Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕЛЕФОНЪТ

Милена Фучеджиева

web

Телефонът зазвъня пронизително за самия себе си. За самия себе си, защото Хана спеше и го беше изключила. Беше сутрин, и както всяка сутрин напоследък, това го накара да се почувства болезнено напрегнат. Вътрешностите му звъняха, без да има вероятност притежателката му да го вдигне. Още една пропусната възможност за комуникация, още едно разминаване по магистралата на непостоянните човешки взаимоотношения, помисли той с горчивина... Не притежаваше сърце, но всеки път когато звънът му беше изключен, си помисляше, че сигурно хората изпитват подобна болка при сърдечен удар. Рязко и болезнено пробождане в слушалката. Как въобще Хана можеше да си въобразява, че е отворена към комуникация със себеподобните си, когато периодично им отнемаше възможността да разговарят с нея, изключвайки го... Телефонът познаваше липсата й на издръжливост на самоналожена изолация и търпеливо чакаше да го включат, за да зациркулира кръвта му отново по кабела.

Кръвта му беше изградена от звуци. Странни писукания и пращене като сигнали на далечна галактика. Гласове на хора. Шумовете, които ги съпровождаха. Тропаха съдове, шептяха далечни гласове на кинозвезди, драсване на клечка кибрит, издишване на цигарен дим, Портисхед, нечия истерия в бекграунда, тиха класическа музика, рев на бебе, добри новини, лоши новини, липса на новини. Имаше шум на улица, клаксони, понякога на самолетен двигател, а понякога на хилти. Понякога разговарящите говореха, говореха, говореха, но той не можеше да бъде лесно излъган и чуваше как мълчаха, мълчаха, мълчаха зад безбройните думи, с които взаимно се заливаха. Тогава телефонът се потискаше и все се надяваше, че ще му падне батерията. По задължение той винаги беше третата неутрална страна в подобни ситуации, които се появяваха при раздели, разводи, разочарования, размисли и други думи, започващи с "раз-". За него дори не беше толкова страшна тишината през нощта, когато всички спяха и не говореха по телефона. Той определено предпочиташе никой да не говори, колкото и да беше мъчително, пред това във вените му като заразена кръв на безнадеждно болен да се движи мълчанието на човешките гласове.

Имаше различни видове мълчания, или по-скоро не случайно предизвикани тишини. Те поставяха под съмнение думите, мислите и патриотизма на разговарящите по телефона, които не подозираха, че кабелите са въжето, на което биха могли да бъдат обесени примерно, ако някой кажеше изречение от сорта: Много обичам масло ПРЕЗИДЕНТ. Тишината внезапно надигаше глава като кобра, насищаше се максимално с чуваемост и отмяташе в определени дигитални регистри, че трябва да се анализира контекста, в който е употребена думата ПРЕЗИДЕНТ. Обичащият масло ПРЕЗИДЕНТ би могъл да е враг на националната сигурност. Недоказан, неосъзнал се, неразкрит, незапомнен, нерегистриран, неясен и неудобен. Накратко казано - потенциален член на Оста на Злото. Терорист от класа, без самия той да го осъзнава. Енергията от машините за Изкуствено Създадена Тишина минаваше през телефона като гнусна течност за оцветяване на вътрешностите при колоноскопия, от която всички думи светваха в необичаен, макабрен цвят. Телефонът застиваше, потънал в депресиращи прозрения за неизбежността на пластмасовостта си, произлизащото от нея безсилие и всички непреодолими и трагични последици от това. Той беше вечният ням свидетел и това дълбоко го потискаше.

Нощите бяха като от книга на Чандлър. Без да пие гимлети, той стоеше мрачно на бюрото на Хана, и съзерцаваше синьо-черните отражения от щорите, които се раздвижваха само когато по улицата минеше кола. По стените на стаята се бяха разположили като мъртво пияни застарели красавици буквите К О К Т Е Й Л И. Да, беше сам, като изпаднал частен детектив с все още запазена интелигентност, въпреки безбройните, впечатляващи по безсмисленост случаи, които беше разгадал. Разговорите, преминаващи през кабелите му, понякога бяха досадни като безработни наемни убийци, като домакини, желаещи да плащат за компрометиращи снимки на мъжете си, като деца, често употребяващи мръсни думи от сорта на бритниспиърс, въпреки че родителите им даваха състояния децата им да бъдат в училища, в които да ги научат да вярват в Бог. Родителите мечтаеха малките да станат членове на някоя религиозна общност, която да им осигури бъдеще по правилата. А децата не мислеха за нищо друго освен как да изсмучат от компютрите си нещо ново и забранено, защото извън тях всичко забранено вече беше старо и достъпно.

През дългите раирани нощи телефонът имаше цялото време на света да мисли за предишния ден и всички изминали дни преди него. Шибано занимание, когато знаеш, че ако слезеш по отразените букви на стената, ще се озовеш на място, където е възможно платинено руса жена да потропва нервно по бара с перфектните си нокти, докато новоизлюпил се дотком милионер й казва през замъглените си Oliver People: Бейби, имам мноо як браузър, аре да те водя вкъщи.

Обичаше да си измисля цели филми, а това не беше трудно, защото натрупаните преживявания от дневните разговори бяха достатъчни за построяването на няколко Холивуда. Отнасяше се добронамерено-снизходително с Хана - в края на краищата и двамата бяха израснали пред телевизора. Само му беше жал, че тя спеше през нощта и така пропускаше ценно време, през което имаше възможност да мълчи и евентуално да осъзнае пластмасовостта на собствената си ситуация. Но всеки със съдбата си, въздъхваше телефонът и се отдаваше на самотата, без да й се съпротивлява. Той знаеше, че не можеш да се съпротивляваш на самотата. Или я имаш, или я нямаш. Или гласовете, които минават през теб ежедневно са елемент от кръвта ти, или постоянно се измъчваш, че не са съставка от кръвта ти. Затова и беше спокоен в мълчанието си.

По призвание беше свидетел на целия свят. Нямаше събитие, в което да не беше участвал от създаването си. Изобретателят му никога не беше помислял за огромната отговорност към човечеството, която неговото творение трябваше безмълвно да носи. Затова и мъдростта на телефона беше огромна. Всъщност на шега той се оприличаваше на Буда. Имаше период от дизайнерските му превъплъщения, в който той беше толкова тумбесто закръглен, колкото и Буда. Също като Буда знаеше, че всичко е сега. Всеки разговор, всяко оповестено раждане, смърт, предстояща война, разрушително земетресение, и всичко останало, телефонът просто приемаше като продължение на мълчанието, когато нищо не се случваше. След много шум обикновено следваше празнота и тих пукот. Не беше нито щастлив, нито нещастен. Просто беше. Хората не го разбираха, не го забелязваха, не мислеха за него, въпреки че той знаеше, че това беше изключително опасна самозаблуда. Ако го нямаше, всичко щеше да спре и бавно и постепенно те щяха да се върнат към един свят, непознат за телефона, в който тишината от липсата на комуникация преобладаваше. Беше романтик и мислеше, че може би само този стар свят, в който хората не можеха свободно да контактуват един с друг, щеше да ги предпази от това, което ги очакваше. Но какво всъщност ги очакваше? Телефонът не знаеше какво точно е ТО. Имаше някакво смътно предчувствие, лек malaise в хонконгските си вътрешности за нещо не особено добро....

Никога нямаше да спре да разсъждава върху абсурдността на жизнения си път. Нечии тънки пръсти от азиатски произход го бяха поели от поточната линия и настанили в кутия, която се беше озовала на кораб, пътуващ към Америка. Разтоварван и товарен от камион на камион, най-накрая се беше озовал в магазин. Там го бяха подредили с десетки негови събратя на десетките лавици в десетките мегашопинг центрове в единствената мега-държава, бързо бяха намалили цената му и беше купен от средно-статистическа истеричка от американски произход, доколкото такъв съществуваше. Тя, като всички останали в мега-държавата, желаеше да поддържа връзка с подобни на нея същества, намиращи се в различни щати и континенти. Това трябваше да бъде смислено и нормално... И в началото на неговия престой беше или поне така му изглеждаше.

Телефонът бе така щастлив, когато пристигна в дома на Хана! Нов, с екранче, светещо с успокоителна зелена светлина, той потръпваше от удоволствие, когато тя го взимаше в ръцете си с дълги, елегантни пръсти и нежен сребрист маникюр. Със затаен дъх той слушаше и слушаше безкрайните разговори, опияняваше се от гласа й, ментовият й дъх го замайваше, красивите й коси го обгръщаха. Той опознаваше господарката си с всеки изминал разговор и се възхищаваше на човешкия свят, който беше така разнообразен на случки и преживявания. Дните на телефона бяха като калейдоскоп, в който хората в живота на Хана се разместваха вълнуващо и непредвидимо. Постепенно обаче взе да му се струва, че всичко започва да се повтаря. Всеки разговор, интонация, думи при определени ситуации, дори и самите ситуации, се повтаряха все по-отчайващо досадно. Ако в калейдоскопа цветните комбинации наистина бяха безброй, то в живота на хората не беше така... И един ден телефонът осъзна, че всъщност нищо не се беше променило от момента, в който беше попаднал в дома на Хана. В началото тази мисъл му се видя жестока, но постепенно се примири с нея. В края на краищата годините си бяха казали своето... Започна да му става студено в ръцете й, а и тя като че ли започна все по-силно да го стиска и от това на няколко пъти му прилоша. Тогава той за първи път забеляза, че гласът й го дразни. Хващаше я в лъжа, но не в думите, които тя изговаряше, а по-скоро в интонациите. Смехът й беше станал някак къс и брутален, мелодията на изреченията й беше пълна с напрежение, думите й бяха съскащи със сарказъм. Сарказмът беше убийствен за телефона. Вече беше преживял достатъчно, за да знае, че това не беше проява на щастие. Стените в апартамента бяха загубили белотата си, телефонът усети, че завижда на паяка, който прекарваше времето си в плетене на мрежа. Поне правеше нещо смислено, създаваше нещо, дори и то да беше постоянно разрушавано от чистачката на Хана. Дори въздухът, като че ли беше остарял заедно с тези, които го дишаха.

Човешкият свят е по особен начин мигновен, си помисли телефонът. Появата и изчезванията на хората са внезапни, често без предизвестия. От дистанцията на пластмасовата ми, в крайна сметка, безмълвност, те изглеждат някак безсмислени. Бих искал да вярвам в Бог, въздъхна той и зачака събуждането на Хана. Не беше сигурен дали Бог съществува или не, но този въпрос все пак му даваше някаква надежда, че не всичко е така прозаично. Или по-скоро, че тази прозаичност е планирана от някого. Някой е решил, че всичко ще се развива по един определен начин, и в това няма нищо страшно, нито пък депресиращо. Смисълът на въпроса "Има ли Бог?" за телефона беше в задаването на самия въпрос. Съществуването на въпроса означаваше все пак надежда. То щеше да му позволи да понася по-лесно болката от принудително задържания в себе си звън, която с всяка изминала сутрин ставаше все по-мъчителна. При тази мисъл нещо в него изпращя първо леко, после по-настойчиво, и телефонът реши, че стигнеш ли до тази фаза на разсъждения, най-добре е да се отдадеш на медитация.

 

 

© Милена Фучеджиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2004, № 8 (57)