се е вкоренило здраво, представлявайки твърде интересен пример за литературно пресътворяване на едно местно топонимично предание; пресътворяване, което е надхвърлило значително тесните граници на литературната си реализация и вторично се е върнало към фолклорен живот. Тъй като сме се спирали върху тези въпроси (вж. Йорданов 1998: 225-243), тук само ще резюмираме вече публикуваните си наблюдения. В литературната преработка на някакво народно предание се долавя отчетливото влияние на "Принцеса Турандот" на Карло Гоци, но не пряко, а чрез неговата преработка от Шилер. Заслужава отбелязване, че Николай Кънев - единият от двамата автори на книгата "Попово - градът и околията му", в която през 1929 г. е публикувана тази преработка, проявява в това отношение твърде висока за времето си осведоменост и начетеност. Доколкото успяхме да установим, по времето, когато е осъществена преработката на преданието от Ковачевец, Гоци не е превеждан още на български език, а и Шилер, чрез когото Гоци е познат и повлиява върху Н. Кънев, също не е изцяло представен на българската културна общественост. Шилер е сравнително популярен (срв. за това например: Станчев 1940; Йенч 1935); Шилеровите "Разбойници" и "Фиеско" са преведени още преди 1878 г. (вж. Пенев 1977: 569), често се превеждат негови стихотворения - и преди, и след 1878 г. Но до 30-те години "Принцеса Турандот" в интерпретацията на Шилер не е превеждана на български език1. Бележитият педагог и културен деец, така тясно свързан с Попово (макар и да не е роден в града), чрез тази преработка на народното предание от Ковачевец на практика пръв осъществява българската рецепция на "Принцеса Турандот" на Карло Гоци, този венециански Аристофан, както го представя едно сполучливо негово окачествяване. Но литературната преработка на преданието и вторичната му фолклорна реализация имат още някои идейни източници, доловими от имената на главните персонажи на преданието - Велиазар и Антола. Имената на двамата мито-епически герои са с различен източник, който обаче не е фолклорен. Тези две имена не са били характерни за първичното, недостигнало до нас предание, което Н. Кънев обработва, т.е. те са внесени в литературната му преработка от някакъв друг източник, а впоследствие стават и фолклорен факт, тъй като носителите на това предание го усвояват вторично от литературната му преработка, заедно с имената на героите в нея.

Да се спрем върху имената на героите и върху внушенията, които Н. Кънев допълнително постига чрез тях2. Името Велиазар е иновационно име, на практика създадено от Н. Кънев. Следва да се зададе въпроса откъде Н. Кънев взаимства това име, респ. кои са източниците за изграждането му, и защо е подбрал тъкмо такова име. Две важни наблюдения могат да се направят в това отношение.

На първо място, поради близостта му с някои семитски библейски имена от типа на Елеазар или Елиезер (вж. най-общо за това: Йорданов 1998: 238), то съдържа скрито внушение за почти библейска древност и сакралност на назования с това име персонаж на преданието.

На второ място, то стои най-близо до името на Велизарий - прочутия пълководец на византийския император Юстиниан I (527-565 г. от н.е.), ръководил военните действия в различни части на империята, най-вече при опита й да отвоюва старите граници на Римската империя на запад. Прославеният Юстинианов пълководец Велизарий е бил родом "от Германия, която е била между Тракия и Илирия" - т.е. от един изчезнал град в Дупнишко, Станке Димитровско (за Юстиниан и родното му място вж. Дуйчев 1972: 34, бел. 37, с извори и лит.; Иванов 1906: 81) и очевидно сам е бил от тракийски произход (вж. Дуйчев 1972: 33-35, вкл. бел. 39, и др.). Името на този византийски военачалник също е било от тракийски произход, т.е. то не е гръцко, а принадлежи към ономастикона на тракийските племена, населявали в епохата на древността нашите земи (за това тракийско име вж. Дечев 1976: 48-49; Откупщиков 1988: 135, s. v. Βελιταρις).

През същата епоха за стратег на ромейските войски в Тракия е назначен един славянин на име Хилвуд. Но през епохата на българското Възраждане тъкмо Велизарий е обявен за славянин по произход, докато Хилвуд остава неизвестен. Впрочем, още една реалия от епохата на Юстиниан се обвързва с процеса на славянизация на Балканите през късноантичната и ранновизантийската епоха. Това е т.нар. Първа Юстиниана - учредената от Юстиниан епархия с това название, чиято локализация и досега остава спорна и която е обявявана по различни подбуди за наследена от по-късната средновековна Охридска архиепископия. Въпреки че и в този случай се акцентува върху приемствеността между тази раннохристиянска епархия и българската по етническа принадлежност на пасомите си Охридска архиепископия, проблемът за Първа Юстиниана е малко страничен за нашата тема; към него ще се върнем при възможност. Що се отнася до Юстиниановия пълководец Велизарий, то обявяването му за славянин станало в процеса на навлизането в българския литературен живот на редица произведения на световната литература с историко-романтичен характер, респ. произведения, получили у нас такава трактовка ("Кремуций Корд" от Костомаров, "Абидоска невеста" и "Лукреция Борджия" от Байрон, "Историята на Геновева" от Шмид и мн. др.). Именно тогава били преведени на български език и някои произведения с централен герой Велизарий.

Така, през 1844 г. трагедията "Велизарий" на Ханс Карл Хайнрих Трауцшен (1730-1812 г.) е преведена на български език от Анастас Кипиловски (отпечатана в Лайпциг) и втори път през същата година от Захарий Симеонов (отпечатана в Цариград). Трагедията се поставя и на сцена; така например в музея в Русе се съхранява съобщение на местното читалище "Зора" за театрално представление на 13 януари 1872 г., включващо две комедии и драмата "". През 1873 г. трагедията е преведена за трети път от Т. Шишков и е отпечатана през същата година в Цариград. Появяват се и белетристични произведения със същия централен персонаж. През 1870 г. М. Петров издава в Русе белетристично произведение, озаглавено "Повести за изгубеното дете и Велисария, военачалникът на Йустиниана великаго", което най-вероятно не е оригинално и е въпрос на рецепция на западноевропейски литературен образец. По-късно се появява превод на романа "Велисари" (с такава ортография на името в българския превод) от френския сантименталист Мармонтел, осъществен частично - публикувана е само една глава в списание "Читалище" през 1874 г.3

Анастас Кипиловски е онзи, който в своето "въведение" към превода на Трауцшеновия "Велизарий" прибавя "Кратко жизнеописание заради Велисария", където твърди, че Юстиниан и Велизарий са славяни (цит. по: Пенев 1977: 565-566). Тезата за вероятния славянски произход на Юстин и Юстиниан е формулирана в началото на XVII в.4 и тя представя византийските императори Юстин I (518-527) и Юстиниан I (527-565) като славяни: Изток (Юстин) и съпругата му Бегленица били родители на Управда (Юстиниан). За това уж съобщавала биографията на Юстиниан I, написана от учителя му Теофилакт. Тази теза намира отзвук дори в някои съчинения от зорите на модерната историческа литература и първоначално е приета и от Марин Дринов, с основание смятан за родоначалник на съвременната българска историческа наука5. Българското Възраждане също прегръща идеята за славянския произход на Юстиниан - тя намира място например в публицистиката на Йордан Хаджиконстантинов-Джинот (б. г.: 121). Вероятно именно фактът, че тази идея намерила свои привърженици всред българските културни дейци от епохата на Възраждането, довежда до възприемането на името Велизар(ий) като славянско, респ. българско. Изглежда че това станало и чрез осмислянето му народноетимологически, както у създателя на тази теза (= "белий цар"), а също така и чрез уподобяването му с имената със завършек (втора компонента) -зар (Светлозар, Светозар, Цветозар, Любозар, Златозар, дори - Венцизар и др.), стига тези имена да не са иновационни образувания под влияние на самото име Велизар(ий) и на западно- и източнославянските имена от този тип. Вероятно именно този сравнително популярен литературен образ е причината името Велизар, което не е между традиционните български имена, да проникне в българската именна система.

В речника на личните имена на Николай Ковачев Велизар е представено като име, производно от името на византийския пълководец. По данните, обобщени в това проучване, името Велизар се появява за пръв път през 1904 г., а женската му съответка Велизара - през 1900 г., като в седем случая (най-ранен от 1919 г.) то се появява във формата Велизарий; през 1965 г. е регистиран един случай на употреба на името Велизария, а след 1920 г. (първа година на регистрация на тази форма) - 10 случая на името Велизарка. У хърватите също е налице името Velizar (вж. Ковачев 1995: 103). Добре личи и от честотността на използването на името през различните десетилетия на XX век, че, започвайки от минималното му разпространение в началото на века, то става все по-използвано впоследствие, за да се стигне до над 60 пъти по-голямо разпространение на името към края на века. Според Ст. Илчев това име за пръв път се появява в българската именна традиция действително тъкмо след 1844 г. - в София през 1868 г. (име на роден през тази година) и в Цариград през 1893 г. (вж. Илчев 1969: 105). Известен ми е обаче и случай на по-ранно проникване на това име в българската именна традиция. Така в регистър за поголовния данък джизие-и-геберан от края на XVII - началото на XVIII век, се срещат 4 лица, от които едното - свещеник, които носят името Велисар. Според В. Мутафов, въвеждащ в анализа на етнодемографския, социалния и стопанския облик на Горна Оряховица в миналото данните на този документ (в превод на П. Груевски), тези лица, изрично определени в документа като гърци, са сред придошлите при едно "арнаутско преселение" в периода XV-XVII в. откъм Македония, Епир, Тесалия. Именно това гръцко или по-скоро отчасти елинизирано българско население било носител на името Велисар (вж. Мутафов 1992: 196-197, 201 сл. /текстът на документа/; срв. Мутафов 1994: 128-129). Случаят като че ли е изолиран и името Велисар не прониква по-дълбоко в българската именна система - между заетите от гръцката именна традиция български имена с изключение на този случай то не присъства. Действително, едва в епохата на зрялото българско Възраждане името се разпространява активно, изглежда именно под влияние на указаните фактори.

Защо Н. Кънев се насочва тъкмо към това име? Може би защото съгласно трактовката на Трауцшен в образа на Велизарий акцентът е поставен върху облика му на незаслужено наказания невинен (срв. подобен акцент в образа на Велизар от литературната преработка на преданието, за когото Антола се застъпва да не бъде наказан, тъй като бил невинен6)? Но така или иначе, изборът на това име от Кънев като име на героя на преданието от Ковачевец е изключително сполучлив - с този избор се постига, чрез един скрит цитат на идеята на Кипиловски за славянския произход на Юстиниановия пълководец Велизарий, внушението за славянската етническа принадлежност на Велизар от преданието, който чрез трагичния си брак с принцесата Антола символизира единението между античната цивилизация и установяващата се в българските земи средновековна българска цивилизация; единение, което ще бъде вечно и силно като обичта на двамата влюбени. Както стана дума обаче, името Велизарий всъщност е тракийско. Така това име още веднъж, освен чрез вливането му в българската именна система, прониква в българската духовна култура и като име от едно твърде интересно топонимично митоисторическо предание. По този начин приемствеността между античността и традиционната българска култура, засвидетелствана в преданието от Ковачевец и осъществила се най-вероятно по литературен път, може да бъде окачествена и като приемственост също така с духовната култура на обитавалото някога нашите земи древно тракийско население.

Интересно е, че приблизително по същото време (малко по-рано, през 1926 г.) публикува своята "Легенда за света София" Стоян Загорчинов, като там той се обръща към действително славянския по произход образ на пълководеца Хилвуд7. Трагичната история на любовта между кипящия от жизнени сили варварин - славянин, и потъналата в мистично обожание на Христос византийска принцеса София е послужила за малко по-различно и изцяло във философско-исторически план художествено решение, в което бележитият български писател поставя и проблема за приемствеността между античността и българското средновековие. Но и Стоян Загорчинов тръгва изглежда от народно предание - онова за основаването на град София8 в място, където се лекувала дъщерята на Юстин II (или Юстиниан?) на име София. Изглежда по принцип в българския културен живот от 20-те и 30-те години се развива една тенденция на обръщане към фолклорно-митологични образи и теми като основа за митопоетични, историко-романтични или философско-исторически по вътрешен заряд драматургични и белетристични повествувания. Една друга линия на реализация на тази тенденция пък бихме могли да видим в "Старопланински легенди" на Й. Йовков, написани отново именно през 30-те години (вж. някои подробности в това отношение у Велчев 1985: 73 и сл.). Малко по-рано, през 20-те години, влияние върху литературните вкусове на културната общественост оказва и Николай Райнов с "Видения из древна България" (1917 г.), "Книга за царете" (1918 г.) и най-вече с "Богомилски легенди" (1912 г.). Но по своята идейно-художествена тъкан и философско-образната си система литературните опити на Н. Кънев въз основа на преданието от Ковачевец според нас стоят по-близо до някои произведения на Георги Райчев. Още в началото на века, под влияние на символизма, младият Георги Райчев пише своите малки прозаични "поеми" - "Сълзите на Исуса" (1908 г.), "Змия" (1909 г.), "Скитница" (1910 г.), които най-общо могат да се категоризират като поетични легенди. В тях Г. Райчев се стреми да изгради (като изразно средство за идейно-философските си и етико-естетическите си виждания) атмосферата на загадъчност, мистичност, сантименталност (вж. повече у Константинова 1982: 51-53). Подобна линия на художествена трактовка следва и Н. Кънев-Средногорски в обширната романизация на преданието от Ковачевец, публикувана през 1933 г., което в подзаглавието на творбата той изрично манифестира, окачествявайки я като "песен на вечната любов". Интересно е също, че пак почти едновременно с излизането на книгата на Кънев и Попов "Попово - градът и околията му" е публикувана легендата в стихове "Еленово царство" на Георги Райчев (през същата 1929 г., като безплатна премия за абонатите на илюстрованото списание "Нива"). Най-вероятно е Кънев и Попов да не са могли да се запознаят с това произведение преди осъществяването на литературната обработка на преданието от Ковачевец, следователно тяхната преработка е самостойна реализация на една тенденция в литературните вкусове на тези десетилетия, реализация, белязана от родолюбивия порив на ерудиран местен учител, запазваща някои черти на възрожденския исторически романтизъм.

Разбира се, подходът на Г. Райчев е твърде по-различен; докато той, тръгвайки от един фолклорен сюжет (за метаморфозата в елен на момък, пил вода от еленова стъпка, респ. за нощното превъплъщаване на млада невеста в горска кошута = приказния тип "Братче-еленче", № 450 от класификацията на Аарне и Томпсън9), изгражда образа на едно извънвремево фантастично царство, в което неназованата национална специфика въпреки чуждите имена е все пак българска, то Н. Кънев развива сюжета на преданието от Ковачевец в една обширна литературна импресия, извеждаща гръцката класическа античност като етико-естетически образец. В книгата "Попово - градът и околията му" това "елинофилство" на Н. Кънев е все още сдържано, дозирано, и въпреки гръцките по произход имена на владетеля и дъщеря му те все пак стоят начело на едно варварско царство, наречено Скития, а Велиазар носи едно "славянско" име. Но в авторското белетристично произведение, излязло впоследствие изпод перото на Н. Кънев-Средногорски със заглавие "Антола. Антична легенда. Една песен на вечната любов" страната на цар Монотеодор вече се нарича Елизия и е гранична "крепост" на античната цивилизация с варварския свят, дворецът му вече е средоточие на едва ли не целия елинистически културен елит, богинята Атина възнася Антола на Олимп, за да я приобщи по този начин към сонма гръцки богове, което само по себе си подчертава божествената природа на този изключително привлекателен митопоетически образ. Така царството на цар Монотеодор се превръща в един идеален образ на античната елинистическа цивилизация, чийто политически идеал бил мирът и чийто духовен идеал била красотата. Разбира се, за разработеното по мотиви, заети от преданието от Ковачевец, произведение на Н. Кънев-Средногорски, публикувано през 1933 г. във Велико Търново от печатница Е. п. Христов, може да се каже повече и то се нуждае от една пълна литературоведска оценка. Не сме имали възможност да проверим какъв отзвук сред българската литературна общественост от онова време е имала появата на това белетристично произведение на Н. Кънев. Малко по-рано той издава романа "Смехът на сатаната"10, за който в един отзив, публикуван в бр. 7 на "Учит. вестник" от 1932 г. се отбелязва: "Романът се отличава със своята единна художествена идея, със своето силно напрежение - и с това далеч надминава почти всички новобългарски романи". Една твърде висока оценка за една днес забравена творба, оценка, представляваща известна гаранция и за високите художествени качества на книгата му "Антола". Но Кънев използва по друг начин фолклорния материал в сравнение с Георги Райчев и други български писатели, на които, общо взето, отстъпва като белетрист въпреки добрите отзиви за книгите му; той тръгва от него, за да хвърли мост към духовните съвършенства на античната цивилизация, с които митопоетичните герои от легендарната история на Поповския край биват съизмервани в морално-етичен и естетически план.

Като цяло вмъкването на името Велиазар в едно местно фолклорно-литературно предание е исторически закъсняла, поствъзрожденска проява на типичния за епохата на Възраждането исторически романтизъм, проява, която създава твърде интересни многопластови образи - същностна еманация на идеите за историческата приемственост с древността, идеи, вълнуващи през всички епохи българското общество. В типологично отношение подходът на Н. Кънев при използването на името Велиазар е твърде близък до средновековните опити за доказване на историческата легитимност. Това обичайно вървяло по две линии - историографския подход да бъде потвърдена евентуалната историческа приемственост на новите държави с античните държавни образувания и народи, и митоепическия подход владетелят да бъде представян като наследник на древните династии от епохата на античността. В българската средновековна и възрожденска историография първият подход има свои твърде интересни реализации, представящи българите като исконно население на Балканите - идея, защитавана чрез пълното разгръщане или декларативно-тезисното изявяване на идеите за генетично родство на българите с древни балкано-анатолийски народи като траки, троянци и др. Вече имахме възможността да очертаем вероятното битуване в средновековната мито-епическа традиция на идеята за българите като потомци на троянците - една идея, която активно била експлоатирана и в западноевропейската ранносредновековна историко-летописна традиция (вж. Йорданов 2000: 110-119). Тук бихме допълнили, че тази идея е засвидетелствана и в епохата на българското Възраждане, например у Й. Хаджиконстантинов-Джинот, който също представя българските земи като наследници на Троянското царство, тъй като в тях се преселили троянците след разоряването на царството им "пред Христа на 1204 година" (вж. Хаджиконстантинов-Джинот б.г.: 65-66). У Хаджиконстантинов-Джинот тази концепция е проява на висока историческа култура (той вероятно е познавал сведенията от гръцката традиция за преселването на тевкрите от Троада в Тракия), съчетана с историческа концептуалност, която напомня средновековните идейни решения в търсенето на историческа легитимност.

В осъществената от Н. Кънев литературна преработка на преданието от Ковачевец е застъпен по-скоро вторият подход, като у него той е дължим най-вече на влиянието на западноевропейската ренесансова драматургия, която също насища своите повествувания с персонажи, носещи имена с античен и респ. източен произход. Кънев строи именния репертоар на своята литературна преработка на преданието от Ковачевец именно по образеца на западноевропейската ренесансова драматургия, вплитайки антични или източни имена в един многопластов ономастикон. Бихме илюстрирали това само чрез едно най-общо сравнение с Шекспировото произведение "Сън в лятна нощ". В него Оберон, царят на самодивите, и неговата съпруга Титания подлагат на проверка хората - дали са способни на вярност в любовта. Изпитанието издържали Реция - дъщерята на Багдадския халиф, и Хюон - рицар на Карл Велики11. В това легендарно царство на самодивите, описано от великия английски драматург, самодивите носят имена от ономастикона на английската народна митология. Изключенията обаче са показателни - името Титания навярно е подсказано на Шекспир от епитета на Диана в "Метаморфозите" на Овидий (III, 173), докато псевдоисторическият образ на Хюон е свързан със силна любов с героиня, произхождаща от Багдад - откъдето произхождал и принцът Агрип в преданието от Ковачевец12. Подходът към историзацията и локализацията на герои и местности несъмнено съвпада в значителна степен - Кънев явно се стреми да впише обстановката и героите на преданието от Ковачевец в културно-историческата среда на европейската и респ. източната цивилизация във вида, в който са ги представяли в средновековната пасторална поезия и в ренесансовата литература.

Отново ще припомня, че подобна сравнително късна, модерна историзация е позната като явление и в други случаи с топонимични исторически предания от българските земи (вж. Йорданов 1998: 239-240). Може би най-интересен за нас е примерът с преданието "За сел. Изток и Герман в Преспа", записано от К. Шапкарев13. Това кратко предание гласи буквално следното: "На възточното ребро на планина Летница, между Охрид и Преспа, има село, наречено Изток. Местното население указва на него като на месторождение на ц. Юстина и им. Юстиниана Великий; така наречено от името на Юстинияновий татко, който тоже се наричал Изток. Притурят даже за потвърдение, че там се виждали и основите на Юстиниановото "Четверостълбие". В Преспанската околия има друго село, Герман, което, казват, било родното място на Юстиниановия пълководец Велизарий, както и Германска планина в околностите му." Това предание, записано преди 1890 и след 1879 г., показва, че произходът на Велизарий от селище в днешното българско землище добре е бил познат като идея, и с това били обяснявани някои ороними, близки до името на родното му място - Германия. Така в два случая Велизарий става герой от български топонимични исторически предания, макар че влиза в тях сравнително късно, в процеса на допълнителната им историзация в духа на българския възрожденски историзъм. В преданието от Ковачевец името влиза в неговия вече адаптиран към българската именна система вид (макар че в литературната обработка на преданието Н. Кънев съзнателно архаизира името) и то вече не е името на историческа личност, а на легендарен герой от фолклорно-митологично повествувание; по този начин името се вплита органически в българския фолклор в един класически образец на топонимично историческо предание - фабулат, наследяващ древни инициационно-вегетационни митове на българските славяни.

 

* * *

Като цяло, внасянето на имената Велиазар и Антола в литературната преработка на преданието от Ковачевец обогатява твърде много идейното му съдържание. В какво най-общо се състои това идейно обогатяване?

В едно проучване върху българската възрожденска култура Йорданка Холевич поставя въпроса дали "История славяноболгарская" на Паисий Хилендарски, "Крумиада" на Славейков, преводите на Омир от Григор Пърличев или мистификациите на Иван Гологанов не са проява на "носталгия" към епичните форми (както окачествява тази идейна линия във възрожденската ни литература Б. Ничев). С оглед на изложеното по-горе, към този въпрос бихме прибавили и питането не се ли вливат в същото русло опитите за историзация на редица народни предания. В нашия случай това са предания за личности от Юстиниановата епоха, за самия Юстиниан или за Юстиниановите приближени: от цикъла предания за Охрид и други места в Македония, свързани с името на Юстиниан, през преданието за църквата Св. София в днешната българска столица, до преданието за Велиазар и Антола от Ковачевец, чиято литературна преработка историзира фолклорния цар, превръщайки го във владетел със свое име и царство, на което дори е потърсено точното място в историческата действителност на древността. Такава насока в обработката на народните предания, респ. в създаването на исторически предания, е логична, тъй като епосът, респ. мито-епическите фолклорни фабулати са "най-силният израз на етнично самосъзнание от народностен тип" (Живков 1987: 208). Епическите образи от литературното битие на народните предания вече не са просто деперсонализирани фолклорни образи, а конкретни персонажи от историята на родния край. Така за хората - носители на фолклорно съзнание, тези образи стават част от местната родна история, респ. за културната общественост те се превръщат в символ с изключително богато съдържание, концентриращ "историческия спомен" за вградилите се в националната история последователно съществували предшествуващи цивилизации. Провинциалният български град от края на XIX и началото на XX век също се оказва питателна среда за генерирането на историзирани мито-епически образи с такава типология - образи, които в известна степен могат да бъдат съизмервани с общонационалните. Образът на Велиазар несъмнено може да бъде нареден сред подобни историзирани мито-епически образи.

Заслужава отбелязване специфичният път на едно тракийско име до българската именна традиция и факторите, които детерминират рецепцията му. На практика основен фактор е пиететът, хранен от Н. Кънев спрямо античната елинистическа култура. Представяйки царството на Монотеодор като образ на класическата и респ. елинистическата античност, за Кънев реалиите на тракийската култура остават извън полезрението му. Трудно ни е да определим дали това е станало поради състоянието на проучването на тракийската история по това време, тъй като още епохата на Възраждането познава траките и Одриското царство, а в първата половина на XX век вече творят видни български траколози. По-скоро като образец е била възприета античната елинистическа цивилизация, не осъзнавайки, че тя вече била интегрирала редица елементи от тракийското културно-историческо наследство. Така, дори когато се взаимства от нея, чрез такова име като името Велиазар бива интегриран и в българската фолклорна култура елемент от това общобалканско тракийско етно-културно наследство. Във връзка с това следва да се отбележи, че литературният път на етнокултурна приемственост е немаловажен фактор, който е действал особено активно през Възрожденската епоха и дори през XX век.

Така по литературен път е одомашнено едно име от тракийски произход. Отбелязаното спорадично проникване на това име под гръцко влияние не оказва съществено влияние върху българската именна традиция, докато мито-епическото и литературното му битие го вписват интегрално в българската именна система.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Така може да се заключи въз основа на библиографската справка за представянето на творчеството на Шилер на български език, осъществена в изданието: Български книги (1983: 257-259). [обратно]

2. В настоящото проучване ще се спрем върху първото име - името Велиазар. Върху името Антола ще се спрем в друго проучване, което подготвяме в момента. [обратно]

3. Вж. за тези адаптации в българската литература от епохата на Възраждането на чужди произведения с централен персонаж Велизарий: Боян Пенев (1977: 534 и сл. /за преводната повест/, 564 и сл. /за преводната драматургия/). [обратно]

4. К. Иречек посочва като неин създател далматинеца Лукарич, изложил я в съчинението си "Annali di Ragusa" (Venezia, 1605, p. 3), откъдето тя преминава у Николо Алемани, издателя на Historia Arcana на Прокопий (Lugduni, 1624). Вж. К. Иречек (1978: 99-100). Срв. Шарл Дил, Алфред Рамбо (1992: 42, бел. под линия, с лит.). Възможно е и тази идея да възхожда към тълкуванията на ръкописа на съчинението Justiniani vita, осъществени от Йоан Томко Марнавич (1579-1639), родом от Шибеник в Далмация. Вж. А. Васильев (б.г.; non vidi). В литературата се среща и становище, че тезата за славянския произход на Юстиниан възниква още през XIII и XIV век. Вж. Георги Бакалов (б.г.: 168). [обратно]

5. Вж. за проникването на тази теза в съвременната историопис: К. Иречек (1978: 99-100). Срв. също: Шарл Дюканж (1992: 110); М. Дринов (1971: 20); М. Поснов (1993: 283). Прави впечатление, че дори в труда на видния църковен историк Михаил Поснов, писан поне две-три десетилетия след установяване на неточността на тази теза, стъпваща върху късни историографски манипулации, Юстин е представен като славянин от Дардания. [обратно]

6. Несправедливото наказание, приложено спрямо Юстиниановия Велизарий, е темата, представена със средствата на изобразителното изкуство в платното на френския художник Давид "Велизарий просякът, разпознат от бивш свой войник". [обратно]

7. Вж. за славянския произход на Хилвуд например: Г. Г. Литаврин (1999: 547 и сл.). Срв. също: Емил Михайлов (1990: 65 и сл.). [обратно]

8. Вж. БНТ (1963, с. 173, срв. коментара на с. 449-450). Предание за произхода на името на град Охрид, в което основен персонаж е имп. Юстиниан (Миладинови 1981: 526). [обратно]

9. Вж. за връзката между сюжета на Г. Райчев и българския фолклор: Й. Мороз (1989: 62-63). За мястото на "Еленово царство" в идейно-художествените търсения на Г. Райчев: Елка Константинова (1982: 198 и сл.). [обратно]

10. Библиографската справка за публикациите на Николай Кънев включва освен въпросната романизация на преданието от Ковачевец и романа "Смехът на сатаната" (В. Търново, печатница Е. п. Христов, 1932, 208 с., тираж от 1200 екз.), още и "Басни" (Русе, печатница Роглев, 1936, 96 с., тираж от 600 екз.) и "Новият Фауст. Трагедия" (Русе, печатница Русенско ехо, [1940], 146 с.). "Антола. Антична легенда. Една песен на вечната любов" (175 с.) е издадена в тираж от 1200 екземпляра. [обратно]

11. Шекспир заема част от имената и отчасти сюжета от средновековната френска chanson de geste, онасловена "Юон от Бордо". Вж. повече у Ant. Thomas (Томас, Юон от Бордо, б.г.: 415; Томас, Auberon, б.г.: 570; Томас, Oberon, б.г.: 171). [обратно]

12. Вж. повече за името на багдадския халиф Агрип от преданието от Ковачевец във вече цитираната наша работа (Йорданов 1998: 231). [обратно]

13. К. Шапкарев (1969: 614). Вж. също: Анка Димитрова и Мирослав Янакиев (1948: 416). Пак там вж. текста и на друго предание, което свързва (чрез един характерен за народните умотворения народноетимологичен подход) името на Охрид с Юстиниан. Това предание е публикувано за пръв път от братя Миладинови (1981: 527). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бакалов б. г.: Бакалов, Георги. Византия. Културно-политически очерци. София: ИК "Век 22", [б. г.].

БНТ 1963: Българско народно творчество в дванадесет тома. Том единадесети. Народни предания и легенди. София, 1963.

Български книги 1983: Български книги. 1878-1944. Библиографски указател. Азбучна поредица. Том VI. У-Я. Издания на чужди езици. София, 1983.

Василиев б.г.: Васильев. А. О славянском происхождении Юстинiана. // Византийский Временник, I, № 3, 4, pass.

Велчев 1985: Велчев, В. Йордан Йовковите "Старопланински легенди". // Литературна мисъл, 1985, №. 4.

Дечев 1976: D. Detschew. Die Thrakische Sprachreste. Wien, 1976.

Дил, Рамбо 1992: Дил, Шарл, Рамбо, Алфред. Византия. Културно-исторически очерци. ИК "Херодот", 1992.

Димитрова, Янакиев 1941-1943: Димитрова, Анка, Янакиев, Мирослав. Предания за исторически лица в българските народни умотворения. // Известия на семинара по славянска филология при Университета в София. Кн. VIII и IX за 1941-1943 г. София, 1948.

Дринов 1971: Дринов. М. Избрани съчинения. Том втори. София, 1971.

Дуйчев 1972: Дуйчев, Ив. Балканският Югоизток през първата половина на VI век. // Българско Средновековие. Проучвания върху политическата и културна история на средновековна България. София, 1972.

Дюканж 1992: Дюканж, Шарл. Византийска история. История на империята на Константинопол. София, 1992.

Иванов 1906: Иванов, Й. Северна Македония. Исторически издирвания. София, 1906.

Илчев 1969: Илчев, Ст. Речник на личните и фамилни имена у българите. София, 1969.

Иречек 1978: Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. София: Наука и изкуство, 1978.

Йенч 1935: Йенч, Рудолф. Фридрих Шилер и младежта. // Училищен преглед, 34, 1935, №. 3.

Йорданов 1998: Йорданов, Стефан. За един български фолклорно-литературен вариант на сюжетния тип "Турандот". // Българистични проучвания. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Трета Международна научна сесия. Велико Търново, 20-21 август 1997. Велико Търново, 1998.

Йорданов 2000: Йорданов, С. Троянци, варяги и българи: бележки относно средновековното схващане за исторически континуитет. // Викингите - мореплаватели, откриватели, създатели. София, 2000 [2002].

Ковачев 1995: Ковачев, Н. Честотно-етимологичен речник на личните имена. Велико Търново: ПИК, 1995.

Константинова 1982: Константинова, Е. Георги Райчев. Жизнен и творчески път. София, 1982.

Литаврин 1999: Литаврин, Г. Г. О двух Хилбудах Прокопия Кесарийского. // Литаврин, Г. Г. Византия и славяне (сборник статей). Санкт-Петербург: Алетейя, 1999.

Миладинови 1981: Български народни песни. Събрани от братя Миладинови. Фототипно издание. София: Наука и изкуство. София, 1981.

Михайлов 1990: Михайлов, Емил. Руси и българи през ранното средновековие до 964 г. София, 1990.

Мороз 1989: Мороз, Й. Древни обредно-календарни мотиви в българската народна приказка "Братче-еленче". // Български фолклор, 1989, №. 2.

Мутафов 1992: Мутафов, Васил. Етнодемографски, социален и стопански облик на Горна Оряховица. XV-XVIII в. // Известия на Историческия музей - Велико Търново. VII. 1992. Велико Търново, 1992.

Мутафов 1994: Мутафов, Васил. Разрушаването на крепостта Ряховец и съдбата на селищата от района. // Страници от историята на Горна Оряховица. Сборник Ряховец. [Библиотека "Наследство", серия "Научни изследвания", книга I]. Велико Търново - Горна Оряховица, 1994.

Откупщиков 1988: Откупщиков, Ю. В. Догреческий субстрат. У истоков европейской цивилизации. Ленинград, 1988.

Пенев 1977: Пенев, Боян. История на новата българска литература. Том трети. Българската литература през втората половина на XIX век. София, 1977.

Поснов 1993: Поснов, М. История на християнската църква. Том II. София: Анубис, 1993.

Станчев 1935: Станчев, Стефан. Шилер. Живот и произведения. // Училищен преглед, 39, 1940, № 7.

Томас, Auberon, б.г.: Thomas, Ant. Auberon. // La Grande Encyclopedie inventaire raisonne des sciences des lettres et des arts. Sous la direction de Berthelot et d'autres. Tome quatrieme. Artibouite - Baillie. Paris, [s.a.].

Томас, Oberon, б.г.: Thomas, Ant. Oberon. // La Grande Encyclopedie inventaire raisonne des sciences des lettres et des arts. Sous la direction de Berthelot et d'autres. Tome vingt-cinquieme. Nord - Part. Paris, [s.a.].

Томас, Юон от Бордо, б.г.: Thomas, Ant. Huon de Bordeaux. // La Grande Encyclopedie inventaire raisonne des sciences des lettres et des arts. Sous la direction de Berthelot et d'autres. Tome vingtieme: Heronas-Janicki. Paris, [s.a.].

Хаджиконстантинов-Джинот [б. г.]: Хаджиконстантинов-Джинот, Й. Българин съм. Предговор, съставителство и редакция проф. д-р Иван Радев. Велико Търново: Абагар, б. г.

Шапкарев 1969: Шапкарев, К. Сборник от български народни умотворения. Том втори. Песни из политическия живот. София, 1969.

 

 

© Стефан Йорданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Попово в миналото. 4. Култура и религия в миналото на Попово и района. Доклади и съобщения от научна конференция, проведена на 9 юни 2003 г. Разград: Полиграф, 2004, 34-48.