Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЗИ КОРАВ ЗАЛЪК - ЖИВОТЪТ

Иванка Денева

web | Живот на възел

- Аз, гос’ине, съм подънник! Ама, ще речеш - защо? Ще ти разправя - ще разбереш!

Човекът бе мълчал с часове, а след тези неочаквано отронили се думи впери пак зареян поглед незнайно къде... Не се помъчи повече да крие треперещите си ръце - след първичния порив да го стори, ги сложи наяве една върху друга - да не остави съмнение за същината си...

- Подънник - викаш?! Аз такава дума май за първи път чувам! - отвърна с интерес неговият спътник по неволя в чакането на автобуса.

- Ти не си слушал, гос’ине, пък аз я живея, пущината, ката ден - вече шейсет и кусур години! Много си е харна, и ако зацепваш, мирише на дъно! Ша прощаваш, ама смърди даже! Та живея аз там...

Любопитството на журналиста набъбваше. Пътеките на занаята го срещаха с хора всякакви, ама този тук май беше голям чешит. Че мъка пие душата му, бе видно и за сукалче, но че ще срещне в пущинака един селски Фройд, му дойде твърде много... Доста навътре дълбаеше човекът със самоанализата...

Мартин Бордяшки се бе ровил няколко дни в тефтерите на кооперацията: беше завел със себе си експерт-счетоводител, който издържа до икиндия на втория ден и пришпори "Опела" си към града.

Селяните се жалваха от неколцина самозабравили се ликвидатори и преди да преминат към "другата кооперация", искаха "да лъснат зулумите и да бъдат изтипосани във вестника". Но и уличените не се оставяха: бившият председател процеди лаконично през зъби, че в книжата е записано всичко и се запиля при адвоката си в града, а от дългото навеждане над колоните с цифри младият мъж усещаше прешлените си сковани и с пълзящи мравки по тях.

Сега го сепна глух тропот - бяха паднали подпрените до човека патерици, които в тъмното не бе забелязал. Развиделяването ги очерта добре - самоделни, сковани от грубо, неизгладено дърво и омотани горе с бинтове, които от дългото стискане със запотени пръсти бяха започнали да чернеят. Сега видя, че единият крачол на човека виси празен от коляното надолу и разбра предназначението на дървените помощници.

- Не се притеснявай, другарче, такъв съм аз - кутсуз! И не по рождение, а от глупост! Ама по-саката е душата ми, нежели краката!

Червенина заля лицето на Бордяшки. Благославяше мига при омесването на виделина и мрак - той все пак оставяше някои илюзии на хората... Но този човек, спътникът му, бе приел нещата и разбрал защо са такива! И може би с това и половината цяр намерил?! Кой знае!?

А куцият тутакси прекъсна мислите му:

- Аз те мярнах вчера в стопанството, другарче! Не си тукашен: дошел си - отиваш си! Пък ние оставаме! Аз при доктор съм се затирил - в града! Да прегледа чукана, крака ми де, че както се е зачервил - да не играе пак ножът! Подлютил ли се е, преуморил ли - ще каже и паричките ще прибере! Сега всичко е с пари: пито - платено! Тъй знам аз! И в живота - плащам и не гоня карез!

Мартин бе притаил дъх в търсене какви по-утешителни думи да изрече, но навреме се усети, че този серт човек ще се раздразни от тях, и замълча:

- Ей така, като тебе - притихват! Всички! Ама след като каруцата се обърнала! Къде бяха тогава, когато виех като пес към луната! Изпокриха се, страняха - като от чумав! Ама - забрави!

- Казваш, че си ме видял в стопанството? А какво правиш там? Сега всички са настръхнали - не е място за здравите даже!

- Аз там живея, другарче! От няколко години - при Лаза!

- Някоя вдовица, която те е прибрала?

- Ех, че ме смешиш - вдовичка! И аз искам, ама с моя късмет - на смет! Не е женска, ами кучка! От сой! И ме обича!

Та когато нямаше къде да се дяна, председателят, Сотир, вика: "Ний Рую в стопанството ще го вземем - да има човек постоянно там, хем на Лазка компания ще прави!" Та оттогава съм там с нея, и ми е добре! Тя даже бира пие, налея й в паничката и... лочи! Когато има кой да почерпи, то се знае! Сетне се кротне и спи, та до залез! И аз до нея, ама до другия ден... по икиндия!

- А къде си живял преди това? Нямало къде да се денеш, казваш - без имот ли си, без къща?

- Кой - аз ли? ! Без имот?! Ти си голям шегаджия, другарче! Чувал ли си за Руювите? Та половината село с нивите барабар беше наше - на дяда ми! Що зор видяхме, докато ги върнат, що тичане!

Дядо беше кръчмар човек, на вересия даваше на селяните и това го затри, ама го тачеха - и враговете му, и му се чуваше приказката! Сетне децата му не се спогодиха и се хванаха гуша за гуша - за имането! Пък то плаче за мотика, иска да го множиш, да го стопаниш, а не да го пилейш!

Моят баща, лека му пръст, се отказа от земята. Шофьор човек, за повече пари пое да кара цистерна и изгоря като факла. Решихме с брат ми да орем, да сеем, големи кредити теглихме за инвентар, ама годините сушави подкараха, та задлъжняхме! Лихвите растат, печалба - никаква, и накрая – „зàлудо работи"!

Поканиха ни да се издължим, сетне съдия-изпълнител влезе в къщата ни! И се отчаях! Аз, дето знаех сто чалъма да се справя с тоя живот! Всичко ми опротивя - не върви! Една буца стегнала гърлото ми - да ме удуши! Като тумор расте, набъбва!

Не ме радваше вече и Сребра. Наскоро се бяхме задомили, заедно да се тешим! Тя - сираче, може и за имането да ме е взела, а то се топи... Тъй година, две - не става! Започнах и да посягам на Сребрина, а толкоз драга ми беше в началото... В нашата изба, другарче, бъчвите - бол, нали дядо ми беше кръчмар, ама в началото не ме влечеше... Започна сетне - от жалост към мене си! Хубо е да имаш милост към другите, но най-страшно е кога те хване жал към тебе си: загубваш си самоуважението, ставаш мек като восък, едно нещо те люлей - не се косиш, нямаш хъс към живота, а ти е безразлично...

Тъй днес, тъй - утре, започнах под канелката да лежа - да ми е подръка! Съдията изнесе покъщнината, една част от имота на безценица дадох, друга - на брат си, уж дълговете ни да погаси. А той го прибра и сега живей в чорбаджийската къща! На дяда ни!

Най-много ми тежеше, че Сребрина не ме обвиняваше за нищо. Сякаш през мене гледаше, все едно - стая без пенджер! Приказва на децата - две момченца-левентчета имахме, а мене не ме бройка за човек! "Тъй ли, ма - викам й, - сега ще разбереш кой е Рую!" Туй ми е лошото, другарче, че когато ме хване бесът - не ме пуща лесно! Вилнея, сетне забравям, ама другите край мене - помнят! И Сребрина - най-много! "Ще взема, вика, момчетата, вика, - и у... мамини! Наживях се, вика, на охолен живот!" И хлипа, а аз се кося, кога жена плаче! По-харно да съм мъртъв тогаз - да не чувам! Не й дадох - нали тя ми беше имането!

Млатя я - от обич ли, от злоба ли: към нея, към мене си, към този серт живот! Крещя, пък един тънък свредел дълбай и без жал навива...

Но чашата преля кога замръзнах на леда. Тръгнах за К., до съседното село - при един акран. И да се топля, пъхнах едно шише първак в пазвата, от онази - лютата. (Аз и сега си нося за всеки случай, докторът може пак да реже чукана!) Та подгрявах се добре по пътя - и съм паднал! Колко съм лежал - не знам! Наоколо хора - йок, през зимата нашенци топлят собите и полите на жените си! Харно, че минал Спиро, счетоводителят, с колата си. Откарал ме човекът в града, ама там докторчето, хирурга де, като отсякло: "Ще режем, иначе ще тръгне ... до слабините!"

Казват, че си разбирало добре занаята, та прескочих трапа. Спаси крака до коляното - берекет версин! Едно буренце с мавруд му занесох - за благодарност! Че ми отрязал ногата, другарче!

Сребрина три дни ви на умряло.

- Какво цивриш, ма - й викам. - Да не съм хвърлил петалата!? Ей ме, на - жив съм, само ще тегля!

Пък тя сбра една бохча багаж, и с момчетата - на рейса. Разбрах, че се хванала на работа в града...

Съдията продаде останалия имот и аз - сакат човек, къде да се дяна - в стопанството, при Лаза. Че то, за почуда на цяло село, внукът на дядо Рую няма къде да живее! Добре, че е тя: като плача понякога, ме гледа с такива жални очи - като човек, и ме лиже по лицето! Животно, пък повече милост и от хората има! Добри другари сме си с нея!

Мартин Бордяшки не смееше да прекъсне неравната изповед на сърцето, само погледна крадешком часовника си. Развиделяването, макар и бавно, настъпваше, и той едва сега можа да разгледа възжълтото и брадясало лице на спътника си - с хлътнали бузи и подпухнали очи.

- Ти какво се умълча, момче?! Сигур не си закусил! Ей на - вземи един залък! Никой не е по-горен от хляба! Като баят хляб е корав тоя живот, ама е сладък, че се дава веднъж, и макар с един крак - трябва да го живейш! Докрай! И с аршина, който сам си си отмерил!...

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006