Иванка Денева

web | Живот на възел

На синкавия сняг приведената фигура на баба Димана, запазена и снажна за годините, изглежда някак смалена и скръбна. Черната шамия, спусната ниско над очите, изостря лицето й, гънките около устата тъмнеят като дълбоки бразди. Между сключените пръсти аленият цвят на цветето обвинява като капка кръв, плисната да отрезви. Странно спокойствие опъва гъстата мрежа бръчици, но един трепет на брадичката пълни с влага очите, кара устата да се свива безпомощно. Към ъгъла на къщата стъпките натежават, оловото пъпли в краката, споменът лумва да жигоса с огнения си език...

Евлоги я гледа през запотения прозорец и неумолима ръка затяга примката на шията му. Знае къде отива тя - при своите свидни мъртъвци: Стоян и момчетата... Там са те, в горичката зад къщата, млади ...

Всеки ден ходи при тях, стои безмълвна и с часове, но майчината душа все има какво да им поръчва. Понякога ги посгълчи, рядко ги сепне с укорна дума, повече им се радва, че я какви са се източили - снажни и плещести....

Беше я видял през лятото със снопче житен клас. Бави се дълго, когато се върна и приседна под ябълката, ръцете й висяха, изсъхнали... Посегна без нужда към възела на шамията, тишината се стелна между двамата и звънна с остър писък в ушите.

- Жетва, сине! - накрая проговори. - За селяка - благодат! Зърното - и то се опекло! Занесох на моя човек! Като хала биваше той: реже, смъква - машина, речеш! Снопите полягаха подире му. Другите се спират - дивят му се. И момците се надриват: бързат, пъхтят - да го стигнат! Не дават му се! Ама къде ще стигнеш Стояна, как ще мериш сили?! Един беше той - и при него тичаха! Умееше да привързва. И погинаха там горяните ...

Приведе се и заизтрива очите си с крайчето на шамията. Възлите на пръстите направиха ръцете й огромни.

- А твоите, бабо Диманке, защо са тук - в горичката до къщата? - не се стърпя Евлоги.

- Че дълга е, сине, тя... Времената бяха трудни за хората. А за мястото аз реших тъй тогава. Наблъскали ги в една яма, милите - синките! Без кръст - като добици! Да ти разправя - ще се нажалиш! Жива рана е тя - жарава!

Очите й гледаха втренчено пред себе си. Върху черния плат ноктите й лежаха като в ложе, изкорубени...

- Ильо Данин ми обади, писарят - на сегашния горски баща му. Не знам да го кълна ли или благославям?! Нали ходеше с тях - душеше - знае! Та той ми каза могилата, ама и от туй "добро" кяр за него си извади!

Гледам го - върти се, обикаля. Има нещо! Едно съмнение ме жегна. Аз в съвета много не стъпям - къде да ме преварди: на нивата! Наш’те ниви синор делят. То толкоз ходи писар на нива, ама наканил се и той да нагледа. Да имаше, да нямаше месец от онуй. И вече пролет пукнала. Аз все подпитвам, да чуя чакам и кураж не губя, ама кой да ти обади?! И да знай - ще мълчи! А Ильо на всички тамян кадеше и на меко си постила. Много обичаше келепира!

Та дойде той на нивата - пъхти, гаче бесният бик на Мицини го гонил, и ... почерпен! Той все на бъчва дъхтеше - покой да не найде! Пък аз се щурам из къра самичка - да бучна стрък в земята - за мене, но и работа да си намирам. Едно гърло, докторе, пък и то иска да руча!

Мери ме, а палтото му в петна, че на блажно много лакомеше!

"Едно нещо да ти обадя, Димано, ама да знайш да мълчиш! И една овца, дума, ще заделиш - по-гойна да е, че курбанът най-чини кога е мазен!" Да се задавиш, думам си, пък едно нещо ме смъдна в гърдите... Какво ли знае тоз, дали не е нещо за моите? Само туй може да ми каже той - друго не е! Думай, викам, рекни го - какво го усукваш?! Пък главата ми пламти, гаче е буре с барут и... фитилът пълзи към него! Гледа ме, ама не бърза, работата си опича... "Ти кажи първом, вика, даваш ли овчицата, пък... тогаз... ще чуеш!" Гледам - до мене камък като шиник, да го цапна ми иде, ама си трая. "Трай, си думам, Димано, тоя знай мястото!" В живота си нивга не съм се, докторе, пазарила, ама тогаз не овца, телицата бях готова да харижа!" "Давам - викам, - давам: имаш я! Да ти преседне дано, щом от мъката човешка кяр си тръгнал да дириш!"

Пък той уж се засмива, ама очите му зли: "Хаплива си, езикът ти пиперец, ама нейсе - търпелив съм аз и... услужлив, комшии сме! А ти няма да се кайш, нали видиш, вика, - времето затопли... Песите селски главите им ще изровят! Я те - вика - я диво прасе - знам ли?!" Притемня ми, докторе, и се наведох за камъка, пък сълзите ми капят - да го стопят... "Айде, сега - вика - корава жена си уж, пък от майтап не разбираш! Не реви, ами се, вика, дигни на Столешница и... копай! Пък сетне - овчицата! И си дръж, вика, езика зад зъбите, хубавичко го дръж, че... знайш!"

Ще го държа, ами, как няма да го държа! Едно нещо все ми шушнеше, че ще ги найда мойте! Зарязах работа, оставих ниви и хукнах към къщи: тичам, краката ме носят... в несвяст. Цял ден ревах - не наревах се, сама жена. И като си спомня онуй - страшно ми става! Пък сетне си викам: стегни се, Димано, ще копаш! И реших: ще вървя, децата си да прибера!

Да обадя, си викам, на Съба Иванчева - нейният син, големият, сигур и той на Столешница лежи, с другите... Ама се раздумах - таквоз нещо не е за всеки. Ако, не дай, Боже, нещо надушат - защо да затривам жената? Каквото има да става, викам си, с мене да е! Мойте дни все черни чернеят на тоз, белия свят!

Натъкмих голямата черга. Нея, докторе, за снашиците я бях спастрила, ама не би! Писано било на рожбите ми саван да стане! И ламбата с газта нагласих, че тогаз свещите още кът, не като сега - електриката за нищо да нямат! За газ си всичките яйца смених, Сиврията - бакалът, току ме подпитва: "Що чиниш по нощите, Димано? Какво работиш, гълъбо?!" Зевзечеше се, срама нямаше! "Че какво, викам, да работя - тя, мойта, се наработила. Сама жена съм, страх ме е, че си светя!" "Ти ли, вика, ти ли: от дърта коза яре си тиии! Че като е тъй, вика, да дойда да те пазя!" Големи достове с писарушката бяха - и приказките им едни, и акълът. Пък аз се спаружих, ама се мъча на шега да го обърна, че погледът на онзи злобен тъмней, а от сърцето ми кръв капе... "Може, викам, в колибата на Лиса, кучката ни, място - много - двамца ще ме пазите!"

И въжа притурих, и лизгари - ще потрябват! Притемня, мене ме не свърта - да вървя, да свърши онуй... Много мислих и обадих на леля Неда. През всичкото време като майка ми е била, от нея няма да се чуй! Пък и носене трябва, помислих... Че като писна оная жена: "Как ще, вика, оставя, Диманке, родните ми да гният?!"

Тръгнахме. Едно ме нещо гони напред, леля пъхти подир мен. Темно - в очите на чиляка да бръкнеш - няма да познай! Мълчим, фенер не палим, че то имане се търси на запалена свещ, пък наш’та! Ти си докторе, тукашен - сигур знай’ш: Столешница е място проклето, на гнилост дъхти, усойно и там пръстта шупти. Сега студът още е спекъл земята, ама право беше рекъл писарят: подир ден-два ще засмърди и тогаз... Туй го място отбягват - бухал забуха, кукумявка измяука - на прокоба!

Стигнахме. Кръвта ми ли замръзна, та ми застудя, а леля Неда дума: "Кураж, Димано!", пък сама трепери. Обади писарят нишана, ама в темното как да разбереш?! Леля пак: "Нагласи, Диманке, ламбата! Наш’те глави..." Запалих. Гледам - земята под дивата круша скоро ровена... Там ще е, викам си. Леля и тя прижелтяла..., ама се държи: "Давай, дума, Димано, лизгарите! Ще копаме!"

Натиснеш, докторе, - потъва. Копам, пък една коса реже ногите ми - да ме строполи! Ами ако, мисля си, моите са с отворени очи?! Че те, драгите, на белия свят са се ненагледали!

Лизгарят взе да потъва - тука е! Подир запря... "Кураж, Димано!", пак си думам. Най-отгоре, мале мила, - Коралевият! Аз се в треска треса - леля ме прегръща: "Няма нищо, Диманке, те са, сине, заспали!" Подире се подаде Бойко мой - малкият... много съм, докторе, в живота видяла, ама тука... паднах! И лежа безпаметна. Леля над мене... Претръпнах, а ми иде да ревна, усоето да прокънти: "Бойко мамин, за такваз ли те сватба, мама, отчувах?!" Ама стискам зъби, а сълзите ми капят, образите му мият... Леля ме пак прегръща...

Чергата, голямата, постлахме и го на ложе сложихме. Гледам го - като восък желт, като вощеница и с... рана, на корема. Под него Боян, братът му: в един час на света дойдоха, двамца си отидоха. Той пък с шинела лежеше, от школото... И него - на чергата. Леля дума: "Да извадим, Диманке, и Стояна, пък подир..." Копаме пак - уж затопли, пък един хладен вятър, и сълзите на страните ни кора хващат...

Стоян да бъдел отдолу. Ламбата замъждя, фитилът запука... Хеле, изровихме и него, до момците го примъкнахме. Не мога да го позная - тоз ли е стопанът ми! Толкоз ми се видя голям! И друго: чичо ти, сине, не беше... там!

С чергата ги увихме, с въжа - стегнахме, ще ги носим. Да ни завалят, тегнат. От влагата, докторе, на камик стали! Леля пак: "Децата първом, Димано, тъй му е, вика, редът! Пък Стоян... ще почака! Добър е той, ще те прости!"

Закътахме ги живина да ги не подуши, другарите им зарихме в покой да лежат, че тръгнахме. Крачка напред, две - назад, стъпям и си мисля, пък на душата ми жал, жал, кавал суче тънък конец и ми приглася: "На каква ви люлка, мама, залюлях, залюлях?!..."

Пък то, темното, полека взе да отстъпя, подир светлик вървим гаче в мрака. Стигнахме в горичката над назе. Леля дума: "В двора зад къщи, дъще!", ама аз не рачих. Хубаво ще им бъде в шумата, на зелено и простор, а до своите си!

И там копай, пък не е Столешница - спечено, лизгарят бий на камък... Накрая се за Стояна върнахме... Как сме го него влачили - човек-планина, ме не питай! Краката ми се подгъват, при него да ме завлекат, а душата ми една... олекнала...

Там лежат те - до ден-днешен, но... пак са с другарите си!

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006