Иванка Денева

web | Живот на възел

- Ти, къзъм, паднала от стълба гаче ми се чиниш! Човек тогаз става син-зелен, че и родните не могат го позна! - изрече с истинско удивление стрина Делка и обърна окръглени очи към девойчето на съседното легло.

Другото отляво продължи да разгръща списанието невъзмутимо - не погледна дори санитарката и сестрата, които прехвърлиха сръчно от носилката завито до брадата момиче и го настаниха на леглото до прозореца. По едно време спря да подмята дъвката из устата си, наду голям балон, после изтегли тънък ластик.

- За новата - викам... - опита се да подхване пак любопитната лелка.

- Шттт! - сложи пръст на устните си колосаната като корона касинка и хвърли на двете строг поглед.

Бе три часът следобед - време за задължителен покой в болницата.

Санитарката й смигна, но тя не отвърна на закачката: повдигна бавно и делово гипсирания крак на момичето, което простенваше тихо в съня си. На леглото до мивката похъркваше носово баба Маринка - нейните болки след денонощните мъки от счупения таз се бяха поуталожили най-сетне...

"Добре се насадих с тези!" помисли с униние девойчето, остави комикса и посегна да лапне за утеха поредния локум "Роза", който много обичаше. Повдигна капака и на "лимоновите резанки", но с разочарование установи, че са свършили, и само изръси захарта в устата си.

Стрина Делка пак се бе обърнала към него, нетърпелива да изяснят ситуацията, но дрямката вече лепнеше по клепките му и то обърна гърба си, давайки й знак да говорят по-късно. Селска жена, която не подвиваше крак, сънят през деня никога не я навестяваше: тя щеше и сега да се върти като заклещен на леглото звяр, но помнеше съветите на доктора за покой на ставата и златния пирон... Боязънта, че дълго няма да върши работата по двора, бодеше като свредел сърцето й - все пак се утеши, че ще ниже тютюна, който мъжът и внучетата й щяха да берат в ранни зори. "Тъй дошло, боже - мъки човешки! Костите ми веке меки като тебешир! Който не е страдал, и повече с душата - нищо не е познал!" помисли горчиво и надникна пак новото момиче, което попипваше със здравата си ръка подутината под окото. "Ей и то - дете още, какво ли е препатило?!", помисли с тъга и човек не можеше да каже за своята ли болка жалеше повече, или за чуждата...

Бе рано за визитация, но доктор Каранов влезе тихо заради настаняването на новата, повдигна чаршафа, да види как са положени крайниците, и излезе безшумно. Операцията бе продължила дълго, момичето пропадна в небитието след упойката, та не усети суетнята на лекарите да слепят преди гипса поломените частици. "Като нова ще бъдеш, малката, и пак ще припкаш като сърничка!", сложи обичайната пура в устата си пълният доктор Хорозов, след като свършиха.

Щеше да я запали едва пред димящото кафе и в компанията на сестра Ананиева, която повече прилягаше за манекенски дефилета, отколкото за хирургическо асистиране.

Девойчето стана с помощта на патериците и на "куц крак" отиде в съседното отделение - "при откачалките". Така наричаше лежащите там от нервни болести, не пропускайки обаче никога да навести Росен, момче на своята възраст. Баба Маринка щеше да се събуди за вечеря, но новата стенеше през зъби (сигурно упойката преминаваше) и стрина Делка разбра, че пак ще лежи без разговорка, затова зачака с нетърпение връщането на девойчето.

На сутринта "интензивната стая" се освободи и преместиха новодошлата там. Тя спеше пак, натъпкана заради болките с успокоителни, и като се събуди, загледа с недоумение белите плочки и тръбичките над главата си, по които жълтеникавата течност отцеждаше бавно капките си. Не можа да чуе възбудения шепот на девойчето, което зарадва този път стрина Делка с новини: при новата дошли полицайка и двама мъже. По-късно цялата ортопедия знаеше, че единият е сексолог, а другият - от следствието. "Не й е чиста работата на тази: още като я видях - разбрах!", помисли селянката, но не изрече нищо на глас, сепната да не прибърза този път.

Момичето придърпа чаршафа със здравата ръка - до раменете си, и загледа влезлите като виновно птиче, оставило се котаракът да счупи крилото му. Санитарката внесе два стола и затвори вратата след себе си по-тихо от друг път. Срещу нея вездесъщата сестра Никодимова бе вдигнала въпросително вежди, но чистачката мръдна в незнание главата си и се запъти към баба Маринка, безпомощна като дете.

Полицайката считаше за свое право първа да предразположи болната, но бе изпреварена от следователя - мъж с непринудени и простовати маниери, които го сближаваха лесно с хората:

- Как си, мойто момиче? Страшното мина, закърпиха те! - рече, и без да чака отговор, попридърпа стола до леглото й.

Девойката не отговори, бързо притвори очи със стиснати клепачи. Дали усети, че подходът му няма да мине, той направи повторен опит и изстреляните думи имаха сега успех:

- Онзи мръсник - Дервентски, искаше да се измъкне, но го спипахме на летището!

Момичето отвори разширени от ужас зеници и започна да трепери - зъбите му затракаха чак. Полицайката погледна укоризнено следователя, а сексологът този път не се стърпя да настави:

- Не така грубо, моля! Все пак довчера е била в шок - знаете обстоятелствата!

Следовател Кортенски ги знаеше, но с метода си бе постигнал друго: да не чуят повече дума от пострадалата, която натисна някакво копче под леглото си, а това докара бързо доктор Каранов в стаята й. Разговорът донесе доста стипчиви плодове първия ден...

На сутринта сексологът бе дошъл сам, седна далеч от нея и също мълчеше. Вече знаеше името й, а на тръгване попита защо е избрала Дервентски.

- Аз съм го избрала?! Не, докторе, - не! - това извади Розица от апатията и тя се оживи. - Аз работих при доста хора, а него съдбата го доведе!

Доктор Видолов бе доволен вътрешно - бронята се бе пропукала, но се застави да попита с безразличен глас:

- При много хора - казваш?! И все като помощница!? Една студентка има по-големи шансове от това да чисти къщите на хората! На богатите, имах предвид!

- Не и аз, докторе! Бях сама - тате го погуби онзи газ-убиец - гризу, иначе изкарваше добри пари в мината... Мама вече я бяха съкратили от райкоопа и се чудеше какво да прави: надомна работа ли да взема, в Кипър ли да забива, защото щях да уча в София, а трябваха пари - за учебни такси, за квартира... Накрая замина за Гърция - портокали да бере, даже пращаше добри записи в началото, после взе да се обажда с недомлъвки, че срокът й изтекъл и се крие да не я върнат... Аз си търсех работа - подслон да ми даде и... хляб!

- И отиде при Дервентски?

- Не, не - гледах обявите за помощнички и се боях да ходя на интервюта - нали така казват за сгледата на слугини сега! Бях при една архитектка отначало - тя искаше жена-въртокъщница, която да знаела коктейли да прави и трапези за приеми да подрежда! Не се явиха други и тя кандиса, че съм млада и ще се науча. Откъде да знам такова нещо - нашите са хора обикновени, от село... Оставяше ми менюто на едно листче сутрин: днеска - "Бьоф Строганоф", утре - филе "Миньон" и всякакви завъртяни парфета! Мъчех се над готварските книги (имаше ги много, и с чужбински гозби!) и се потях, а тя крещеше, че софрата ми "за простофили" ставала! Така викаше на простаците! Като й счупих една салатиера - от баба й и на години колкото нея, чашата преля: даде ми платата за месеца и... отново търси!

- Ти да не си готвачка от "Хилтън"! - попита със съчувствие доктор Видолов.

- Не съм - и аз това казвам, ама поне се отраках малко там с манджите покрай оная превземка! Сетне се насадих на други пачи яйца...

- Пак ли да готвиш? - весело попита този път сексологът.

- Аа - не! Този път офертата беше още по-пълна! Да се грижа за мезонета и за двете въртоглави деца на двама адвокати! Те от сутрин до вечер се дърлеха в съда, пък аз водех момичето в училище, а малкия оставяха да гледам - докато въртях пералнята! Най-лошо беше, че изпълнявах тази програма, но зарязах учебната - в университета!

На лекции рядко се вясвах, за семинари се готвех нощем, докато онези ревливковци спяха, а от домашната шетня задрямвах над учебниците... Накрая си казах: "Ааa, Розке, - не така! Ти дойде в София да учиш!" Майка ми пишеше вече, че ще се връща, беше заболяла, а малко спечелила...

- Не можеше ли друго да работиш, Розице!? Секретарка, нещо в офис, с компютър...

- Исках такова, но трябваше курс да карам! Аз зная малко на машина да печатам - при мама в райкоопа на една стара "Ерика" чуках, и на "Континентал", но за компютърните програми английски трябва да знаеш!

- И ти прие при Дервентски?

- След като мих чиниите в една трапезария за бедни, приех заради квартирата - да не плащам свободен наем! Ще Ви кажа, да си почина малко...

На другия ден разговорът потръгна по-леко - момичето се бе успокоило и посрещна доктора с доверие.

- Как се запозна с него, Розке? Той ли те заговори?

- Той - не! По обява стана: търсеше млада жена да поддържа дома, докато той отсъства по бизнес-дела! - отрони девойката тъжно и продължи:

- Никога кракът ми да не беше стъпвал в онзи змиярник! Баба казваше: "Ако човек знае къде ще се обърне колата, слама ще й постели!" А и нищо не му личеше отначало!

- Какво точно?

- Ами... - онова, че е такъв звяр и не като ...нормалните хора!

Отивам аз да ме наеме, а той говореше по мобифона, погледна ме строго и след като свърши, каза условията: да чистя веднаж в месеца основно, през другото време - "поддържащо", приятели да не водя и да бъда дамата му, ако покани гости!

- Това - последното, не те ли притесни? - попита доктор Видолов.

- И още как! Но той подчерта, че повече е извън страната и рядко кани, колкото за едно питие - приятели, да се видят!

Приех и реших, ако има нещо нередно - да напусна. Той тогава замина в друг град, после - в Германия, връщаше се, пътуваше и повечето време го нямаше... Когато беше вкъщи, пушеше дебела пура и седеше пред компютъра, понякога искаше да стоя във вестибюла, докато си пие коняка. Аз чистех - жилището бе ново, обзаведено с всички екстри на техниката, имах и време да си уча в стаята. Състудентките ми въздишаха: "Блазе ти, Розо, настани се! Няма ли приятели този баровец и ние да се вредим?!" Аз се смеех тогава, а не било на хубаво...

Междувременно той започна да се връща вечер и да не излиза: можел и от къщи бизнеса си да върти! Аз избягвах да сядам пред телевизора в хола, все си намирах извинение с изпитите, или отивах у бабини Пацини, при внука й, студент също. Взе от това да се муси и да ми напомня, че по обява съм съгласна "дамата му да бъда..." "Но ти не даваш приеми - отвръщах развеселена - каква дама?" "И това ще стане!", казваше сериозно и начеваше нова бутилка коняк. Имаше ги всякакви: френски, арменски, грузински, "Наполеон" и какви ли не - от командировките ги носеше. Най-много се ядосвах, когато ме караше да стоя в хола до него и да пия, понякога до среднощ... Близвах! Ако откажех, ставаше мрачен, изричаше тогава тържествено, че "сме свързани за цял живот!" Ставаше ми смешно, намирах го за брътвеж на пиян човек, но когато веднъж донесе от пътуване във Франция боди за мен, дантелено, сериозно се запънах да го облека и заплаших да напусна. Щеше да бъде жалко за добрите пари там...

- Ех, Розке, росна китчице, за жена ми е то - пробвай го само, да погледам! - рече тихо.

Не знаех, че имал жена - това ме поуспокои, облякох го и разбрах, че сгреших!

Отначало седеше на кожения диван неподвижен, сетне се приближи да оправи дантелената яка около врата ми - беше се обърнала, а пръстите му ме парнаха по лицето като нагорещено желязо...

Напоследък беше изровил отнякъде малък кожен камшик - с него пляскаше лачените си обувки, а белите му зъби разтягаха крива усмивка в мрака... "Защо ти е този ремък?", попитах сериозно, а Дервентски отвръщаше нехайно: "Ааа, припомня ми фермата, имахме едно конче - вироглаво, само камшик го оправяше!" И добавяше тъжно: "Много ми липсва то и хергилето!" Имоти имали големи, и животни - в Добруджа...

Сигурно затова, когато не беше в офиса си, можеха да го намерят на хиподрума - много обичаше конете, така и камшикът ме заблуди... Това бе голямата му страст - да ги гледа как хукват, пришпорени, а не заради залаганията на парите...

"Какво толкова - успокоявах се - нищо не е станало!", но разказах за всеки случай на Милан, бабиния Пацин внук. "Ти си луда да стоиш при тоя откачалник!", отсече с опънати скули и ме накара да обещая, че ще се изнеса.

Но било писано друго, по-страшно - да преживея...

Мислех, че е заминал пак (напоследък все с факсове го викаха по бизнеса), аз сменях завивките в спалнята му - да ги подготвя за пране на следващия ден. Лежеше в месингово легло - стабилно и тежко, с железни топки и орнаменти, от креватите, които никак не харесвах. Бях слушала един от големите тенори - Марио Ланца, а тогава - пуснала тихо ария на Тебалди. (Той обичаше опери и имаше много плочи.) Високият лампион осветяваше стаята с мека светлина...

Внезапно влезе - не беше пътувал никъде, но дъхтеше на коняк, усили патефона (тачеше старинните вещи колкото конете) и застана зад мене. Аз привършвах и когато се наведох с купа завивки, внезапно ме повали на спалнята и докато се усетя, взе да закопчава ръцете ми за топките на леглото...

Бях изумена, започнах да викам, а той само се смееше и продължи да завързва глезените ми. Виждах го все в това чекмедже - до главата си, да рови, а там държал тези пранги - за ръцете и краката! Мислех, че се шегува, молех го да ме откопчее, той мълчеше гневно или се смееше високо и дрезгаво. По едно време в ръцете му и камшичето се появи: не знаех от кое повече ме заболя - от жигосването с кожените ресни с железни топчета накрая, или от унижението...

Грубостта, която последва, бе неподражаема: започна да бълва бързо думи (ругатни навярно, на румънски - майка му е влахиня), защото мъжкото му достойнство бе угаснало преди камшика...

Аз виках, той затискаше устата ми с ръка...

По едно време се отказа от всичко, шибна ме за последно през кръста и затръшна вратата.

Глезените и китките ме изгаряха: ожулени от ремъците, кървяха, а неистовата болка в костите ме вцепеняваше - на дясната ръка и крак. Докато се бях дърпала, се потрошили...

Така ме намери Милан - припаднала и вързана...

На вратата доктор Видолов се размина с полицайката и следователя - момичето се бе уморило и те зачакаха търпеливо да ги повикат.

След два часа сестра Никодимова пусна милостиво бабиния Пацин внук – той се усмихваше стеснително, а в скута си държеше като бебе букет бели рози.

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 23.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006