Иванка Денева

web | Живот на възел

Гатьо отдавна бе отприщил времето да тече като вода между пръстите. По цели часове дремеше на слънцето и само лениво повдигаше ръка да пропъди голяма зелена муха, или се провикваше, когато овцете нагазваха нечий кукуруз.

Зимата го вкарваше във вцепенение: той се примъкваше от своя ъгъл до изпотеното прозорче, триеше го с ръкав и дълго се взираше, глух за суетнята наоколо. Като го мереха, вглъбен и мрачен, другите пастири се посбутваха тайно и в добри дни го подкачаха:

- Какво се пулиш, бе Гатьо - съде сняг!? Пустош! Чуден човек - да пукне зеленото - гледай: всяка живинка изпълзяла на припек, цвърти, лута се! Тогаз грехота да не я видиш, пък сега... - не се стърпяваше Пейко Кунин.

Тези думи отприщваха смях и сбираха снизходителни погледи върху Кривия, той се свиваше и главата му хлътваше като в полог. Нещо тъмно се надигаше у него - бе го усещал да клокочи, както зеленясалата тиня жвака и пуска гъсти мехури... Това трябва да е отдушникът на блатото - нали зъл дух владее дъното и цеди силата му, буни се да се отприщи...

Но мръсната пяна оставаше у Гатьо и правеше дните му, наглед безоблачни и тихи, горестни и жлъчни. Усещаше тази чернилка да напира да се оттече, да блъска и да стене в жилите, будна да отрови кръвта и да скъси дните му... В лош час пламъкът лумваше, огнен и изгарящ, той бе безсилен да го обуздае и подгоняше овцете надалеч от хорски поглед. Иначе рядко пресрещаше дума, навеждаше глава и крива усмивка разтегляше лицето му...

Сега гласът на Пейко го сепна, онова в него се надигна пак, готово да изпълзи и да се стрелне като скорпион, а отровата пълзеше, черна и гъста... Много пъти бе преглъщал оловна слюнка, овладя се пак и уморено се извърна назад... Смехът зад гърба му настъпваше, неудържим и бурен, Белязаният молеше небето да надигне лавина отвън и да насмете къшлите, овцете, тези хора тук... и него... - да свърши всичко...

- Оставете чиляка, бре, какво сте го емнали?! Що ви бърка?! - изтрезняваше пръв дядо Калчо Горненеца, най-старият от овчарите - думата му на две не скършваха.

Милостта озлоби Гатьо - ха да замахне!, но с безизразно лице се надигна от столчето и се запримъква към сламеника в дъното. Там беше неговото леговище, там допълзяваше наръфан да ближе раните си. Ъгълът му студенееше, влажен, зиме и лете все нестоплен - слънчев лъч рядко се прокрадваше през опушеното прозорче.

Сламеникът чернееше с дрипи, разхвърляни и безредни - с тях омотаваше сакатото си тяло. Но не спеше. Не бе дрямал и тогава, извън дните на безпаметно пиянство, когато другарите му бързаха, нетърпеливи, да въздъхнат далеч от сянката му... Стискаше очи под безцветните клепачи и злобноуслужливата памет викаше картини, горестни и неради...

Имаше един светлик, но зла ръка го затули рано и мрачевината надвисна, огромна и страшна... Този лъч бе братчето му - той смътно си спомняше личицето, че доживя до шестата годинка и го заровиха. Слаба му била кръвта - казал фелдшерът тогава и нарекъл болежката с купешка дума, но майка му не можеше да я повтори, само плачеше безутешно...

Сърцето на Гатьо от детски години бе овъглено за обич, но за малкото човече се разтваряше с нежност и желание за закрила. Той бдеше да не го бият и стряскаше по-големите момчета с кривата си сянка, те изоставяха чилика и хукваха ужасени... Детето се отплащаше с преданост, не се плашеше от гърбицата му, но с него умря радостта и други очи нямаше да се повдигнат с нежност - даже погледът на майка му тъмнееше с упрек.

Погнусата напираше да го погълне, пила лютевина от люлката, та досега. С времето душата на Гатьо прегоря, но пепелта сивееше топла и под нея тлееха въглени...

Горест го пиеше, че злите езици го оплюват като плод на грешна любов: в малките очички с безцветни клепачи, които бяха започнали да капят, малко личеше от гиздавостта на Романеца. В несретен час Гатьо кълнеше и баща си, рано зарязал млада невеста и хукнал по гурбетчилък, и майка си, жена хубава, но слаба, която се бе оставила грехът да полегне в пазвата й...

Дълго и с боязън тя бе носила този ненавистен плод под сърцето си, но Богородица не чу молитвите й да пометне или да погуби стопанина й по Романята... Наболяла и тъмна, тя го чакаше с потрес като разплата отгоре и в стаята й по цял ден мъждукаше вощеница...

Човекът се върна, прежълтял и яден, а ръмженето му и писъците на Златица сбираха дълго любопитни и съседи... След три дни роди в страшни мъки едно посиняло и сбръчкано човече, което Романеца предварително бе заклеймил и отрекъл като своя кръв...

Баба Бона Кушарката се кълнеше, че няма да го бъде: булката се била стягала с пояс и го носела задушено... То отваряше устица като риба, главичката му бе хлътнала между плешките - сякаш да го скрие от всичката злоба на света, а когато отвори очите си, в тях пропълзя погледът на Спиро...

Деляха дувар с него и хубаво стори, че се запиля набързо по други краища: Романеца се бе зарекъл да ги затрие на дръвника - него и Златица! Не го направи, но оттогава все я навикваше, вкъщи не се свърташе, а детето избягваше като чумаво...

Бабичките наглеждаха младата майка, състрадателни и любопитни - уж я милееха, а все шептяха и скрит резец стържеше в гласа им:

- Излиня клетата булчица - намъчи се! - прекръсти се баба Тица Клисарката и стри босилека между пръстите си.

- Който мърсува - тъй! - отсече сватята й Панаица, жена с месесто лице, на която мъхът над горната устна придаваше нещо мъжко и непреклонно.

- Ми тъй, ма како - мъжът й гони кяра, пък тя... навирила толума! - ехидно заключи Гущерката и врътна слабичките си рамене.

Обезсилена от огъня, който пърлеше душата й, Златица лежеше в полусвяст и ги чуваше, но те бяха отишли далеч, за да се върнат...

- И то, сиротинкото, барем да беше умряло, че да се отърве, ами... Ох, свят..., писан свят! - заклати милозливо глава попадията, но едно зелено пламъче кълнеше в очите й и като змийско езиче се надигаше да клъвне...

Гатьо оживя, за почуда на целия свят. Моравият цвят, който синеше лицето му като патладжан, се избистри, а главичката му не клюмаше, прекършена. Нежелан и отритнат, щеше да расте като кукувичата прежда: из корен я режат с косата, а тя избуява, жилава, и сплита тънка паяжина над всичкия треволяк...

Нощем Белязаният се въртеше изтежко, а въздишките му изплакваха цялата горест на тази земя. Овчарите бяха свикнали с насечения му сън и не се плашеха, но когато веднъж започна да стене и ги разбуди, Пейко Кунин, шегаджия и веселяк, зашушна на дядо Калчо:

- На таквиз като Гатя крила им пониквали - дето много са страдали!... Сигур дядо господ иска да ги изреже на Кривия... зарад... виното! И затуй плаче!

- Ама и ти, Пейко, си един - като осил! - разсърди се не на шега Горненеца. - Не видиш ли - мъчи се, душа бере чилякът!

Старецът стана и раздруса леко сакатия, но той бавно идваше на себе си, въртеше глава, а на устните му бе избила пяна... Най-сетне се събуди, отвори мижави очи и с почуда загледа коленичилия човек, който му говореше ласкаво, като на дете. Оттогава ги мереше с погледа на омаломощено псе, но готово да се привдигне и да захапе... А дядо Калчо, който все се застъпваше за него, избягваше, и той дълго премисля с каква ли лоша дума е пресрещнал и накърнил Гатьо...

Бяха студени нощи и все притуряха на огъня, че мръзнеха хора и животни. Ледени тръпки редуваха горещи вълни, пъплеха надолу и вкочанясваха нозете на Белязания. Опипваше тялото си, ръбато и чуждо - дълго бе лежал в тъмното, свит на кравай... Усещаше дъха си накъсан: ту се буни да изригне, ту се губи в гърдите му, а сърцето прескача, сякаш е прекопал лозето на "Мердана"...

Тъй минаваха нощите му: светлото плахо надникваше в прозорчето, а сънят тогава натежаваше, лепкав и изнурителен. Той дремеше, седнал върху сламеника, и ако бе нависоко, човек би рекъл, че бухал мига с изцъклени очи...

Виделото разбъркваше мислите му - те се разбягваха като стреснати от камшик, тъмното ги редеше на пасианс. Той не може го натамани, но нали е виждал как го прави Калуна, циганката! Врачува на картите, омагьосва ги, връзва ги със синджир и накрая все затрива белязаната! Децата тичат подир нея и викат: "Калуно, направи ми бъзиянс, направи ми бъзиянс!", а тя се смее, маха с ръце да пропъди оси и дъното на шалварите й мете земята: "Бягайте бре, лошави дица! Тюууу!"

- Гатьо, ставай, Гатьо, - пладне стана!

Пейко Кунин тресе за раменете нещастника, а той се изхлузил от сламеника и мехурчета белеят на устните му. Обърна се тежко на другата страна, простена жално и се сви, но какво му просветна в главата, седна и затърка очите си, сетне допълзя до постелята.

"Пак туй - Куниното! Като бодил - все да се закачи! И какво дири от чиляка?! Инак за пеша на Горненеца се държи..."

Костелив старец с благодушно лице и дълга брада, дядо Калчо приличаше на светците от иконите. Откакто се спомина бабичката му, живееше сам, но покрай пастирите самотията не го давеше толкова, а Пейко Кунин имаше за повече от свой внук. Лете пладнуваха заедно, не деляха залъка и добиците и си имаха приказката...

А сега Кривият се събуди, завит с големия кожух на стареца. Гледаше ги през кръпките: надникнаха го веднаж-дваж и го оставиха, свикнали с всичко. Той си кротува, онези мислят, че спи... През нощта изтрезня съвсем, лежеше възнак, а коремът му се изсмукал, сякаш е преял зелени джанки...

Колко ги е брулил от сливата на баба Панаица - нали плет ги делеше само! Едва завържат, а той вече къса, че и клони е ломил... Тя кълне люто, коси се, камъни хвърля - не мирясва, докато не довтаса майка му:

- Злато, виж го, ма, - проклето! Да се сплуеш дано, в джендем да се провалиш, обеснико неден!

Лежи той и си мисли колко драго ще му стане една добра ръка да се протегне в тъмното и да му подаде комат хляб и буца сирене... Но му се счува пищялка: помисли, че ушите му глъхнат от глад, а се повтори пак - отблизо и изтежко. Ручилото на гайда!

Пейко Кунин рипна спокоен, че не се брои за човек дрипата в ъгъла, и процепът леко издължи дребната му сянка...

Дядо Калчо Горненеца и Овена бяха останали да нощуват в селото. На другия ден (и по-късно) те не го намериха на къшлата...

Гурбетчии скоро донесоха, че мярвали кривата му сянка по чужди краища... Човешките силуети си приличат, но неговия няма да сбъркаш!

И все пак, неведоми са пътеките божии: може и да са се припознали...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006