Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КРЪСТОПЪТИ И ВЕТРОВЕ"

Иванка Денева

web

Грехове

Аница каза на кочияша да спре пред чифлика на Писанколевите, той се прокашля подканящо към нея - да слиза, а девойката се засуети - да пусне нещо в ръката му. Но не той, навъсен и неразговорлив, а друго стегна в менгеме сърцето й, избликнало с кръв, виновна и млада... Накрая човекът повдигна омазнената си капа и едва сдържайки се да не изпсува, шибна ядно коня към града.

Чифликчийската щерка много пъти бе викала тази сцена в ума си - всъщност тя изникваше сама като нещо неканено, от което искаш да се отървеш, а то се връща, натрапчиво и само. Виждаше как баба Цонка застива, а сетне ахва - с ръце, вдигнати безпомощно нагоре - за милост към Богородица; майка й мълчи и я поглежда с тъжни очи, раздалечени и немногословни... А баща й е готов да се надигне и да... тръгне към нея или... към „онзи нехранимайко, сторил това на детето му", но нещо го възпира и той отпуща свити в юмрук пръсти...

Бе началото на октомври - прекрасен с последните отблясъци на милост и топлина, преди зимата да влезе в правата си. Хълмът над селото, обрасъл с брестовина и салкъм, се спъстряше с ръждивото, избило отначало уж като случайни петна по лицето на болник: сетне плъзват бавно по всичкия храсталак и го променят безвъзвратно. И в един ден гората се събужда друга - червенееща и златна, в която и горските пилета се заглеждат учудено. Над тази преходна цветна хубост се възправя китка борове - зелени стражи, горди сякаш с височината и властта си. Над хълма се стеле покой - и ха да се разпростре и долу, в ниското, но едно предупреждение, невидимо и лошо, кара хората в чифлика да бързат, незнайно от какво, припряно. Сякаш нещо разпростираше към тях съобщение от вестоносец, който не бърза да се покаже - и това ги изнервяше. В този ден, по неведоми причини, стопанството бе далеч от омиротворение и злач и това се усещаше в свадливостта на гласовете и в една натегнатост, която с друго име не ще назовеш...

Мила, майката на Аница, бе станала от следобедната дрямка с болнава глава, която заплашваше да се разполови и да извади наяве всичките й страхове. Тя не спеше по това време, но още утринта обещаваше да я дари с телесно изпитание, което се прехвърли и след общата трапеза. Хекиминът й даде прахове, които се разтваряха с шепот във водата, а от това сякаш изветряваше силата им, непобедила болката. Съпругата на винаря не занимаваше мъжа си с ядовете, които разпъваха душата й: опасенията за дъщеря им я държаха будна или оставяха часове без дъх. С боси нозе се измъкваше нощем и отиваше в най-хладната стая, стъпвайки на пръсти - да не събуди Янаки, но той я чуваше. От месеци Аница не беше пращала вест за себе си и баща й, решил да стегне багажа за Париж, бе определил вече деня. Пред жена си приказваше за това нехайно - като за момичешка безотговорност - нещо временно и подразбиращо се, за което не бива да се безпокоят, но и двамата тайно пропъждаха демоните надалеч или избягваха да ги изрекат...

Този ден чифликчията бе на лозята, а баба Цонка и ратаят Вельо запарваха бъчва, защото гроздоберът щеше да почука идната неделя. Старата жена, стоплила бакъри с вода, ги изливаше старателно, след като бяха обтрили стените с брестови листа и пуснали сяра - да прочистят съда. Милка стоеше недалеч - с поглед отрешен и някъде там, в големия град на съблазни в края на века*, където детето й се бе омешало с непознати люде, пратено да се откъсне от даскала. Както нощем, и сега пламтящият й мозък рисуваше картини, вледеняващи кръвта. „Прости ми, Боже, че все лошото в главата ми!", помисли Милка, а в топлия следобед й застудя и понечи да се прибере. Пред хаповете на доктора (без да му признава!) предпочиташе оцетения пешкир, от който тръненият венец в слепоочията отслабваше малко стяга си.

Почти да влезе в стаята, писъкът на ратая я върна от прага: той проклинаше баба Цонка, плиснала, без да ще, нозете му с вряла вода. Старата жена бе отпуснала заради нещо дръжката на ператника, а капките - бризнали върху босите крака на момчето. Старицата, стояла досега безмълвна от уплаха, бе вдигнала ръце, а устните й донесоха до чифликчийката: „Льох, невесто!", с шепот тих, но дошъл да бъде разпознат. След този придъх, който казваше много и нищо, дланите пристегнаха без нужда шамията, а дясната стори кръст, настоятелен и плах.

Баба Цонка се раздвояваше между нещо неизвестно и ратая, приседнал на един дънер, където мокреше със студена вода крака си - да го облекчи, скимтящ като пале. Другото, по-страшно и тревожно, обсебваше мозъка й без остатък: тя посочи назад някого с пръст, а в погледа й се четеше малко радост и повече - желание за милост и пощада... Старицата бе видяла... Аница!

Не друг, а ненагледната им дъщеря, дошла неочаквано и отдалеч, стоеше на портата - и се стори на Милка някак тантуреста и променена. Сякаш не бе тя, а друга девойка, но кой и какво бе сторил на обичното й момиченце, питаше настоятелно пламтящата глава на чифликчийката - и не със своите, а с чужди сякаш крачки, се приближи натам... Обжариха я две помръкнали очи - недогорели свещи, които някой с прибързала ръка бе загасил, но фитилът тлееше и не искаше да се предаде. Лицето, бялото и нежно личице на Аничка, бе засенчено от първите бръчки и някак жълтееше, а тя - кой знае защо, все държеше ръцете си на скута отпред или долу ниско, върху корема. После ги махна и загледа майка си обичайно свенливо, но сега - повече предизвикателно...

Двете се мереха с погледи, питащи и без ответ. И първият порив на Милка бе най-правилен: да прегърне рожбата си, което и направи. Чугунените пръсти на болката още стягаха главата й, а тя целуваше безпаметна челото на детето си, вземаше страните му в ръце и ги притискаше. Чифликчийската съпруга проумя безпощадността на съдбата: Аница носеше нов кълн, дошъл преждевременно в живота й и по неведоми пътища - с прегради и незнайно как, а най-страшното - това не я радваше... Тя не попита дъщеря си за багажа: поведе я в хладната стая, но и там любопитства малко - това щеше да нарани повторно и двете... Янаки не подозираше потресението на най-скъпите жени в живота си, а Яшо хукна да го вика, яздил до запенване единия от бързаците.

Майка и дъщеря потънаха в небитието, бризнало да ги усмърти: Милка - в ада на мигрената, поутихнала малко и изтласкана сега на заден план от друга болка - и тя я изпепеляваше с белия си език. Детето й бе оставило в Париж или... донесло тук отломките от разбитото си сърце: тя като в скачен съд усещаше как едната мъка прелива в другата и се смесва, непрекипяла, да залее целия свят...

Яшо завари Янаки тъкмо когато наставляваше лозарите да си вървят. С повода в ръка, бе вече готов да даде ускорение на двуколката, която до едно място щеше да се плъзга, а по черния път да подскача като ръцете на баба Дона, на чиято лоша болест селото съчувстваше с недомлъвки. Той покани кочияша до себе си и му предложи да вържат ата редом и така да влязат в чифлика. Дошлият пристъпваше колебливо от крак на крак и нещо тихо мъмлеше, което и сам не можеше да си разбере, а това изнерви стопанина - почти да му кресне:

- Ха приказвай, човеко, какво се кумиш като снета мома от каруцата с прикята!

- Те, таквоз... - женурята...

- Изплюй го накрай! Никой не е ритнал топа - оттам няма връщане само!

- Аничка, бай Янаки, тя... - шептеше с треперещ глас вестоносецът и едва тогава чифликчията се взря сериозно в него.

Една сила подкоси краката му, светът се залюля и не искаше да го приземи, та се опря о Черния бегач, който зари с копито. Дошлият имаше новина за дъщеря му, той събра сили и вторачи строго гледците си.

- Какво брътвиш? Нещо е станало с нея в Париж? Живо ли е детето ми?!

- Да, господарю! - обърна се Яшо по начин, който употребяваше рядко - толкова силно бе потресението му. - Тя, Аничка, бай Янаки, си... дойде, бай Янаке!

- Ам`че тъй речи, глупако! - отвърна на свой ред необичайно грубо чифликчията. - Какво ме печеш на шиш?!

- Тя... иначе - ...здрава! Само дето...

- Хайде пак! Бе ти, Яшо, да не си наченал пиенето от заранка? Съпикясай се, джанъм, и го обади накрая! - ядоса се вече не на шега винарят и с единия крак на стъпалото, бе готов да се метне на двуколката и да гони конете до чифлика.

- Да де! Как да кажа... Тя, бай Янаки, Аничка е... Трудна! - изрече задъхано човекът и сам се удиви на смелостта си, но за всеки случай се дръпна на почетно разстояние от черния ат.

Издума го и като след свършена работа извади и кураж да свие самоделна цигара, което стори, но скоро, полузагасена, я хвърли с жал в краката си и се чудеше къде да гледа.

- Тя? Ти чуваш ли се какви ги мелиш? За една госпожица приказваш, Яшо!

- То тъй, бай Янаки, ама женските ме проводиха... Че все на мене се падат лошите работи! Иди, викат, Яшо - на мене викат, таквоз... Да доведеш, думат, стопанина! „И защо аз - им рекох - да иде тоя път друг!", а те: „Нужен е тука - да си тръгва!"

Ръцете му затрепераха: друг път от виното, сега - от голямото притеснение, като виждаше какво състояние показва лицето на чифликчията: първо почервеня, сякаш върху него бяха плиснали бакъра, в който жените вапцват червена прежда или котле с прокиснало вино, което не оставят и за оцет. Сетне боята се процеди някъде, сякаш нещо я изсмука и Янаки пребледня, подбелил очи като мъртвец - да падне до Черния бегач. Не след дълго разбирането му, че е още на този свят, се върна и той загледа Яшо, безпомощен като дете, което са наказали, че се е провинило. Или друго: изражението му викаше пощада и сякаш молеше кочияша да признае, че си прави недопустима и зла шега с най-скъпото на господаря...

- Е, рекох го! Ша прощаваш, бай Янаки, ама тъй е станало... май! - завърши злополучният вестоносец и не престана да мести виновно погледа си.

Какво ли даде сили на човека отсреща, но той се възправи и с твърд и ядовит глас настави:

- Качвай се - прибираме се!

И добави обещаващо:

- Ще видим тая работа! Янаки никога не оставя магарето си в калта!

Яшо знаеше. Сега заклати в съгласие глава, помислил в този миг за своята дъщеря, а едно подозрение го жегна с безнадеждност и малко вяра в разплатата. И двете го плашеха и предварително умориха: той желаеше да е далеч, на друго място в този час, но сега, по настояване на чифликчията, върза двуколката за крушата, а двамата редом пришпориха конете. По пътя горкият човек бе хвърлен в нямо състезание по езда: колкото и да се силеше, все не можеше да догони стопанина на чифлика, който сякаш галопираше за последно и за среща с... Дойде му в акъла думата „потрес", но се отдръпна бързо от нея и я замени с „детето си": гледаше Янаки и го жалеше какво обещава бъдещето на кротката му жена и обичната им дъщеря... „Ама пък и тя ги е свършила едни - Боже, опази!", прошепна тихо и премести юздата на коня в лявата си ръка, за да се прекръсти. Това забави бяга му още повече и хвърли чифликчията в настървение, та той му подвикна.

- А насмети тоя мързеливец: замръкнахме!

Боготвореше инак ата, а думата подсказа колко е гневен сега. И се понесе на крилете на настървението, а след него - и кочияшът, набрал скорост да го следва отблизо, на моменти - редом. Двамата стигнаха вкъщи запенени, конете - дваж, а Яшо бе благодарен на съдбата, че му намери работа да обтрива със слама животните и... да не бъде... там...

Стопанинът бе имал тежки моменти, но този обещаваше да е от най-лошите. Двете жени и баба Цонка се бяха притаили и в чифлика имаше сякаш покойник: уж бе тихо, а в надвисналата тишина изригваше свистяща безнадежност, която сетне полягаше над къщата като бодливо запалимо кълбо. Всички стъпваха на пръсти и се чудеха в какво са се провинили и даже кръстейки се, го правеха с оглеждане и молба да не ги стига рогатият... Янаки искаше, втурнал се, да ги разбишка, но нещо неочаквано - една жал, жал, го задави и обезсили - и се взря в очите на старицата, която единствена се осмели да се намери насреща му.

Тя мълчеше - с ръце под престилката и ги криеше, но те шаваха и приказваха вместо нея. Накрая го прегърна, като с изсушени клони, и промълви:

- Тя, Аничка, Янаке...

- Знам, мале!

- Яшо пък - разградена кошара! Хем му заръчах да мълчи!

Сетне жената не говореше - заклати глава утешително, а той не можеше и да разбере защо в него с примирението надига главичка и малко злост - тя го обсебваше сега. Задържал я в прегръдката си, усети как старческите рамене, остри и костеливи, треперят като паднало от гнездото пиле, осиротяло и безпомощно, а лисигерът се сламчи наблизо... Бе се уморил повече, отколкото при ездата, и можа само да промълви:

- И... сега?

Избелелите очи отсреща не бързаха да отговорят, но клатенето на главата продължи и кой знае защо - малко го успокои, но усещаше как ядът се връща и го обзема пак, когато тя рече:

- Бог, сине, ни праща изпитни: на всички, и на тебе - и трябва да ги... посрещнеш! Големия чиляк ще го познайш... по туй!

Ако не я тачеше като майка, щеше да скочи насреща й със... свити юмруци: „Виж я ти какви ги... плещи! Някой се беше подгаврил с детето му, а тя все... за кротост и смирение брътви!" Сетне се сепна: „Прости ми, Боже! Бабка изкуфяла! То аслъ все тъй ги учи отецът - бузата си да подлагат!" Тук случаят бе друг - засягаше пряко същината му, щерката, и дето се вика - „ножът е опрял о кокал!" Настървението го изправи да хукне в този миг - през земи и царства - в... Париж: да дири непрокопсаника! Той бе късал листенцата на бялата роза едно по едно, а сетне стъпкал плодника в калта като нещо... непотребно!

Ръцете му затрепераха и той не ги криеше. После гневът се оттече бавно като пяна, в която са дръстили кирливи ризи, а слугинята е нетърпелива да лисне мътилката на прасето... То грухти с блеснали като цепнатини очички, обхожда кочината и от време на време изквичава - в порив да се втурне и я събори... Накрая под мръсотията започва да извира вода, бистра и чиста - на мехурчета, която се сили да облъхне душата на чифликчията с покой... Той се настаняваше високо над него, обвиваше го като мъгла и отнасяше надалеч, надалеч от ядове и тегоби...

Янаки виждаше как баба Цонка благоразумно отива към вратата и преди да го стори съвсем, я върна да го заведе да си полегне. Денят, проточил се от заранта, макар и нескопосан, завършваше някак: той искаше да забрави, да потъне под бялата пряспа на нещо неслучило се - някъде, където злото „спи под камък", усмъртено...

В тази гора на забравата се залутаха и близките му: от стаята на жените не излизаше звук. Бяха ли намерили дълбокия сняг или газеха кишавица - знаеха само те, но той бе нетърпелив да се спусне в своята гора с онази шейна от детството и да остане под губера - ням... Докато кукувица закука напролет - с обещание за светъл час! Някъде изтляваше бавно и желанието да руши - сякаш не е било, и той се усети отмалял, изсякал половин навес дърва... И се случи така, че спа непробудно два дни, а близките му стъпваха на пръсти, сякаш молепсаният е той...

Когато се яви пред тях, дъщеря му закусваше, а майка й я гледаше с онези свои неподражаеми очи и една воля, неочаквано силна за крехкото й тяло, възпираше сълзите да се излеят. Баба Цонка доливаше биволско мляко - „да се засили детето", и приказваше нещо незначително, което минаваше покрай ушите на двете и те машинално отвръщаха с полуусмивка, която излизаше крива и изкарваше хубавите им лица като в запотено огледало...

Милка се надигна и тръгна към Янаки, а Аница се запримъква към вратата, някак покрай баща си - да го заобиколи или ако може - да мине, невидима, през него. Тя попридърпа широката риза отпред - уж да оправи гънките й, а всъщност да скрие корема, но той като любеница крещеше с облата си вина. Накрая, полуядосана, скръсти двете си ръце върху него, както децата сграбчват топката - да я задържат само и единствено за себе си, излагайки главата на силни и неочаквани удари...

Аница ги бе поемала много в безсънните си нощи в пансиона в Париж и през дългия път до дома. Стана така, че ги искаше - с ожесточение и нетърпеливост. Сега ги зачаква първо от баща си: прямата му природа нямаше да ги спести, а тя заради здравето му, преди майка си даже, се бе бояла от гръм върху него, разбрала за бедата си.

Янаки се усети като на лозето, но сега го нямаше Яшо - да обикаля девет пъти и на единадесетия да изтърси, че „болникът малко е поумрял!" Жените го гледаха и чакаха присъдата му, а той - по-слаб от тях, бе готов да даде чифлика си срещу това съдбата да му бе икономисала този миг... Детето му, непокорно и с вина, се наказваше само, а и мълвата нямаше да му спести удара. Сега се изнизваше заднишком от стаята. Преди него оттам излезе баба Цонка, а той трябваше да раздели голямата одая с двете най-обични същества в живота си.

- Янаки, Аничка... - се чу задъханият глас на жена му, прехърлил сламка към него - да подаде греда.

Но вниманието му бе другаде: грижовен друг път, сега го подмина, зает с това да не види гърба на дъщеря си. Онова разстояние, което щеше да легне между двамата, той измина за миг - да го закове и отпъди. Краката му, пълни сякаш със сачми, тежаха, но той бързаше - да се изравни и я настигне. Тогава я обърна към себе си, а ръцете му сключиха обръч - да прислонят нея и облия товар, а сълзите потъваха из брадясалите бузи, докато се изгубят съвсем...

- На всичко се намира колая, рожбо! Ти да си жива и здрава!

Момичето не бързаше да се зарадва - отдръпна се, този път повдигна корема някак отдолу, сякаш той затежа. И се страхуваше да не падне и да разсипе богатството си на пода, което никой - тя или другите, умеят да съберат.

- Тате, аз... - промълвиха розовите някога устни.

Сега бяха бледи, без живина и подути от нещо, тези като на нацупено дете уста: и той не толкова чу, колкото разгада немите думи. Мисълта, че зла сила е могла да го отдели от детето му завинаги там, в чуждия град, изцеди волята му и преди да седне, се видя сключен между четири ръце: на жена и дъщеря. Те прегръщаха и утешаваха него, твърдия мъж като канара, подядена от дъжда и вятъра и заронила се на дребни песъчинки. Някои щяха да заседнат в хорско око - да го дразнят и то да сълзи ядовито от злоба; други ще укрепят корените на треволяка - да даде сила на боровете, да се прихванат върху скалите. Така ще устоят на урагана, втурнал се да изтребе онова, което не се подкастря и все стърчи над другите, непокорно и само. Ще има и частици, уседнали на дъното или такива, които тръгват срещу силната вода, а въртопът ги повлича в мътното си око, и те, обрекли се на неизвестността, тръгват бавно надолу... „Да, всяка песъчинка е част от камъка и носи нещо от него! Ако не забрави това, докато вятърът я кърти и отвява надалеч!", помисли тъжно чифликчията, но сега погледна детето си в очите.

Два чифта зеници, толкова близки и различни, се сблъскаха, а нещо ги омекотяваше и те се докоснаха с разбиране.

- Тате...

- Какво? Ти си тук и... жива - и това е... главното! Другото е от... лукавия!

Двете жени го гледаха, окаменели. Аница бе забравила дори да трие сълзите. И го поведоха да си почине, а той не се възпротиви, усетил това най-нужно нещо за себе си в този миг. Преди да напуснат стаята, чуха, че прошепна още думи - сякаш имаше да довърши нещо. Съпругата му се наведе по-ниско до ухото - да разбере и не тревожи излишно Аница, но Янаки изговори неочаквано високо:

- Да не простиш, рекох - е от дявола! А и животът е нейн! Защо друг да прощава? - додаде с искрено учудване.

Дъхът им замря - като пред халата, зинала да ги погуби или просветлението, което малцина са озарени да разпознаят в тъмнината...

А стопанинът на чифлика пак спа непробудно - сетне ги гледаше с блуждаещи и далечни очи - като човек, който не може да си спомни...

 

 


* Последното десетилетие на XIX век (б.а., И.Д.) [обратно]

 

 

© Иванка Денева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Иванка Денева. Кръстопъти и ветрове. София: Български писател, 2009.