Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Първи раздел
2.1. МЛАДЕЖКАТА КУЛТУРА И СОЦИОЛОГИЯТА

Калина Захова

web | Парчетата, които слушаме

Академичният интерес към популярната музика води своето начало от силната тревога спрямо влиянието на масовата култура върху младежта. Това безпокойство се засилва още повече с безпрецедентния бум на рокендрола от средата на 50-те години на XX век нататък. По правило академията в този период се показва презрителна, а в най-добрия случай снизходителна, към определяната за "долнокачествена" музика и когато все пак успява да избяга от игнориращото си отношение, се отдава на претегляне на покваряващата ѝ стойност (On Record 1990: 1-2).

Фактът, че не литературознанието или музикологията, а именно социологията първа поставя основите на изследванията на популярната музика, е отчасти парадоксален, отчасти обясним, предвид конкретните културно-исторически обстоятелства, от една страна, и синтетичната природа на песента, от друга. В историята на изследванията на популярната музика ще минат десетилетия, докато песента започне да се анализира като синтетично изкуство. Но ето че още през 50-те години на ХХ век социологията се включва в задочния спор между музикологията и литературознанието за попечителство над популярната песен с твърде важното напомняне, че синтезът далеч надхвърля двата очевидни елемента: музиката и словото, и че всяко релевантно хуманитарно поле е добре дошло в осмислянето и подреждането на подобно многосъставно явление. И така, във време, в което академичният интерес към културата е доминиран от острите парадигми на Адорно и франкфуртци, от една страна, и Лийвис, от друга1, американските социолози ще добавят нов ракурс с важна роля за по-нататъшните посоки в изследванията: акцента върху младежката култура.

 

Критически фокус: Самотната тълпа и Дейвид Рийзман

The mass media are the wholesalers; the peer-groups,
the retailers of the communications industry (Riesman 1954: 106)

През 1950 г., в съавторство с Глейзър и Дени, Дейвид Рийзман издава най-важната си книга, чието заглавие ще се превърне в нарицателно за алиенацията на индивида в модерното общество: "Самотната тълпа. Изследване на променящия се американски характер" (Riesman 1954). Контекстът, в който книгата се появява, е дебатът за масовата култура, трансформиран междувременно в експлицитен дебат за американската култура с първостепeнна грижа реабилитирането на американския културен капитализъм и имиджа на САЩ в условията на Студената война (Frith 1981: 46). Приемайки неоспоримата комерсиална страна на масовата култура, социолозите се обръщат по-скоро към публиката и консумацията. По силата на франкфуртското наследство последните са считани дотогава за носители на изначална и безнадеждна пасивност. Именно в тази посока идва първият пробив през 50-те: американските социолози първи емпирично и теоретично разчленяват "масовата публика" на отделни групи и подреждат консумацията в различните ѝ контексти.

В "Самотната тълпа" Рийзман социоисторически разделя индивидите на три типа. За прединдустриалното общество с ясно структурирани традиции и властови отношения е характерен "насоченият към традицията" индивид ("tradition-directed"). В разрастващата се Западна Европа от Ренесанса до ранния ХХ век доминиращ става "вътрешно насоченият" индивид ("inner-directed"), формиран и затворен в семейната единица. Докато тежко индустриализираното общество и гъстото му население раждат нов тип: типът "насочен към другите" ("other-directed"), чиито ценности се нагаждат според тези на "поколенческите групи" ("peer-groups"), т.е. групите от подобни нему по възраст, класа, интереси и т.н.2

Поколенческата група е, можем да кажем, както важният принос на изследването на Рийзман, така и неговото уязвимо място. В културен план поколенческата група е разположена "по средата между индивида и съобщенията, които прииждат от масмедиите" (Riesman 1954: 106); в този смисъл тя не само опосредства културата, но и е далеч по-властна и влиятелна спрямо индивида от всеки друг посредник. Или, казано със сполучливата вече цитирана метафора на Рийзман: в комуникационната индустрия масмедиите са търговците на едро, а поколенческите групи търговците на дребно (р. 106).

Проблемът обаче е именно в тази "търговия на дребно", която вместо да е свободна и безмитна обмяна между връстници, има според Рийзман задължителния и абсолютен характер на репресивен механизъм. Споменах вече, че социалнопсихологическият срез на американското общество е пробивът на Рийзман спрямо елитизма на дотогавашните теории на масовата култура. В унисон с тях обаче той също проявява склонността да търси своеобразен демонизъм в съвременната си ситуация; само че го открива не в самите производители, отправители или посредници на популярна култура, нито дори в естеството на самите културни продукти, а в пагубния капан на поколенческата група. От съвсем малко детето от типа "насочен към другите" бива подложено на непрестанните тестове и изисквания от страна на поколенческата група ситуация, която Рийзман сравнява с "процес пред жури, без защита от страна на собствения морал или на възрастните", защото единственият морал е "този на групата" (Riesman 1954: 93). Така репресията на поколенческата група се проявява на всяко едно ниво: на нивото на вкусовете като задължително социализиращо нагаждане; на нивото на изпълнението като стандартизирано сравнение с модели образци3; на нивото на езика като ключ за инсайдърите и пречка за аутсайдърите; на нивото на рецепцията като неизбежно общностно преживяване. Без да излагам в детайли всички тези прекомерни обобщения от страна на Рийзман, нека само илюстрирам крайността му с цитат относно ситуацията, която според него най-радикално се е променила, ситуацията на слушане и четене. Самотният читател от "вътрешно насочената" епоха във времето на "насоченост към другите" е отстъпил място на една тотална заедност на рецепцията при децата. Нещо повече: "когато четенето и слушането не са колективни на практика, те са склонни да бъдат такива по чувство: човек почти винаги има съзнанието за мрачната вездесъщност на поколенческата група" (Riesman 1954: 122). Ето как преакцентирането на репресивния механизъм на поколенческата група става всъщност слабо място на иначе изключително релевантния социокултурен акцент на Рийзман.

 

Подобрена алтернатива: Толкът Парсънс и Уинстън Уайт

Необходимите корекции и важни допълнения към "Самотната тълпа" на Рийзман откриваме в синтезиран вид в критическия текст oт 1962 г. на Толкът Парсънс в съавторство с Уинстън Уайт "Връзката между характера и обществото" (Parsons, White 1970). Освен редица основателни критики към подхода на Рийзман, които тук няма да бъдат разгледани, важната линия на крѝтика е към неговите изводи за тиранията на поколенческата група, едноличната ѝ роля във формирането на индивидуалния характер и противопоставянето ѝ на всички останали роли по формулата "поколенческа група или друго" (Parsons, White 1970: 192). Като алтернатива на изолираното разглеждане Парсънс и Уайт настояват на обвързаността на феномена на поколенческата група с неговия контекст: със системите на образованието и заетостта, от една страна, и на семейството, от друга. Нещо повече, поколенческата група дори не е доминиращият фактор в социализацията; погледнато реално, през лупата на емпиричното изследване, тя е по-скоро допълнение към училището и семейството (р. 221). Със своите изисквания и очаквания училището е основният източник на натиск към индивида да овладее независимостта и постиженията; докато поколенческата група замества семейството като основен източник на емоционална подкрепа в тези дезорганизиращи развиващата се личност усилия (р. 219). Горните изводи са, разбира се, част от големия социологически проблемен кръг на т.нар. вторична социализация, познат у нас като че ли повече през Мийд, Бъргър и Лукман, отколкото през самия Парсънс4. Погледнато по-общо, деятелите и посредниците на социализацията са наистина много повече от един и Рийзман с право може да бъде критикуван в редукционизъм. Дори по отношение на самата поколенческа група Парсънс основателно отбелязва пропуските на Рийзман спрямо нейната нормативна структура. Поколенческата група не само е построена около норми и ценности, функциониращи в процес на взаимен контрол между членовете й, но и е много тясно свързана по структурата си с училищните норми и родителските очаквания (Parsons, White 1970: 221).

 

Негатив: Слушането на популярна музика и Дейвид Рийзман

My judgement is that the same or virtually the same popular culture materials
are used by audiences in radically different ways and for radically different purposes (Riesman 1950: 6)

За изследванията на популярната музика Рийзман е важен по няколко причини, които тук ще бъдат синтезирани като фотографски негатив на гореизложените критики:

1. В противовес на масовата културна теория той поглежда на рецепцията на популярната музика и откъм активната ѝ страна; третира я като "сложно взаимодействие на сили между възрастните, които са производителите, и младите, които са консуматорите" (Riesman 1950: 7).

2. Социалнопсихологическият разрез на американското общество поставя популярната култура в контекста на младежката култура и нейните специфични особености.

3. Като по-детайлен срез на музикалната младежка култура, в есето "Слушането на популярна музика" (1950) Рийзман предлага следното деление според типовете отношение към музиката (Riesman 1950: 8-9), което и до днес е запазило голяма степен на релевантност:

3.1. мнозинството, за което музиката има социална функция (тема за разговор, съревнование, идентификация) и което приема статуквото пасивно. Този тип на Рийзман кореспондира с идеите на Адорно и е по същество инертният мейнстрийм, за който толкова автори ще продължат да говорят и занапред;

3.2. малцинството, което има бунтарски заряд към комерса и изразява своето недоволство чрез преценките си. Тази значително по-малка група е слушателски по-активна и има далеч по-високи стандарти. Нещо повече, тя осъзнава оказвания ѝ манипулативен натиск и му оказва съпротива.

Акцентът върху младежката култура, който ранните социологически изследвания поставят, е като цяло приносен, не само защото популярната музика от 50-те години на XX век нататък е стока, насочена предимно към младите5, но и защото именно за тях социалнопсихологическите измерения на музиката са най-широки и дълбоки. Парсънс например откроява интереса към популярната музика (наред със "забавленията с бандата" и атлетиката) като важен аспект на младежката култура, като една от високо оценяваните ориентации (Parsons, White 1970: 223). Спорно е обаче подценяването на тези аспекти като "потенциално по-малко полезни за зрелия живот" напротив, поне що се отнася до популярната музика, важността е съществена6.

Приносен е и акцентът върху контекста, върху диференциацията на все пак абстрактния конструкт "младежка култура". Популярната музика има универсални измерения, доколкото редица нейни аспекти и модели функционират идентично без оглед на контекста. Но емпиричният коректив на социологическите изследвания напомня, че разлики има и че те често могат да бъдат твърде важни. На базата на свое класово емпирично проучване например Саймън Фрит прокарва общо културно разграничение на юношите: между предградието и улицата. Със своята центрираност около дома, училището, поколенчески групи на съревнованието, безотговорността, даването на воля на желанията, бягството от борбата7, културата на предградията е коренно различна от уличната култура, чиито поколенчески групи с произход от работническата класа разбират класовата си принадлежност като принадлежност към място: улиците (Frith 1981: 217-218). Без да навлизаме в повече подробности относно специфично британския феномен на повече или по-малко криминалните улични групи и техните стилове, които ще бъдат главен обект на изследване от страна на субкултурната теория, нека само отново припомним важността на културния контекст, синтезирана в горецитираните думи на Рийзман: "едни и същи или почти едни и същи материали на популярната култура биват използвани от публики по радикално различни начини и за радикално различни цели" (Riesman 1950: 6).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Музикологията в този период (а и дълго след това) не обръща сериозно академично внимание на популярната музика. В най-"либералния" случай "добрият вкус" позволява интерес към "автентичния" звук на блуса и джаза или "усъвършенствания" звук на Бродуей, но не и "долнокачествения" рокендрол (On Record 1990: 2). [обратно]

2. Нататък в текста терминът "peer-group" поради липса на по-адекватен български еквивалент ще бъде предаван със словосъчетанието "поколенческа група", при все че "peer" предполага подобие, което не е задължително обвързано с възраст. [обратно]

3. Рийзман описва "насоченото към другите" дете, което се учи да свири на пиано, като поставено в ситуация на постоянно сравнение и съревнование с модели, зададени от студио звездите. Постепенно този процес се интернализира и детето започва да се чувства по този начин и насаме; така за него дарбата е винаги с твърде високи стандарти, а важното е вече даже не самата способност за свирене, колкото изразяването на правилни музикални предпочитания (Riesman 1954: 97). Tова наблюдение изпреварва времето си, оказвайки се изненадващо релевантно на изпълнителската ситуация в групите от бума на рокендрола нататък. [обратно]

4. Вж. Мийд (1997), Бъргър и Лукман (1996), Бъргър (1999). Аспектите на първичната и вторичната социализация и връзката им с популярната музика ще бъдат по-подробно разгледани в глава 2. на втория раздел. [обратно]

5. Това е важно отместване на целевата публика на музикалната индустрия: от 20-те до началото на 50-те тя e насочвалa продуктите си предимно към семейната публика (Frith 1981: 32). Така наречената "дефиниция по консумация" ("definition-by-consumption") дава повод на някои автори да говорят за трансформация на старото разделение по класи в разделение според възрастта и съответно консумираните стоки (Bradley 1992: 85). [обратно]

6. По-подробно по този въпрос глава 2. на втория раздел. [обратно]

7. Срв. гореспоменатите изводи на Парсънс и Уайт. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бъргър 1999: Бъргър, Питър Л. Покана за социология: Една хуманистична перспектива. Прев. от англ. Георги Нурков. София: ЛИК, 1999.

Бъргър и Лукман 1996: Бъргър, Питър Л.; Лукман, Томас. Социалното конструиране на реалността (Изследване по социология на знанието). Прев. от англ. Кольо Коев. София: Критика и хуманизъм, 1996.

Мийд 1997: Мийд, Джордж Х. Разум, Аз & общество: От позицията на един социален бихевиорист. Прев. от англ. Юлия Минева-Милчева, Людмил Цветков. Ред. и въвед. от Чарлс У. Морис. Плевен: Евразия-Абагар, 1997.

 

Bradley 1992: Bradley, Dick. Understanding rock 'n' roll: popular music in Britain 1955-1964. Buckingham, England: Open University Press, 1992.

Frith 1981: Frith, Simon. Sound effects: Youth, Leisure, and the Politics of Rock’n’Roll. New York: Pantheon Books, 1981.

On Record 1990: On Record. Rock, Pop and the Written Word. Ed. by Simon Frith and Andrew Goodwin. New York: Pantheon Books, 1990.

Parsons, White 1970: Parsons, Talcott, White, Winston. The Link Between Character and Society (1962). // Parsons, Talcott. Social Structure and Personality. Glencoe, Illinois: The Free Press, 1970.

Riesman 1950: Riesman, David. Listening to Popular Music (1950). // On Record. Rock, Pop and the Written Word. Ed. by Simon Frith and Andrew Goodwin. New York: Pantheon Books, 1990.

Riesman 1954: Riesman, David, with Nathan Glazer and Reuel Denney. The Lonely Crowd. A Study of the Changing American Character. Garden City, New York: Doubleday Anchor Books, 1954.

 

 

© Калина Захова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.12.2018

Калина Захова. Парчетата, които слушаме. Варна: LiterNet, 2018.