Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛОЖЕ

Иванка Денева

web | Живот на възел

Крета баба Милица по нанагорнището, а краката я завалят, в гроба да я повлекат. В онзи, буренливия, който рие с ръцете си, а след няколко дъждовни дни той избуява пак зелен, с коприва и бучиниш. Сама го копае, че в селото "тримца люде са остали": тя, сватът Станой и дядо Драго Правия. Немалко хора измряха, по-младите се запиляха в града или в странство и къщите гледат тъжно сега с прашасали прозорци...

Сватът лежи в постеля, пребледнял като вощеница - не, като ланска дюля, сбърчена и изпита, че го тръшна оная болест - на жълтенявата гостенка, но и от мъка по своите, по синовете си. В Канада са те - секачи в гори тилилейски... Бяха му пратили снимка ("на кадро изтипосани!"), стоят до повален от електрическия трион бор-гигант: средният, Стремо, стъпил върху дънера с високи до коленете ботуши, се усмихва победоносно, а в краката му малкият, Кузо, под накривената каубойска шапка гледа сякаш с невиждащи очи...

Кой знае защо на дядо Станой от тази вест му стана още по-празно, сякаш момчетата му съвсем са се залутали в тъмната гора и няма да намерят просека към виделината.

Стиска старецът мижави клепачи и уж иска да мисли хубави работи за децата си, а все ги вижда залутани и далечни, сякаш душите им са затиснати от големите дървета, които погубват с триона катадневно.

А баба Милица сготви гозба, опече на връшник погачата и поема към Усоето. Там почиват в мир секуловци, но дали човек е намерил сетния си покой - кой да каже: над това място птиците кръжат тревожно, сякаш всяка носи по една душа в човката си, а над върхарите на елшаците се разнася нямо стенание, което поляга над долината...

Тази пролет осемдесетте подкара баба Милица и все се моли на Богородица сили да й даде да изрие ложето си. Няма кой да свърши тази работа вместо нея - лани се помина Немцул Гробаря, а младото попче сега три села обхожда и едва смогва божиите дела навреме да подреди. То в Секулово нито сватба, нито кръщене ще го повика, но есенес се бяха заредили опело след опело и докато бе жив Рахни, клисарят, биеше клепалото скръбта на света да извести. След смъртта му то сякаш осиротя и не съобщаваше на долината нито радостното очакване на празника, нито покрусата от нечия загуба. А и кой ли да затъжи за хора, надникнали отдавна с едното си око в отвъдното...

В Секулово стана някак равно, виделото забавяше мига на мрачевината и последните живи човеци чакаха вестта й без тръпка и с примирение. Само картичка от Канада хвърляше тримата в догадки и оживление: цъкаха недоверчиво пред Голямата вода (на Ниагара!), иначе други "честитки" от живота не чакаха отдавна.

Най-големият син на дядо Станой - Петруш, се бе споминал преди години в старчески дом в града и от него бе останал само изпратеният от директорката некролог, който старецът къташе на дъното на раклата - при войнишката си снимка и майсторското свидетелство. От безгласните сълзи жалейката бе пожълтяла, от бащините целувки по снимката на сина образът му се бе някак размил, но старецът все виждаше чедото си здрав дъбак, като в онези млади години, когато бумтеше с трактора по полето...

След като го беше заварвала да гледа дълго и втренчено некролога, баба Милица го бе придумала да го окачи на вратата и той се вееше с излиняли от времето букви и изръфани ръбове: тъй било редно, да се знаело, че младият стопанин е заминал за други краища...

- Преди мене - и отгдето няма връщане, Милице! - бе изстенал дядо Станой.

- Тъй, Станойко, ама що да сториш срещу божията подредба, свате, едни ги прибира по-раншко, други ги бави - уж да се съпикясат и освестят от лошотията! Ама пак не мирясват - затуй сетне душите им стенат - и под кръстовете! А твоят Петруш си почива, Станоя, и те чака!

- По-добрите прибира, Милице, по-харните - да са около него, пък проклетите оставя - по-дълго да се мъчат! Ей мене гледай, Миле, не се ли затрих коя година без мойта Керана?! Ами вий с Драгоя?!

Напоследък сватът почти не приказваше, хриповете раздираха хлътналите му гърди, а кърпата с кървавите петна криеше под дюшека - да не я вижда Милица, иначе крепка жена, която от това начеваше да плаче. Какво да я натъжава - едва крета тя, а за хляба на живите души се грижи: да го опече, градината да прекопае, някой корен да отгледа, с добра дума да ги ободри...

А сега и този гроб: сама жена ложето си да рие - каква по-лоша орисия от тази?! Такваз отплата ли дочака Милица, боже, да не мога да й помогна! В спечената глина все едно с нокти в скалите да дращиш! Милице, драга Миле, мене не рачи да вземеш, на Дражко душата почерни - да страни от хората и да ходи цял живот прокажен! А на старини бог отреди за двамца ни сенчица да станеш - преди да си идем от този свят - мъчния! Трудния, Милице, сладкия!

Държелива за годините си, старицата изкачва всеки ден баира, преди да се спусне в Усоето. Там е стопанинът й Блажо, там почива щерка й Маруша. Положи цвете на гробовете им, преглътне неми сълзи, прекръсти се и захваща работата си. Но вече й е нужно да възпре дъха си - насечен, и сърцето, което прескача да изхвръкне от гърдите и да полети над отсрещния баир. "Не му е дошел още часът - стегни се, Милице!", мисли си, унесена.

По икиндия неотменно идва дядо Драго Правия. От кипростта му на младини бе останало само името: непосветеният едва ли ще допусне, че приведеният на две старец, с позеленялото от медта лице, е някогашният левент на селото Дражко, по когото се топяха момите на Секулово. След като бе грабнал китката на Милица, но тя не скърши волята на баща си и отиде при Блажо, Правият се бе запилял по чужди краища. Не след дълго съселяните му разказваха, че слязъл в мината, земята да копае... От мъка...

В селото не се върна - да не гледа Мила в ръцете на Благовеца... "Харен, благ, а сърцето й залиня под стряхата му!", мислеше Драго с яд, който с годините бе започнал да се притъпява, но пак избликваше, когато виждаше Милица да пристяга шамията си над гроба му. През всичките години душата му бе стенала като на ранен лопатар, изгубил кошутата си... В мината риеше като къртик земята, избягваше хорските изпитателни очи, а нощем кроеше планове нея ли да открадне, онзи ли да затрие... Тези мисли не го напускаха и денем - наскоро, след като постъпи, се бе разминал на косъм от вагонетка.

Покрило се отначало с бледина, лицето му постепенно доби мъртвешко-зеленикав цвят, нашарено със сини точици. Като онези от барута, проникнал в кожата от самоделните бомбички, които децата хвърлят, но частиците ги белязват за цял живот...

- Ще те взема при мене, Миле, двама да бъдем, слънчице мое! - бе изрекъл една вечер Драго, причаквайки я на разклона към лозята на Благовите.

- Късно е, Драго, трудна съм! Първото бог го прибра, ха дано сега го залюлея! Тъй ни било писано! Пък ти се лекувай, не се погубвай, че си драг на сърцето ми! Щом душите ни са заедно, горе ще се, Драго, съберем!

Бе забързала към оная стряха без любов, а после дълги години, след като Благо си отиде, не бе погледнала Правия с очите на жена... Носеше му гозби, варосваше къщата му, но не забравяше, че бог и баща й я бяха отредили в тоз живот... другиму!

Дядо Драго спира да отдъхне, запалва с треперещи ръце цигарата си и сяда до Милица. Като я изпуши, започва бавно да копае: вече втори месец земята е спечена и бие на камък... За пъргав момък такъв изкоп ще е играчка, но за осемдесетгодишни хора е "наказия". Тъй изрича старицата (не "наказание", както казваше Маруша, а както думаше баба Младена, майката на Милица!). И натъртваше думата с омерзение, но и с наслада и не малко настървение - да надделее това зло... Затова като баба тя има корава душа и нейната орис - да надмогва живота и да крее със скрита обич...

- Хайде, Миле, за днеска стига, да си ходим, че пак ще вали! - я стряска гласът на дядо Драго, оживен, че надвисналите трети ден облаци изпълват очакването им за дъждовна есен.

- Утре ще довършим, Милчице, ако е рекъл бог!

А земята, събудена и пръхкава от влагата, жадуваше човешка ръка зрънце в нея да прикъта. Но не семенни гнезда копаеха старците... Гробът на дядо Драго, приготвен отдавна и застлан с гумена мушама, бе изпълнен с вода като малко езерце. Полуизкопаният за баба Милица трап тъмнееше с червеникавата от глината мътилка и рушащите се брегове.

На другия ден старецът я намери по очи и с разперени ръце върху ложето й.

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006