Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧУЖД ХЛЯБ

Иванка Денева

web | Живот на възел

На баща ми

В мразовитата ноемврийска утрин на 1929 година един писан файтон мина бързо по заснежените улици на П. Часът на развиделяването не бе вдигнал още ранобудните калфи и чираци, които не можаха да видят начумерения изглед на винаря и бакалина от Гълъбиче бай Нешо Маврудов, наричан от съселяните си Мавруда. Строгият му нрав, изпъстрен понякога с шегобийство, сега затиснато под рунтавите мустаци, щеше да им подскаже, че голяма грижа тегне в душата му...

Човекът с часове бе гонил конете от селото до околийския град, сякаш закъснението щеше да му докара големи главоболия. До него дремеше момче - десетинагодишно, което се въртеше неспокойно като птиче: стряскаше се, отваряше с почуда очи и пак накланяше глава, оборено от сладкия сън на разсъмване. С едната си ръка Нешо държеше здраво юздите, а в другата димеше с неизменната самоделна цигара, която свиваше от серт тютюн. Това бе едно от малкото удоволствия на този суховат човек, който рядко се разнежваше. Такъв миг домашните му улавяха два пъти в годината: когато гледаше с разширени очи налелите сок грозда по лозята, или ако бе успял добре да ги изтъргува с прекупвачите...

Сега винарят бе притеснен, сваляше машинално астраганения си калпак - да охлади за малко запотената си от галопа на конете глава, и пак го налагаше, поглеждайки с угриженост спящото дете. Мокрият сняг, който ги изпрати от селото преди часове, вече бе пресечен от звънтящия въздух на остри перушинки, които шибаха лицето му. Бе благодарен на атовете, че следваха неотклонно многократно проверения път до П. Подкованите им крака потъваха безшумно в стелещия се губер, но леденият вятър му напомни за предстоящото връщане в селото...

А градът не бързаше да се отърси от негата на съня, но вече се надигаха калфите и слугините: първите да изринат преспите, другите - да подхванат за пореден път неизменната домашна шетня. Електриката в богатските къщи изтъкваше яркостта на разкоша пред мижавия светлик на свещите и мъждукащите газеничета.

Конете, извървявали този път, кривнаха към познатата улица в Занаятчийската махала на П., в която се въздигаше някак самотна сред останалите скромни къщици солидната крепост на бай Матаки Мусаков, на когото казваха Мусака. Бяха достове с Мавруда - стародавни, и макар че във всяко приятелство везните натежават повече на едната страна, немногословието и у двамата ги сближаваше и караше да се разбират от половин дума. Винарят бе мъчил конете от Гълъбиче до П. за важен разговор с Мусака и той като воденичен камък го притискаше...

Изстенването на момчето насън го накара да се обърне и да подпъхне смъкналия се рунтав кожух, с който бе завито. След малко, не успял да прикрие ласката в гласа си, бащата подвикна строго:

- Хайде, Теко, - пристигнахме! Ще си доспиваме друг път!

Детето отвори недоумяващи очи, разтърка ги с юмруче да изтрие разтопилите се по ресниците снежинки и се сви зиморничаво. Казваше се Стефан, но на село хората с това име наричат Стефчо, Течко, Тенко, Теко и колко други още, та домашните бяха избрали това. То му подсказа сега благоразположението и милостта в сърцето на баща му, която той показваше рядко - и към свои, и към чужди. Снежинките играеха немирни пред очите му във всички цветове на дъгата, но червените и в тъмното изместваха останалите и превръщаха бялата пелена в огнена... Като кървава река тя заплашваше да го залее и детето, дръпвайки се в уплахата си назад, се притисна неволно в баща си. Този серт човек сякаш с невидимо око улавяше, че нещо терзае душата на сина му и този път не му подвикна с обичайната си грубост...

Стефан много пъти бе сънувал тази червена река - след онази нощ, когато баба Доца Сербеза изхвърли кървавия леген в коритото на прасето, а след нея вопли и плач огласиха къщата. Бе го събудила среднощната шетня на жените, които се суетяха около майка му - възпълна жена, която бременността правеше още по-едра. Беше пометнала през онази нощ, а на сутринта кървавата зурла на прасето и гузните очи на старицата му подсказаха безпощадно, че когато му изшъткаха да си ляга, нещо страшно се бе случило с майка му, затова бе осъмнал вече сирак...

Завари баща си, брадясал и с помътнели очи, да седи до мъртвата с вощеница между пръстите. Мярна го с угаснал поглед и мълчаливо му посочи мястото до себе си, а червените жилки уверяваха, че и този суров човек - Мавруда, може да плаче цяла нощ...

Сестрата на Теко, Анастасия, която за по-кратко зовяха Суса, бе женена, както и другата му сестра, в съседното село. Него, последван по-късно от малкия Митко, закриляха с покровителствената обич на по-големите, която след задомяването им бе понамаляла и после прехвърлена на собствената челяд.

Сега Суса, кибритлия и наследила темерутския характер на Мавруда, мълчеше със стиснати устни, но милостта избликна в гърдите на по-малката сестра, Захария, и тя скочи да приласкае момчето:

- Ела, Теко, ела, детко! Сиротинчето на кака! - и тя заизбърсва овлажнелите си очи с краищата на черната шамия, а момчето взе на коленете си.

Това не се хареса на Суса и тя изсъска шепнешком:

- Хайде, сега - тате да е жив, Захаро!

- Да е жив, како, ама мама не е изстинала още, а оная змия се увърта вече - кръвчицата му да изпие! - не й остана длъжна по-малката сестра.

- Да й приседне дано! - изстреля Суса и под заплашителния поглед на Мавруда бързо се прекръсти, а той впери скръбни очи в жълтото като лоена свещ лице на мъртвата.

А "змията" имаше миловидно лице и черни ресници, които държеше все надолу, откакто се бе споминал по-миналата зима стопанинът й. Можеше да мине за хубавица, ако не стряскаха - и своя, и непознатия, очите й: гледаха някак втренчено и не се засмиваха, даже когато устните й откриваха два реда бели зъби. Нещо държеше нащрек тази жена - дали мъката, или една потайност и хладина, която караше и комшийките й да я отбягват... Сякаш и те долавяха, че крои нещо наум и не го изрича...

Половин година не се показваше из селото, почернена с пълния траур, но откакто се разчу, че жената на Мавруда крее, постепенно започна да утъпква пътека до бакалницата. Имаше две малки деца, за които се грижеше сама и често сменяше яйца за сол, захар или за газ и други дребни стоки.

Мавруда отначало прие всичко в реда на нещата: лозята, магазина и кръчмата обсебваха без остатък грижите му, а мисълта за Мария, която бе отново трудна, три години след раждането на Митко, занимаваше нощите му. Но започна да свиква с посещенията на Миляна - не говореше много, само й подаваше продуктите през тезгяха, ако чиракът бе в избата или някъде по двора. Ласкаеше го идването на тази хубава и доста по-млада от него жена, която злите езици не съжаляваха никак във вдовишката й орис. Неусетно се видя оплетен в чувствата си, отлагаше пътуването в града за стока или наглеждането на виното и лозята, и я чакаше в бакалницата.

Но посещенията неочаквано се разредиха, а пневмонията й миналата зима запрати Мавруда в догадки и тревоги, които не смееше да сподели с никого, само подпитваше като младок брат й, който помагаше на семейството в кърската работа. Чуваше, че се е залежала, двете деца щъкали около нея и плачели, и се чудеше в себе си за кого да жали повече: за Мария, жена си, или за вдовицата...

Един ден напълни едно малко чувалче със стока и привечер тайно се промъкна в къщата й. Малките спяха в другата одая, Миляна бе полегнала възнак и остри хрипове раздираха гърдите й. Погледна го по-втренчено отвсякога с малко раздалечените си очи, обрамчени от черни ресници, и понече да се надигне.

Мавруда я спря с ръка, седна до главата й и в обичайното си състояние - мълчеше, а тя следеше огънчето на трепкащата между пожълтелите му пръсти самоделна цигара и възжела този мъж да се грижи за нея и децата й...

Когато след десетина дни влезе в бакалницата като оживяла сянка, Нешо Маврудов, който преливаше вино в едно тумбесто шише, го изтърва и червени пръски бризнаха по дрехата му. Той ги триеше с ръкав, усмихваше се някому за нещо, благодарен, и не продумваше. От този ден по неписан закон я чакаше в бакалницата по икиндия, а злите езици вече бяха донесли и на жена му за тази мълчалива любов. Тя поиска да чуе от него истината, а обяснението, че помага на сирачетата, й бе стигнало. Само стана още по-тъжна и такава я запомниха децата й...

След смъртта на Мария никой не се учуди, когато шест месеца по-късно Мавруда доведе в къщата си вдовицата Миляна. Щеше да замести за Теко и по-малкото му братче майчицата...

Но тази жена, която не се оживяваше от радостта и на собствените си деца, остана далечна и ненужна и за чуждите. Навикваше ги, нерядко вдигаше ръка, а за Теко отрано бе решила, че баща му трябва да го заведе на занаят в града. Бабичките шушукаха, че "да би имало каил", ще отпрати и малкия Митко надалеч - да постеле меко на своите, но повече се дивяха на слабоволието на Мавруда...

След като Мария си замина от този свят, той бе станал боязлив пред съдбата и не искаше с нищо да скърши волята на младата си съпруга. Няколко пъти тя бе подмятала, че момчето расте като гъба и е време да подхване пътя си, но винарят все отлагаше мъчителния час на раздялата. Това му напомняше един друг разговор за Теко - с първата му жена, когато едни бездетни старци с къща сред площада на П. искаха да го осиновят и да му припишат имота си...

Бяха продавали с малкия цял ден дини насред площада, от онези огромните, които растат край Благица, и щяха да осъмнат в каруцата до тях, ако не беше дошъл Михал Карпуза да ги покани да се разхладят и да пренощуват в дома му. Така - от приказка на приказка, се сприятелиха и после при всяко идване в П. Нешо и момчето се отбиваха у старците.

Мавруда дълго бе таил от Мария предложението им за Теко, но накрая го сподели с нея. За да бъде зашеметен от дивата майчина мъка, избликнала в смесица от удивление, решителност и гняв:

- Аз детето си за имот не продавам! Дорде съм жива - тука ще стои, до полата ми!

А сега Миляна, втората му жена, бе нетърпелива да го отпрати час по-скоро надалеч, при чужди хора, на децата й хляба да не подяжда...

- Теко, сине, стигнахме Мусаковата къща! - побутна винарят малкия, който в тъмнината слабо различаваше очертанията й.

За хората в нея денят още не бе наченал: не се бяха надигнали нито чираците, нито самият Матаки Мусаков, който минаваше за ранобуден стопанин. Но гласът на Мавруда предизвика все пак раздвижване: хриплив мъжки глас се прокашля без нужда, колкото да покаже, че е чул повикването, съпровождано от яростния лай на едно буйно куче, което се захвърля по желязната ограда. Човекът вътре открехна вратата на първия кат, после укроти животното и за нещо се върна отново там.

Електриката, бликнала от огромен полилей, освети просторен салон, обзаведен с вещи, каквито селското момче не бе виждало дотогава: дебел бял килим, високи като престоли кресла и картини в позлатени рамки. Но не те приковаха погледа на детето: след изгасването на осветлението, на отблясъка от главните на камината, на мека възглавка върху пода седеше същество, огромно като мях. Очите му бяха притворени, краката - кръстосани по турски, грамадният корем пулсираше неспирно като духало, но от това размерът му не намаляваше... Ръцете бяха скръстени върху голямото туловище, сякаш да го закрият и предпазят от хорската погнуса, а навитата на кок рядка косица на тила подсказа на Теко, че съществото е жена...

Той погледна въпросително баща си, който му махна успокоително с ръка и даде знак да мълчи, защото, наметнат с астраганена шуба, Матаки се показа на вратата. Преди да отведе гостите си настрани от входа на къщата, се върна отново и прошушна няколко думи на съществото, които дошлите дочуха откъслечно: "Няма нищо, Маруце! Бакалът на Гълъбиче води малкия! Ти си почивай, Маруце!"

Докато Матаки и Мавруда се сговаряха, Теко стоеше като хипнотизиран и с очи, вперени все във вратата, но вече затворена, тя бе закрила странното видение.

Такива създания бе зървал в книгите за Индия, донесени от даскал Иван Салкъмов - да покаже на учениците животните на тази екзотична страна. Но децата по-малко разглеждаха тигрите, слоновете, питоните - повече ги привличаха индийските божества с големи кореми и много ръце, които Салкъма описваше подробно. А колко се плашеха момичетата - приличаха им на морски чудовища с пипала, които ще ги сграбчат и задушат в прегръдките си!...

Сега сякаш Теко бе видял нещо като на онези картинки - той не чуваше какво баща му и Мусака уговарят за него: платата, дрехите, леглото, където ще нощува. Умът му бе все в това, че ще живее под един покрив със съществото - стискаше ръката на баща си и му шушнеше да го върне обратно в Гълъбиче...

Но Нешо Маврудов, когато пожелаеше, можеше да бъде непреклонен - уговорката за чираклъка бе направена отдавна, а и помнеше хладните и немигащи очи на Миляна...

- Хайде, сине, - със здраве! Слушай гос’ин Мусаков и Русана, а аз, ката седмица - като слизам в П. за стока, ще те навестявам! Пък и ти по празниците ще си идваш в село! - изрече със сподавен глас баща му, и сам, не вярвайки на последните си думи, се запъти към файтона.

Кучето заръмжа заплашително, но ласкавите нотки в гласа на стопанина му подсказаха, че гостът е свой и то заотстъпва неохотно към колибата си...

На вратата на долния кат се показа въздребна икономка, наметната с кирлив халат и с навита на книжки коса, която пое детето. Русана (така се обърна към нея Матаки) като че ли усети немия ужас от салона и го преведе по една странична вита стълба до втория кат. Там го настани в чиста стая, обитавана от младеж, който похъркваше на едно от леглата с полуотворена уста - по-малкия син на Мусакови, Лукан. В полуздрача Теко различи очертанията на черна куртка и панталон, което го подсети, че момчето навярно е ученик в горните класове на гимназията.

Русана му посочи недружелюбно другото легло - празното, на брата Смолян, който учел за адвокат в столицата.

- Хайде, какво се кумиш - събличай се и лягай! То време за ставане, ама нейсе - дете си още! - изстреля в упор Русана и го остави без разяснения по най-важния въпрос, който пареше пламтящия му мозък.

До утринта прекара с ококорени очи - в догадки и слушане хриповете на безгрижно спящия гимназист. Когато шумовете от долния кат се усилиха и с пукването на деня хората там се раздвижиха, се качи Русана да му каже, че го викала Маруца.

Детето помисли, че е някоя слугиня, не подозирайки, че отива на среща с оживелия си страх. Разбра, че е господарката, когато се оказа пред нея, но вече бе късно да се отскубне...

Сега я разгледа, благодарен на виделината за това: беше подпряна с високи възглавници, взираше се с немигащи очички под възрусите клепачи, а кожата на лицето и шията й бе набръчкана и жълта. Но не беше страшна. Коремът отново се надигаше и спускаше, сякаш невидимо духало изтласкваше огромни струи въздух, а когато сложи ръката си върху главата му и продума, Теко с мъка можа да осмисли гъргоренето в устата й, което излизаше повече като мучене:

- Неее бойй се, момчеее! Азз съм МММарруцаа!

И махна вяло с ръката, снета от главата на онемялото от ужас дете - тя после падна върху корема й като отсечена... Бе се уморила и запенила, Русана се притича да я сложи да легне и остави момчето да чака слизането на Матаки Мусаков...

Можеше ли да допусне то, че съдбата-шегобийка бе пратила най-коварната болест на най-добрата човешка душа на тази земя?! От няколко години метастазите в костите я бяха обездвижили съвсем, а разпадът бе съпроводен от набирането на огромни количества вода в корема, която обучена сестра изпомпваше със спринцовка всекидневно. Но това Теко щеше да научи по-късно от коларя Груйчо, който се оглеждаше и говореше с недомлъвки...

От този ден започваше да чиракува при Матаки, който имаше складове за дървен материал, коларо-железарски работилници, дюкяни, богатска къща и... Маруца...

Сега момчето чакаше първите залци хляб в чуждия дом, които, невкусени още, бяха започнали да му нагорчават...

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.02.2006
Иванка Денева. Живот на възел. Варна: LiterNet, 2006