Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КРЪСТОПЪТИ И ВЕТРОВЕ"

Иванка Денева

web

Вина

Докторът се е надвесил над Янаки, крие уж големия трион зад гърба си, но той стърчи с острите зъбци: зинала паст на змей, която го издава. Младият мъж се надига от постелята, изпотен и болен, обяснява със задавен глас, че нищо няма на ръката му, но хекиминът не чува: гледа го настоятелно и с немигащи очи, после насочва, непреклонен, острието... Чифликчията се дърпа назад и се надига, готов да избяга в мразовитата нощ по ризата, с която спи, дълга и бяла. Но лекарят грабва под мишница секача, хуква след него, и кой знае защо: все посяга към десницата и рамото му... Стопанинът, усетил заплахата на резалото срещу лицето си, вдига ръце, да се предпази, и успява, но бдителността му, притъпена, пренася скъпа дан на яростта! Металните зъби тракат без оглеждане, жаждата за кръв ги прави настъпателни и мъстни, когато захапват без жал пръстите, а сетне - най-важния човешки орган, който вае нещата! А човекът отсреща се криви в победоносна усмивка, захвърля настрана триона, и до него пръстите... се надигат, опитали да захванат нещо, сетне полягат недалеч, примирени, и гледат непосилния танц на ръката... Сторила гейзер от рамото - безполезен ням израстък, тя не иска да се укроти: скача към Янаки, прелетява през лицето, и иска да се залепи за раменете. Почувствала непосилието, се свлича бавно надолу, белязала с алена пътека ризата му...

Но този не бил докторът, а... Дончо! Страшният злодей-касап, излязъл с триона на лов, не е лекарят-евреин: това, оказва се, е бившият управител на чифлика! В страха и гнева си, разпънат върху колелото на разплатата, стопанинът не бе различил добре съперника си! Не очакваше и страшното оръдие на отмъщението: многозъбото острие, в дланта на мъжа. Той се беше... върнал, твърд и непреклонен! Междувременно пръстите върху земята, получили сякаш порив да оживеят, се размърдват, и притежателят им, ужасен, отстъпва назад. Тогава, окървавен от водопада, който го облива с топла струя, ги чува да казват радостно:

- Свърши се, байо! И няма да... галиш... Мила!

Отсреща светещите, като на рис очи на Карагюлев, го изгаряха... Той изкриви устата си в подобие на усмивка, но тя излезе начупена, сетне се помъчи да дръпне неговата, Янакиева жена, която, вцепенена от ужас, го затърси с очи... И мигом ги закри, сетне съдра парче от фустана, и започна да... тъпче кървавата яма на рамото му! Очите й се замъглиха, сълзите, кърваво-ледени, тупваха изпод клепачите в снега и аленееха върху него като малки гюлове... Устните, посинели от страх, нечуто се движеха, но звукът отекна с повелята си в сърцето на чифликчията:

- Да ви е... просто!

- Янаки! Янаки: викаш насън!

Съпругата му леко го придържа, излязъл от други селения, да седне в постелята. После нещо го блъсва, по-силно от двуцевката, към която рядко посягаше, така и необикнал лова и убийството на живи същества. Сънят бе на път да изтече като мръсна вода, която баба Цонка лисваше с яд от коритото, а след нея прасето грухтеше, затичано и навирило муцуна в очакване. Щеше да стане като всичките му сънища досега: да смете парчетата им в ъгъла, счупени и непотребни. Но не, този се помни с картините: той и Дончо, тя - между тях! И с... думите за... прошка! И ето какво трябваше да стори! Съпругата му, проницателна и добра, е готова да я даде на мъжа си, но тя му сочеше и брод: да намери той опрощение от... управителя! Две сърца, мъжки и непреклонни, си бяха сторили зло, и щяха да търсят смирение. Пречистване, за което си струва да живееш!

Изрече го пред Милка неясно, с догадки и опипване, уверен в едно: че е нужно. Гласът му се губеше и излизаше на пресекулки, като на човек, изкачвал баира, от който сетне се смъква без страх, че ще счупи главата си... А може и да се търкулне и... да тупне в пропастта! Дробовете му изцедиха и последната капчица, задъхваше се и спираше да си почине, а мълчанието й му помагаше да продължи. Този човек се бореше с демоните на честолюбието и надничаше в грешката си: жабунясало блато, в което не съзира своето лице... Защото се е размило! Изчезнало! Тинята е запълнила устата, той се блъска в думите като риба, замятана да се отскубне, а кукичката прониква все по-дълбоко и къса хрилете й...

Звуците излязоха с мъка, жена му повече ги разчете върху устните по досещане, отколкото чу: ще вървят! Решимостта я радваше, но една неизвестност вцепени съществото й с всичко предвидимо, което можеше да застигне Янаки, другия, всички тях... Два остри камъка ще се трият, подхранили хромела с кръвта от сърцата си! Сега посегна за аленото кече, с което да завият във файтона краката си. Мълчанието му я смъкваше в преизподнята, долу, при пропадащата изворна вода и халата. Трите й глави: вина, болка и страх, се надигаха, ненаситни и властни да гънат тялото, и да го дърпат в тъмните коридори на съмнението. На моменти камшикът на стопанина, вдигнат да изплющи напомнящо - не върху гърбината на животното, застиваше в ръката му. Тогава бе готов да се върне назад, спомнил изкривеното от ревност лице на Дончо, или другото до себе си, посърнало и тъжно, каквото двамата го бяха направили... От това замря. После возилото хукваше, забързано, а пулсът се бе качил в... темето, и замъгляваше погледа. Мяркаше някак отстрани и крадешком съпругата си, вкаменена от надвисналия бич: и побърза да го свали. Тя го усети сякаш върху оная своя душа, която бе изгубила ведно със способността да лети и се учудва: като в моминските години, изтекли преди... век. Бяха я сторили старица! Смъртоносната схватка на мъжете - за нея, най-после ще се разплете или... затегне: бе нетърпелива и се боеше!

Минаха два часа път до селцето, където слухът бе заселил Карагюлев. Сега се откриваше пред тях с нежелание, а може би и с драматичност на битието - толкова по-страшна, защото е скрита за очите. Винаги се бе плашил от привидността: зад стелещия се дим в първите хладнеещи утрини някъде там, в една от прихлупените къщички, биеше най-горещото сърце, готово да приюти жената на мечтите си и да отпъди с презрение и гняв натрапника... И тогава го осени да прати... Мила: за сбогом при Дончо!, по човешки и истински. Двамата му го дължат, особено той, Янаки! От безумието ръката го засърбя - да врътне коня назад, а направи друго: пришпори го и закова недалеч от стряхата на другия. Минаващ наблизо селянин сне каскет и дълго се обръща, с очи в богатския файтон и хубавата жена там.

Тя не се бави, когато мъжът й безмълвно я прикани да влезе, без него. Сламченето на „онзи" около бащиния й двор го връхлетя пак, но го отпъди, застигнат от помитащата стихия на вчерашния сън. А младата съпруга на чифликчията искаше да извика по име управителя, но се спря навреме, сепната, че той... не може да излезе! „И защо: не са му недъгави краката, а... ръката! Ами ние, впи се мисъл, натрапчива и безпощадна - не сме ли по-уродливи от всички, с равнодушието да пропъдим различния, и да го гледаме отдалеч?!" Усети нозете си омекнали, да я сринат върху плочника на Дончо. И без слънце, и с него - зъзнеше, изпълзяло сега някъде из дълбините на същината й, и я занасърчавало да се върне, но я приковаваха очите на Янаки. Уж не я гледаше, залутан да поправя чула на коня, или да му даде зоб, но тя усети стоманените острия да се впиват отзад, настоятелни и дебнещи. Бе преглътнала вече студената струя, която се застича към дробовете й. Огледа се решително, готова да застане сама срещу онзи, който я лицезреше с въздигащите очи на влюбен мъж...

Тогава, прекрачила прага, се вкамени: там човекът седеше до грубоскованата маса от почернели дъски, върху която се мъдреха самотно два стръка праз. Недалеч белееше брус сланина, от която с дясната ръка бе успял да отреже парче, а ножът в ръката му се спускаше да кълца мазния къс с бързо движение, както жените ситнят лук за манджа. Бе свикнал очевидно да го прави: звук, подобен на грак или чукане на кълвач, огласяше надвисналата тишина и захлупваше още повече къщата. Това тракане й се счу оглушително: звън на камбана, която е заприканвала миряните за... последно прощаване с мъртвеца... Но ето, Дончо беше тук, влачеше орисията на живота с постоянство и се готвеше за поредния си обяд. Нещо му пошушна да се обърне: дали невидимата връв на двамата, или го стигна изотзад обичта на състрадателни очи, която не ще може... да понесе? Ръката му пусна ножа, който издрънча, завъртял се; другата шамаросваше с празния си ръкав и дошлата неволно отри лицето си: да се предпази! Мъжът се надигна, наметна антерията на раменете и така стана като другите. Не съвсем: неизпълнена, тя обезформяше снагата му и... дълбаеше сега вина! А жената на чифликчията стоеше там: безмълвен истукан. Струваше й се, че сатрап кълца в големия земен гаван собственото й сърце, а тя не смее да шукне - и не пред струите кръв: пред изтичащото из пръстите й... време...

- Ти?! - отлепиха се трудно устните насреща.

Бяха мазни от сланината, които той се сети да отрие със здравата ръка. Гостенката не му отговори: съзерцаваше го в ням ужас, стресната как идва ред в чукалото и на... душата й: заради стореното на този клетник. Станал, сега се запътваше към нея:

- Ти дойде, Миле! Птичето изхвръкна от...

Винаги се бе лутал за думите, накрая намери точните.

- Златната клетка?! - изпревари го тя.

Той искаше да каже „чифлика", но споменът за мястото, където бе управител, запечата с восък устата му: да млъкне и да я гледа, понечил отначало да протегне... ръце. Задвижи едната, която скоро падна също като отсечена. С нея я придърпа да се върнат до грубата маса и върху столовете, които й се сториха като мечешки.

- Ти не си щастлива там! Познавам по... очите ти! - изрече бавно мъжът, а тя се дивеше на неговата наблюдателност.

Също като онова дошло смирение, което го извисяваше с ръст над другите, и правеше... голям!

- Дончо! Ние... дойдохме... Аз ида... Да си простим!

Насреща острието на очите бе готово да присрещне, но бързо се прибра сега в канията, а мъката като ръжда пълзеше, и разваляше лъскавината.

- Ти си... Ти оставаш моята... Гълъбица! - изрече просто мъжът и уморено се запъти към миндера, където изведнаж се покри до брадата с парцалената черга.

Потресът й бе пълен: той искаше да се укрие, да се запази от тях, които бяха рязали и разваляли целостта му! А Дончо се усети изтощен да приказва; повече от това - да я гледа насреща си, недостижима и в... ръцете на друг! На своя... господар!

- Ти не си виновна, Миле! Хубостта ти... Тя няма равна!

Задъхан, млъкна. После неочаквано тихо завърши:

- С тебе нямахме... късмет!

Жената се взираше, невярваща: и в страданията си този човек не винеше леглото отсреща, което щеше да го прикове задълго там! То се изпълни сякаш от великан, някаква сила го въздигна нагоре, нагоре, откъдето я гледаше... сам Бог с добри очи... После го чу, запомнила шепота, който я обля с утеха, като нещо дълбоко, и премислено по нощите:

- Просто да ти е, Миле! Никой... не е виновен! Тъй било... наречено!

Поиска да стане, размърдал се в тесния креват: да я изпрати. Младата жена се приближи, взе ръката му, здравата, после я задържа и допря до лицето си. Бе понечила да я целуне, но Дончо я дръпна. Не посмяваше и да шавне: Богородица му прати да стане това, което бе бленувал, плачейки по нощите за десницата и за... невъзможната си любов! Сега мечтата стоеше пред очите му, от плът и кръв, и дарила го с присъстието си. Трепна, като чу какво мълви, повече да свали сякаш тежък товар, от всички тях:

- Трудна съм, Дончо! Ако е рекъл Бог, детенце ще... загука есенес в... чифлика!

Невярващ, бе готов да рипне със здравите нозе, но ги усети вкачанясали, и с читавата ръка придърпа чергата пак: да се покрие и потъне в забрава, далеч от този... корав свят. Чудото се случило с другия, от чиято ръка бе вземал пари години! Усети се безхлебен и безсилен единак, който ще замръква сам и далеч от пълния праг на хората... Но сега тази жена, негова в мислите и желанията, сама страдалница, щеше да познае най-голямата благост за една майка, която пълни сърцето! Той й желаеше добро: очакване и трептеж, в което диханието спира, а в него се заслушва целият свят с поклон, го завладя... Моментната ярост се оттичаше от вените му като отрова, срещу която са излели ведра мляко: размива се там и отстъпва безсилна съвсем. Ето, Милка е с него, разбираща и добра! Е, Бог бе отсъдил щастието й с другиго...

- Сполай ти: на тебе и ... мънинкото! И на... всички ви!

Съпругата на чифликчията, с един крак на прага, се върна. Това бе равно и по-голямо даже от великана, слязъл отвисоко, който разбираше земните работи на другите. Съществото й трудно можеше да понесе тая неочакваност: устреми се и този път без колебание сложи устните си върху неговите... Сама вцепенена и заслушана в нещо: в ударите на сърцето му и на мъничката живинка в себе си, спотаена и нетърпелива за света...

А Янаки, изгарящ от болка, я посрещна видимо по-спокоен от друг път. Иначе проточилото се, като непрерязана пъпна връв време, го взривяваше. Мила се заседя там, и сахатникът се закова също: ругаейки го наум, му идеше да го строши. Човеци, близки на сърцето му, си бяха казали тайни, съкровени: той жадуваше и не... искаше да ги знае! Сега, поизчакал я, не попита нищо, устремен към схлупената стрехица, където чезнеше довчерашният му другар, белязан и един. Тогава усети ръка, нежна уж, но твърда в настойчивостта си да го спре, и умоление, покълнало върху изпръхналите устни:

- Не ходи, Янаки! Всичко свърши! Той рече: „Просто да ни е!"

Бе забравила, че нещо трудно може да отклони мъжа й от намеренията му. Но сега той се смали, после притегли жена си, а онзи човешки жест на другия, неочакван и голям, правеше него самия мъничък, мъничък, като в онези години, когато като дете се сгушваше до пазвата на майка си. Тогава едно бумтене го озадачаваше, та и до днес: дали иде от майчиното сърце, или от другото, земното, разлюляло почвата под краката му, което се сливаше с нейното, и правеше в тоя миг Земята... заслушана...

Намери се слаб и безсилен: това омекоти и ръката му, а юздата в нея - отпусна, и Бегачът, уловил нещо сега, тръгна някак тихо и тържествено по обратния път. „Една прошка се дава трудно; двойната - дваж! Дончо я... стори!" Не поглеждаше съпругата си, мълчалива като него. Неочаквано пришпори коня, а той, уловил липсата на живец у стопанина си, все така безшумно стъпваше към чифлика.

На младия мъж предстоеше трудното: да извърви сам своята половина от Пътя, където го... чакат другите.

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2009, № 4 (113)

Други публикации:
Иванка Денева. Кръстопъти и ветрове. София: Български писател, 2009.