Иванка Денева

web | Живот на възел

- Петльов гащ, петльов гащ! Кица бере петльов гащ, а Кунчо я гони! Лош Кунчо - дърпа мене за плитката!

Пълната жена с криви зъби се смееше с упоение, вторачена в отсрещната стена, където бе пролазила мъхеста нощна пеперуда, после протегна ръка да я хване...

Преводачката погледна смутено служителя на "Амнести интернешънъл", сетне - съпровождащия го медик от "Лекари без граници", и не знаеше как да преведе думите й. "Еее, кажи го цвете, билка!", подсказа директорката и се усмихна мило, но една ехидна нотка зад сдържаните устни сякаш питаше: "Защо ли идвате и се пъхате? Нещо да разбирате!?"

- Казва - какво? - нетърпеливо се обърна назад инспекторът.

- Ами пее си как брала цвете като млада, а изгората й я гонел по ливадите...

- Изгората?! - човекът не схващаше, но реши да не досажда повече, приближи се до жената, която бе спряла да се клати напред-назад (като децата, когато страдат) и бе взела да си припява песничка.

Събра трите пръста и с тях посочи гърдите си, после занарежда натъртено:

- Кица търси "Керино ухо"! Тате ще й "скъса ухото", че пак "ритна кросното!"

- Пее за случки от детството - много са силни и избликват, както и фрази, които е запомнила от село... А "Керино ухо" е яркочервена гъба, която расте рано напролет по влажните места върху гниещи дървесни видове, най-често клони! - поясни на сравнително добър английски доктор Сигалов от "Лекари без граници" и накара младата преводачка да се изчерви, задето бяха заели мястото й. (Той беше специализирал на Острова, после работил и в някои бивши африкански колонии и знаеше езика свободно.)

Журналистката Сутрева се беше спряла до възрастна жена, от чиято уста се точеше гъста слюнка - понечи да й подаде салфетка, но се отказа, стъписана от празнотата в очите й. Дългите, нерязани с месеци нокти, се вдигнаха към сплъстената коса и започнаха да я чешат с упоение...

- Олигофрения! - поясни полутроснато директорката и продължи по-настъпателно. - Такива са жените тук, това не е санаториум, нито пансион за благородни девици!

Сега и преводачката, и Сигалов се насилиха да разяснят думите й, после всички обърнаха погледи към жената (вероятно санитарка), която изнасяше леген с кална вода, а в нея плуваха по гръб дребни насекоми. Вътре имаше и едно ципокрило със счупени крака...

Директорката й хвърли унищожителен поглед, тя сбърчи вежди въпросително и привдигна греблото с парцала, което правеше мръсни браздулици след себе си...

- Капе, та събираме водата в кофи, а в дъждовните дни тече направо върху леглата им - дюшеците са прогизнали! Сега нали и снегът се топи...

Извинителните нотки в гласа на Калиманска изтъняваха, после отстъпиха място на ядовитите. "Пак ме свариха така - с метлите, ама и Малена е една дропла!" помисли с омерзение. "Тези ще ме наклепат: в министерството, по вестниците, че и адвокатите ще скочат - за правата им! Сакън бе, сякаш човек в лудостта си за нещо мисли! И това - малкото драскаче, журналистчето - пише, пише, и все с преводачката си шепне! Какво ще шептиш, бе моме, да те запратя аз в тая пустош с ония безумнички, та да ти гледам фасона тогава: черен костюм и златна писалка ли ще носиш!?"

Сякаш усетила неприязънта с вътрешното си око, журналистката Сутрева прибра бележника и "Паркера" (който действително бе с позлатено перо!) и се прилепи към преводачката, успоредила се най-после с експерта от "Амнести интернешънъл".

Приближаваха спалното помещение - най-невралгичното място за Калиманска, но в това обиталище кое ли беше за показване? Силната воня подсказа на групата, че леглата се използват с двойно предназначение. Те, впрочем, бяха многофункционални: жените там спяха, прекарваха свободното си време в приказки и в клатене напред-назад, уринираха или правеха онова, което човешката природа изисква, а тя е слаба и сама...

Хората неволно се разделиха на две: виждали всичко, служителят от "Амнести" и доктор Сигалов смело влязоха първи, водени от Калиманска, а след тях преводачката и журналистката се питаха дали да извадят кърпички, но благоразумно се отказаха. Всички бяха привлечени от радостните писъци на една жена, около четиридесетгодишна, която подскачаше на леглото си като на батут, а от пожълтелия дюшек с безброй петна се вдигаха вълма дреб, които тя ловеше във въздуха с щастливо лице.

- Муцке, спри да пищиш! - опита се да я вразуми Калиманска, но от някои легла се разнесе мучене на крава, а друга разпери ръце и искаше да полети като птица.

Залитна от леглото, удари хълбока си в нара, на който спяха две домуващи, и заплака жалостиво.

- Деменции и френии - повечето с висока степен! - отново извинително се намеси директорката, но за мъжете в групата обясненията бяха излишни, сблъсквали се с явлението многократно.

За преводачката доктор Сигалов счете за нужно да поясни: при олигофрениите, които преобладават тук, се касае "за увреждане на главния мозък на детето през първите месеци от живота му. Може да бъде вродено или придобито, но по-късно се проявява в умствена недоразвитост..." Тези думи младата жена прие за свой дълг да доведе до човека от правозащитната организация, за подкрепа поглеждайки лекаря при употребата на медицинските термини. Той кимаше одобрително, а една сравнително чиста жена се вмеси със заекване и жестове:

- М-Малчччо чччака вечер ГГуна на ддвора - даа я гггушка! Като заспиммм! Кккажи, ГГГуно! Одеалло ннноси! Пуна-ГГуна!

- Чумо! Не спиш, ами слухтиш! - ядно и смислено й отвърна другата.

На края на нара бе седнала старица със сълзящи и мъдри очи, която въпреки преклонната си възраст не спираше да премята плетивото в ръцете си. Бе заета настоятелно с него, сякаш крясъците и шумът минаваха покрай нея, без да я докоснат, само клатеше укоризнено, кой знае защо, главата си. Тя погледна Калиманска без интерес, но с малко страх, който просветна в погледа й и угасна, сведен към фигурите и бримките. По едно време куката тупна безшумно в краката й, притъпена и заоблена на края.

Усетил бистрия ум въпреки годините, доктор Сигалов се обърна към нея:

- Ти какво правиш тук, бабке?

- Че какво, сине - живея! И аз като Талка - тука ни било писано да свършим! Ей я там нà - спи от вчера, с хапчета я натъпкаха - да кротува! Пък аз - какво? Мойта се видяла: доде са дни, барем покрив да имам... Танас умря, приписах къщата на моите, на синовете де, пък те я продадоха - парите й да вземат! Пенсийка нямам, примолих се - да ме приберат! Ехх, при лудите било! И те са хора, животът ги е направил... Сякаш навън е благост и мед! Лудна светът, момче, и колко хора - от немотия...

Всички бяха спрели и я слушаха с интерес:

- Сбъркаха друмите: кой - лошавият, кой - правият, разлика не правят! А голям е онзи, който и в трудното, и в мъката човек остане! Животът пашапорт му е дал, значи! А за Талка - язък!

Калиманска се спогледа със санитарката Малена, оставила калния леген и скръстила сега ръце под увисналите си гърди.

- Много плямпаш, бабче! - злобно подвикна от своя креват Гуна. - Плачеш да тръгнеш по просия май! Затваряй си човката! - настави вече с размахан показалец.

- Че аз - какво? Истината казах! - тихо промълви баба Кераца, преди да започне да опъва плетивото на коляното си и да го разглежда. - Що ли ми требеше, аслъ - той Бог види!

Но групата вече бе съзряла, че под дрипавите завивки се гушеше девойче - шестнадесет-седемнадесетгодишно, което се бе свило на една страна като кравай и дишаше учестено. Имаше изнурено лице, от време на време се стряскаше насън, но не се събуждаше.

- Момичето, за което писаха в сигнала до редакцията! - каза бавно журналистката Сутрева и понечи да извади касетофона, но укоризненото впиване на няколко чифта очи я отказа.

Не го прегледа и доктор Сигалов - само повдигна клепачите нагоре, после лявата ръка, която падна като отсечена, видя състоянието на зениците и с опънати скули сподели нещо на английски с човека от "Амнести". Той кимна с глава, после обясниха на директорката, че утре, когато е будно, ще го изследват и всички се отправиха към душовете.

По стълбите надолу ги блъсна остър мирис на застояло пране и домашен сапун, от онзи, който жените на село приготвят от свинска мас и сода каустик, без есенции. Отново преводачката и Сутрева изостанаха назад, после се изравниха с мъжете, на които директорката обясняваше нещо. В преддверието бе "пералнята" - голямо циментено корито с три чучура, от тях единият стегнат с чеп и увит с мръсен парцал. Там се мъдреше и стара машина "Роса", олющена и ръждясала, до която в очукан леген стоеше накиснатото от няколко дни пране. В десния ъгъл достолепно мръзнеше печка - тип "пернишка": на нея топлеха вода за миене на жените, когато това се случваше.

От влагата мазилката, направена някога в охрен цвят, се ронеше обилно: на места долният вàрен слой избиваше, ръждивокафяв около тръбите, сиво-зелен другаде от плесента, или на тънки кори около печката. Зад вратата зееха две открити "кабинки" с душове, на които сифоните отдавна липсваха, а пръчките стърчаха заплашително като извити клюнове. Нечия ръка бе отвинтила крановете и ръкохватките, белите плочки по стените, на места откъртени, правеха неравен шах-мат с мазилката и навяваха на влезлия еретични мисли за хигиената...

- Нямане! Немотия! - разпери убедително ръце чистачката Малена. - Нито прах дават, нито топла вода има! Бабките ката ден напикани! Смръдня, ви казвам! Иде ми да хвана горите, ами три гърла на мене чакат! (Туй не го превеждай - за пикнята!)

- Тъй е, да не сме тука от добро?! И аз искам да стоя в хубав офис с климатик и озонатор, ама дишам естествен парфюм! - подкрепи я тихо, но с недоволен глас директорката.

- "Жени с умствени увреждания!" А бе те направо са си изперкали, мене ако питат, само фирмата ни голяма! - обобщи ядно санитарката.

- И спонсорите се дърпат, по-рано пò си отпускаха кесиите, а сега един ми вика: "По-добре за младите да давам, вика, и за децата - в тях е бъдещето!" И е прав - държавата повече трябва да мисли за тези тук, защото на просяци сме се обърнали! - закръгли картината Калиманска.

През решетките на това мухлясало помещение с въздух, непроветряван от години, надничаше див бадем, разстлал напъпили клони. Съживени от топлината, те бяха разтворили яркорозови цветчета и контрастираха на цялата запуснатост, сякаш зъл маг си правеше лоша шега с всички: с хора и вещи... Сградата бе част от миньорско селище - след закриването на находището настаниха жените в балкана, далеч от любопитни очи: хората ги избягваха, а и те не се смесваха много с тях. Това съвсем престана, след като в началото бяха слезли до близкото селце да пазаруват локум, сапун, конци. "Да ги махаш тия изкофелници от магазина ми - плашат се от тях!", бе изсъскал в телефона собственикът Дешо и директорката знаеше, че стокилограмовият мъж не се шегува. Оттогава стояха като зверчета в землището си, в гората, където оживление внасяше буботенето на камионите от близкото сечище или идващата да зарежда с продукти "Ниса".

Групата се отправи към складовете с провизии - това бе всъщност мазе, редом с пералнята, което се заключваше с катинар. Достъп до него имаха Калиманска и готвачката Спасия. Тя отвори полутъмната стая, осветена от мижава крушка, спусната от тавана на двуцветна жица. В дъното върху мръсна маса се белееше половин чувал брашно (из което щъкаха гъгрици!), три пакета юфка с изтекъл срок и десетина буркана гювеч. На пода няколко щайги с картофи, зеленясали и прорасли, насищаха с кисел дъх спарения въздух.

- Ний сега сме заредени! - каза с въодушевление санитарката Малена като по-словоохотлива от началничката си, но отново срещна предупредителния й поглед.

Това не я стресна да продължи:

- Имало е дни - с трън да ометеш, няма нищо да закачиш! - рече бавно, но не видя много състрадателни очи.

Всички се бяха надишали на зловония и с облекчение излязоха навън от сградата, под цъфтящия бадем. Преводачката си откъсна клонче, но дали помисли, че ще й напомня за това място, по пътя го пусна незабелязано от другите... Решиха да дойдат утре пак - да прегледат момичето и да говорят с домуващите и персонала.

Следобед журналистката Сутрева и доктор Сигалов се срещнаха в редакцията. Тя бе чела много пъти писмото, извикало проверката - държеше го и сега с потресение, преди да го подаде на лекаря. Бе писано от сравнително грамотен човек, защото някои препинателни знаци бяха по местата си. "Вие знаете ли какво става в онзи дом на лудите? Държат едно здраво момиче (и баба!), санитарката го пуска за пари на секачите! Директорката може и да знае! Проверете! Доброжелател."

На другия ден девойката лежеше под завивките, изкъпана и будна. Опитът на доктора да я прегледа се оказа безплоден: тя се дърпаше яростно, а врата си бе омотала с голям шал, което подбуди медика да го дръпне и да види прясна синина под дясната ключица и на гърба, както и лекокървящи драскотини.

Групата, увеличена със служител от Детската педагогическа стая, остана отвън да води безуспешни разговори с жените, а баба Кераца мълчеше, само пророни тихо: "Горката Талка, милото детенце!"

Инспектор Пасков разпозна Наталия Събева като "контингент" на криминалистите. След обири по къщите с една момчешка банда, я бяха приели в ТВУ - Рударово, но той се чудеше защо оттам я бяха препратили при жените с умствени щети. "Буйна е тя, дръпната, но умна! И е сирак! Да се отърват - сигурно им е разваляла реда!", допусна педагогът и си спомни какви ядове браха с полицая, докато я съпроводят до онова затънтено място...

Сега Наталия гледаше упорито в една точка, не показа с нищо, че познава Пасков: тези хора, скупчени около нея, я изнервяха и тя бе готова да рипне навън, но нещо я възпираше. Ярост и отегчение се сплитаха на възел в душата й, тя придърпа завивките до брадата си, после демонстративно обърна гърба си към групата.

В този миг в стаята надникна баба Кераца и сподавено изрече:

- Кажи си, Талке, думай, чедо - може да ти помогнат хората! Онзи хубостник, на чистачката, е виновен! Садè в кръв детето!

Погледът на момичето се стрелна да я изпепели...

Действително синът на санитарката бе идвал няколко пъти в дома - да помага на майка си, полусънлив, както винаги, и омерзен от жените, които извикваха погнусата му. До деня, в който видя Наталия... С черна коса, сбрана на тила, тя бе красива, а от повдигането да простре парцаленото одеяло дънките се опъваха на стройните й бедра...

В този миг майка му излезе да плисне малко дървено корито, а той й зашушна захилен:

- Кое е туй пиле, ма мамо? Новичко ми се види, и не е нашенско! А защо е тука?!

- Защо? Гледай си работата! Като питаш много - ще побелееш! Сиротинка - никого си няма! Идва от туй, как му викаха на изправителното... - от ТВУ!

- Ами че то не е за изхвърляне, бе мале! Никак даже! И е доста лъскаво това птиченце!

- Киряне, внимавай в картинката, ти казвам! И да се махаш оттука! - настръхна майка му.

- Споко, бе жена! Как се връзваш! От ТВУ - викаш? Значи доста бърлоги е премело!?

Усмивката му откриваше два реда почернели зъби, над които предните стърчaха като на къртик, и му придаваха нещо заплашително. Но не се мярна доста време, преди да навести майка си отново: тя переше вмирисани чаршафи, той седна на пейката под изкорубения орех и се забавляваше от бръщолевенето на Гуна, която беше повече от другите с ума си.

- Гунке-Цунке, много ти е тънка гунката! Талка къде е?

- Талка?! Мене гледай, остави я нея! Виж го ти - младичко му се приискало! Оная щъка по горите! Идва един с моторетка - от нейните трябва да беше, с него забиха нанейде!

Гъста червенина обля лицето на Кирян: издадените зъби прехапаха устните до кръв, а пълните му бузи щяха да се пръснат. Спря да удря с тънката пръчица по маратонките си и стана да си върви. Сякаш тогава онова се бе измътило в главата му...

След няколко дни се върна и дръпна Наталия настрана: щял да я води довечера на забава в селото, ще я вземе, като заспят бабите...

Този път Цана бе купила бутилка вино - от най-евтиното, те затиснаха боба с винена попара на вечеря и похъркваха под парцалените черги.

От седмица южнякът се бе разнежил - дъхът му пиеше преспите, те неусетно се изхлузваха в Лудетина и тя бучеше с пълна гръд в ниското. На оголените места слънцето ласкаво заничаше зеленото: след дни ще се омесят живинки и тревички и над тях щеше да се възправи с хубостта си петльовият гащ...

Когато Кирян подсвирна и Талка излезе под ореха, не разпозна в следващия миг каква бе миризмата на кърпата, с която той затисна устата й: беше по-остра от спирт и от лепилото, което дишаха като деца. Тоя мирис я унасяше и тя в полусън усещаше ръцете на мъжете, които я опипваха; смътно чуваше и мръсните пиянски думи, които й шептяха... Кирян бе извикал секачите!

Сетне в селото разправяха, че те му се отблагодарили признателно: един го дискодисал с петолевка, друг - с шише ракия, но най-доволен бил от тези, които карали смяната на сечището вместо него...

След дни момичето бе върнато повторно в ТВУ, директорката - уволнена, а майката на сводника дълго не намираше пътеки към мъжкия затвор в града.

Само Кица береше петльов гащ в съня си и се усмихваше...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006