Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АЛЕКСАНДЪР ЕКЗАРХ - КНЯЗ НА БЪЛГАРИЯ?

Петко Ст. Петков

web

Българската историческа наука е в дълг към много от водещите личности, осветили и осъществили трудния преход от затвореното, традиционно общество към ценностите на Новото време и модерния свят. Един от тях безспорно е Александър Екзарх - виден деец на движението за национална еманципация чрез автономна църква, публицист, книжовник, дипломат.

Пълноценният анализ на разнообразната обществено-политическа дейност на Ал. Екзарх е предстояща задача, в чието осъществяване вероятно ще се включат не един и двама изследователи. Тук ще се спра на един наглед незначителен епизод от политическата кариера на този забележителен българин, който обикновено се пропуска или съвсем информативно се споменава дори в по-нови публикации за периода на възстановяването на българската държава (История 1991).

В продължение на цяло десетилетие след 1866 г. Ал. Екзарх живее и работи във Франция. Но той не остава безучастен към стремежите на българите за политическа самостоятелност. По време на престоя на българската делегация (Марко Балабанов и Драган Цанков) в Париж през лятото на 1876 г. той се среща и разговаря с пратениците на българския народ, независимо от неудобствата, които му създава службата му като аташе в турското посолство. Както отбелязва М. Балабанов за неколкократните си срещи с Ал. Екзарх по това време, "той се отзова с най-искрено и най-горещо българско родолюбие". Като пожелава успех на мисията, той споделя с М. Балабанов своето разбиране за възможното разрешаване на българския въпрос: "Турците никога не са искали и не искат нито днес, па и да се склонят даже да приемат под натиск някои реформи, те не могат, те не са в състояние да ги приложат по отношение към християнските народонаселения в империята. Всичко им пречи за това: религия, нрави, възпитание, невежество, неизцерими предразсъдки, страх за отнимане властта от ръцете им, природна надменност, презрение към всичко, що не е турско, що не е мусулманско" (Балабанов 1904: 109-110). Възгледите на Ал. Екзарх не се различават съществено от настроенията и разбиранията на преобладаващата част от българската общественост, изразени по подобен начин в тогавашния печат (Стара планина 1876а; Български глас 1876). Следователно, макар и далеч от Родината, той живее с проблемите на българския народ и разсъждава по сходен начин с интелигенцията му.

Затова дни след откриването на Учредителното събрание в Търново Ал. Екзарх се обръща с писмо до приятеля си М. Балабанов, в което споделя убеждението си за необходимостта именно българин да бъде избран за княз. Писмото, съхранено във фонда на Ал. Екзарх в НБКМ-БИА, досега не е използвано, а то разкрива голяма част от мотивите и основанията, заради които по същото време видният общественик издига кандидатурата си за български княз. Като споделя с М. Балабанов нетърпението, с което се очаква предстоящия избор на княз, авторът на писмото отбелязва: "Мене ще ми е много скърбно да ся определи един чужденец, който и да е, който ще намери причини да ни хука (хока), който ще е чужденец между нас, не ще да знай нито язикът, нито истинните ни нужди, който между друго ще е разкошен, ще обича пищността, ще иждивява (харчи) народните пари без ограничение. Ако да бях тамо аз, до небес щях да викам: наш да си е, наш българин да е" (НБКМ-БИА)1. И за да добави още аргументи към тезата си, че е по-добре да се избере българин за княз, Ал. Екзарх продължава: "Колко по-големи качества ще (да) има един чужденец от един наш българин? Че нямаме ли человеци, които пристойно можат изпълни тая длъжност; защо да не обърнем очите си към себе си. Това ще ни стори чест пред всичките народи" (НБКМ-БИА).

Авторът на писмото и достоен кандидат за престола Ал. Екзарх може би не знае, че кореспондентът му М. Балабанов е един от убедените противници на идеята да се избере българин за княз. Още през лятото на 1876 г. при престоя си в Париж двамата български делегати Др. Цанков и М. Балабанов отговарят на в. "Франс" по следния начин на въпроса има ли българският народ достойни представители за княжеската длъжност: "всичките българи са съгласни да не бъде той (князът) нито българин, нито грък, нито арменец, нито левантинец. Каквото и да би било името, което ще се даде от Европа (к.м., П.П.) на тоя началник на автономната българска държава, ний искаме само да бъде той странен (т.е. чужденец - б.м., П.П.)" (Стара планина 1876б; Петков 2003: 85-86).

Аргументите, с които Ал. Екзарх обосновава желанието си да бъде избран за княз на България в официалното си обръщение по този повод, са свързани преди всичко с неговите заслуги за повдигането на българския въпрос пред Великите сили, както и с активната му дейност в хода на църковнонационалните борби... (Планински 1884: 46).

Ал. Екзарх се обръща с молба за съдействие и към известния общественик и публицист Петко Р. Славейков, с когото преди години са работили съвместно. За огромно съжаление на българския кандидат за престола Славейков не само че не споделя неговото желание, но и публично заклеймява амбициите му да стане княз на България. В своя вестник "Остен" дългогодишният издател и редактор П. Р. Славейков, познаващ егалитарната нагласа на мнозинството от българския народ, се упражнява в красноречие и сарказъм, обръщайки се към Ал. Екзарх с "отворено писмо". Като отказва да подкрепи кандидатурата му и я определя като "глупост", Славейков изтъква и причините за отказа си: "защото и като челяк, а еще и като депутат сега искам по начала да ся водя. А най-първото у мене начало, основано на народния ни характер, е или всички да бъдем князове и владеющи, или всинца роби и владееми. Да изберем княз от нас си, а не чужденец, това ще да е съвсем противно на нашия славеноболгарски характер и на историята, която ни разправя какво сме правили друг път в таквиз случаи... А най-последното е, простете ми, да Ви кажа искрено: защото, както и да е, но аз не намирам Ваше Благородие мунасип (подходящ) за княз" (Остен 1879)2.

Както е известно, само трима от няколкото кандидати за българския престол са официално предложени в заседанието на Първото Велико Народно събрание на 17.ІV.1879 г. от сладкодумния епископ Климент - принц Хенрих Ройс, Валдемар Датски и Александър Батенберг. Избран е този от тях, който получава официалната и неофициалната подкрепа на Русия - Александър Батенберг с името Александър І (Петков 2000: 60-63). Името на българина Александър Екзарх като кандидат за престола дори не се споменава в хода на събранието.

И макар науката история да обяснява и анализира само случили се факти, на базата на известното за Ал. Екзарх, както и за предвидимите перспективи на българското икономическо, културно и обществено-политическо развитие, ще си позволя съвсем накратко да прогнозирам как би изглеждало князуването на Александър І (Екзарх), ако той все пак беше избран за княз от Великото Народно събрание.

1. За разлика от чужденците, заемали българския престол от 1879 до 1918 г., той би познавал по-добре нравите в българското общество, народа, интелигенцията и би имал желанието, а и възможността да разбере техните истински интереси и стремежи. От това не следва непременно, че той би взел по-правилни решения от князете Александър І и Фердинанд І. Напротив, той би могъл да бъде още по-пристрастен и краен, доколкото е един от тези българи, които гениалният поет на онази епоха е характеризирал с основание като способни "силно да любят и мразят".

2. Княз Александър І Екзарх вероятно по-добре би се справил с изключително усложнените след 1878 г. отношения между Българската православна църква в автономното княжество и Екзархията в Османската империя. Запознат добре с историята на българския църковен въпрос и с невъзможността той да бъде решен канонично в интерес на национално-политическите стремежи на мнозинството българи, той едновременно би подпомагал собствено политическата (проформа църковна) дейност на екзарх Йосиф І за запазване българщината в Македония и Южна Тракия, но нямаше и да изостави Църквата в княжеството на произвола на радикалната светска интелигенция, поела управлението на страната след 1879 г. (Петков 1997: 190-210).

3. Що се отнася до външнополитическите му предпочитания и възела от противоречия, свързани с нерешения въпрос за националното обединение и непълната самостоятелност на княжеството, то отново е трудно да се очертае еднозначна перспектива. Безспорно Ал. Екзарх познава добре и отдавна както руската политика на Балканите, така и тази на другите велики сили и на самата Османска империя. Намирането на необходимия консенсус в българското общество по отношение на "орисниците" на Източния въпрос - европейските големи държави - щеше да е най-големият му принос - достойнство, за чието постигане той има определени дадености и професионален опит (например в ситуация, подобна на създадената непосредствено след Съединението от 6.ІХ.1885 г., Ал. Екзарх като княз, т.е. главнокомандващ армията и ръководител на българската външна политика, едва ли би пренебрегнал съветите, идващи от Русия, да пази българските граници повече от сръбска агресия, отколкото от турска инвазия) (Петков 1996: 23-33).

4. Княз Александър І Екзарх наистина щеше да е по-малко разточителен в разходите си, особено в сравнение с втория български монарх Фердинанд І. И най-вече - едва ли щеше да си позволи да решава еднолично изключително важни национални и държавни въпроси в хода на войните за национално обединение (1912-1918), воден от суетната амбиция да смени полумесеца с кръст върху цариградския храм "Св. София". Като един от равните в нищетата си българи той (може би) повече щеше да се вслушва в разумните си съветници, отколкото в амбициозните егоцентрични стремежи, които обладават всеки държавен глава, застанал начело на народ, вековно привикнал към авторитарно управление и минимална социална задоволеност, и разполагащ с конституция като Търновската, позволяваща установяването на безотговорна авторитарна власт (Петков 2003: 189-228).

Тези размишления лесно могат да се обявят за произволни и необосновани, доколкото, погледнато строго научно, не почиват само на доказани факти, а и на предположения. Стремежът ми е по-скоро да разчупя един десетилетен стереотип - ветото, наложено незнайно от кого, че историкът няма професионално право да мисли, да си въобразява какво би станало, ако не беше се случило това, което се е случило... С други думи, Александър Екзарх можеше да бъде български княз, а вероятно щеше да е и добър княз, ако българският народ и неговите избраници в Първото Велико народно събрание не бяха толкова силно привързани към вековните егалитарни традиции, непозволяващи дори на най-просветената част от тогавашния ни елит да допусне, че е възможно да се избере българин за княз, т.е. един от нас да се издигне толкова високо над всички останали.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Самият Ал. Екзарх е допуснал грешка при датирането на писмото. На първия лист най-горе той е написал "Париж, 13/25 февруарий 1878", но в текста се говори за Берлинския договор като за свършен факт, както и за "официалното собрание, което тържествено в Търново станало" (Учредителното събрание, открито на 10.ІІ.1879 г.). Следователно писмото е от 13/25.ІІ.1879 г. [обратно]

2. По същия повод и в същия смисъл доста по-рано Георги С. Раковски споделя: "Кога бях в Русия, попитаха ме: "Е ли познавате Княжескаго?" Аз же с насмеивание им отговорих, че между нас българи няма ни князове, ни княжоци, но всички сме равни. Еще прибавих, че наш народ не се дели на касти благородия и мужичество, но всички българи са благородни и почитат се помежду си с равна чест народности" (Дунавски лебед 1860). [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Балабанов 1904: Балабанов,М. Страница от политическото ни възраждане. София, 1904.

Български глас 1876: Български глас, бр. 19, 21.VІІІ.1876.

Дунавски лебед 1860: Дунавски лебед, бр. 2, 22.IХ.1860.

История 1991: История на България. Т. 7. София: БАН, 1991.

НБКМ-БИА б.г.: Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий". Български исторически архив, ф. 66, ІІ А 5646, л. 1-2.

Остен 1879: Остен, г. І, бр. 7, 20.ІV.1879.

Петков 1996: Петков, П. Ст. Отново за дипломатическата и военната защита на Съединението 1885 г. // Епохи, 1996, № 3.

Петков 1997: Петков, П. Ст. За развитието на отношенията между Българската православна църква и държавната власт (1878-1896). // Религия и църква в България. Социални и културни измерения в православието и неговата специфика в българските земи. Научна конференция - София, 27-29.ХI.1997. (Под ред. на проф. Г. Бакалов, проф. Р. Радкова и др). София, 1999.

Петков 2000: Петков, П. Ст. Климент Браницки и Търновски (В. Друмев) - архиерей и държавник. 1878-1901. В. Търново, 2000.

Петков 2003: Петков, П. Ст. Идеи за държавно устройство и управление в българското общество. 1856-1879 г. В. Търново, 2003.

Планински 1884: Планински, Н. Черти из живота на Александра Екзарха. Сливен, 1884.

Стара планина 1876а: Стара планина, бр. 1, 7.VІІІ.1876.

Стара планина 1876б: Стара планина, бр. 33, 4.ХІІ.1876.

 

 

© Петко Ст. Петков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2007, № 12 (97)