Чуждата жена и мъжът под кревата

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Огнян Антов

web | Чуждата жена...

Вечер. Петербург. Улица пред входа на сграда с безкрайно много етажи. Пада мъгла. Фенер пред входа, мрак наоколо. На отсрещния тротоар потропва млад човек с обикновено палто. Някаква сянка на минувач пробягва. Изниква отново. И отново. Сянката е на господин със скъпа енотова шуба. Господинът спира пред младежа и внезапно го заговаря.

Иван Андреич: Моля ви, уважаеми господине, позволете да ви попитам...

Младият човек трепва; поглежда го стреснато.

Извинете, че ви обезпокоих, но аз... аз наистина не зная... надявам се, че ще ме извините; виждате, че съм малко разстроен...

Господинът е със сгърчено, доста бледо лице, гласът му трепери, запъва се, смущава се. Човекът с палтото го разглежда странно.

Извинете ме, аз не съм на себе си; но вие наистина не ме познавате... Извинете, че ви обезпокоих; съжалявам.

Повдига учтиво шапка и се отдалечава. Потъва в мъглата.

Творогов: Но моля ви се, чакайте. * Какъв чудак!

Младият човек гледа известно време в посока на отишлия си, доста почудено. Сетне започва да се разхожда напред-назад, взирайки се втренчено във входа на сградата. И пак се стряска.

Иван Андреич: Извинете!... Извинете, че аз пак... но вие сигурно сте благороден човек! Не ми обръщайте внимание като на лице, взето в обществен смисъл; впрочем аз се обърквам; но вникнете човешки... пред вас, господине, стои човек, който е принуден най-покорно да ви помоли...

Творогов: Стига да мога... какво обичате?

Иван Андреич: Сигурно си помислихте я, че ще ви искам пари!

Творогов: Моля ви се...

Иван Андреич: Не, виждам, че ви дотягам! Извинете, аз самият не мога да се понасям; смятайте, че ме виждате в разстроено душевно състояние, почти луд, и да не си помислите, че...

Творогов: Но на въпроса, на въпроса!

Иван Андреич: Аха! Значи така! Вие, такъв млад човек, ме връщате на въпроса като клинчещ ученик! Аз съвсем съм си загубил ума!... Как ви изглеждам в моето унижение, кажете откровено?

Творогов: (мълчи).

Иван Андреич: Позволете да ви попитам направо: не видяхте ли една дама? Това е цялата ми молба!

Творогов: Дама?

Иван Андреич: Да, една дама.

Творогов: Видях... но, да ви кажа, минаха толкова много...

Иван Андреич: Да, да... Аз говоря объркано, друго исках да ви попитам, извинете ме; исках да кажа, не видяхте ли една госпожа с лисича шуба, с тъмен кадифен капишон с черна воалетка?

Творогов: Не, такава не съм виждал... не, струва ми се, не съм забелязвал такава.

Иван Андреич: А! В такъв случай извинете!

Господинът изчезва, оставя другия вцепенен, поразстроен и раздразнен.

* Творогов: Дяволите го взели!... Но защо не излиза тя! Стана почти осем!

Часовникът на кулата удря осем. Сянката отново изскача.

Ах! Дявол да ви вземе най-после!

Иван Андреич: Извинете моля!...

Творогов: Прощавайте, че така ви... Но така изневиделица ми се навряхте в краката, че наистина ме изплашихте.

Иван Андреич: Пак се обръщам към вас. Без съмнение трябва да ви изглеждам възбуден и особен.

Творогов: Моля ви, без излишни приказки, обяснете по-бързо; още не мога да разбера, какво обичате?...

Иван Андреич: Бързате ли? Добре. Ще ви разкажа всичко откровено, без излишни думи. Какво да се прави! Обстоятелствата понякога свързват хора със съвсем различни характери... Но виждам, че нямате търпение, млади човече... Та ето... впрочем не зная как да ви обясня: търся една дама (реших вече да ви кажа всичко). По-точно трябва да разбера къде е отишла тази дама. Коя е тя - мисля, че не е необходимо да знаете името й, млади човече.

Творогов: Добре, добре, по-нататък.

Иван Андреич: По-нататък! Но с какъв тон ми говорите! Извинете, може би ви оскърбих, като ви нарекох млади човече, но аз нямах никакво... с една дума, ако желаете да ми направите една много голяма услуга, ето за какво става дума - една дама, искам да кажа порядъчна жена от най-добро семейство, мои познати... помолиха ме... искам да ви кажа, че самият аз не съм семеен...

Творогов: И после.

Иван Андреич: Вникнете в положението ми, млади човече (ах, пак! Извинете: все ви наричам млади човече.) Всяка минута е скъпа... Представете си, тази дама... но не можете ли да ми кажете кой живее в тази сграда?

Творогов: Че... тук живеят много хора.

Иван Андреич: Да, тоест вие сте съвсем прав, чувствам, че малко се обърквам... но защо ми говорите с такъв тон? Виждате, чистосърдечно ви признавам, че се обърквам и ако сте надменен човек, достатъчно видяхте моето унижение... Та казах - една дама с благородно поведение, тоест с леко съдържание, - извинете, така се обърквам, като че ли говоря за някаква литература; и кой е измислил, че Пол де Кок бил с леко съдържание, когато цялото нещастие идва от Пол де Кок... ако питате мен!...

Господинът млъква безсмислено усмихнат, без видима причина хваща събеседника си с трепереща ръка за ревера на палтото. Младият човек отстъпва назад.

Творогов: Вие питате кой живее тук?

Иван Андреич: Да, нали казахте, че живеят много хора.

Творогов: Тук... зная, че тук живее и София Остафиевна.

Последното е казано шепнешком и със съчувствие.

Иван Андреич: Ето нà, виждате ли, виждате ли! Вие знаете ли нещо, млади човече?

Творогов: Уверявам ви, не, нищо не зная... Съдех по разстроения ви вид.

Иван Андреич: Научих от готвачката, че тя идва тук; но вие не отгатнахте, тоест не у София Остафиевна... тя не се познава с нея...

Творогов: Не? Тогава извинете...

Иван Андреич: Виждам, че всичко това не ви интересува, млади човече.

Творогов: Слушайте. Аз всъщност не зная причината за вашето състояние, но сигурно е изневяра, кажете ми направо.

Младият човек насърчително се усмихва.

Поне ще се разберем един друг.

Иван Андреич: Вие ме убихте! Но - признавам откровено - именно така е... но на всекиго се случва!... Дълбоко съм трогнат от вашето съчувствие. Съгласете се, между млади хора... Макар аз да не съм млад, нали разбирате, навикът, ергенският живот, между ергенашите, както се знае...

Творогов: Е, да, да! Но с какво мога да ви помогна?

Иван Андреич: Ами ето; съгласете се, че да се посещава София Остафиевна... Впрочем аз още не зная със сигурност у кого е отишла тази дама; зная само, че е в тази сграда; но като ви видях да се разхождате - а аз се разхождах по другия тротоар, - мисля си... разбирате ли, чакам тази дама... зная, че е тук - бих искал да я срещна и да й обясня колко неприлично и гнусно е... с една дума, вие ме разбирате...

Творогов: Хм! Та!

Иван Андреич: При това не го правя заради себе си; да не си помислите такова нещо - тя е чужда жена! Мъжът е там, на Възнесенския мост; той иска да я хване, но не се решава - още не вярва, като всеки мъж... аз съм негов приятел; съгласете се, аз съм човек, който се ползва с известно уважение, - не мога да бъда такъв, за какъвто ме вземате.

Творогов: Естествено; та какво по-нататък!...

Иван Андреич: И нà, все дебна; помолен съм (нещастният й мъж!); но зная, че тя е хитра млада дама (Пол де Кок е вечно под възглавницата й); уверен съм, че ще се измъкне някак незабелязано... На мене, признавам си, готвачката ми каза, че тя идва тук; щом научих, хукнах като луд да я уловя; отдавна я подозирам, затова исках да ви помоля, вие се разхождате тук... вие... вие - не зная...

Творогов: Но кажете най-после какво искате?

Иван Андреич: Да, хм... Нямам честта да ви познавам; не смея да любопитствам кой сте и какво... Във всеки случай позволете да се запознаем; много ми е приятно!...

Треперещият господин горещо разтърсва ръката на младия човек.

Трябваше да го направя още в началото, но забравих всякакво приличие!

Той все се озърта неспокойно, пристъпва от крак на крак, не може да си намери място.

Та вижте какво, исках да се обърна към вас по приятелски... извинете, че си позволявам... исках да ви помоля да се разхождате по другата страна и откъм пресечката, дето е задният вход, така да се каже пеобразно, тоест все едно, че описвате буквата П. Аз пък ще се разхождам пред главния вход; та да не я изтървем; все се боях, като съм сам, да не я изпусна; не искам да я изпусна. Щом я видите, вие я спрете и ме извикайте... Но аз съм луд! Едва сега виждам колко глупаво и неприлично е предложението ми!

Творогов: Не, нищо! Моля ви се!...

Иван Андреич: Не ме извинявайте; аз съм разстроен душевно, не съм на себе си, никога не съм бил в такова състояние! Като че ли съм изправен пред съд! Дори ще ви призная - ще бъда благороден и откровен с вас, млади човече: дори ви сметнах за нейния любовник!

Творогов: Тоест чисто и просто искате да знаете какво правя тук?

Иван Андреич: Благородни човече, уважаеми господине, далеч съм от мисълта, че вие сте той: не искам да ви опетня с тази мисъл, но... но давате ли ми честна дума, че не сте любовникът?...

Творогов: Е, добре, щом искате, честна дума, че съм любовник, но не на вашата жена; иначе нямаше да бъда на улицата, а щях да съм сега с нея!

Иван Андреич: На моята жена? Кой ви говори за моята жена, млади човече? Аз съм ерген, тоест аз самият съм любовник...

Творогов: Вие казахте, че тя има мъж... на Възнесенския мост...

Иван Андреич: Разбира се, разбира се, започнах да се обърквам; но има други връзки! И съгласете се, млади човече, известна лекомисленост на характерите, тоест...

Творогов: Аха! Е, добре, добре!...

Иван Андреич: Та исках да кажа, аз съвсем не съм мъжът й...

Творогов: Вярвам напълно. Но да ви кажа откровено, като разсейвам сега вашите съмнения, искам сам себе си да успокоя и поради това всъщност съм откровен с вас; вие ме разстроихте и ми пречите. Обещавам, че ще ви извикам. Но най-почтително ви моля да освободите това място и да се отдалечите. И аз чакам среща.

Иван Андреич: Моля ви се, моля ви се, аз се оттеглям, уважавам страстното нетърпение на сърцето ви. Разбирам тези работи, млади човече. О, как ви разбирам в този момент!

Творогов: Добре, добре...

Иван Андреич: Довиждане!... Впрочем извинете, млади човече, пак ще ви попитам... Не зная как да го кажа... Дайте ми още веднъж честна и благородна дума, че не сте любовникът!

Творогов: О, боже господи!

Иван Андреич: Още един въпрос, последен: знаете ли името на мъжа на вашата... тоест на предмета на вашите чувства?

Творогов: Естествено, зная го; не е вашето име и да сложим край!

Иван Андреич: Че откъде знаете моето име?

Творогов: Но слушайте, вървете си; губите време: тя хиляда пъти ще се измъкне... Какво ви трябва още? Казахте, вашата е с лисича шуба и капишон, а моята е с карирана пелерина и със светлосиня кадифена шапчица... Какво още искате, кажете? Какво още?

Иван Андреич: Със светлосиня кадифена шапчица! Тя има и карирана пелерина и светлосиня шапчица!

Мъжът, отдалечил се на няколко крачки, се приближава отново.

Творогов: Ах, дявол да го вземе! Ами че нали това може да се случи... Но впрочем какво говоря! Моята не ходи там!

Иван Андреич: А къде е тя - вашата?

Творогов: Иска ви се да знаете; а защо ви е?

Иван Андреич: Признавам, аз пак за същото...

Творогов: Ох, боже мой! Та вие нямате капчица срам! Хайде добре, моята има тук познати, на третия етаж, към улицата. И какво още искате, да ви кажа името на хората ли?

Иван Андреич: Господи! И аз имам познати на третия етаж, и техните прозорци са към улицата. Генерал...

Творогов: Генерал?!

Иван Андреич: Генерал. Дори ще ви кажа кой генерал: ето, генерал Половцин.

Творогов: Я виж ти! Не, не са те! * Ах, дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Иван Андреич: Не са ли те?

Творогов: Не са.

Двамата мълчат и се гледат в недоумение. Младият човек крясва.

Сега пък какво ме гледате така?

Иван Андреич: Аз, аз, да си призная...

Творогов: Чакайте, моля ви се, моля ви се, я да поговорим сега по-разумно. Имаме общ интерес. Обяснете ми... Какви ваши хора имате там?

Иван Андреич: Искате да кажете познати?

Творогов: Да, познати...

Иван Андреич: Ето виждате ли, виждате ли! По очите ви виждам, че съм отгатнал!

Творогов: По дяволите! Не, нали ви казвам, не, дявол го взел! Сляп ли сте? Нали стоя пред вас, нали не съм с нея; хайде, кажете! Впрочем все ми е едно; ако щете, говорете, ако щете - недейте!

Младият човек се завърта ядно два пъти на тока си и маха с ръка.

Иван Андреич: Ама не, моля ви се, като благороден човек всичко ще ви разкажа: отначало жена ми идваше тук сама; тя им е роднина; нищо не подозирах; вчера срещам негово превъзходителство: казва ми, че от три седмици са се преместили оттук в друго жилище, а же... тоест не жена ми, а чуждата жена (на Възнесенския мост), въпросната дама, казваше, че само преди два дни била у тях, тоест в тази квартира... А готвачката пък ми казва, че квартирата на негово превъзходителство била наета от някакъв млад човек Бобоницин...

Творогов: Ах, дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Иван Андреич: Уважаеми господине, обхваща ме страх, ужас!

Творогов: О, по дяволите! Мене какво ме засяга, че ви обхващал страх и ужас? Аха! Ето-ето, мярна се, ето...

Иван Андреич: Къде? Къде? Вие само извикайте: Иван Андреич - и аз ще изтичам...

Творогов: Добре, добре. Ах, дявол да го вземе, дявол да го вземе! Иван Андреич!!!

Иван Андреич се връща силно запъхтян.

Иван Андреич: Тук съм! А, какво? Какво има? Къде?

Творогов: Не, аз само така... исках да попитам как се казва тази дама?

Иван Андреич: Глаф...

Творогов: Глафира?

Иван Андреич: Не, не съвсем Глафира... извинявайте, не мога да й кажа името.

Той е бледен като платно.

Творогов: Да, разбира се, не е Глафира, а аз зная, че не е Глафира, и онази другата не е Глафира; впрочем с кого е тя?

Иван Андреич: Къде?

Творогов: Там! Ах, дявол да го вземе, дявол да го вземе!

Иван Андреич: Аха, виждате ли! И откъде знаехте, че се казва Галфира?

Творогов: Слушайте, по дяволите, най-после! Ама че човек! Нали самият вие казахте, че вашата не се нарича Глафира!...

Иван Андреич: Уважаеми господине, какъв е тоя тон?

Творогов: По дяволите, не ми е до тона сега! Кажете, жена ли ви е тя?

Иван Андреич: Не, тоест аз не съм женен... Но аз не бих пращал един почтен човек, който се намира в нещастие - човек, не ще кажа достоен за уважение във всяко едно отношение, но поне възпитан - на всяка дума по дяволите. Все това повтаряте: по дяволите, по дяволите!

Творогов: Ами да, по дяволите! Така ви се пада, разбирате ли?

Иван Андреич: Вие сте заслепен от гняв и аз мълча. Боже мой, кой ли е?

Творогов: Къде?

Чуват се стъпки и кикотене. Сенки на две наконтени миловидни момичета излизат от входа. Двамата се спускат към тях.

Едното момиче: Я ги вижте тези! Какво искате?

Другото момиче: Я си вървете по пътя!

Иван Андреич: Не са те!

Едното момиче: Какво, сбъркахте адреса! Файтонджия!

Тропот на коне и звън на файтон в мъглата.

Глас: Къде ще заповядате, мамзел?

Едното момиче: Към „Света Богородица"; качвай се, Анушка, ще те откарам.

Другото момиче: Така, а аз от другата страна; тръгвай! И карай по-бързо...

Файтонът потегля и отшумява.

Иван Андреич: Откъде ли излязоха?

Творогов: Боже мой, боже! Дали да не се качим горе?

Иван Андреич: Къде?

Творогов: Ами у Бобоницин.

Иван Андреич: А не, не бива.

Творогов: Защо?

Иван Андреич: То аз бих се качил; но тогава тя ще измисли нещо... ще обърне работата: познавам си я! Ще каже, че нарочно е дошла, за да ме залови с някого, и ще стовари цялата вина върху мен!

Творогов: И знаете ли, че тя може би наистина е там! А вие - не зная, но защо пък не - все едно, че отивате при генерала...

Иван Андреич: Че той нали се е преместил!

Творогов: Няма значение, нали разбирате? Нали тя е отишла уж у тях; тогава и вие - разбрахте ли? Направете се, че уж не знаете за преместването на генерала, идвате уж у него да вземете жена си и така нататък.

Иван Андреич: Ами после?

Творогов: Е, после пипвате когото трябва у Бобоницин; тю, да му се не види, какъв глам...

Иван Андреич: А-а, а вас какво ви интересува, че ще я пипна? Виждате ли, виждате ли...

Творогов: Какво, какво, драги? Какво? Пак ли започнахте с вашите? О, боже господи! Излагате се, смешни човече, гламав човек сте вие!

Иван Андреич: Но все пак защо толкова се интересувате? Искате да разберете...

Творогов: Какво да разбера? Какво? Ох, по дяволите, не ми е сега до вас! И сам ще отида; вървете си, махайте се от очите ми; дебнете, тичайте там, хайде!

Иван Андреич: Уважаеми господине, вие почти се забравяте!

Творогов: И какво от това? Какво като се забравям?

Творогов се зъби, стиска юмруци, пристъпва към Иван Андреич.

Кажете де? Пред кого се забравям?

Иван Андреич: Но, уважаеми господине, моля ви се...

Творогов: Хайде кажете де, пред кого се забравям; как ви е името?

Иван Андреич: Не зная какво значи това, млади човече; за какво ви е името ми?... Не мога да го кажа... по-добре да дойда с вас. Да вървим, няма да ви оставя, на всичко съм готов... Но вярвайте, аз заслужавам по-вежливи изрази! Човек не бива никъде да се забравя и ако вие сте разстроен от нещо - досещам се от какво, - поне не бива да прехвърляте мярката... Още сте много, много млад човек!...

Творогов: Какво ме интересува, че вие сте стар? Чудо невидено! Махайте се; какво ми се пречкате тук...

Иван Андреич: Защо пък да съм стар? Отде накъде да съм стар? Е да, по чин, но аз не ви се пречкам...

Творогов: Личи. Махайте се най-после...

Иван Андреич: Не, ще дойда с вас; не можете да ми забраните; и мен ме засяга тази работа; ще вървя с вас...

Творогов: Тогава по-тихо де, по-тихо, млък!

Двамата влизат във входа. Става тъмно като в рог. Чуват се само гласовете им и тропането от изкачването по стъпала.

Чакайте! Имате ли кибрит?

Иван Андреич: Кибрит? Какъв кибрит?

Творогов: Пушите ли?

Иван Андреич: А, да! Имам, имам, ей тук е, тук; ей сега, почакайте...

Припламва кибритена клечка и веднага изгасва. Сетне друга.

Творогов: Тю, какъв гламав... по дяволите! Струва ми се, че е тази врата...

Иван Андреич: Тази-тази-тази-тази...

Творогов: Тази-тази-тази... какво сте се развикали? По-тихо!...

Иван Андреич: Уважаеми господине, на мен кръв ми капе от сърцето... вие сте груб човек, трябва да ви кажа!...

Пламва кибрит.

Творогов: Аха, точно така, ето медната табелка! Ето Бобоницин; виждате ли: Бобоницин?...

Иван Андреич: Виждам, виждам!

Творогов: Ти-хо! Какво, изгасна ли?

Иван Андреич: Изгасна.

Творогов: Дали да почукаме?

Иван Андреич: Да, трябва!

Творогов: Почукайте!

Иван Андреич: Не, защо пък аз? Вие пръв, вие почукайте...

Творогов: Страхливец!

Иван Андреич: Вие сте страхливец!

Творогов: Я се ма-хай-те!

Иван Андреич: Аз почти съжалявам, че ви поверих тайната си; вие...

Творогов: Аз? Какво аз, кажете де?

Иван Андреич: Вие се възползвахте от моята разстроеност! Видяхте, че съм с разстроен дух...

Творогов: Плюя на вашата разстроеност! Просто ми е смешно - и толкова!

Иван Андреич: Тогава защо сте тук?

Творогов: А вие?

Иван Андреич: Прекрасен морал!

Творогов: Хайде пък сега - морал? Вие и морал?

Иван Андреич: Заявявам - неморално!

Творогов: Какво?!!

Иван Андреич: Че според вас всеки оскърбен съпруг е хапльо!

Творогов: Че вие съпруг ли сте? Нали съпругът е на Възнесенския мост? Вас какво ви боли? Какво сте се залепили?

Иван Андреич: А на мен ми се струва, че именно вие сте любовникът!...

Творогов: Слушайте, ако продължавате така, ще трябва да ви заявя, че именно вие сте хапльото! Тоест знаете ли кой?

Иван Андреич: Искате да кажете, че аз съм съпругът!

Творогов: Шшт! Тихо! Чувате ли...

Иван Андреич: Това е тя!

Творогов: Не!

Иван Андреич: Тю, че е тъмно!

Затихват. В квартирата на Бобоницин се чува шум. Творогов болезнено се вслушва.

Творогов: Ами че нали вие, дявол да го вземе, се обидихте!

Иван Андреич: Но вие ме изкарахте от търпение.

Творогов: Млък!

Иван Андреич: Съгласете се, че сте още много млад човек...

Творогов: Млък де!

Иван Андреич: Разбира се, аз съм съгласен с вашата мисъл, че съпругът в такова положение е хапльо.

Творогов: Ама ще млъкнете ли най-после? О!...

Иван Андреич: Но защо се нахвърляте с такова озлобление върху един нещастен съпруг?...

Творогов: Тя е!

Шумът отвътре рязко стихва.

Иван Андреич: Тя ли е?

Творогов: Тя! Тя! Тя! Но вас, вас какво ви боли? Нали това не е ваше нещастие?

Иван Андреич: Уважаеми господине, уважаеми господине!

Иван Андреич ломоти, почти хлипа.

Аз, разбира се, съм разстроен... вие достатъчно видяхте моето унижение; сега е нощем, разбира се, но утре... впрочем утре сигурно няма да се срещнем, макар че аз не се боя да се срещна с вас - впрочем не става дума за мен, а за моя приятел, който чака на Възнесенския мост: честна дума, за него! Тя е негова жена, тя е чужда жена! Нещастен човек! Уверявам ви. Аз го познавам добре; позволете ми, всичко ще ви разкажа. Приятел съм му, както виждате, иначе не бих се терзал толкова заради него - нали виждате; няколко пъти му казвах: защо ти е да се жениш, скъпи приятелю? Имаш си положение, пари, почитан човек си, за какво ти е да заменяш всичко това с прищевките на кокетството! Съгласете се! Не, ще се женя, казва: семейно щастие... Нà ти тебе семейно щастие! Докато беше ерген, той самият слагаше рога на съпрузите, а сега пие горчивата чаша... извинете ме, но обстоятелствата ме принудиха да ви дам това обяснение!... Той е нещастен човек и пие горчивата чаша - ето това е!...

Творогов: Дявол ги взел всичките! Малко ли глупци има по света! Но вие кой сте?

Иван Андреич: Е, след всичко това, съгласете се... аз бях благороден и откровен с вас... такъв тон!

Творогов: Не, моля ви, извинете... как ви е името?

Иван Андреич: Но за какво ви е името ми?

Творогов: А!!?

Иван Андреич: Не мога да ви кажа името си...

Творогов: Познавате ли Шабрин?

Иван Андреич: Шабрин!!!

Творогов: Да, Шабрин!!! А!!! Ясна ли ви е работата?

Творогов заговорва подигравателно, а Иван Андреич се обърква все повече и вцепенява.

Иван Андреич: Не, какъв Шабрин, не, никакъв Шабрин; той е почтен човек! Извинявам невежливостта ви с мъките на ревността.

Творогов: Мошеник е той, продажен човек, рушветчия, измамник, крадец на държавни средства! Скоро ще го дадат под съд!

Иван Андреич: Извинете, вие не го познавате; както виждам, никак не го познавате.

Творогов: Да, по лице не го познавам, но от други много близки нему източници го зная.

Иван Андреич: Уважаеми господине, от какви източници? Виждате, че съм разстроен...

Творогов: Един глупак! Ревнивец! Жена си не може да опази! Ето какъв е той, щом ви е приятно да ви го кажа!

Иван Андреич: Извинете, най-печално се заблуждавате, млади човече...

Творогов: А!

Иван Андреич: А!

В квартирата на Бобоницин се чува шум. Вратата се пооткрехква. Гласове.

О, това не е тя, не е тя! Познавам й гласа; сега разбрах всичко, не е тя!

Творогов: Тихо!

Иван Андреич: Уважаеми господине, аз изчезвам: не е тя, много се радвам.

Творогов: Хайде! Вървете си, вървете!

Иван Андреич: А вие защо стоите?

Творогов: А вие защо?

Вратата се отваря, на стълбището нахлува светлина. Творогов се притиска до стената в тъмното, а Иван Андреич не издържа и презглава се спуска надолу по стълбището. От квартирата излизат една жена и един безкрайно висок господин с дрезгав глас.

Високият господин: Нищо, ще поръчам да докарат шейната.

Глафира: Ах! Добре, добре, съгласна съм; хайде поръчвайте...

Високият господин: Тя е наблизо, ей сега.

Високият господин изтичва надолу, дамата остава сама; вратата - отворена. Творогов извиква зад жената, от което тя подскача.

Творогов: Глафира? Къде останаха твоите клетви?

Глафира: Оле, кой е? Вие ли сте, Творогов? Боже мой! Какво правите?

Творогов: С кого бяхте тук?

Хваща я за ръката.

Глафира: Но това е мъжът ми, вървете си, вървете си, той ей сега ще излезе оттам... от Половицини; вървете си, за бога, вървете си.

Творогов: Половицини са се преместили преди три седмици! Аз зная всичко!

Глафира: Оле!

Дамата се спуска надолу, Творогов - след нея. В тъмното се чува гонитбата. Пред изхода тя спира.

Кой ви каза?

Творогов: Вашият мъж, госпожо, Иван Андреич; той е тук, той е пред вас, госпожо...

Иван Андреич наистина се откроява на входа.

Иван Андреич: А, вие ли сте?

Глафира: А! C’est vous?

Глафира се спуска с искрена радост към съпруга си.

Боже! Да знаеш какво ми се случи! Бях у Половицини; можеш ли да си представиш... нали знаеш, те сега живеят при Измайловския мост; казах ти, нали помниш? Наех оттам шейна. Конете се подплашиха, хукнаха, обърнаха шейната и аз паднах на сто крачки оттук; кочияша го задържаха; бях припаднала от уплаха. За щастие monsieur Творогов...

Творогов: Какво?

Той прилича повече на вкаменелост, отколкото на себе си.

Глафира: Monsieur Творогов ме видя тук и искаше да ме придружи; но сега ти си тук и аз мога само да ви изразя най-горещата си благодарност, Иван Илич...

Дамата подава ръка на вцепенения Иван Илич Творогов и почти го ощипва.

Monsieur Творогов! Мой познат; имахме удоволствието да се видим на бала у Скорлупови: струва ми се, ти казах? Нима не помниш, Коко!

Иван Андреич: Ах, разбира се, разбира се! Да, да, помня! Много ми е приятно, много ми е приятно.

Иван Андреич горещо стиска ръката на Творогов. Отзад на входа изпъква висок силует и се чува дрезгав глас.

Високият господин: С кого говорите? Какво значи това? Аз чакам...

Пред групата застава господин, който вади лорнет и внимателно се взира в господина с енотовата шуба, Иван Андреич. Дамата зачуруликва.

Глафира: Ах, monsieur Бобоницин! Откъде така? Виж ти среща! Представете си, току-що ме обърнаха едни коне... но ето мъжа ми! Jean. Monsieur Бобоницин, на бала у Карпови...

Иван Андреич: О, много, много ми е приятно!... Но аз ей сега ще наема карета, мила.

Той се втурва навън.

Глафира: Наеми, Jean, наеми: аз съм толкова изплашена, треперя, дори ми прилошава...

Тя шепне на Творогов.

Днес на маскения бал...

Към Бобоницин. Междувременно са излезли на входа, очертания на шейна се виждат. Приближава от мъглата и Иван Андреич.

Довиждане, довиждане, господин Бобоницин! Предполагам, че ще се срещнем утре след Италианската опера на бала у Карпови...

Високият господин: Не, извинете, утре аз няма да бъда; утре вече, такова, щом сега не так...

Бобиницин избоботва нещо през зъби, траква с токове, тръгва към шейната и заминава; пристига карета, Глафира се качва. Иван Андреич стои неподвижен, обезсилен; Творогов се усмихва доста глупаво.

Иван Андреич: Аз не зная...

Творогов: Извинете, много ми е приятно, че се запознахме.

Творогов се покланя с любопитство и малко смутен.

Иван Андреич: Много, много ми бе приятно...

Творогов: Вие май сте си изгубили галоша...

Иван Андреич: Аз ли! Ах, да! Благодаря, благодаря; все се каня да си купя гумени...

Творогов: В гумените, доколкото зная, краката се изпотяват.

Глафира: Jean! Идваш ли?

Иван Андреич: Именно, изпотяват се. Ей сега, ей сега, миличка, водя тук един интересен разговор! Точно така, както благоволихте да забележите, краката се изпотяват... Впрочем извинете, аз...

Творогов: Моля ви се.

Иван Андреич: Много, много, много ми беше приятно, че се запознахме...

Тръгва към каретата, тя потегля; Творогов стои неподвижен и я изпраща със смаян поглед.

© Огнян Антов, сценичен превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.02.2006, № 2 (75)