ДУЕНДЕТО НА МУЗИКАТА И ОБИЧТА В „АУТОПСИЯ НА ЕДНА ЛЮБОВ" ОТ ВИКТОР ПАСКОВ

Иванка Денева

web

След „Балада за Георг Хених" и „Германия - мръсна приказка", и новата книга на Виктор Пасков се открои сред значимите художествени постижения на българската и европейската литератури.

„Аутопсия на една любов" впечатлява на първо място с обобщенията за отразените процеси, тенденции и субекти (музиканти, художници, писатели) не само в Германия, където битуват герой и автор, но и в широкия контекст и пространства на културна Европа. Читателят е завладян от мощния като река културологичен поток, от познаването на реалиите и умението на писателя да ги вплете в съдбата на персонажите. Очертана е картината на тоталитарното време в България след 60-те години на 20. век, но най-вече широката панорама на Европа в миналото и днес: с музеите, клубовете, музикалните банди, бохемата, юпитата, кафенетата...

И това не е книга за разрушения живот, несъстоялия се докрай музикант в чужбина и за умирането на една любов, за да пребъдне: тази книга има по-значими общочовешки измерения и е за всеки интелигент по света, особено за живеещия в новите демокрации, където са ограничени условията да се самоосъществи личностно и професионално. Тук се откроява големият проблем за маргинализацията на човека на изкуството, лишен от предпоставките да се реализира като творец - поради невъзможността да се вгради емоционално и се преквалифицира, сраснат със специфичния си труд-изкуство. Така драмата на героя, наречен условно Чарли (по името на музиканта Чарли Паркър), се типизира и преповтаря в огледалния свят на сродни, станали или предстоящи за случване събития и съдби: неговият приятел получава инфаркт, свирейки по време на концерт, друг взема обезщетението си след съкращение и се обесва, трети отваря кръчма, някои започват да творят чалга - маргинализацията е повсеместна, личността е повлечена в месомелачката на таланти, затънали от безсилие в безпътица, алкохол, дрога, безразборен секс... И писателят като патоанатом не само аутопсира механизмите на обществото, но и търси задълбочено индивидуалните причини за убийството на обичта и изкуството, слети в обречена прегръдка в болните общества на икономическа, нравствена криза и алиенация.

Другото постижение на автора - разкриването на голямата тема за любовта-живот и сливане с другия, страст и обсебване, но най-вече духовна близост и отъждествяване с любимия, е поднесена нестандартно: чрез езика на музиката и сетивата на джаз-музиканта, за нещата от живота. Знаем, че се дисекцира животно или насекомо, за да бъде изучено, но тук В. Пасков аутопсира любовта не само на изхода на смъртта, а на всичките етапи на съществуването и функционирането й - последователно и методично. Той го прави чрез широкия спектър от възприятия на чувствителното и естетически рафинирано съзнание на своя герой, претърпяло надежди, възторзи и крушения, почувствани и осмислени през призмата на музиката и по-конкретно на изкуството джаз, което, мисля, друг писател не е правил. Инструментариумът за изследване твърде съпричастно наблюдава в литературната тъкан развитието на корелациите „музика-живот", „музика-любов", „музика-секс", „музика-литература", с доминиране на първите няколко.

И определено постижението на писателя е в надмогването на битовата и еротична „оркестрация-партниране" в любовта: той я експонира многопластово и полифонично - като музиката в различните си преображения, които облъхват всички страници на романа.

Пуританите определено ще бъдат подразнени и шокирани от еротичните сцени, но според мене те служат повече за разкриване пълнотата на живота, чувствата на героите и бита на артистичната бохема на Запад. Тези картини са попресолени, на места банализирани и се преповтарят ситуативно и не те придават облика на книгата, както биха сметнали някои читатели.

В творбата вниманието ще бъде привлечено от богатата палитра от изразни средства на писателя, владеещ изкуството на гротеската, словесния шарж и портретуването на измислените и съществуващи музиканти от негово време и обкръжението му; от антиномиите „високо-низко" и „красиво-пошло", чиито граници се размиват, преливат взаимно и оборват, отричат и отъждествяват. Изказът е „азово оформен", изобилстват неочакваните и парадоксални сравнения, на които Пасков е майстор, както и на „черния хумор", а знанията му по философия, школите й и особено за музиката и изкуството в различните жанрове и видове, са вплетени органично и строят скелета на повествованието. До известна степен посланието-картичка и дневникът на Кристоф, както и някои разсъждения на Ина натежават с „теоретичния баласт", но чрез тях са обусловени схващанията на героите за живота, изкуството и света.

За разкриване на техните взаимоотношения и на обществените нрави са използвани пространно ретроспекциите, които връщат читателя непрестанно в психологическия ад на „аза" и този на другите, към смъртоносното дуенде на обичта и музиката, но и към случки и събития от миналото и демократичното настояще, еднакво заклеймени с пораженията и драмите си от героя и автора: неспокойни души, които осмислят след лични несполуки и катаклизми значимите неща в живота: че любовта е истински важната човешка ценност и за нея си струва да жертваш други големи работи; другият уникален феномен в битието на артиста е изкуството, а в стремежа към съвършенство той стига по прозрението, че няма „абсолютен тон", както няма „абсолютна любов" и „абсолютен секс", а човек непрестанно търси, най-вече - себе си - да се самопознае, и когато го стори, се облъхва със сила да продължи по-нататък успоредяването с другите. За да се изправи накрая пред раздиращото съмнение от началото на пътя: „Това лице не ми е познато. То е подменено!" А читателят знае, че не само то - и други неща около нас, такъв е целият ни ерзац-живот...

Виктор Пасков умее да разкрива рефлексиите и психологическите бездни в съзнанието на съвременния човек - и ги рисува с език, в който ироничното отстранение, сарказмът, сардоничните нотки, сленгът омесват врящата амалгама на отрицанието, озарена изрядко от светкавици или от лунната светлина на любовта. В книгата успешно са имплантирани и страници-пътеписи от екзотични кътчета на света (Пиринеите, Канарските острови, Париж и др.), вплетени в повествованието.

Внушенията на романа се постигат най-вече чрез успешно изградената система на характерите, в която се откроява образът на музиката, на джаза - висша субстанция на духа, човешкото творчество и изживяване. (И нечие твърдение, че тя е основният персонаж в книгата, няма да бъде пресилено и погрешно!) Неслучайно с преклонение Виктор Пасков е пресъздал „небесния биг-бенд на Хари Милинката" - символ на сътворчеството на близки духом хора, на единението в душите и родството на музикантите.

Главният герой - джаз-музикант, наречен Чарли, е близък автобиографично на писателя (както претворяването на голяма част от случките и събитията в творбата) - едно наивно-реалистично възприятие би ги отъждествило и заклеймило Виктор Пасков за разюздания му живот в Германия, но това ще бъде повърхностният прочит на тази нееднозначна книга. Образът на Чарли е натоварен с основната функция да бъде своеобразен рупор на възгледите на писателя за живота, изкуството, джаза, театъра и операта, обичта, секса, приятелството. Достоен партньор на Чарли във всичко е Ина - неординерен образ на жена с необикновени физически и интелектуални качества, с умението да разбира и твори изкуство главно чрез възприятията и оценките си за него - като муза и житейска спътница на твореца.

Сардоничните оценки на автора - с бликащ сарказъм, карикатурни зарисовки и немалко елегия, не са спестени на Сара и нейната технократски образована компания от прагматични юпита, които се подготвят „да управляват България" - и тъгата на Пасков, примесена със скепсис за полезността им, е директна, непристорена, дори унищожителна.

Особени задачи в романа са възложени на образа на Кристоф, приятел на главния герой Чарли: разкрити са сложните му взаимоотношения с общи на двамата другари като Ким, Зиглинде, Ина и др., с чиято смърт или попадане в лудница авторът мотивира неговата водеща роля и съучастие. Писателят поставя читателите си пред размисъл относно причините за деянието му, за развоя на някои епизоди, особено на завършващия. Именно Кристоф формулира на пръв поглед странната идея, че „музиката може и да убива!", и е изразител, наред с главния герой, на философските възгледи, заложени в творбата.

Така чрез дуендето на музиката и обичта в смъртта избухват и постепенно отшумяват акордите на саморазрушението, обусловено личностно, социално и психологически и съпроводено от драмата на неосъществения и безполезен човек, доведен до деструкция, до унищожение. Но то е аргументирано последователно от съзнателния му избор на любовта сред всички ценности - единствена, неповторима и възвисяваща твореца, заради която той отхвърля възможността за международна кариера на концертиращ музикант по високите европейски подиуми, с най-добрите диригенти и оркестри на света. Която идва веднъж в живота и не винаги!

Така постепенно е убита тази хармонизирана човешка любов-сливане на душите и телата. Но латинското „Amor vinzit omnia" ("Любовта побеждава всичко!"), рамкирало схващанията и авторовата позиция за човека и целите му, накрая се мъчи да възвиси и отвори спиралата на живота: обичта надмогва смъртта и героите й остават подвластни чрез съдбите си докрай, при всички обстоятелства и пряко тях...

Виктор Пасков заслужава да бъде поздравен за тази модерна проза, разкрила от различен ъгъл живота и изкуството в огледалния свят на промените, парадоксите и случванията...

© Иванка Денева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2005, № 12 (73)