КАПИТАН ГЕОРГИ МАМАРЧЕВ И БЪЛГАРСКАТА ЗАВЕРА ОТ 1835 ГОДИНА

Петко Ст. Петков

web

---

В статията се доказва ръководната роля на капитан Георги Мамарчев в една от първите самостоятелни революционни акции за освобождение от османско владичество; на тази основа е аргументирано мнението на автора, че по-точно е обозначението на съзаклятието като "Българската завера от 1835 г.", а не както досега беше възприето като "Велчовата завера"

Captain Georgi Mamarchev and the "Bulgarian Conspiracy of 1835" (summary)

This article aims to prove that captain Georgi Mamarchev was the leading figure in the organization and the conduct of one of the first independent revolutionary campaigns against the Ottoman rule. On this basis the author grounds his thesis that it is more precise to refer to this conspiracy as "The Bulgarian Conspiracy of 1835" in stead of "Velcho's Conspiracy" according to the tradition in the Bulgarian historiography.

---

Един от най-активните участници в подготовката на въстанието от средата на 30-те години на ХIХ век, чийто принос и досега остава недооценен¹, е известният родолюбец и революционер капитан Георги Мамарчев Буюклиу. До началото на 30-те години, когато започва подготовката на съзаклятието, станало известно като Велчова завера, той натрупва значителен опит в борбите срещу османското владичество. Младият котленец получава бойното си кръщение по време на Руско-турската война през 1806-1812 г. Той е включен в щаба на формираната през 1810-1811 г. Българска земска войска и участва в редица сражения. Отличава се като храбър воин и заради заслугите си е удостоен с Георгиевски кръст (Поборник 1935: 40-42; Извори 1935: 32-33; Възвъзова-Каратеодорова 1986: 35-47; История 1985: 182).

Георги Мамарчев е участник и във въстанието, избухнало през 1821 г. в Молдова и Влашко. Вероятно е бил командир на доброволчески отряд, за което свидетелства личният му печат, на който са изобразени годината 1821, името му и Свети Георги (Романски 1935: 43).

Най-активна е дейността му като "волентирски капитан" по време на войната между Русия и Османската империя през 1828-1829 г. Още в навечерието й Г. Мамарчев формира отряд от доброволци, с които подпомага форсирането на р. Дунав и превземането на редица турски укрепления в Североизточна България. Особено ефективна е намесата му при овладяването на Силистренската крепост, заради което е награден от руския император с орден "Света Анна" и скъпоценна сабя (История 1985: 199). Но постановленията на Одринския мирен договор от септември 1829 г. осуетяват надеждите на българите да получат политическа автономия по подобие на съседните балкански народи. Движението за освобождение се подновява и този път негов вдъхновител и организатор е смелият капитан Мамарчев. Той замисля да подготви въстание в Сливенско и Котленско, което по-късно да се разрасне и да обхване и други райони в Централна България. В старата столица Търново според плана е трябвало да бъде провъзгласено възстановяването на българската държава. Подготовката на въстанието е насилствено прекратена в началото на 1830 г. след намесата на руските власти. Един от първите историци на българската антиосманска въоръжена борба с основание отбелязва: "В главната квартира на граф Дибича се погледнало на Мамарчевото намерение като на голямо престъпление" (Златарски 1935: 15). По това време политиката на Северната империя не съвпада с българските стремежи за придобиване на политическа самостоятелност. Г. Мамарчев е арестуван, разследван и за известно време затворен от русите в Букурещ (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 79). Но идеята за организиране на ново българско съзаклятие остава жива и осмисля по-нататъшната дейност на родолюбивия българин.

В началото на 30-те години на ХIХ в. Георги Мамарчев става инициатор и започва да подготвя широко освободително движение, което според първоначалния му замисъл трябва да разчита на собствените сили на българския народ. Установявайки се в Силистра, той се заема да организира сънародниците си за предстоящата борба. Годините, прекарани в дунавския град, оставят трайни спомени у жителите му, които по-късно разказват, че Г. Мамарчев "всякъде и всекиму лично казвал: "Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога да помниш, че най-скъпото нещо - свободата - даром се не дава" (Макариополски 1899: 36²).

Много са запазените свидетелства за ръководната роля на капитан Г. Мамарчев в организирането на Българската завера през 30-те години на ХIХ в. Той установява връзки с търновски първенци (Велчо Атанасов, Никола Гайтанджиев и др.), с родолюбци от Еленско, Сливенско, Котленско, а според някои нови сведения - и с патриоти от Западна България (Червенков, Грек 1975: 41 и сл.³); ръководи дейността на известната силистренска въоръжена група, начело с Петър Николаев. Г. Мамарчев е и главен военен организатор на въстанието - посещава неведнъж Търново и околните манастири - Плаковския (център на съзаклятието), Преображенския, Петропавловския край Лясковец, Капиновския, среща се с Велчо Атанасов и с другите местни дейци, насърчава и контролира подготовката на бунта (Жечев 1985: 27-52).

В историческата литература съществуват различни мнения за това чия е инициативата за въстанието и на кого принадлежи водещата роля в неговата подготовка. През последните години се наложи тезата на Н. Жечев, че "идеята за освободително въстание и инициативата за неговата конкретна подготовка е общо дело на бележитите български възрожденски дейци: Велчо Атанасов Джамджията от Търново и капитан Георги Мамарчев Буюклиу от Котел... Личностите на двамата се допълват взаимно. Докато във В. Атанасов освободителното движение намира авторитетния, с голям жизнен опит и широк далновиден поглед обществен деец и ръководител, то предстоящата въоръжена борба на съзаклятниците имала в лицето на каления в боевете срещу османските поробители "волентирски капитан" Г. Мамарчев своя опитен, дръзновен и смел военачалник и предводител" (Жечев 1985: 40). К. Възвъзова-Каратеодорова също се придържа към мнението, че и двамата - В. Атанасов и Г. Мамарчев - "полагат основите и съставят плана за организирането и провеждането на въстанието през пролетта на 1835 г." Но тя отдава "известен приоритет на Г. Мамарчев, най-вече заради доказаната му активна дейност по въоръжената подготовка на съзаклятието още в началото на 30-те години (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 86). В по-старата литература за въстанието от 1835 г., макар и не винаги с достатъчно аргументи, водещата роля на опитния капитан в първото самостоятелно българско въоръжено начинание не се подлага на съмнение (Станев 1935: 31; Романски, 1935: 61). Ето как недвусмислено Б. Пенев изразява мнението си по този въпрос: "Съгласно Одринския мир руските войски са окупирали Влашко, Молдова и Силистра, гдето е бил назначен за управител капитан Мамарчев. След като руските войски напущат този град, Мамарчев решава да вдигне в България ново въстание и избира за свой помощник търновския търговец Велчо, поради което въстанието е известно под името Велчова завера" (Пенев 1933: 71). Само в отделни публикации, основани на "устни сведения" и мемоарни източници (а такива са запазени предимно от Търновско и за търновските дейци) ролята на Г. Мамарчев е принизена до "военен ръководител на Търновския бунт", а тази на Велчо Атанасов е представена като "организатор на цялото движение" (Крусев, Цонев 1935: 33-35).

Въпреки липсата на достатъчно автентични документи и независимо от противоречивите сведения в мемоарната литература, според мен значително по-аргументирана е тезата, че инициативата за ново въстание след неуспешния опит от есента на 1829 г. и ръководството на продължителната подготовка на заверата през първата половина на 30-те години принадлежи на капитан Георги Мамарчев. 1. От всички известни съзаклятници той има най-дълъг опит във въоръжената борба срещу Османската империя. 2. Именно той е безспорният инициатор и организатор на опита за въстание след Одринския мир 1829 г. 3. Под легалното прикритие, което има (търговец на спиртни напитки), той много по-лесно и по-отрано започва подготовката на съзаклятието отначало в Силистра и региона, а след това и в други български краища. Дейността на Г. Мамарчев по подготовката на ново въстание започва още през 1831-1832 г. (Възвъзова-Каратеодорова 1986: 81), докато тази на търновските съзаклятници е документирана от по-късно (Станев 1935: 24). 4. Оставайки руски офицер, капитан Мамарчев е имал и формални основания да се надява на дипломатическа или военна подкрепа от империята, макар заверата да разчита на собствените сили на българския народ. 5. Конкретният план за избухване и разрастване на бунта в старата столица е заимстван от неуспелия въстанически опит на Г. Мамарчев през 1829 г. и безспорно е негово дело. Въведените през последните години в научно обръщение руски дипломатически документи категорично свидетелстват, че властите в Южна Русия предварително са знаели за "намеренията на Мамарчев да вдигне на въстание християнското население в България", заради което той е тръгнал от Силистра към Търново, както и за това, че именно капитанът "е бил причина за подстрекаване на българската общественост на град Търново към бунтовно действие против турците" (Червенков, Грек 1975: 42-45). Разбира се, аргументирайки извода, че инициативата и ръководната роля в Българската завера от 30-те години на ХIХ в. принадлежи на Георги Мамарчев Буюклиу, ни най-малко не подценявам или омаловажавам приноса на останалите участници в съзаклятието. Стремежът ми е съвременната представа за този първи опит за организирана и самостоятелна въоръжена борба да се доближи максимално до истината.

Както е известно, предателство осуетява замисъла на бунтовниците. С достойнство и мъжество, които неведнъж е показвал, капитан Г. Мамарчев посреща изпитанията след разкриването на съзаклятието. За известно време бъдещата му съдба се превръща в предмет на оживени дипломатически контакти между руските и османските власти. Руската дипломация е изправена пред трудноразрешима задача - да запази живота на един свой офицер и всеотдаен спомоществовател на военните й начинания срещу Османската империя, без което трудно би съхранила доверието на българите в нейната освободителна мисия на Балканите, и същевременно - да не усложни наскоро подобрените с Ункярискелесийския договор от 1833 г. руско-турски отношения. Макар официално да отрича, че Г. Мамарчев е руски поданик, официален Петербург полага големи усилия в преговорите с Османската империя да не допусне смъртно наказание за организатора на съзаклятието (Червенков, Грек 1975: 45-47). В крайна сметка останалите единадесет години от живота на прочутия "волентирски капитан" минават далеч от Родината - в малоазийския град Коня и на остров Самос, където е заточен. Но той поддържа контакти с близки родственици и им завещава идеите си за самостоятелно българско въстание, за организирана въоръжена борба, както и всеотдайността и жертвоготовността си, проявени в борбата за политическо освобождение.

Много от тези завети са възприети от неговия племенник и наследник в революционните борби Георги Стойков Раковски - факт, който доказва приемствеността в развитието на българското националноосвободително движение през първата половина на ХIХ век. Така например още в първия "План за освобождение на България", съставен от Г. Раковски през 1858 г., намира отражение една от идеите на легендарния му вуйчо: "Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито ся от някого си поменува. Всякий го презира и уничтожава като недостойнаго да носи име человека, създаннаго по образу и по подобия Божия... Человек, кой не чувствува що е свобода, той е равен или паче рече по-долен и от безсловесния животни, кои привикват и остават на рабская служба и прекарват си живот безчувствено с мъки и трудове, що им ся със сила налагат... Народ, кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с оръжие да я добие, с жертва голяма и скъпоценна!" (Раковски 1984: 461-462⁴).

БЕЛЕЖКИ:

1. Името на Георги Мамарчев не е намерило място дори в обемистата енциклопедия "Българската възрожденска интелигенция" (С., 1988), макар в нея да са включени "учители, свещеници, монаси... търговци и военни". В незадоволителна степен е представена дейността му и в повечето общи курсове по История на България. [обратно]

2. Цит. по: Жечев 1985: 37-38. [обратно]

3. На основата на руски дипломатически документи и др. сведения авторите допускат, че е възможно преди идването си в Търново Г. Мамарчев да е участвал в току-що отшумялото в началото на 1835 г. въстание в Западна България. [обратно]

4. Срв. тук бел. 2. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Поборник 1935: Поборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.

Извори 1935: Извори и документи по Велчовата завера. Издава Великотърновската община. В. Търново, 1935.

История 1985: История на България. БАН. Т. 5. С., 1985.

Възвъзова-Каратеодорова 1986: Възвъзова-Каратеодорова, К. Капитан Георги Мамарчев 1786-1846. С., 1986.

Жечев 1985: Жечев, Н. Велчовата завера 1835. Исторически очерк. С., 1985.

Златарски 1935: Златарски, В. Търновските въстания и опити за въстания преди Велчовата завера. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.

Крусев, Цонев 1935: Крусев, П. Д., Цонев, Зв. 100 годишнината на Велчовата завера 1835-1935 г. (Исторически очерк). В. Търново, 1935.

Макариополски 1899: Макариополски, Н. Силистренски алманах за 1899 година. Силистра, 1899.

Пенев 1933: Пенев, Б. История на Новата българска литература. Т. III. С., 1933.

Раковски 1984: Раковски, Г. С. Съчинения. Т. 3. С., 1984.

Романски 1935: Романски, Ст. Въстанически начинания на капитан Георги Мамарчов Буюклиу. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.

Станев 1935: Станев, Н. Велчова завера. // Сборник по случай на стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935.

Червенков, Грек 1975: Червенков, Н., Грек, Ив. Към историята на въоръженото въстание в България през първата половина на 30-те години на ХIХ в. // Векове, 1975, № 1.

© Петко Ст. Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.04.2004, № 4 (53)