Иванка Денева

web | Живот на възел

- Айде, чиче, - чупката! - процеди през зъби младият мъж и изплю надалеч остатъка от фаса, но няколко полепнали частици по устните и брадата правеха насилената му войнственост смешна.

Човекът отсреща не го погледна, не помръдна и от заплашителните думи, кръстосал крака по турски до купчината, загребана от казана за смет. Имаше широко чело, прорязано от бръчки, които браздяха лехи по челото, разперваха ветрило около очите и се спускаха като улеи от носа. Така бузите, някога месести и пълни, изглеждаха като увиснали духала с изцеден въздух и душа, а главата му напомняше с нещо уморен булдог.

Носеше възкъс балтон, познал добра кройка и цвят, сега мръсен и с отпран десен ръкав, неумело пришиван с цветни конци. Плетената шапка с помпон окръгляше още повече лицето му, но скриваше разраненото ухо, което чешеше с мръсни нокти отвреме-навреме. Най-чудати обаче бяха обущата му: с тумбести бомбета, каквито отдавна не се носеха, с тегели, оформили красиви фигури, излиняли и без връзки.

Сега бе зает да пресее ценното от купчината: картони и хартии, които сортираше отделно от коричките хляб, една започнала да побелява лютеница в стъклено бурканче и пакет булгур, овалян в ситен пшеничен прах. Не знаеше да тъжи, или да се радва на улова: май основанията за второто надделяваха, защото си представи свареното жито в опушеното поочукано канче, и устата му се изпълни със слюнка. "Не е лошо за днес!", окуражително помисли мъжът и в момента на надигането да прибере картонажа в чувалчето, една силна ръка го блъсна назад и грабна хартиите, а краката стъпкаха пакета с булгур, който ронеше дребни зрънца на земята...

Загреба с шепи и започна да пълни джобовете си, но дупките по тях изцедиха хлебна струя, която сипеше малки купчинки... Отчаян, понечи да дъвче булгура: устата му се изду, челюстите заработиха на пълни обороти, преглъщаха суровата каша, и отчасти го успокоиха за разпиляната благина. "Прости, боже, от глупост и алчност хляб стъпкахме!", простена в душата си Силян и пусна уморено самотната лютеница в чувалчето.

Щеше да залъже стомаха си с коричките, а хартиите можеха да му изкарат и чашка гроздова, която Нико бакалът цедеше като в напръстник... Жал и злост блъскаха гърдите му: ако онзи не бе задигнал кашоните, можеше и за парче "Кучешка радост" да има! "Халал да му е - седем гърла в къщи на него се надат!", потърси утеха Силян, но къркорещите му черва признаваха други причини, и той реши да бъде по-бдителен и твърд.

Така беше и на останалите казани: кварталът бе "разпарчетисан", както казваха скитниците, и следяха групите им да спазват районите и правилата. Ходеха на тумби, жените вадеха плячката с пръчки - с метални шипове на края, и я сортираха, мъжете охраняваха, или носеха чувалите на гръб, единаците като него бяха малко...

Гледаше да не се мярка, когато децата щъкаха около вмирисаните съдове: после сънуваше протегнатите към огризките тънки ръчички и озлобените лица на стариците, които псуваха като мъже "лошавия живот", и посягаха към коричките едва когато децата се бяха заситили...

Силян бавно се прехвърли през прозореца в убежището си - не му се отвързваше ръждивата тел на скрибучащата врата, която скриваше оскъдната "покъщнина" в полусрутената къща на края на града: парцалена черга и мръсен юрган без калъф, изкривена етажерка и няколко кашона, които бе домъкнал от бунището. В тях редеше богатствата си: кутийка нескафе и пакет юфка на охлюви, няколко чушки, полуизгнили вече, и бурканче шипков мармелад, което бе получил за разтоварването на касите с бира в магазинчето на Михо Далака. Къташе ги за черни дни, решен да свари само чушките с пакетчето боб, което една баба му бе дала милостиво, след като пренесе в дъжда кошниците й от вилната зона.

Природата бе вляла сили в това крепко тяло, започнало неусетно да линее от немотията и нередовния живот. Срамуваше се да не го разпознаят - него, шофьора в ДАП-а, който нямаше катастрофа или оплакване по пътя си. Жена му се поболя от бездетството си, ходеше с посърнал поглед и Силян не знаеше за нея ли да страда, или заради кредитите по микробуса, който бе закупил срещу ипотека на къщата.

Спретната и кокетна, тя спираше погледа като бял пътен знак на влизане в селото, и в добрите години бе приютявала много гости.

Но в новите времена "частпромът" му не потръгна - дали от сантименти или заради ненужна преданост, местните предпочитаха стария рейс на Митаната, очукан и раздрънкан, и не се доверяваха много на маршрутката, която обхождаше няколко села и нерядко закъсняваше от нехайството на съдружника му - ерген, доспиващ си от нощния живот на кормилото. Вноските по ипотеката го притискаха, пътниците оредяваха: понякога пълнеха микробуса, друг път ги нямаше съвсем, и той често караше няколко човека до града, работил напразно, без да покрие и разхода си за бензин. "Мойта стана – „залудо не стой!", с огорчение мислеше Силян, като теглеше калема за деня...

Напоследък въртеше кормилото и все пресмяташе, че изкараните пари няма да стигнат за скенер на съпругата му, която вехнеше от лоша болест и съселяните им я окайваха негласно: "Дни нема горката булчица: дете не залюля, а сега пък и това!" Шушнеха с недомлъвки, че от химиотерапията косата й окапала, а на гърлото й машинка сложили - за дишане, от която не говорела, а само шептяла... "Пази, Богородице, от таквоз нещо!", кръстеха се жените с гузни очи, че са здрави, плюеха през гърба си "зло да спи под камък!" и далеч от къщите им...

Силян даваше мило и драго да я спаси: докато бе здрава виждаше, че нерадата отдавна нощува под покрива им, а след болестта й и последните парици се топяха - отначало за баячки и екстрасенси, сетне - за храна и скъпи лекарства. Маршрутът до П. не вървеше, банките нехаеха за затрудненията на клиентите си, и той благославяше братовчед си Кириак Пройчев /захванал добър бизнес с месо!/, който му даваше заеми - големи и безлихвени.

Жена му креташе, прежълтяла из къщи, напоследък се подпираше на мебелите от слабост, и все гледаше да полегне. Не искаше и да яде - той я хранеше в устата като дете и беше щастлив, ако бе преглътнала няколко лъжички, които се стичаха по дрехите и се смесваха със сълзите й. По-често болките бяха нетърпими, тя молеше господ да я отърве от мъките, а Силян седеше до нея, обронил глава без да мигне, и на разсъмване поемаше с микробуса към града...

Касата и поръчителите напираха за вноски - (не бе ги плащал от месеци!), отчасти спокоен, че жена му не дочака да види как ги лишиха от стряхата им, редена с толкова мерак и блянове... Не след дълго продаде и рейсчето: купувачи, надушили, че е затруднен, го взеха на безценица, а останал без препитание, се чудеше къде да се приюти...

Пройчето намери милост в душата си и му даде стая за седмица, но го гледаше с мълчалива настоятелност за заемите, от което гърлото на Силян съхнеше безпомощно, и го подбуди да потегли към П. "Ех, поне опитах да надмогна тоя скапан живот, ама не би! Сега каквото се зададе - добре дошло, ще го живеем, нали е един! Поне по-лошо няма да стане!", мислеше вечер, въртейки се с отворени очи на твърдото легло в общежитието на шофьорите, където го прибра приятелят му от казармата Стефан Тонков. Но усетили, че не работи занаята, скоро го заставиха да напусне това убежище, а частните фирми, където питаше за работа, искаха лично возило и никакви дългове към кредиторите. Малкото пари, останали след болестта на жена му, изчезваха неусетно, а заложните къщи погълнаха без притеснение по-хубавите вещи, купувани със съпружеска радост и търпеливо пестене...

Силян, с крепък дух и устойчивост да успее, се видя без покрив, препитание и приятели, които отбягваха допълнителни грижи в тези трудни времена. "Мъчни, ама и за проверка - кой колко чини, човек ли бива или не!", угасна в главата му, преди да се унесе на разсъмване.

След местене по квартири, в които денуваше за кратко, се видя принуден да се настани в онази изоставена къща до лозята, където помогна на един старец да прекопае имота си. Тя бе многократно претършувана, останала да стърчи като счупен зъб, без черчевета и прозорци. Силян домъкна спасения от съдия-изпълнителя юрган и няколко прибора, утешавайки се, че е временно, докато си намери работа...

Оказа се, че онова, което е за късо време, е най-постоянно, а още по-неотложно - яденето: ежедневно и по три пъти. Силян не бе толкова редовен в ритуала - задоволяваше се с малко, скътваше нещо и за лоши дни, но откакто пороен дъжд наводни кирпичената къща и завивката прогизна, усещаше един огън да пламти в гърлото му, пренесъл се по-късно в гърдите и родил трайната кашлица, която го плашеше... Залежа се, минаващи за лозята стопани го наглеждаха, понякога му подаваха нещо за ядене, и той ги благославяше за добрината им...

Един ден неусетно се видя надвесен над казана наблизо: стомахът го гризеше, той се притесняваше, но гладът бе по-силен от срама - наведе се, а по-късно се снабди с тояга с шип, и започна да обхожда съдовете...

Респектирани, събратята му усещаха, че човекът е от друга глина замесен, но гневни да делят с още едно гърло плячката, бяха нелишени и от малко доволство, че е стигнал предела. Неведнъж бе усещал настръхнали погледи - гледаше да не заварва тумбите, и когато това се случеше, сядаше настрана или ускоряваше ход, прегърбен повече от съдбата си, отколкото от полупразното чувалче...

Имаше нещо, заради което преплиташе пътеките си с тях, премисляно в дългите нощи и узряло да се изрече: Чопра! Той изговаряше звучното име, а пред него изникваше мургавото лице, на което зъбите светеха като бял маргарит, а ръката върху устата не можеше да сподави бликналия смях, безпричинен и висок. Тя следваше баща си, едър сериозен човек, съпроводен от седем-осемгодишно момченце. Когато я видя за първи път, детето се бе захласнало по извадената от казана спукана топка, на която се радваше и цвъртеше като птиче, а бащата бе седнал търпеливо встрани, чакайки детският възторг да се уталожи.

Клекналото до него момиче, наведено над голямата торба, изведнъж изпищя, застигнато от полусплесканата играчка, и се втурна да гони детето. То летеше като перушина напред и се плезеше: "Чопра - Мопра! Чопра - Мопра! Напика се и си мокра!" Когато Силян срещна очите й, в тях се бе утаил гняв, смесен с весели пламъчета и срам. Тя се закова, изменила решението си да гони палавника, и го гледаше втренчено... Такова нещо младият мъж бе усетил само веднаж, но то беше много отдавна, в детството, когато се спускаха с Мина от големия баир като аероплани срещу вятъра...

Старият подсвирна пронизително с два пръста, детето се закова, измени пътеката си и започна да се приближава с омърлушен поглед, предусещайки, че опъването на ухото няма да му се размине. Но такова нещо не последва: възрастният грабна торбата от рамото на унесеното момиче и закрачи напред, следван от момченцето, стиснало под мишница магическата вещ... След тях без желание се бе повлякла Чопра...

Като че ли от този случай троицата се разпадна и старият бе съпровождан само от детето, което се спускаше в казана и пищеше весело, щом съзреше нещо хубаво на дъното. После и двамата се изгубиха, а Силян се срамуваше да пита за девойката...

Вече се бе затоплило и те измениха пътеките си - към баирите с билки и горски плодове. Опита се да ги открие, кръстосваше поляните, но срещаше другите им събратя, които го гледаха с подозрение. Видът на момичето залиняваше в главата му: какво толкова - бе я видял веднъж, нали и "очи, които не се гледат, се забравят!", шептеше нещо убедително в него, а маргаритът като бяла пяна трептеше върху устните й...

Той лежеше болен от няколко дни, безсилен да се надигне, все заслушан в свистенето на гърдите и тъпата болка, която пулсираше в него на талази. Бе след онзи порой, който наводни мазетата на стопаните, та зимнината им плуваше омърсена в калната вода, и караше хората да се питат с какво разгневиха природата...

Силян бе затворил клепачи - да пропъди безпощадния свредел на настоящето и спомена, когато звучен глас изпълни начумерения ден:

- Бате, аз съм - Чопра! Мляко съм донесла и съчки - да се сгрееш!

Една мургава ръка спусна бързо през прозореца облепената с етикети бутилка, след това тръсна от гърба наръча пред оджака с отдавна непаления огън.

Мъжът се надигна на лакти под замърсения юрган, гледаше като втрещен хубавата циганка, която сръчно и с лекота разпали сухите клони, и се обърна дяволито към него:

- На който огъня му гори - и в любовта му върви! И боб хвърля баба, и карти реди: все това се пада на Чопра!

Досмеша го, че говореше за себе си като за друг, отсъстващ човек, а и всичко бе твърде хубаво, за да му се случи, само попита боязливо, когато тя му подаде консервната кутия с топло мляко:

- А баща ти, Чопра?

- Тате - какво?! Нищо! Отиде с Керкенеза и Ялата да сече дърва на дъбището! Брат ми е настръхнал - големият, ама да гледа Махмудията, жена си, че й шарят много очите! Пък Чопра си знае работата! Чопра се оправя сама! - завърши с назидание и решимост едновременно, и пак му подаде живителната течност.

Силян усещаше топлината да го обезсилва, хвърли го в огън, после от ледената вълна зъбите му затракаха.

- Ти какво, бате, - клинци сечеш всякакви?! - весело подпита сега, а от светлината на огъня озареното й лице приличаше на бронзово... - Не бой се, човек, - ще те стопли Чопра!

Ръката й тръгна от набразденото чело, мина по острия склон на носа и се застоя на бузата, небръсната от много дни.

- Силян съм аз, момиче, ама сили не ми останаха, че ги изпи мъката! - тъжно пророни мъжът и задържа ръката й върху дланта си...

- Ами силен стой - като името си, иначе човек на джигер става..., кога се сбърчи на слънцето! - добави бодро и притисна лицето си към неговото:

- Ще вървя, че мама ще къпе малкия в дървеното корито, пък той го плиска нарочно и тича из къщи насапунен! Братята ми от сутринта са направили главите и ще хукнат да ме дирят по махалата - нали Рифат се зарече да ме краде! За Чопра треперят - да не я отвлекат!

- Как така?! - попита Силян отмалял.

- Ами - тъй! Не знаят, че някогаж сърцето плаче да бъде пленено! Еех, бате, тоз живот не е само махмудия и ракия, нали? Има и други работи - и за тях човек живей! Утре ще се видим, Силяне!

Надигна найлона, който затулваше прозореца и прескочи с лекота навън, сякаш бе го правила много пъти досега...

Но не се срещнаха - нито на другия ден, нито след като той позакрепна и се надигна, чакал всеки път на свечеряване мургавото момиче да сгрее помръкналата му стая...

Този следобед вървеше притеснен: Мито на Болярските, от село, сигурно го беше видял, макар че плъстената шапка с увиснали краища скриваше донякъде лицето му, а натоварените на количката картони свеждаха погледа му надолу. Ускори крачка да се прибере: неизлекуван докрай, ледената вълна връхлиташе вечер да го помете...

И тогава зърна групата скитници да се задава от пресечната улица: като него мъкнеха чували, водеше ги старият с момченцето, а встрани вървеше нехайно красивата Чопра и духаше стрък глухарче... Мигът бе стигнал да се разпознаят със Силян, но не и да се срещнат очите им...

Бе закъсняла да го извести: детската прашка отприщи купчината камъни да полетят към гърдите му... Свистенето им се сля с писъка на девойката и протегнатите му към нея ръце…

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006