Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

Петко Ст. Петков

web

В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като "национални". Това са: 3 март - Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май - Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември - Ден на Съединението на България; 22 септември - Ден на независимостта на България; 1 ноември - Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май - Ден на труда, 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от "национални празници"; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са "национални", т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за "официални" национални празници: 27 февруари - учредяването на Българската екзархия през 1870 г. - първата законнопризната общобългарска институция, 16 април - приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април - изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април - избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на "българския национален идеал" (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като "национални празници".

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март - денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември - денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември - денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три "национални празника" е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три "политически дати" в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември - също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на "официалните празници" исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май - дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с "Трети март" става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. - т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С "Шести септември" пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил - 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно "третиране" на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи "велики сили" (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. "национални празници".

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор "приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г." и той именно "донесъл освобождението на българите", ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че "България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира" (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече - Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения - Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че "руски войски ще заемат страната" и ще подпомагат императорския специален комисар; "тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години" (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като "временно руско управление". Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и "всенародно" почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор - Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, - 24 май и 1 ноември - то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век1, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: "За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот - интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!" Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: "1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията". Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник - 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий - 11 и 24 май - с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) - и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Първото неофициално честване на празника е осъществено в Пловдив през 1909 г. През 1922 г. по предложение на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски Първи ноември е обявен за Ден на българските народни будители. През 1945 г. празникът е отменен. Честването му се възстановява едва от началото на 90-те години на миналия век по инициатива на Общонародното сдружение "Мати Болгария". [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Петков 2003: Петков, П. Ст.Съдбата на българския възрожденски идеал. // Двадесетият век. Опит за равносметка. Сборник с доклади от българо-германска конференция, проведена на 3-4 март 2000 г. София, 2003.

Петков 2001: Петков, П. Ст.За горната хронологическа граница и за понятието "Българско възраждане". // История, 2001, № 2-3.

История 1987: История на България. Т. 6. София: БАН, 1987.

Петков 2002: Петков, П. Ст.Документи за новата история на България. ХІХ - началото на ХХ век. Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2002.

Петков 2005: Петков, П. Ст.Историята като полифония. Изследвания по нова история на България (От Българската завера 1835 до Крайовския договор 1940 г.). Велико Търново: Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 2005.

 

 

© Петко Ст. Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2005, № 11 (72)