Иванка Денева

web | Живот на възел

Мъжете наскачаха от камионетката и поляната се изпълни с гълчава. Един груб и нетърпящ възражение трион стържеше в буботещите им гласове и Калана усети, че няма да му бъде лесно с тях. От седмица ги чакаха с обяснима боязън, както човек тръпне от срещата с нещо, разкрасено от мълвата така, че после трудно разпознава маята му. А тези тук очевидно имаха свои сметки с господа и света, и никой не знаеше кой бе теглил последен чертата... Брадясалите им полусънливи лица зад леността издаваха враждебност, която всеки момент можеше да се стрелне на здрави пружини, и тя застави една струна у него да остане бдителна...

Показа им бараката, където щяха да нощуват, размени полугласно думи с полицая, който ги придружаваше, и се запъти бавно към сечището. На петдесетина разкрача, след като се скри от погледа им, се спря и седна - не толкова да укроти насечения си дъх, колкото да ги погледне отново и отстрани. Смътното безпокойство не го напусна съвсем, само се спотаи, готово да изпълзи в по-сгоден час. Гледаше ги през копията на черните борики и се упрекваше, че даде съгласието си на Бачаров...

Не бяха мръднали от разхвърляните трупи: едни седяха нехайно с дълги разкрачени крака и от време на време ядно изстрелваха през зъби гъста слюнка; други смучеха нервно серт цигари, които потреперваха в пожълтелите им пръсти, но най-много се тълпяха около Посивелия.

Нещо от пръв поглед стъписваше у този мъж и това бе празното в зениците му. Не че Каланов не бе виждал такива очи: от тях животът изцежда безпощадно живинката и те застиват като гледци на мъртвец. В изпитото лице с прошарена брада привличаше твърдост и вродено достойнство, което улавяше даже непознатият. Този мъж присъстваше сред младите отрешeн: бе далеч, в някакъв свой свят, и Калана се сепна от апатията, която пиеше скулестите му черти.

Стоеше някак вцепенен и това продължи, докато не се уталожи възхитата на затворниците от гледката наоколо. Бе слушал другарите си да цъкат с език и да свирят пронизително с два пръста като малки момчета: това бе свалената им шапка пред природата, пред отвесните канари и шеметни пропасти отсреща, и той ги разбираше. Бе ги оставил да се налудуват без снизходителното потупване по рамото и момчетата го заобиколиха плътно, сякаш да го предпазят от невидимо зло, което приближава...

Посивелия, прехвърлил отдавна четиридесетте, ги привличаше с нещо неудържимо, което трудно можеха да обяснят, но те го долавяха и сами търсеха близостта му. Може би защото не се напъваше да им показва, че е по-горен и учен, и не се страхуваше от злата сила, която Създателят бе струпал у тях в повече, отколкото у другите хора... Знаеха, че "преди това" е бил археолог - малко от тях си представяха истинската същност на работата му, но те не го питаха, а и той не говореше нищо. Пред него кротуваше даже Шварца - тридесетгодишен набит момък с лице, проядено от шарка, който заковаваше с раздразнителния си нрав и най-неотстъпчивите. Гладките мускули, които издуваха тениската му, караха момчетата да отвеждат настрана завистливи погледи и да го наричат помежду си Атлета.

Сега той бе застанал зад Посивелия, като него мълчеше мрачно и пушеше къси самоделни цигари, зает с вътрешните си работи. Този младеж и тогава, при първата среща, не беше привлякъл повече погледа на Калана. Бе проследил с любопитство посоката, където бяха отправени мъртвите допреди малко сиви очи. Забеляза нещо, което го озадачи - една странна смесица от удивление и настойчивост, и това го накара да се обърне назад: в насъбралата се група секачи и работнички в кухнята, които шептяха и се бутаха, видя... Раля! Нея, неговата - на Калана жена, гледаше с няма възхита Посивелия, и мъртвината бе отстъпила от зениците му!

Лесничеят се раздразни - не бе очаквал да я види сред любопитните. Беше жена от друго тесто, не като тукашните, сдържана и със свой мерник за нещата. Каланов отдавна се бе отказал да я моделира, въпреки че бе значително по-млада от него: природата бе изваяла един доста съвършен калъп и после предвидливо счупила. Но най-много го разтревожи това, че очите на жена му упорито избягваха новодошлия...

А нали така бе и при тяхната, на Калана и Раля, първа среща, че и по-късно - в началото на съпружеството им. Това го ядосваше, искаше открития й поглед повече от всичко... По нощите бленуваше не толкова тялото, колкото жадуваше зелената светлина на зениците да грее само за него, да го плисне с одобрение и ласка. Питаше се откъде се е взела толкова свенливост у една докторка, която всекичасно е насаме с несъвършенствата и болежките на слабата човешка природа, и не си отговаряше. Тайно я наблюдаваше, анализираше мислено постъпките й, все търсеше знаците на обичта и се терзаеше, когато не ги намираше. Питаше се какво една жена като нея бе съзряла у него - мълчаливия и скучен човек... Късно, едва преди разрива, проумя неистовите опити на една боязлива душа да скрие любовта от света, от самата себе си, да й повярва и я съхрани, ранима и крехка...

Но това беше отдавна. От няколко години Каланов и Раля живееха отделно като изпепелени планети и само любезното, накъсано от смута му обаждане по телефона (когато биваше в командировка), напомняше на софийската лекарка, че има съпруг в онова изоставено от бога сечище...

През тези години се силеше да я забрави, викаше случките на раздалечаване и неприязън, а пред очите му стоеше все бялото лице с дълги ресници, пропуснали дълъг сноп резеда...

Не знаеше да се бои или радва, когато му съобщи, че идва да работи на сечището. По нощите се вслушваше в притаеното дишане на отсрещната кушетка и се заричаше да стори и невъзможното да задържи при себе си тази необикновена жена - своята, а на сутринта угасналият й поглед го обезкуражаваше, че е закъснял...

Трудна и неравна щеше да бъде докторската й съдба тук... Секачите бяха хора сговорни и прибрани, милееха за къщите си и все гледаха да замръкнат в селото, но новите помагачи го плашеха с непредсказуемостта на река, която може да излезе от коритото си и да залее хора и добици...

От майка си бе запомнил, че на човека се случва онова, което е по средата между писаното и другото - що сам ковеш с делата си. А Посивелия е от онези, които негласно сбират погледите: дали с външността си, или с природната твърдина, но той бе забелязал Раля упорито да отбягва очите му, а това значи, че го гледа с вътрешната глъбина... През деня се противеше на боязънта от този човек, но откакто ненадейно научи как е блъснал с колата си стареца със сеното (по-късно починал), безпокойството се загнезди трайно в него и не го остави. Инстинктът му шептеше, че археологът е от мъжете, на които може да се спре придирчивият поглед на Раля, сравняваше го със себе си и ходеше по горите намръщен...

Жена му едва ли подозираше терзанията му. Дните й умираха монотонни между медицинския пункт и книгата, с която заспиваше късно нощем върху скърцащата кушетка. Секачите бяха мъже сърцати и здрави, големи грижи не й създаваха - повече я безпокоеше разсечената с брадва длан на Средо, която бе започнала да гнои. Той стоеше прегърбен, хапеше изрусели мустаци и клатеше глава, сякаш съжаляваше, че бере ядове на тази красива жена...

Нейната специалност бе ортопедията, а тук болестите не признаваха разделността и напираха хаотично. С тях се бе справяло успешно голобрадото фелдшерче, но се бе оженило и преместило наскоро в града. Импулсивно, без сама да си отговори защо, Раля се бе зарадвала, и се запъти към този низвергнат от бога край, в който битуваха заедно мечки и хора...

Обхвана сечището, сближи се и с повечето от селото: наскоро я викаха при родилка, а завчера - при младо момиче, изпило отвара от татул... Заради севда, разправяха зли езици, но Раля ги слушаше с половин ухо и се спъваше в коравия зид, който болката бе издигнала в душата й...

Случаят с Посивелия не я срещаше, а и тя не го търсеше. Бе го видяла тогава отдалеч, но интуитивно усещаше, че не е като другите, а голяма мъка е нащърбила душата му... Това, което долавяше да си шушукат готвачките, още веднъж я увери, че съдбата си играе с хората като с шарени балони: пука ги безпощадно, а най-често ги отвява надалеч - от дома и същината им. Довчера този човек бе дълбал като камък дупка с тежината си, сетне Фортуна го бе поместила и бутнала по нанадолнището, и той летеше мълчаливо и без оглеждане...

А Калана бе изучил до тънкост пътеките на секачите и се утешаваше, че са далеч от медицинската барака. Затворниците бяха на облекчен режим, но се хранеха отделно от всички - въпреки това той усещаше сърцето си като ежово кълбо, което надигаше бодлите си...

Бяха минали няколко месеца от идването им на обекта. Този ден той се избръсна, отвърна смутено на въпроса на Раля, която се бе навела над медицинската си чанта, и излезе. Ускори крачката си към Голям Скaлец - там щяха да засаждат младоците, и не забелязаха кога слънцето е запълзяло към заник. Мислеше, че отново го чака една вечер в мълчание, в която нещо недоизречено диша накъсано в мрака, и мигом се върна към годините, в които също не приказваха много (особено той, "дивият горски човек!", както се наричаше сам), но онова мълчание беше друго... Бе впило в себе си стремлението на две тела и зеленото на две очи, които се вдигаха с обич към него...

Даваше последните наставления на работниците да привършват, когато един глас, изтънял и некрепък още, го повика:

- Чичо Братане, мама ме прати... Иди, вика, Нейке, - на мене вика, да кажеш на Калана... Ами... туй, че едно дърво щеше да ... премаже наш Мико, средния, ама Сивия го ...измъкна! И сега лежи! Не Мико - Посивелият! Ох, забърках се съвсем! Уж диша, а отчетникът дума: "Ще видим, рече, дали ще го бъде - вика!" Мама плаче, кълне, че тате взел малкия! Аaа, такова... - да не забравя: ходих за докторицата, ама слязла в селото...

Момичето се стрелна тичешком, а Калана разбра, че онова е изпълзяло от ъгъла: бе дошъл неговият час - оставаше да ухапе изотзад...

Когато влезе в бараката, го грабна помръкналото лице на Раля. Бяха я намерили, седеше до пострадалия и не поглеждаше никого: нито Посивелия, нито него, Калана, когато се промъкна и седна тихо. Гръдният кош и единият крак на затворника белееха бинтовани, а дългите браздулици на лицето, прорязани от клоните на бора, изпъкваха още повече от йода. Но не го загрозяваха! За тези няколко часа бе видимо остарял, брадата му, друг път пригладена, сега стърчеше в безпорядък, и бе цялата заскрежена... Очите си държеше затворени и Братан не можа да види стои ли мъртвината в тях...

Безпогрешно разбра, че неизбежното се бе случило. Жена му, обичната Раля, щеше да стои неотлъчно до този щастливец и няма да може да размени с него, Каланов, и няколкото оскъдни думи, които той после с часове премисляше и тълкуваше посвоему. Господ бе пратил в този джендем най-прекрасната болногледачка и той облажаваше Посивелия, че борът е премазал него на Голям Скалец... За миг го парна съмнение, че може би човекът се бе оставил да бъде затиснат, но то бързо изтлея: "Кой знае?!"

От тази мисъл усети сърцето си да прескача и бързо стана.

Последните няколко дни почти не беше спал нощем. Мислеше днес да се качи до Боруля - любимото място на бракониерите, но измени пътеката си: видя, че краката му го носят пак към медицинския пункт, а когато се втурна вътре, го посрещна въпросителният и малко насмешлив поглед на Раля...

Все така седеше неотлъчно до злощастника, който стенеше насън, но този път зелените й очи бяха сведени към лицето му. Не ги отмести, само придърпа завивките. Това едва не накара Калана да изръмжи глухо, той мигновено грабна шапката си и шумно затръшна вратата под носа на дежурящия полицай. По пътя се укори за тази си невъздържаност, която, проявена пред един болник, Раля никога нямаше да му прости... Но този упрек угасна бързо, повече проклинаше небето, че бе пратило този странник - Посивелия, на неговото сечище и в района му, когато бе на път да възвърне жена си, своята Раля...

А тя не се прибираше. Пострадалият вече бе излязъл от небитието, разпознаваше хората около себе си, но бе много слаб и заради счупените ребра избягваха да го местят. Лекарката нощуваше на походното легло до него, а по-често седеше на стол до бълнуващия, докато сънят не се стечеше, лепкав, по клепките й. Бе научила кои призраци терзаят душата и пият нощите му: викаше най-често баща си, все му обясняваше надълго за някакъв старец и каруца със сено, и му искаше прошка - от кого, за какво, Раля не разбра от накъсаните му, изречени с напукани устни думи...

Но името на Деспина съвсем преобразяваше този мъж: ту бе ласкав и молещ, ту - непреклонен и властен, и Раля започна да изпитва неприязън, без да я познава... Защото го бе срещнала преди нея...

На петия ден той се събуди без лепкавата пот на челото, а когато бавно отвори очите си, нещо върна представата му за този свят, защото я загледа както тогава, на сечището, при първата им среща - с удивление и настойчивост.

- Вие?! - прошушна само, а в очите му нещо бе пропъдило празното и те се усмихваха.

Този път докторката не отклони погледа си, разбрала, че привличането е по-властно от нея, нито ръката си, когато силните му пръсти докоснаха нейните. Тази жена още тогава бе разпознала безпогрешно, че той беше чакал... нея...

А Калана изгуби съвсем спокойствието си. Бе решил твърдо да се махне от това сечище, после се заклеваше да стои неотлъчно и докрай до тази жена, своята, и да я пази! От кого - не изричаше и в мислите си, но неусетно свикна, че лошото диша редом до него с изплезена паст...

С работниците се разбираше добре, но тези дни бай Тишо, отчетникът, му подхвърли, че някой изнася трупите и те намаляват. "Как така?!" - бе зинал горският, но работникът отминаваше вече, само мръдна в безпомощност раменете си.

- Нощем, Калан, докато въздишаме по луната, друг си пълни гушата, а сечището е станало разграден двор - откакто са тука ония!

Така каза Тишо, сигурно намекваше за неговите, на Калана сърдечни работи, и той се люлееше от догадки и яд. Отдавна виждаше, че черната река го носи, пълноводна и мътна, а той е лош плувец и трудно ще устои на приливите... Подхвърли нещо на пазачите, те се усмихнаха снизходително, че онзи вижда призраци по пладне, и го потупаха по гърба да си гледа залесяването. Подаваха си малко юзче ракия - за загрявка, обясни Сивил на Перо, и едно насмешливо пламъче пърлеше лукавите му очи...

На Калана му причерня - имаше гореща кръв от природата, но се сдържа, и реши тихо и сам да свърши работата. Една вечер, когато не светеше присмехулна луна, взе ловната си карабина и се запъти към сечището. Вълнението му, бликнало тогава от дързостта на злосторниците, се бе уталожило вече, и сега той вървеше спокойно. Нощта чернееше гъста - ако не познаваше добре мястото, трудно щеше да види прясната грамада от трупи... Не се чуваше бухането на нощна птица, нито бумтенето на самосвал, но той различи слаби гласове и чуждо дишане в мрака...

Бяха там! Сега ще им даде да се разберат! Сигурно е Тишо, той е с шавливи очи и... ръце... Сдушил се е с Шварца!

Натисна спусъка и гърмежът се сля с пронизителния писък на жена: като магическа властница искаше да го закове... Бе пропиляла своя час!

Когато електрическото му фенерче освети силуетите, разпозна в ръцете на Посивелия окървавеното тяло на... Раля!...

На сутринта сечището осъмна с новината, че Калана е застрелял жена си...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.03.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006