СЪЩЕСТВЕНИ НЕЩА
(поема)

web

1.

Не зная нищо аз за себе си. И за света не зная нищо.
Аз съществувам само в несъществените
и в неосъществимите проекти на една привидност.
Запрегнат в планини от неподвижност,
аз нямам право на въпроси, ни на отговори. Не знам дали
началото е потвърдено
и краят окончателен дали ще бъде.

Лъжа е мойто същество,
захвърлено в морето на всеобщата покорност и безличие.
Вървя през този свят с наведена глава - като човек,
роден в минутата на свойта смърт.
Затуй ме чувате да стена.
Аз стена за това,
че мойто съществуване е тъй привидно,
че аз съм ням заложник на съдба, от други съчинена.
(О, тя е толкова бездарно съчинена,
че пред безличието й бледнеят
съдбите на каторжници с присъда доживотна!)
Затуй ме чувате да плача.
Аз плача за това,
че всичките ми изречения са подчинени
и нямам право да участвам в участта си.

Аз пиша с азбука без главни букви и със черен туш.
Аз сричам чужди мисли с юмрук в устата.
Затуй така неистово мълча. И моето мълчание
е тъй красноречиво,
защото
каменни и златни идоли и мумии
говорят вместо мен.

Вървя през този свят с наведена глава - като човек,
който е изгубил свойта чест
и съвестта му го преследва.
Затуй аз непрестанно бягам
и бягството е моя крепост.

От себе си аз бягам
с една сахара във очите
и с две бездънни бездни във нозете.

2.

Отдавна съм захвърлен тук
и може би съм жив,
но нямам живи доказателства за себе си.

Вървя през този свят с наведена глава - като човек,
роден в деня на свойто погребение,
като човек с открадната родина
и без мащеха,
която да му бъде оправдание.

На камъка завиждам. Завиждам му,
че той
тежи на мястото си и отвръща
на удара със удар...

Бездушно кретам своята
безплътна вече плът,
в която Авел е убит, а Каин нивга не е съществувал...

3.

Аз пет пари не давам вече за такъв живот
и искам да си кажа днес,
че съм свободен.

"Свободен си - да кажа сам на себе си - от своята
така бездарно съчинена участ,
от пътя,
начертан със черен въглен и завършващ с бездна.

Свободен си да нарисуваш веждите на нищетата
и по погрешка да извадиш двете й очи.
Свободен си от мисли и желания
да притежаваш и владееш някого и нещо,
защото и владетелят е роб на своите владения..."

Това бих искал аз на себе си да кажа,
такава свобода бих искал в предсмъртния си миг
на всяка мислеща и тръпнеща тръстика да даря.
"Свободен си, свободен си! -
бих искал да повтарям. - Свободен си
от идоли, които правят идоли от себе си и принуждават
народите да им се кланят."

(О колко ниско карат те народите да им се кланят!
И колко низък е поклонът на народа,
и колко - недействителна историята...)

4.

Разбира се, сега съм още нищо.
Вървя през този свят с наведена глава - като пастир,
изгубил стадото на своите покорни мисли,
за да търси блудната овца сред мрака,
ала вижда само мрак.

Все пак
желанието да умра, което ме спохожда толкоз често,
не е единствено.

Аз имам своите желания предсмъртни.

Готов съм с всеки да се споделя,
ако това ми гарантира независимост.

Бих искал сам да дърпам
конците на живота си.
(За мен това е най-същественото нещо на света!)

Съществено е също да живея (и умра)
за своето достойнство, за честта
да бъда Аз.
На своята любов аз искам да се посветя
и да й служа безгранично.
Това за мене е съществено.

Съществени са даже
най-дребните и несъществени неща,
невидимите и прозрачни като въздух
подробности
от неразгаданите пейзажи на душата ми,
обърнали лице към невъзможното.

Съществена е вярата в непостижимото,
което непрестанно ме зове,
и едновременно е с нея и съмнението,
че може някой ден да бъде то постигнато.

Безсислието подчертава смисъла.

Не слънцето -
окото осветява стаята...

5.

Разбира се, сега съм нищо. Умира времето във мен
като бездомно куче - без история.

Вървя през този свят с наведена глава - като човек,
който е изгубил свойте братя и ги търси в мрака,
ала вижда само мрак.

Все пак
аз помня,
че през детството си имах братя и сестри
и се питам:
В кой век сега са настанени, в коя държава, на коя луна?
Те може би са хвърлени в първобитния затвор
на някой век средновековен?
И може би във този час ги инквизират,
защото чувам стонове - тъй ясни,
сякаш стене моята душа.

А може би това са стонове на техните невинни жертви?

Дали не са останали без свят на този свят
и са поели вече към отвъдния?

Съществено е да разбера това.

Съществено е също да узная,
дали Бог вярва още в съществуването на човека,
или е изгубил всякаква надежда?

О, има толкова съществени неща,
ала от всички
най-същественото нещо днес за мене е смъртта.

6.

Аз ще умра
и всички вие, мои братя по безумие, ще ме последвате.
Не може никой да я подчини, да я подкупи,
да стане неин приближен, слуга или лакей.
Съзнава тя високата си мисия -
не ще ви позволи да я измамите,
роботърговци на съдби, мошеници на едро
и на дребно!

Смъртта е моята надежда,
защото тя не сваля шапка на тираните
и стяга примката си
върху шиите на диктатурите.

Аз свалям шапка на смъртта,
защото тя е обещание за бъдеще без нас...

7.

Вървя към своя гроб с изправена глава - като човек,
който е открил най-после себе си
и смисъла на свойто съществуване.

"Светът - това съм аз!"- е краткото,
но абсолютно точното и единствено приемливо
определение сега за мен.
Не мога да се примиря с по-малко.
Едва сега,
като в божествено прозрение узнах,
че всяка друга участ е обида.

Не мога да приема друга роля.
Душата ми е Ной.
Не мога да оставя на произвола на съдбата
ни клетка от живота,
ни миг от сътворението на света
и на човека.

Не мога да пожертвам
ни миг от бъдещето.
(Безсмислен е въпросът,
как мога да изгубя нещо,
което
ни аз, ни някой друг е притежавал.
Нима не притежавам своята фантазия?
Нима не е реална тя?
Ако наистина е нереална,
ако не съществува тя,
самият аз не съществувам и не съм реален
и ще остане празно днешното ми място
и незапълнен моя гроб...)

Не мога да отстъпя
едничка дума, нито звук
от словото, което непрестанно разширява свободата.

Не мога да предам
ни педя от превзетите пространства, нито
от пространствата, които ни очакват...

Вървя към своя гроб с изправена глава - като човек,
роден в деня на Второто пришествие.

Щастлив съм,
че ще умра
и всички вие, мои братя по безумие,
ще ме последвате.

Естествено, аз искам да умра достойно,
без паника
и без намордник на устата.

Желая и на вас достойна смърт,
нещастни мои братя по съдба.

Щастлива смърт
до Втората тръба
с последния си дъх
ви завещавам!

1981 г.

© Георги Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2007, № 8 (93)