Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОДИСЕЯ НА СТАРОСТТА

Иванка Денева

web | Живот на възел

Щом щракна вратата на антрето, остра миризма на амоняк блъсна Сима Борозанова в носа и тя разбра, че безвъзвратното се е случило: хигиенистката Мона бе изпълнила заканата си. Отправяше я от няколко месеца, вбесена от бавенето на заплатите, които се губеха с месеци от столицата към малкото градче, където двадесетина старци догаряха в дома. "Бог с нея!", помисли управителката със смесица от настървение и жал, защото неприятният мирис се усилваше, извираше изпод прага на всяка стая към нейния кабинет в дъното на коридора.

Чудеше се кое е за предпочитане: Мона да се е успала за сутрешната смяна, или да е започнала работа в шивашкия цех, с което я заплашваше, когато упреците за небрежното чистене се стоварваха върху главата й. С надникването в стаята на персонала видя, че я очаква третото: с цялата си невинност, достолепие и телеса санитарката похъркваше, обронила глава върху масата, а от джоба на синята й манта се подаваше гърлото на преполовена бутилка. "Еее, това вече е извън пътя!", едва се стърпя да не изругае управителката, раздвоена дали първо да я изрита, или да извика Санда, партньорката й, да изчисти вонята.

Докато я чакаше, се окуражи, че всичко е постарому: готвачката Марга закъсняваше, изпуснала за пореден път автобуса за извънградския район, а медицинската сестра Нелина, назначена (до идването на лекар) наскоро след завършване на колежа, бе сбърчила гнусливо нос и разглеждаше карминените си нокти. "Защо ме наказа, господи?!", мислено изпъшка Борозанова, решена този път да се вземе в ръце и да не изпада в самосъжаления. Не се реши да изрече на глас и нещо лошо - само си го помисли, без да уточнява за кого се отнася определението: за старците или за персонала, омерзена еднакво и от двете страни.

Вчера момченцето й си бе навехнало глезена и цяла нощ не бе я оставило да мигне, сякаш й беше малка тревогата от онзи нескопосник, мъжа й. Шеф на бригада в "Пътнически превози", беше паднал дотам, че да се забърка с кондукторка (също семейна!) и след поредна свада до небесата със Сима, я бе заплашил да се изнесе... "Прав му път!", уморено махна с ръка, но сама знаеше, че няма да понесе това - нито тя, нито децата.

Сега чакаше Санда като спасение от небето: тя бе сръчна, коткаше старците с блага дума и от добро сърце помагаше на готвачката Марга. "Бог да ги поживи - на тях се крепи дома!", заключи Борозанова и прати Нелина да започне визитациите преди задължителното почистване на стаите.

Но другата се бавеше. Междувременно Мона се размърда, подбелила неразбиращи очи към влезлите при нея. Управителката от опит знаеше, че са безполезни обясненията сега: това се бе повтаряло многократно и след обещания да не внася бутилки в сградата, но след месечно въздържание всичко започваше постарому, и Сима, сама притисната от неразбориите, вече мъчно намираше отстъпчивост в сърцето си.

Старците, ставали свидетели не един път на разправиите между двете, се бяха притаили благоразумно по стаите и започнаха да излизат извинително и тихо едва след като пълната чистачка затръшна вратата, понесла голяма пътна чанта в ръцете си. "Прости, боже, и тя сама жена, деца храни! Но не се търпи вече това!", търсеше оправдание Борозанова и с примирение се захвана с делата в дома.

След малко дойдоха децата на един седемдесетгодишен диабетик, които се бяха обаждали много пъти и очевидно нямаха търпение да го натирят тук. Не им помогнаха обясненията, че стаите са запълнени повече от капацитета, а отделните са предназначени за най-тежките случаи. (Тях даже старците избягваха, сякаш обитателите им бяха белязани предварително с черния знак на съдбата!)

Тя се чудеше в кой ъгъл да дене посетителите сега. По коридора мина госпожа Горка Дацева, пенсионирана учителка, която я погледна с разбиране. Пред раздумката със съквартирантки тя предпочиташе компанията на книгите и сега беше понесла дебел том под мишница.

Дошлата Санда бързаше да изчисти изпарения и мириси, натрупвани с години, които блъскаха несвикналия в носа - тях и миещите препарати, до които все по-рядко прибягваха, трудно можеха да прогонят.

Баба й Цветка казваше: "Ела зло, да не дойде по-голямо зло!" и Сима недоумяваше какво ли може да бъде то, но нещо страхливо се сви в нея и заръмжа предупредително. Преди да се заеме с гостите, трябваше да уреди погребението на дядо Ламби от село Ситняк, който се бе споминал в дома и лежеше в една от стаите, смален и прежълтял като пергамент. Знаеше, че единственият му син, в Австралия, трудно ще прилети за прощалния час: накъсаното писукане в телефона показваше отсъствието на стопанина, а след като служителката бе отказала повторни опити, Сима Борозанова разбра, че и тази грижа ляга на плещите й. Кметството имаше някакъв лимит за погребение на самотници, без близки и роднини, но той бил изчерпан, а и случаят не е такъв: "Старецът има син!", назидаваше я укорително чиновничката.

От вчера директорката ходеше притеснена от това и домуващите се вълнуваха, защото я имаха за дъщеря, и кършеха ръце как да й помогнат. Тя остави една метална кутия от китайски чай, където при нужда пускаха монети, но при влизането видя, че дъното й жълтее полупразно... Как би могло да бъде другояче: след плащането на таксата тези самотници благословяха бог за подслона и лекарствата!

"Ще взема от онези пари!", парна я утешителна мисъл и за миг усети кратко облекчение, но то отлетя, заместено от трайна тревога, която пулсираше някъде дълбоко в нея. "Парите" бяха неприкосновеният резерв за храна на децата й - за черни дни, които започна да отделя след авантюрата на съпруга си с кондукторката. Светът около нея като че ли се разпадаше: несигурността обикаляше портата й, едното дете куцаше и хленчеше, а ученичката в града все чакаше записи за наема на квартирата и за нови дрешки. "Прости ми, боже, от залъка им късам!", простена управителката, след като пропадна поредният опит да звъни до Австралия. Знаеше, че ще направи това не само за дядо Ламби, когото обичаше като баща, но и за всеки от старците на дома. "Ще се оправим някак - ей, запролетява се, а и мамини ще помогнат пак!". Тя ли не разбираше крехкостта на това утешение: земеделските пенсии на родителите й стигаха да преполовят месеца, а трябваха пари и за ярма на животните и за лекарства на майка й, която с годините бе налегната от всичките болежки наведнаж...

"Ще го погребем, както му е редът, пък сетне - ще я смятаме!", реши Сима и прие децата на диабетика. Бяха груби и настоятелни, особено дъщерята - четиридесетгодишна жена с изваяни черти и хладен поглед, която се гушеше в яката от сребърна лисица и я гледаше преценяващо. Сигурно се чудеше как издържа на вонята тук и на кудкудякането на старците. Синът обясняваше извинително, че заминава като архитект в Нова Зеландия и тя бе склонна да го разбере, но кой знае защо заподозря дъщерята, че присъствието вкъщи на баща й, ще я притесни...

Махна уморено с ръка и се съгласи да приеме стареца като допълнителен човек при дядо Спиридон от село Сарча и дядо Спаско от Мезек (на когото и казваха Мезека!). Благодушни хора, знаеше, че ще го посрещнат с топлота и без възражения. Противно на характера си, рязък, но справедлив и уважителен към хората, директорката не стана да ги изпрати до вратата.

Тъкмо да покани погребалните агенти - за уточняване на подробностите (които при всяко идване от два дни насам раздуваха сметките: за некролози, свещи, раздавки и саван!), в стаята й надникна баба Шинка Перловска и не се стърпя:

- Какво искат тез, Симке? Да ти натресат някой като нас на главата! Сякаш ние сме ти малко! Таз, коконата с лисицата, кутре ще гледа на килимите, ама баща си - не!

- Няма страшно, бабо, приехме човека! - каза тъжно управителката.

- Срама нямат от нищо днешните: ни от бога, ни от комшиите, ни от тях си! А такъв, дето мандалото на вътрешната му порта е паднало - отпиши го! Съвест нямат, съвест, а туй е най-лошаво за чиляка!

Видяла, че директорката мълчи, посърнала и ядосана, баба Шина зачука с бастуна към стаята на Хрипсиме в дъното на коридора - арменка, с която се съветваше за плетките на дантели с една кука.

Борозанова седеше вглъбена, раменете й се прегърбиха, а болката в далака се обади, настоятелна от месеци. (Имаха си думата със старицата, много пристрастна към тази тема, заради която креташе из дома с наболяла душа). Сега мислеше дали е спаднал отокът върху крака на момченцето й, оставено на съседката Магда (състрадателна и блага жена), която щеше да го гледа като свое. Бе подочула недобри работи за дъщеря си в града, но сега се отдръпна боязливо от тях. "Завиждат, мамо, затова си измислят!", извинително извиваше глас момичето, но Сима знаеше, че приказките са верни, и бе решила да я изненада някоя вечер в квартирата й...

Телефонът иззвъня и я върна към делника на дома: искаха интервю за местния вестник, което тя бе отложила, притисната от приближаващия час за погребението на дядо Ламби. Стана решително и отиде да нагледа готвачката Марга, която щеше да даде днес курбан на домуващите за душата на стареца. Те обичаха това ядене, всеки разправяше за какво пред кой светец е дал обет, спомняха си за мазните гозби в селата, но това беше друг път - сега ядяха мълчешком, посърнали и вяли. Нещо си бе отишло завинаги с Ламби: куражът, закачката и благият му нрав. И тлъстата чорба не можеше да ги утеши...

При всичките си грижи през тези дни, в които черната вода немилостиво я заливаше, не бе забравила за миг за баба Янинка Колаксъзова, седемдесетгодишна старица, която повече от другите се имаше с починалия. Не бе слагала трети ден хапка в устата си и Сима сериозно се притесняваше за нея, бледа и с кротки черти като светица.

Докато старецът бе здрав и държелив, тя все имаше какво да си приказва с него на пейката под ореха: за младите, за неблагодарните деца, "за Симка - бог да я поживи!" и за всичките мъчнотии на живота. Той отначало я слушаше с наведена глава, но напоследък не отделяше очи от нея и тя бе започнала да се надява на милостта на Богородица за драги старини. "Харен е Ламби, боже, и благ, дай ни общи дни на крайчеца - наедно двамца да бъдем!", молеше се баба Янинка пред малкото иконостасче в стаята. И тогава двете й дружки също се вглъбяваха, всяка отправила взор за своите работи. Бяха свикнали да ги виждат заедно в къта за отдих, в столовата или на разходка, та мълвата ги сватосваше и предричаше добри мигове за тях...

Така бе до часа, когато дядо Хараламби се поболя: при едно гостуване при внуците се простуди, пневмонията събуди болежки, дремали години и затиснати под камък - дишането му се затрудни и той лежеше в несвяст, а баба Янинка до него преглъщаше сълзи без глас... Бе се преместила в стаята му, не склапяше очи по цели нощи, заслушана в неравното дишане и свистящите му гърди... "Господи, не си давам Ламбя, не ми го отнемай, боже, хаир с него на старини да видя!", тръпнеше в уплаха старицата, намъчена от пиянските свади на покойния си мъж.

В деня, когато добрият човек си отиде, вихърът вдигаше преспите, дребнеше ги на остри ледени частици, които стържеха като свредели в душите на хората. Старческият дом се притаи в мъката си - Сима Борозанова бе затрупана от бедите повече от снега, а баба Янинка Колаксъзова стоеше смалена и с посърнало лице, на което горяха трескаво и с непомръкнала хубост черните й очи. Днес бе преглътнала две лъжици курбан, които управителката с много уговорки изсипа в устата й. При изнасянето на ковчега се свлече бездиханна, а ръката й не искаше да пусне вкочанената длан на дядо Ламби...

След като бяха вили две нощи на умряло, оплаквачките Неца и Стиляна, останали без глас, гледаха с блуждаещи очи и при вдигането на покойника звънна лепкава тишина, в която отекна баритоновият глас на младия поп. Той бодро размаха кадилницата, даде знак на Сима да застане до него и двамата се отправиха начело на това странно шествие, съставено от полукретащи хора с патерици и бастуни. В дома бяха останали само най-възрастните и болните (сред тях - баба Янинка!), а излезлите благославяха близостта до гробището, задъхани от ледения въздух... Сякаш бог бе предвидил предстоящото преместване на тези души от временния във вечния им дом и го бе улеснил...

Решена да си отиде по-рано днес заради болното дете, след връщането Сима надникна медицинската сестра Нелина, която слагаше следобедната инжекция на дядо Златю Делев. Застоя се при парализираната баба Дешка от невестино и влезе при баба Янинка. Тя лежеше на кравай, а сълзите се стичаха по бузите й и измиваха последната блага вест на съдбата в земния й път. Не беше докоснала храната в нащърбената купичка - курбанът хващаше лоена кора и под нея мръвките чернееха...

Борозанова натроши порязаница хляб в топло мляко и започна да я храни като болно дете. Старицата отначало се мръщеше, но постепенно остави управителката да движи лъжичката, а сълзите си триеше с книжна салфетка, която от мокротата се ронеше на малки топчета по завивката й.

Вкъщи разбра за пореден път, че едното зло е довлякло в къщата друго: мъжът й се бе полуизнесъл, защото липсваха най-хубавите дрехи от гардероба му. Кракът на Петьо, момченцето й, което наричаха Петлето, бе все още отекъл и то не се хвърли с вик на гърдите й, а я гледаше с насълзени очи. Магда бе опрала дрешките му, наготвила и тя й беше признателна.

На другия ден репортерката записа за местния вестник думите на Сима: "Животът е сладък не когато си го живял сладко, а защото си го превъзмогнал, когато е искал да те скърши! Човек познава себе си в мъката - тогава се калява живецът му, а душата си пришива криле за мечти! Скръбта и радостта са еднакво нужни да усетим същината си! Това знам аз от нашите хора, а те са вървели дългия си път достойно!"

"Че какво да ти река, момиче, за живота тук? Носим го като всички - без вайкане!", учудено повдигна рамене баба Невяна Костуркова, която рядко бе доволна от някого и нещо, особено от пенсиите. След като децата й бяха прехвърлили и разделили имота, се бе почувствала излишна. Последната надежда да живее у най-големия угасна, след като внучката се ожени за лекар, а стаята на баба й стана подходяща за кабинета на психиатъра. Тогава не й трябваха дни колебания да им отстъпи помещението... "Младите искат да летят, а не са заякнали - трябва да им помогнем! И за тях животът не е меден сега, а ний сме го минали някак и споменът ни топли!", бе лаконична Костуркова, оставила в недоумение напористата репортерка.

Сима Борозанова знаеше, че започва поредният й ден тук: едни да лекува, други да утеши, а и за гнездото си ще трябва да помисли... "Довечера ще хвана рейса за П.!" реши управителката и знаеше, че ще намери сили да застане очи в очи с лутането на дъщеря си.

Сега й предстоеше най-важното: извика такси, с което закара баба Янинка в къщата си. "Докато се лекува и съвземе!", оправдаваше се мислено, но тя и съседите й знаеха: днес при нея трае по-дълго от утре...

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006