Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ СВЕТА НА ПОЕТА ДО ВЪОБРАЖАЕМИТЕ РАЗГРОМИ

Рада Александрова

web

Новата статия на Милена Кирова е озаглавена "Иван Цанев - от критическите клишета до създаване на свят" (Кирова 2012). Защо ли още самото заглавие ми изглежда обърнато наопаки - нали най-напред се създава света на даден автор и подир туй вече критиците нагласяват своите точни определения или клишета. Откъдето и да я гледам, тезата на г-жа Кирова не излъчва добронамереност. Пиша тези редове без претенции да опонирам на нейната стилистика, тя за мен е неприемлива, а и вреди на децата, като ги отблъсква от литературата. Пиша ги като реакция срещу неразбирането на света на поета, категорично и светло изгрял още в първата книга на Иван Цанев. За мен, а и за немалко вече възрастни литератори и читатели. В самото начало на статията си г-жа Кирова намира в стиховете на Иван Цанев "иносказателното говорене в онази епоха, отколкото способността за критическо назоваване." Ще оставя настрана туй - говорене - а и защо да го оставям, поетът, наречен Иван Цанев, не дава никъде признаци на словоизлияния, сиреч говорене. Неговият стих е стегнат, визуално ярък и конкретен, за да се превърне в метафора и обобщение на битието. А за стихотворението "Пролетна вода" г-жа Кирова намира ни повече ни по-малко - близост и отблясъци (поетически) от т.нар. Априлски пленум: "алегория на скромно дръзнатите желания за размразяване на политическите сили под слънцето на политическия Април". Малко по-нататък професорката твърди, че в края на 60-те години "фигурата на самия Далчев присъства двусмислено". Като все още жив свидетел на онази епоха, скромно заявявам, че това не е истина. По онова време Далчев все още беше низвергнат от критици, литературни политически натегачи и цербери. А да съзираш в стихотворението "Пролетна вода" априлски напъни ми изглежда не пресилено, а съзнателно тенденциозно. Тенденцията на всяка цена да докажеш своята или своите тези, игнорирайки духа на стиховете и драмата на времето, е лоша и вредна. И за още по-голяма покруса - някак и всячески битуваща.

Не мога да забравя времето след промяната, когато група нахъсани млади литератори обявяваха наляво и надясно, че литературата ни по време на тоталитаризма е боклук и комунистическа. Постепенно обаче те самите започнаха да отделят някои автори и имена и да проглеждат в оная, много удобно белязана от тях като хомогенна, реалност. Прочее, трябваше да минат повече от двайсет години, докато се появи филмът на Атанас Киряков "Горяни", за да могат младите поколения да разберат, че в България е имало съпротива срещу комунизма и тя не е била нито малка, нито епизодична. Няма да се впущам в изясняване на причините на кого, на кои е удобна подмяната на истината за тоталитарния период, но факт е, че нито в учебниците по история, нито в тези по литература още не се забелязва процесът на осветляване на истината. Със сигурност няма да го доживея. Защото едно друго живеене в ужлитературност, с огромна амбиция да докаже своите тези чрез безогледна разправа с истината и на всяка цена да се оразличи от предходниците си, шества не само в оскъдните литературни издания, но и в учебниците по литература. Свидетел съм как амбицията поведе много наши автори по техните вътрешни пътища и за радост, чрез и благодарение на нея те се изразиха тъй индивидуално и ярко, създавайки и допълвайки тази съкровищница, наречена българска литература. Така постъпи и поетът Иван Цанев.

В случая със статията на М. Кирова амбицията е работила по посока на самата амбиция и малко-що се е съобразила с реалното или вслушвала в поетическия текст. Най-напред впечатлява силното желание на професорката да се пребори със старите критически клишета и по-конкретно с едно от тях - "тих поет", "тиха поезия". Това е много хитър и изкусен ход, понеже огромната част от онези критически клишета наистина нямат нужда от съхранение. Но преди да заклеймиш "клишето" - "тих поет", би следвало да се поровиш в литературните документи на епохата. Тогава непременно биха ти заговорили не една дискусия на тема "тиха поезия", не един критически упрек или статия на овластени литературни съгледвачи срещу т.нар. "бягство от проблемите на времето". Г-жа Кирова твърди, че този термин е употребен за пръв път от Иван Давидков в предговора му към книгата на Иван Цанев "Седмица". Това едва ли е истината, а кой е изковал туй "клише" оставяме да ни съобщят литературните историци като нея, понеже това е тяхна работа. Но като човек, познаващ отблизо Иван Давидков и неговия точен литературен вкус (той е и редактор на моя книга) съм склонна с късна дата да се присъединя към твърдението му, че Иван Цанев е тих поет. Иван Давидков беше не само разкошен автор и невероятен пластик, но и внимателен, реагиращ на новото, различното, човек, радостно подкрепящ своите по-млади колеги. Той имаше сетивата и честността да усети и оцени първозданността на поезията на Иван Цанев.

Увлечена в своята теза и задача, М. Кирова игнорира обстоятелството, че дори и едно литературно "клише", по нейните думи, може да измине своя дълъг път, да се изпълни с друг смисъл и съдържание през десетилетията и да се ситуира в настоящето с положителен знак като носител на съпротива срещу наложената идеологическа догма. Или може би именно това силно дразни проф. Кирова? Няма нужда да гадаем. Но да вадиш като аргумент, че видите ли "поезията на Ив. Цанев звънти, пее, крещи, ечи, жужи, свирука, бълбука, плющи, плаче... Тя е обзета от звуци." и тогава - какъв тих поет бил той! Този извод говори не само за елементарност, но е противопоказен на обема на самата поезия. Това ми напомни един доклад на мастит за времето критик (тогава такива доклади имаха сила на присъда), където се казваше: Еди кой си пише за птичките. А еди кой си за биволите. И т.н. Литературните събития в своята история имат собствено развитие и модификация и наша работа е да ги видим и да признаем тяхната правота, колкото и да не ни се иска. Струва ми се, че вече в средата на осемдесетте т.нар. тиха поезия къде с недомлъвки, къде с боботещо ръмжене, зае своето място и се отбеляза като безспорен литературен факт. Може би защото на всички бяха омръзнали крясъците и позите, клетвите и неискрените словоизлияния с идеологически привкус. Тихата поезия от самото начало бе писане срещу идеологизираната плява, тя бе силно подводно течение, а на повърхността кръжаха и подскачаха оди за СССР, реквиеми и гръмогласни декламации от въображаеми пиедестали а ла Маяковски. "Тихите" бяха цяла група автори, които намираха поетическите си гласове през годините и явно се оттласнаха от партийната поезия и като стилистика, и като съдържание. Техният първопроходец бе Иван Цанев. Да оспорваш направеното от него и от тях - с вниманието към исконните човешки и природни стойности в живеенето и поезията, към простите и естествени сили на живота и драмата на човека, вглъбяването в тях, а защо не и търсене на път и модел назад - в литературната класика - именно като контрапункт на общоприетото идеологизирано писане и като модел на етичност и чистота, то значи ни повече, ни по-малко да посегнеш към сърцето и смисъла на това творчество. Сега си мисля - какви други възможност имахме тогава за противодействие на гръмкия кух оптимизъм. Другите възможности се наричаха Коста Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов. (Струва ми се, че Биньо започна с групата тихи поети). Тези автори потърсиха, намериха и заговориха със своите си гласове. Но голямата група, общото течение като съпротива в мисленето и писането стана именно тихата поезия. И това бе не само закономерно, но и напълно обяснимо.

А сега ще се опитам да напиша няколко свои тихи думи за поезията на Иван Цанев. Отказвам да се занимавам повече със статията на уважаемата професорка, която впрочем ми изглежда и твърде разхвърляна и много уязвима като конструкция. Но на едно място в текста срещнах определението "читателя-воайор". Няма да обговарям своя потрес от такъв род новоизковани литературни термини, само ще кажа, че те могат да се родят в нечие нечисто съзнание. Е, втасахме я, както се изразяват в моя край. Да подозираш немногобройните читатели на стихове в порочност - това излиза от руслото на литературата. И вероятно се иска по този начин те да бъдат отдалечени и от порока, и от поезията. Нейсе...

Винаги, от самото начало, съм смятала Иван Цанев за основа на онази поезия, която тогава бе обозначена като тиха. Струва ми се, че и ако не бях автор на стихове в края на 60-те и през 70-те години, моят душевен живот въпреки това щеше да е отразен - в строфите на Иван Цанев. Тази невероятна близост - да срещнеш строфи, които те изразяват, пейзаж, който е близък и твой. Едно дърво на хълма от поезията на Иван минава, продължава да присъства и озарява целия ми свят и до днес. Как е уловено в летежа си онова дърво, поразително е, че аз абсолютно воайорски, както би казала М. Кирова, го виждам с вътрешния си поглед. Каква прелест е то, каква простота, колко релефно, винаги видимо, то минава и през сънищата ми, спътник на многобройните ми сезони, влакове и автобуси, шуми, опряло небето, облаците или в бързината на вятъра и времето ни докосва, мен, теб, усмихва ни, приятел за цял живот. Винаги там, неизменно. Това не е метафора. Това дърво е България. Без никаква натрапчивост. Благодаря за дървото на хълма на Иван Цанев! И не само то, цялата му поезия излъхва доброта. Може би това е част от магията, същността на неговото писане, тръпката, която задвижва ръката, диханието на живота. Не, няма да правя анализи. От тази поезия ми изгряват залезите, гроздоберачките и гроздобера, трудят се мравките и жужат пчелите, това отново не са метафори, не, това е моят жив живот, там, в далечния юг, въпреки че Иван пише за своя далечен север. Странно е наистина как една поезия може да въплъти и побере и по-късно да ти възстанови усещането за младост, за природата на естеството и естественото сливане на младата отзивчива личност с нея. Чудото на живота. И тази прелестна пролетна вода с черешов цвят! Какви априлски пленуми, какви подозрения... Светът на Иван Цанев в неговите първи стихосбирки е добрият свят на събудения млад човек, в него още отсъстват реминисценциите на урбанистичния смог и потиснатост. Или ни е било забранено и да сме млади, тогава, в онова време... Да, Катя Йосифова малко по-късно изрече: "Щом съм млада, да съм млада." И нейният хъшлашки жест хареса на мнозина. Винаги съм била благодарна на този завинаги съхранен в стиховете на Иван свят. Защото можеш да си го върнеш, да попаднеш в него, когато си поискаш. Каква уравновесеност и хармония излъчва той, каква мекота, спокойствие, истинност и лъчезарна бащина прегръдка. Това е необходимост за всеки човек и особено сега! Попадайки в него аз отново съм под голямото вечерно небе на своето юношество и младост, с всички аромати на треви и зреещо жито, с пътеките, край които се надсвирват щурците, а работливите мравки градят високите си живелища. Този свят ме респектира със своята исконна подреденост, с чувството за неизменните морални отношения между човеците и природата, там всичко е на мястото си, необходимо, законно, ръка в ръка. И сякаш изврели от дълбокото чисто небе са тези думи: "По-малко говори, по-малко говори. И ако можеш - истината само." Но носена, живяла, благодарна, близка на света на поета, винаги съм си давала сметка на какво и как силно се противопоставя той. И че светът на поета Иван Цанев с разкошните си български картини е едновременно с това строг в своята привидна простота, побиращ исконната истинност на битието. Строгостта някак невидимо присъства навсякъде във всички образи и детайли - дървото, пчелата, чернозема, щурецът и мелодията от есента, паметната плоча, къщата, пладнето, тишината и ветровитото време и гарваните над участта на Апостола... Пак ще кажа, не ми се ще да анализирам, сиреч да раздробявам впечатлението си, да разпръсквам усета и усещането си за тази поезия. Заради желанието да остана при усета и усещането за тази дълбока и просторна прелест. Заради моята лична необходимост и вечно търсене на именно това носене, което е всъщност песента в поезията.

Мисля си, може би точно заради такива срещи съм живяла, а те не бяха малко, за да намеря в този, а и в други български поети осъществената хармония и красота на битието. Една мечта, към която се стремим и преследвайки я, неминуемо загубваме. Благодаря на поезията на Иван Цанев за това осъществяване. Той ми показва и ми подсказва, неусетно като лъх, че има смисъл в противостоенето на безчовечността и разрушението, не го казва директно този тих поет, тъй умее да ми го внуши, сякаш аз самостоятелно съм го открила. Това е тайната на големия дар, който се дава от небето. И на един нов за нашия живот и литература етап тази поезия ми дава приют, който търся. Тъй както тихия двор с белоцветните вишни на Дебелянов, тя ми е пристанище и опора сега, когато е толкова трудно да устоиш. Може би творчеството на Иван Цанев няма нужда от моята закъсняла защита. Защото то е и остава цялостно и ненакърнимо. Аз имам нужда да кажа тези думи на поета. В дълбоката снежна зима, изпълнена с драматични събития, когато боледуването не ми позволи да бъда на неговия празник по повод седемдесетгодишнината му, аз препрочитах запомнени стихове, разгръщах страниците на "Неделен земетръс" и "Едничка дума" и това присъствие компенсира някак липсата на живата среща. Препрочетох и книгата на Малина - "Душа", и ме порази жизнелюбието, щастието и радостта, която продължава да излъчва тя - една книга от времето, когато зрееха черешите и децата ни. На 22 октомври 1981 година върху титулната страница на "Едничка дума" Иван е написал следния автограф: "На Рада - за добър спомен от общата ни работа - една прощална дума към ближния поет." Тъй е бил и отбелязан края на нашето колегиално сътрудничество в редакцията на сп. "Пламък". През тези седем или осем години Иван идваше сутрин и оставяше знаменитата си шапка върху успоредния рафт на закачалката. После отиваше долу, за да изпие едно кафе или да довърши вчерашния разговор. Или и двете. Шапката на Иван някак пазеше спомен от студентските години - съвсем обикновена, с малка козирка. Сложена тъй върху рафтчето, тя казваше на шефове и сътрудници: Иван Цанев е тук. И не се налагаха обяснения. Струва ми се, че има някакъв паралел между шапката и творчеството на Иван. То стои по рафтовете на библиотеката ми и казва: Иван Цанев е тук. Поетът остава.

Ще завърша с един спомен, който не съм споделяла с Иван. За да не го разстройвам. Трябва да е било края на седемдесетте или началото на осемдесетте. Понякога работехме следобед. Една привечер се почувствах отмаляла и изморена и реших да се подкрепя. Слязох в ресторанта, той бе три етажа под нашата редакция, и седнах на първата маса срещу стълбището. Съответно поръчах си пържола и бутилка червено вино. След малко по стълбите, клатушкайки се, слиза бай Ангел Тодоров. "Може ли да седна при теб?" - пита. - "Заповядай, бай Ангеле." Сяда той, а аз, за да се извиня за бутилката, нещо непривично за сама жена, започвам да му обяснявам, че имам ниско кръвно и с виното ще го оправя. И добавям: "То не е страшно ниското, слава богу не е високо." - "А, как тъй - вика бай Ангел. - Не е верно, в заблуда си. Моята жена тъй - ниско кръвно, ниско кръвно... и взе, че умря." Това беше първият шок в разговора ми с него, а и ние за пръв и последен път разговаряхме. Работата е там, че между моята тогавашна възраст и тази на бай Ангел съществуваха около четири десетилетия разлика. Дали репликата му бе сериозна, или от рода на вицовете, които тогава се носеха за него, не разбрах. След малка пауза, в която се донесе мезето и бай Ангел отпи от виното, с изумление чух: "Прочетох твоята поема в "Съвременник". И последва цитат (!!) - четиристишие от началото на поемата. Залъкът заседна на гърлото ми. Благодарих на мастития поет, от когото не знаех ни един стих и изпих цяла чаша на екс. "Ти къде работиш?" - пита ме той. - "В Пламък" - рекох. - "А с кого там?" - "Ами с Иван Цанев, нали го знаете, прекрасен поет." И тук, на финала, бях разгромена окончателно. "А-а - рече бай Ангел, - не е тъй. Той не е наш." Трябваха ми няколко минути, за да се осъзная. Започнах своята защита, стори ми се най-удачно да кажа какъв чудесен български поет е Иван, наблягайки на - български. И други аргументи съм добавила в останалото време от вечерята. Но на излизане бай Ангел сложи капак с думите: "Слушай ме, аз знам, Иван Цанев не е наш."

Няма да коментирам и обговарям случката. Ще добавя само, че явно тези литературни старци и велможи от управителния съвет на СБП тогава четяха всичко. И е било общо това тяхно мнение: Той не е наш, не е партиен, чужд е на соцреализма. Това ми каза бай Ангел Тодоров за поезията на Иван Цанев.

Слава богу, поетът Иван Цанев е наш. Ние имахме този късмет.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Кирова 2012: Кирова, М. Поезията на Иван Цанев: от критическите клишета до създаването на свят. // Електронно списание LiterNet, 29.01.2012, № 1 (146) <https://liternet.bg/publish2/mkirova/ivan-canev.htm> (19.02.2012). Също: Литературен вестник, бр. 3, 25.-31.01.2012.

 

 

© Рада Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2012, № 2 (147)