Иванка Денева

web | Живот на възел

Когато чу нервното иззвъняване на вратата, Калудка Митрева изпита желание да зарови главата си в пясъка и да се притаи, но си вдъхна кураж и затътри подутите си крака към антрето. Опитът да се утеши, че е някой друг, бавно угасваше в нея и на входа вече се опита да изобрази бледо подобие на усмивка. Нещо безпощадно й подсказа, че е госпожа Мица - голямата дъщеря на господаря, който бе ритнал топа, и сега скръбта по него щеше да сбира като мухи на мед няколко дни близки и далечни роднини...

Знаеше, че дружелюбието няма да я спаси - дошлата щеше да я изблъска от вратата, след като я изгледа с немигащи очи, сега разярена още повече от забравянето на ключа. Не уталожиха яда й и събралите се хора около ковчега: след като кимна милостиво на някои, положи попарените от студа карамфили върху гърдите на покойния, прекръсти се и се отдалечи в библиотеката, която бе служила и за кабинет на баща й.

Щеше да бъде тежък ден - да изтърпи всички скърбящи, част от които виждаше за първи път, защото придружаваха близките си. Примирена, потърси с треперещи ръце запалката - обла и елегантна, едно бижу, донесено от Япония, но като не я намери, натъпка, ядосана, цигарата обратно в кутията, решена заради кибрита на повторна среща с Калудка. Тя, впрочем, сякаш по невидими жици долови нуждите на госпожата - надникна с въпросително вдигнати вежди, готова да изпълни всяко желание, но бе напъдена от небрежното махване на ръката. Жената се запъти да нарежда подносите с почерпка "за бог да прости страдалеца!"

Беше далечна родственица на майка й, прибрана от милостивото сърце на Мано Симитов след смъртта на жена му - да помага в домакинството. Старецът бе държелив, с изправена осанка и от хората, решени да векуват. Това бе допреди няколко месеца, когато инсултът стресна приятелите и враговете му: залежа се, започна да профъфля думите и да замята единия си крак, та трябваше да го придружават, и Калудка, която и трите му деца одумваха, стана най-нужният човек в къщата. Но Мица пак не й прощаваше - съзираше умисъл у нея и тринадесетгодишния й внук да се грижат всеотдайно за болния и големия му дом, както, впрочем, подозираше всекиго...

Сега си направи силно кафе, провери с пръст дали Калудка е избърсала праха по мебелите, после оправи ъгъла на каренца и миниатюри, на които знаеше неотменното място от години. Всяко иззвъняване в антрето я караше да се взира през стъклописа на кабинета - дали не са се наканили Бурян и Калия, по-малката й сестра, на която домашните казваха Кала. Нямаше да дойдат заедно, но бавенето им я настървяваше в този ден на ядове без свършък... Беше на крак от ранни зори и купищата задължения по погребението бяха легнали на плещите й: безконечните пазарлъци с погребалните агенти, които като лешояди бяха надушили плячката, преди старецът да бе изстинал... "Така е било винаги, ама ще им дам да се разберат!", мислено се закани Мица. "Като по-малки цял живот по перваза са тичали!"

Яд и жалост се смесваха в гърдите й - не бе виждала Кала от година и не можеше да различи кое я бе раздразнило повече: отсъствието й от живота, или това, че в трудния час на прощаване с баща им бе прехвърлила грижите на нея. Срещаха се рядко, по-малката живееше в крайморски град, бе потънала в делника на даскалуването и боязънта за двете си деца, от които момиченцето все боледуваше. Идваше в столицата на конференции и семинари, но все се зърваха в последния миг на гарата, преди потеглянето на влака, крещяха си напътствия и думи, които вятърът отнасяше надалеч...

Мица се стараеше, канеше сестра си в голямата къща, строена с размах и въображение от мъжа й, архитекта, но след онези слова пред ложето на майка им голямото раздалечаване бе започнало. Уж бяха искрени, търсеха милост и утеха, но нещо се бе скършило и нямаше да се върне - като в детството, когато душите им политаха заедно, намерили окриление в тичането по ливадите или в свиренето на четири ръце. Това бе отдавна - само споменът избликваше неочаквано и караше сърцето да се свива безпомощно, а и пианото прашасваше, след като единственият й син се бе запилял по чужбина... Жената страдаше, рано овдовяла и примирена да битува без приятели заради неотстъпчивия си характер.

В столицата оставаше Бурян - най-малкият от трите деца на стария предприемач Мано Симитов. Самоук скулптор, природата не бе му отказала доза сръчност и художество, но за големия успех се искаха други работи, и той го знаеше. Със сестрите си общуваше рядко - когато Мица се напъваше да дава соарета за въображаеми другари, повечето хора от артистичните среди, които се отзоваваха заради дружбата си с архитекта, или за келепира. С Кала от деца се спогаждаха добре, но напоследък все по-често забелязваха, че е станала угрижена и необщителна, потисната от тегобата за хляба и децата.

Хубав мъж около тридесетте, Бурян в чакането на върхове бе поливал търпението с маврудско в компании на приятели или на случайни спътнички, които на сутринта разглеждаше с недоумение. Понякога дните застигаха нощите, преливаха в тях и той ставаше около пладне с прежълтяло лице, натежал от апатия и безсилие. Друг път неочаквано се оживяваше, въртеше се около поредната група или фигура, възторгваше се или упорито мълчеше, и тогава близките знаеха, че ръката напира да руши...

След повторното звънене на Мица за днешния важен ден, се бе довлякъл небръснат и с обичайното велурено сако - керемиденочервено, с излъскани лакти и рамене, неподходящо за траурния случай на къщата. Първичният порив на по-голямата сестра - да го върне да се преоблече, угасна с мисълта, че ще се изгуби в следобеда и старият Симитов може да бъде заровен без сина си. Не идеше да му откаже и друго в този час: бе си донесъл бутилка от запасите на предприемача и съпровождаше всяка чашка с подобие на кръстене за "бог да прости тате!"

Мица го остави, отиде в хола да нагледа гостите и работата на Калудка, която им бе поднесла обяда, а сега сервираше кафето в любимия сервиз на майка им - в крехките чашчици от севърски порцелан. Както става при подобни случаи, хора и гласове се бяха смесили: първоначалното високомерие на роднините от столицата бе позаглъхнало и те изтърпяваха с примирение и снизходителност гъргоренето на онези от село, откъдето бе започнало пътя си момчето, издигнало се до преуспяващ предприемач... Раздразнението й се върна - за трети път през този дълъг ден, когато видя около прислужницата да се върти внукът й - тринадесетгодишно момче с големи очи, което не можеше да говори, но бе много обичано от Симитов.

Звънът на вратата й подсказа, че този път идва по-малката сестра - в обичайния си стил минути преди да изнесат покойника от дома му... Насилвайки се да превъзмогне гнева си, тя усети апатията на сестринската прегръдка: и в този час Кала витаеше другаде и бе твърде далеч от сантименти...

Тя изтръска на килима мократа си от дъжда шапка, която стоеше кокетно на главата й, подаде чадъра на сестра си и се запъти към стаята с починалия, откъдето се върна бързо след ритуала със свещичката и цветята.

- Тате си отиде, Кало! - простена Mица с наболяло сърце и този път бе искрена.

- Всички сме смъртни, како, той пък си поживя! Да даде бог да стигнем годините му!

- Тъй е, Кало! - отвърна по-голямата и усети едно безпокойство да пъпли по вените й и да я обзема.

- Той си замина, ами ние, дето оставаме, да свършим работата - тъй и тъй съм дошла! - каза делово малката и погледна Бурян, който бе притворил очи, но при тези думи я мярна с размътен поглед.

- Че да приключим сега - по-добре да се разберем, отколкото да се влачим по съдилища! - съгласи се Мица и стрелна подозрително отстъпчивостта на Калия.

- Ти, како, си имаш голяма къща - от бате, на пъпа на София! Ние с Бурян да делим имота!

- Ааа - не! Аз съм го гледала: и да кихнеше,и да боледуваше, пък и сега, като падна с инсулта! Вас с братчето винаги вятър ви вееше: ти - по морето, той - в компаниите си!

- Кой - аз ли?! Как смееш! Тате умря в самота и не искаше да ви види, свраки такива! Само грачите! А сега налитате на леш! Аз ще взема долния кат - той ми го обеща! За ателие! - изтрезня изведнъж малкият брат и очите му засвяткаха злобно.

- Халал да ти е! Сякаш няма да го пропиеш! Да му го дадем, сестро, пък ние ще вземем по етаж! За мебелите ще хвърляме с тебе чоп - те са старинни и съм помислила как ще паснат на моите! Пък и за вилата стават! - опита се да приключи миролюбиво голямата, но гласът й заглъхна в отварянето на вратата от Калудка, дошла да им съобщи, че изнасят господин Симитов.

По пътя към гробището, седнали в мерцедеса на покойния архитект, мълчаха и гледаха ядно в неопределена посока: не към катафалката пред себе си, нито към шофьора, семеен приятел, който бе заместил мъжа на вдовицата във всички дела...

Дъждът от сутринта бе напоявал с различно постоянство, земята беше пръхкава и обувките на скърбящите на места хлътваха в калта. Докато вървяха между гробовете и търсеха новоизкопания - за баща си, Кала и Мица се изравниха и седефените устни на по-голямата изсъскаха напомнящо:

- Както се разбрахме, сестричке! И утре - при нотариуса! Докато Борко не се е опомнил!

Камшиците се сгъстяваха, опечалените разтвориха чадъри и гледаха укоризнено свещеника, който старателно и подробно следваше молитвата - заупокойната... Краката им затъваха в жвакащите локви, вятърът превръщаше дъждобраните на малки плондери...

С последното хвърляне на цветята и запътване към автобуса, разтърсващ вик ги накара да се обърнат: нечленоразделен и раздиращ плющенето на водата, той бе излязъл от гърлото на Калудкиния внук, скочил с белия карамфил в гроба на Симитов... Стръкът се бе запрял до главата на мъртвеца...

Гробарите извадиха момчето с въжета - кално, и с дръжката на цветето в треперещата ръка...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006