ЛЕВСКИ И ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ

Петко Ст. Петков

web

Така формулирана, темата може и да не изненадва читателя, защото на пръв поглед сякаш предполага анализ по въпроса за разбиранията на В. Левски за политическото освобождение на българите. Но такива проучвания не липсват, специалистите биха заключили с голяма доза основание, че по този въпрос едва ли има какво да се добави (Генчев 1987). Тук наистина се има предвид и това как Левски мисли и работи за Освобождението, разбирано традиционно като възстановяване (за романтиците) или създаване (за прагматиците) на българската държава. Но не само това.

През 90-те години на миналия век беше направен опит, предимно от по-млади учени, да се изчистят от идеологически примеси, но и да се дефинират точно понятията и термините, с които борави историческата наука. В някои направления и по конкретни теми опитът като че ли стигна до край, публикуваха се изследвания, студии, статии, които допринесоха за по-ясното разбиране на термини и понятия с нееднозначно съдържание. В този смисъл, колкото и нескромно да изглежда, бих посочил някои свои усилия: 1. въведеният от мен още в началото на 90-те години на миналия век по-универсален, не партийно-политически критерий при оценката на дейността и бездействието на българските исторически личности, при който водещо начало е конкретният принос на всеки един деец за постигане на общественозначими цели и задачи, за общобългарското добруване, а не партийната му принадлежност, външнополитическата му ориентация или шумният декларативен патриотизъм и неефективният в дългосрочен план политически радикализъм, на които доскоро се основаваха апологетичните хвалебствия за историческата роля на някои политически лидери от края на ХІХ и началото на ХХ век; 2. тезата, която защитавам от самото начало на 90-те години на миналия век, че у нас след Освобождението се създават и действат по-скоро държавни, отколкото политически партии в точния научен смисъл на тези понятия; 3. аргументираното разбиране за т.нар. българска демократичност през ХІХ-ХХ век като наследена егалитарност и формална, най-вече традиционна съборност, при това съчетани с висока търпимост към авторитарни методи на управление; 4. обоснованото мнение за неприложимостта и научната непригодност на фило-фобските квалификации като начин за обозначаване на външнополитическата ориентация на отделни личности или организации през ХІХ-ХХ век (Петков 2005б; Петков 2009); 5. опитът по една тема да се пише, след като авторът предварително е изяснил какво съдържание влага в най-често използваните в изследването си термини и понятия (Петков 2003б: 28-32).

Но понятието „Освобождение", при това изписвано с главна буква, а и като нарицателно обозначение на един от националните ни празници, си остана неизяснено. Затова отбелязах, че по-скоро по традиция, отколкото в резултат на научен анализ, с него се означава най-общо отхвърлянето на политическата зависимост от Османската империя и възстановяването/създаването на българска държава. Но с това изчерпва ли се „Освобождението"? Свободата не е ли лично качество, личен стремеж, лично усилие и постижение (виж Георги С. Раковски, а преди него капитан Георги Мамарчев) (Раковски 1984: 461-462; Жечев 1985: 37-38; Петков 2005а: 18-23)? За какво „Освобождение" става въпрос, когато с този многозначителен термин визираме колективни усилия на различни части от българския народ през ХІХ век и краен резултат, извоюван и от самите българи, но най-вече от безспорните им „освободители" - русите, при това окончателно кодифициран от всички велики сили чрез Берлинския договор 1878 г. Напоследък все по-често споделям със студентите си - историци - моето лично неприятно усещане, че сме освободени от други, че не сме могли сами да се освободим, следвайки заветите на късния Раковски и зрелия Левски (тук не е задължителна аналогията със самочувствието на освободения от господаря си роб и робът, преборил се за свободата си, макар сравнението да е формално приложимо). Вярно, такава е съдбата на почти всички балкански християнски народи, освободени с руска помощ от османска власт. Да, това беше и една от най-ранните български концепции за освобождение - Софрониевата (за отхвърляне на османската политическа зависимост с решителната намеса на Русия), към която много по-късно се прикачи идеята на част от радикалния ни политически елит след като сме отхвърлили османската зависимост с руска помощ и сме станали отново зависими, да се освободим и от Освободителя. И все пак, според мен Освобождението в политическия контекст на ХІХ век, а и днес, има и трябва да има по-широк смисъл - обществен, но и личен. Тук темата „Левски и Освобождението на българите" придобива друго звучене, и то е по-интересно за мен, особено днес, след 20 години преход, в условия на формално членство в Европейския съюз и фактически духовен и материален недоимък; при невиждан брой юридически гарантирани права на личността и един куп осигурени от закони и конвенции граждански свободи и при реална невъзможност и оправдан родителски страх децата ми да играят сами пред блока. Ще каже внимателният читател - но какво общо има това с Левски и Освобождението? Има, и още как.

Идеите на Левски за политическо освобождение (т.е. 1. отхвърляне на османското политическо господство и 2. създаване на модерна национална българска държава) са известни, макар и недостатъчно познати, особено на широката аудитория. Понякога представата за него в този конкретен смисъл се изчерпва с шаблонни изрази като „революционер-демократ", „борец за чиста и свята република" и др.под. Забравяйки, че Левски не доживя „Освобождението", анонимното национално съзнание, публично представяно от политици, журналисти, устати и претенциозни, но невинаги компетентни блогъри и фейсбукари, вкл. и суетни историци, все още обременени с идеологически или антиидеологически предубеждения, обяснява събитията от политическия финал на т.нар. Възраждане (1876-1878 г.) така, сякаш всичко се е случило точно по плана на Левски - истинският създател на Вътрешната революционна организация и най-последователен радетел за „чисто българско" въстание. Игнорирайки съществената особеност, че макар да е „чисто българско" дело, Априлското въстание от 1876 г. има за главна политическа цел други да се намесят и да решат проблема с желаната българска автономия, анонимните национални анализатори (често пъти по-познати на днешната публика, отколкото самият Левски) стигат и по-далеч - те откриват реализирани идеи на Левски в Учредителното събрание 1879 г., дори и в набързо приетата от търновските „нотабили" конституция, позволяваща установяването на безотговорна авторитарна монархическа власт, плахо коригирана (поне според основния закон) от Парламент, изцяло зависим и като формиране, и като законодателна продукция от волята на монарха (Петков 1994: 28-30). Ето затова си струва да се постави темата „Левски и Освобождението на българите", да се мисли по нея, да се дискутира. Аз не предлагам някакъв конкретен отговор на болезнено важен за нацията въпрос, не налагам мнение, макар че имам свое обяснение, не настоявам това, което съм написал, да е единствено вярното и възможното обяснение, не, но очаквам дискусия, поставям въпрос, който дълго беше отминаван, въпрос, който за мнозина дори е немислим. За пореден път повтарям, че не четем достатъчно и не разбираме иначе неособено голямото документално наследство на Левски, не искаме да „видим" стореното от него по друг начин, освен като задължителна прелюдия на именно този, на реално случилия се, но непреживян от Левски политически финал на Възраждането (сякаш не можеше да има и други развития), не ценим заветите му, които са истински национален капитал - и то един от малкото, които можем да използваме днес в обърканата си евроатлантическа и едновременно ориенталско-балканска битност¹.

Кои са тези най-важни завети на Левски - неговите принципи, към които той се придържа, и идеи, към чието осъществяване се стреми?

„Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода човеческа... Ний днес искаме да се освободиме и простираме им ръката си за помощ от каквото можат да ни помогнат... Ако ли не, то ще търсим на друго място. Ако ли отнийде няма помощ за българинът, то работата си ни е пак работа"(Левски 1973: 193-194, Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, 25.VІІ.1872 г.). Този аспект от идеологията на Левски не винаги е разбиран правилно. Някои дори стигат до напълно погрешния извод, че той е бил против привличането на външни съюзници за постигане на политическите си цели. Тук според мен става дума за един особено важен принцип, който Левски наследява от помъдрелия в края на живота си Георги Раковски, но самостоятелно го доразвива - принципът за самодостатъчност на българските политически действия (лични и общи). Този принцип е свързан по много съществен начин с либералното разбиране за свободата като ценност и добродетел, която трябва да се извоюва и изисква лични усилия и лични жертви; тя не е свобода, щом е подарена от славянски „роднини", камо ли ако е продадена от евроатлантически „доброжелатели".

„С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно правление)..." (Левски 1973: 110-111; вж. и Петков 2002: 131). Тази първостепенна обществена цел, поставена от Левски в неговата „Нареда на работниците за освобождението на българския народ", е представителна за неговите възгледи, без нея те не могат да бъдат разбрани в цялост. Сиреч борбата, според Левски, не е само, за да се замени османския Падишах с Български цар и българско правителство... Но трябва да признаем, че през 130-годишната си история Третата българска държава никога не е била такава „демократска република", каквато я виждаше и желаеше Левски. Затова в този конкретен смисъл заветът на Апостола да изградим българска държава, която не само да е модерно устроена, но и демократично да се самоуправлява, остава актуален.

„Братя, възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред!... Само умно работете" (Левски 1973: 153, Писмо на В. Левски до новопосветени дейци в комитетското дело, 19.ІІ.1872 г.). На този аспект от идеите на Левски почти не се обръща внимание, а той е особено актуален днес, когато вече сме част от „голямото европейско семейство". В цитирания откъс ясно личат две основни идеи - освобождението от османското иго не е самоцел, то има смисъл само ако турската деспотия бъде заменена с българска демокрация; и второ - стремежът към Европа, който е важна част от българския национален идеал, е не просто за „членство" в европейското семейство, а за равноправно партньорство с европейските държави.

„Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега... Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско..."(Левски 1973: 86, Образец на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства, 1870 г.). Цитираният основен политически възглед на Левски като че ли изглежда осъществен в управленската практика на българската държава поне през последните 20 години? Не трябва да се забравя обаче истинският смисъл на завета - толерантен е силният, слабият не може да бъде толерантен, той е зависим.

А силата на българите от Кубратово време е в единството им. И в това отношение Левски е дал блестящ пример за подражание. Едно от основанията за огромното му политическо величие е именно умението му да събира българите, дори когато имат различни политически идеи и нееднакви тактически подходи към постигането на общите цели. Независимо от това как днес е представен в науката и в литературата старият историографски спор по въпроса къде, кога и от кого е създаден Българския революционен централен комитет (БРЦК) като ръководен орган на Вътрешната революционна организация (ВРО), факт е, че в периода от есента на 1869 г. до Общото обединително събрание 29 април - 4 май 1872 г. функционират два революционни центъра: Вътрешен, ръководен от Левски и включващ изградената от него революционна мрежа от комитети, имаща и свое „Привременно правителство" или „ЦБРК в Българско", и Емигрантски, наричан най-често БРК или БРЦК, начело с Любен Каравелов в Букурещ. Но действията на двете революционни крила не са единни, те нямат общи програмни документи. Обединението се осъществява едва на свиканото по предложение на Левски Общо събрание през пролетта на 1872 г., когато гениалният организатор на българската революция дава личен пример за това как в името на голяма политическа цел може и трябва да се прави компромис с някои лични възгледи. Известно е разбирането на Левски за това, че центърът на революционната организация трябва да е „навсякъде и нийде", т.е. тайно къде, но в „Българско". Знае се, макар да не се споменава често, че Л. Каравелов (за разлика от Левски) не понася да е „втори", а прехвърлянето му в България като председател на централния комитет (ако се спази първоначалния замисъл на Левски ЦБРК да е в Българско) трудно би се реализирало. Затова в името на обединението на вътрешните комитети с емигрантските, в името на окончателното оформяне на единната революционна организация с общ устав и програма Левски отстъпва - Каравелов е избран за „главно лице" на БРЦК, чието седалище по подразбиране е в Букурещ, а Левски запазва контролните си функции над ВРО като „главен апостол на цяла България, Тракия и Македония", независимо че е просто един от членовете на БРЦК, той дори не е заместник-председател.

Ако българските партийни лидери от 1879 г. до днес имаха пред очи този пример на целенасочена и националнооправдана политическа гъвкавост, може би щяха да съумеят да направят далеч по-незначителни компромиси с неособено оригиналните си партийни идеологии и да надделеят над партийния си инат в името на нещо несъмнено по-важно - общобългарското добруване. А дребнавата им партизанска кавга, която сме възприели едва ли не за аксиоматична, пречи на необходимото Кубратово единство и позволява случайно или целенасочено формирани малцинства да решават политически въпроси от общонационално значение. Защото, както казваше Левски, „всичко се състои според нас в нашите задружни сили".

„Централний Български Революционен комитет счита за своя длъжност да яви и покани всякого българина, бил кой бил и где бил, да вземе участие в него. Като има предвид вас и вашите всекидневни жертвования за милия си народ, в отношение на които стоите начело измежду другите родолюбци, взема смелостта да покани и вас и да ви моли да му подадете братската си ръка и да му помогнете, колкото ви силите допущат: и нравствено, и материално. С това ще дадете пример и на другите ни извън български родолюбци, за да ви последват и направят същото"(Левски 1973: 120, Писмо на В. Левски до Евлогий или Христо Георгиеви, 6.Х.1871). Този основополагащ политически възглед на Левски, заимстван също от зрелия Г. С. Раковски, бих нарекъл принцип на партийната недостатъчност. За разлика от силните в перото Любен Каравелов и Христо Ботев, като революционер-практик Левски (както и Раковски) не изключва никого по догматични, идеологически, политически или други причини от движещите сили на българската национална революция. Много преди партийните лидери на следосвобожденска България Апостолът е знаел, че големите задачи на българите - пълно национално и лично освобождение, извоюване на държавен суверенитет и цялостна модернизация - не могат да се решат със скромните сили на една партия, пък била тя и „народна", „демократична", „антифашистка" или „антикомунистическа". Ако този завет на Левски не беше забравен толкова скоро след възстановяването на българската държава - всъщност още в хода на Учредителното събрание в Търново през 1879 г. (Петков 2005б: 194-197; 264-265) - в историческия път на българите през последните 130 години нямаше да има толкова чести и резки спадове, а сътресенията, нанесени ни от чужди сили, щяха да бъдат по-лесно преодолими. Да се разбира и помни този завет на Левски, е особено важно днес, когато към традиционните оправдания на партийните щабове за получаване и задържане на властта на всяка цена се добавят нови „европейски" и „евроатлантически" аргументи.

„Ако някой от влиятелните българи или войвода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт"(Левски 1973: 115, Из „Нареда...; Наказателен закон"). Много често суровата строгост на Левски се преувеличава, някои дори си въобразяват, че голямото му влияние сред българите се дължало на „сплашване". Цитираното разбиране на Левски също е обусловено от доброто познаване на народните нрави и преобладаващите нагласи в егалитарното българско общество. Не трябва да се забравя, че от всички революционни дейци Левски единствен постоянно се стреми и успява да бъде най-дълго сред народа, за който работи. Г. Раковски емигрира в края на Кримската война и повече никога не се завръща в България. Л. Каравелов тръгва за Русия през 1857 г. и се връща в Родината с победоносните руски войски след две десетилетия. Хр. Ботев също е предимно в емиграция, от 1867 до 1876 г. Познаващ добре неволите, тревогите и изкушенията на българите, Левски не случайно е предвидил най-строго наказание за всякакви корупционно мотивирани действия. А безупречните наказателни акции на „Тайната полиция" наистина са имали респектиращо въздействие и превантивно значение. И тъй като българите не са се променили много откъм нагласата си за поддаване на всевъзможни материални изкушения, считам, че и този конкретен завет на В. Левски е изключително актуален днес и трябва да е важна част от съвременния български идеал. И още нещо, добре ще е тези, които прилагат принципа на суровото, но справедливо наказание, да са толкова безупречно честни и безкористни, колкото самият Апостол, отчитал и най-скромните приходи и разходи на народните пари в тефтерчето си (Левски 1973: 247-269, Личният бележник, джобно тефтерче на В. Левски).

„Аз на драго сърце давам упълномощението си назад..., но предварително трябва да явя на народът така, че дотук беше моя работа, а отсега занапред вишегласието намира други деловодители, следователно в мое име няма да вземате и да давате. Но това да се извърши така, трябва да взема и дам точна сметка в досегашните си работи (особено копие и аз да си го скрия), па тогава ще се оправям по новата команда с всичките си сили и най-честно... Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а всичките други да играят, пък песента ни е отпред очите ни, комуто се хареса, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо и по-пусто става" (Левски 1973: 217, Писмо на В. Левски до Д. Хр. Попов, 16.ІХ.1872 г.). Убеждението на Левски за господството на т.нар. демократически централизъм е изразявано многократно и по най-различни поводи в писмата му. Така например на 10 май 1871 г. той пише на П. Хитов: „Ти като чист българин и умен войвода гледай, ти ли трябва да вървиш по народното вишегласие, както е избрало, или билиони хора след една глава... Проклет да си в българското име, ако ти само извлечеш нещо из писмата ни и кажеш другиму, докато не ти се е позволило от Привременното ни правителство из Българско"(Левски 1973: 92-93, Писмо на В. Левски до П. Хитов, 10.V.1871 г.).

Един от актуалните завети на Левски е свързан с неговото отношение към „другия", инакомислещия: „Брате, тамкашните ви работи като ме смутиха и за мен друго нямаше какво, защото аз там между всички ви бях най-простият и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да си се върна в Българско и да си работим както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем. Това е причината, дето никому не бях писал от 25 априлий" (Левски 1973: 101, Писмо на В. Левски до Ив. Кършовски, 20.VІ.1871 г.). Това е разбирането на Левски след почти деветмесечния му престой сред емигрантите в Румъния (26 август 1869 - 27 май 1870 г.) за техните „криволици" или „неразбории". Няма упреци и тежки обидни квалификации, няма самоизтъкване, макар че в същото писмо е отбелязано, че оттук насетне „който иска да върви с нас, той трябва да ни се забележи и законно да дойде при нас". Левски е оставил вратата отворена, именно защото високо цени революционната емиграция и всеки един член на организацията, който желае да работи за общото дело, чийто център очевидно е в Българско. Откъсът е показателен и за незавършилия историографски спор за ролята на емигрантския т.нар. БРЦК спрямо ВРО в периода 1869-1872 г. От документа ясно личи, че през 1870-1871 г. Левски работи самостоятелно „в Българско" - „както ни стига умът", а не под ръководството и напътствията на букурещкия БРЦК, с чиито членове той има съществени идейни различия по важни въпроси на революционното движение.

„Водителите на тая работа трябва да са опознали до тънко човеците..., в какво са добри, в какво не, где стоят техните слабости, щото да им се не дава да паднат в тях и да се не увреждат!... На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни! Без тия едно да липсва на водачът на тая свята работа, то той ще я улайнени, както и да е... Длъжност ми е да кажа, защото мога да умра. Гледайте!" (Левски 1973: 215, Писмо на В. Левски до Л. Каравелов, 16.ІХ.1872 г.). Известна е взискателността на Левски към комитетските работници, при това тя винаги е предшествана от висок личен пример. След като приемаме по аналогия много от идеите на Левски за устройството и дейността на ВРО като показателни за устройството и управлението на новата българска държава, то и в този случай можем да допуснем, че ако беше доживял възстановяването на българската държава, Апостолът щеше да е изключително взискателен към качествата на новите български управници. Друг въпрос е как щеше да намери и шестима министри българи, които да са едновременно „разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни"?

Това са само няколко от неосъществените завети на Левски. Затова винаги, когато пиша за тях, ги свързвам с българския национален идеал, който се формира най-вече през ХІХ век. Именно заветите на Левски формират значителна част от този български идеал, останал нереализиран, сиреч все още актуален. Днес не е необходимо да търсим други, небългарски ценности и да ги „пришиваме" към националния си идеал, защото така е модерно или защото така мисли някой държавник-евроатлантик. Убеден съм, че ако следваме заветите на най-великия българин Васил Лъвский, по-сигурно и по свой път ще вървим към реализирането на националния идеал. Като ни остави заветите си и ни показа как да ги следваме, този най-голям българин, този Български Христос (по думите на покойния проф. Тончо Жечев) увисна на кръстта на Българската Голгота на 6 или 18 февруари 1873 г., за да ни покаже, че някои големи цели могат да се постигнат и чрез, и след смъртта, която за истинския християнин не е бедствие, а част от Пътя... А тревожните питанки на Левски след „Народе????" вероятно и днес, както и тогава, означават, че още не се е случило нашето пълно лично и обществено Освобождение. Пак по тази причина каменният Левски в центъра на Търново все още гледа настрани, а не към нас. Кой знае дали той не иска да ни вижда или ние няма да издържим погледа му.

БЕЛЕЖКИ

1. Както по друг повод съм констатирал (вж. Петков 2003: 120-169), българското ценностно раздвоение и едновременно двулико обществено поведение е особено важна черта, присъща на големи маси от народа ни, поне в епохата на преход към Новото време и модерната епоха, романтично наричана „възраждане". [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Генчев 1987: Генчев, Н. Васил Левски. София, 1987.

Жечев 1985: Жечев, Н. Велчовата завера 1835. София, 1985.

Левски 1973: Васил Левски. Документално наследство. (ВЛДН) София, 1973.

Петков 1994: Петков, П. Ст. Търновската конституция не е гарантирала парламентарно-демократичен цикъл на управление. // Общество и право, 1994, № 11-12.

Петков 2002: Петков, П. Ст. Документи за новата история на България ХІХ - началото на ХХ век. Велико Търново, 2002.

Петков 2003а: Петков, П. Ст. Поданици и граждани. За българския "демократизъм" и за политическите нрави в българското общество. // П. Ст. Петков. Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Велико Търново, 2003.

Петков 2003б: Петков, П. Ст. Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2003.

Петков 2005а: Петков, П. Ст. Капитан Георги Мамарчев и Българската завера от 1835 г. // П. Ст. Петков. Историята като полифония. Велико Търново, 2005.

Петков 2005б: Петков, П. Ст. Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2005.

Петков 2009: Петков, П. Ст. Преди сто и повече години. Изследвания и очерци по нова история на България. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2009.

Раковски 1984: Георги Стойков Раковски. Съчинения. Т. 3. София, 1984.

© Петко Ст. Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.07.2010, № 7 (128)