ИЗ "ЛАБИРИНТЪТ НА МИНОТАВЪРА"

Георги Спасов

web

1.

Ако в слънчев пролетен ден внезапно почувствате въртенето на Земята, а след това в продължение на няколко часа сянката ви ту ви предвожда, ту ви следва зад гърба като конвой, това не означава непременно, че излизате от затвора, но моят случай е точно такъв.

Годината е хиляда деветстотин петдесет и седма, денят - осемнайсти април, а събитието - толкова неочаквано, че ако не бях сам се въртял из града като крака с мухи в главата, щях да го приема като първоаприлско творение на затворническата управа, която, дори когато реши да си направи майтап с нашего брата затворника, не се шегува и може да ти извърти такъв номер, че да не смееш да го разказваш и на внуците си, па макар и с благородната цел да ги предпазиш от влизане в затвора.

Казах, че събитието бе съвсем неочаквано, не защото затворът не е подходящо място за виреене на надежди, а понеже анкетата по моя случай бе направена преди повече от година и внезапно пръкналата се изневиделицата надежда бе хванала вече паяжина, а както сигурно ви е известно, хване ли паяжина, надеждата изпада в безнадеждно състояние. Навярно по тая причина, доколкото мога да преценя, немалко люде от устременото напред възрастно народонаселение са по-скоро крачещи ковчези на умрели надежди, отколкото живи хора, но понеже в наше време не е много здравословно да се казва истината, аз си кютя. Даже бих ви посъветвал и вие да се правите на кютуци.

Извинете, не исках да ви обидя! Забравих, че тая сутрин отпратих пандиза в миналото си и не трябва да си служа със затворническия жаргон, а с по-широко разпространения език, макар че по-широкото разпространение на един език не е гаранция за по-вярно отразяване на действителността и по-точно изразяване на мислите. Впрочем, докато не бях влязъл в затвора, основната функция на думите бе да скриват това, което трябваше да разкриват, и понеже не съм наясно дали е в сила още правилото: „Седем пъти мисли, преди да помислиш!", или е сменено с някое друго, примерно от рода на: „Истината не е лъжица за всяка уста!", не знам дали предпочитате да си говорим за ревматизма, за ланшния сняг или за времето.

Друг на моето място, осланяйки се на известната мъдрост на древните, че истината е във виното, за да се ориентира правилно в обстановката, би се хвърлил в обятията на първата изпречила се напреде му кръчма, още повече, че след като на следствието са му обещавали въже и е бил осъден на доживотен затвор, излизането на свобода след седем години, два месеца и девет дни би могло да се приеме за такова щастливо стечение на обстоятелствата, което заслужава да се полее, но аз нямам такова намерение. Не че съм въздържател или съм пленен от мечтата да направя богати наследниците си, за да си осигуря широк гроб с хубава ограда и висок паметник, а защото и без вино се чувствам доста зашеметен.

Понеже не съм наясно с положението, ако ми позволите, бих си оттеглил съвета за кютенето. Казах го, защото за човек като мен, който току-що излиза от затвора, то е естествено състояние.

Но да не избързваме, макар че следователят Бозаджиев твърдеше, че бързата кучка ги ражда слепи, а бавната - мъртви.

На най-досетливите, ония, дето вече си казват: „Аха, появи се следователят, значи някъде има труп, а щом има труп, ще има разследване...", и се готвят да открият убиеца преди съответните органи, които си вадят хляба с разкриване на убийците, ще кажа, че за разлика от друг път са сбъркали. Труп няма и, надявам се, няма да има, макар че, ако се приеме, че трупът е човек, изпразнен от собственото си съдържание, аз не съм далече от това състояние. Все пак, докато се движа на собствените си крака, докато гледам шарениите на света и се спъвам в грапавините на пътя, смятам, че няма нужда от следователи. Впрочем, понеже животът ми се стече тъй, че имах доста вземане-даване с тях, ми се иска поне смъртта ми да мине без следствие, но тъй като съм наясно, че очакванията почти никога не съвпадат с резултатите, се въздържам да правя щастливи прогнози за небитието, още повече, че не съм си разчистил напълно сметките с битието. Пък и не искам да се забърквам отново в неустановени положения. Като казвам това, не си мислете, че в затвора съм добил вкус и съм започнал да си падам само по установените положения, което би било основание на съответните инстанции да потрият доволно ръце и да навирят нос. Както и преди мисля, че те си хабят напразно силите да играят ролята на последна инстанция на истината, да създават модели на обществото и човека, да налагат „единствено правилния мироглед" и да сочат „единствено правилния път" и пр. И това е така - не само защото истината не е определяща по отношение на живота, а е негова производна, не само защото „моделът", колкото и разумен да изглежда, не е нищо друго освен начин за въвеждане на казармен режим, не само защото единствено правилен мироглед не съществува и единствено правилният път води доникъде, а защото самото насилие е средство в ръцете на облечено във власт невежество да наложи себе си, и да смятаме, че то може да бъде дълголетно, не означава нищо друго, освен че страдаме от същото или от още по-голямо невежество.

Изглежда, неочакваните събития, дори и най-щастливите, не са за мен. Сигурно затова не съм нито радостен, нито тъжен, а по-скоро безтегловен.

Една от безбройните ми детски мечти беше да ставам невидим. Имам усещането, че най-после тя се е сбъднала - не само защото никой не ме забелязва, а защото се чувствам безтелесен, сякаш съм разтворен във въздуха и в бликащата от всички страни светлина; но не се учудвайте, че не цвиля от възторг. За човек, общувал дълго с изпосталялото лице на затворническата светлина, нарязана от райетата на решетките, придвижването сред естествената светлина, макар и градска, е като стоене под водопад: струите те заливат непрекъснато и те оставят без дъх. Малцина подозират колко осезаема и непоносима може да бъде толкова трудно доказаната и експериментално установена тежест на светлината.

Угнетен от хаоса на непрекъснато прииждащите и незнайно къде отиващи хора, очаквам всеки миг зад гърба ми да прозвучи някоя гневна милиционерска свирка, за да сложи ред в това стълпотворение, и непрекъснато се озъртам.

Въпреки че във вътрешния джоб на сакото си нося съвсем редовни документи за самоличност с необходимите подписи и печати, все още съм никой. Затворът е строга институция, която отнема на входа всичките ти индивидуални белези, както отнема личните ти вещи, с които влизаш, но на излизане не ти ги връща заедно с тях, а те оставя да ги събираш сам, въпреки че според мен това е една безнадеждна работа, която може да се окаже не само излишна, но и опасна. Което не означава, че не трябва да я вършиш; напротив - колкото по-безнадеждна е една работа, толкова повече те увлича. Състоянието е необяснимо, също както е необясним и постоянно увеличаващият се брой на конструкторите на вечни двигатели, за което пишат популярните списания, макар че всички академии в света отдавна отказват да разглеждат каквито и да било проекти по тоя изчерпан въпрос. Изчерпан за академиците, но не и за онези, които търсят решение на безумното уравнение.

Впрочем, да не избързваме с епитетите! Както е известно, по някакво неписано, но доста строго правило всяка нова значима идея е обявявана от властващите институции за безумна и е забранявана, обикновено под страх от отрязване на оная част от тялото, която служи на преобладаващата част от хората за носене на шапката. За изненада на властта, която преследва всяка идея, скроена не по размерите на фуражката й, привържениците на безумната идея започват да се увеличават, което води до съответното увеличение не само на съответните органи и служби, но и до увеличение на производството на текстилната и шивашката промишленост - за униформи, на кожарската - за ботуши, камшици, бичове и други атрибути на реда, спокойствието и тишината, на строителството - за участъци, затвори и пр., и пр., което може да се обобщи с две думи - стопански и културен (нарастват правните знания на хората!) възход. Въпреки възхода обаче недоволството расте, привържениците на идеята - също, докато в някое от следващите десетилетия или векове тя стане толкова очевадна, че и за слепите става ясно, че човекът си е бил съвсем в ред, а на другите нещо им е хлопало под шапките.

Но къде е безумецът!

Тук, там - няма го! Гледай ти работа... Да не е отишъл да се оплаче на арменския поп? Не, не е ходил. Да не е потънал в земята тоя човек? Не, не е там, защото и в гробищата го няма.

- А бе... не беше ли оня, дето...

- Точно него ли намерихте да изгорите? Толкова ли се бяха свършили другите, та...

- Че кого друг да изгориш? Само той ги разправяше едни, дето по онова време хич не вървяха. Съветвахме го да си наляга парцалите, ама не вземаше от дума.

- Бе то станалото - станало, ама да вземем да се отсрамим с някое паметниче, а?

- Виж, това може. Дано е останала поне в досието му някоя снимка, че знаеш к'во е при обиските...

- Добре, по туй се разбрахме. Кажи сега как е положението?

- Абе положението го държим, ама се е появил един тука: мъти главите на хората с врели-некипели.

- Така ли? А ти к'во чакаш - да ти падне таванът на главата ли?

- Бе...

- Няма бе, няма ме! Действай! И запомни едно от мене: вързан поп - мирно село. Разбра ли?

- Тъй вярно!

Това, както и някои мои лични наблюдения ме карат да си задавам недотам уместния въпрос: дали човекът въобще е разумно същество, или по липса на друг, по-подходящ обект, се е самонабедил?

Спирам се на второто твърдение, макар че нямам бог знае какво доказателство. Убеден съм обаче, че няма да съберат достатъчно доказателства и онези хипотетични мои опоненти, които ще застанат на противоположното мнение. Зная, че на човек не му трябват никакви доказателства, за да приеме за истина едното или другото. Моята вяра е единственото нещо, което има действителна стойност; всичко друго е, простете за израза, камуфлаж, предназначен за лековерните.

Знам, че не е никак лесно да се хване бикът за рогата, но е още по-трудно да се пусне след това, затова умните хора си говорят за времето. А днес то е чудесно. Ако страдах от комплекс за големеене, можех да кажа, че слънцето грее така силно в чест на моето излизане от затвора. Щях да намеря и аргументи, разбира се.

Винаги се намират достатъчно основания за едно или друго твърдение. Нищо, че може да излязат неверни. Светът е построен достатъчно здраво и трайно, за да не рухне с рухването на една или друга представа за него. Няма да ходим далече, защото съм изморен, пък и макар и априлско, слънцето не жали силите си, затуй ви каня да поседнем ей на оная пейка в градинката под чинара, където, ако нямате бърза работа, можем не само да си починем, но и да се поразговорим по тоя въпрос. За себе си мога да кажа, че не бързам за никъде. Досегашният ми опит е доказал, че пътят е равен на скоростта по времето - само когато е вярна посоката, иначе се получава точно обратното. А да си призная, аз в тоя момент не разполагам със сигурни ориентири. Не защото не съм чел новите вестници, а понеже съм чел и стари, и още по-стари.

Казах вече, че винаги има достатъчно основания за едно или друго твърдение и че няма да ходим на Марс, а ще вземем за пример родната ни планета.

В различно време различни хора са намирали неопровержими доказателства както за нейната плоскост, така и за кълбовидността й и тя е била ту плоска, ту кълбо. Лично аз не съм живял по времето, когато е била плоска, и не знам дали тогава не е била по-приветлива от сега. Според мен този въпрос е по-уместен от маса други, но не знам някой да го е задал и да е отговорил на него. А може би е безпредметен, защото дори тогава да е била по-удобна и уютна за живеене, не можеш да нарамиш дисагите с живота си и да се бухнеш в онова щастливо време и то не само защото някой си решил времето да не е разграден двор, но и за удобство на местните власти, които трябва да държат под око всеки субект във всеки момент, понеже... Мисля, че ги знаете каква стока са субектите и не е нужно да им правя характеристика, още повече, че с тия неща се занимават специализирани органи, които знаят не само как, но и защо...

Всъщност така май че е по-добре. Представяте ли си как биха се объркали нещата, ако беше иначе? Примерно, не ми се живее под гениалното ръководство на последното светило и хукна назад. Но вместо в бленувания от мен златен век попадна в някое затънтено време на междуособни борби. Не! Много съм трогнат, но не желая да повтарям живота си. Не, не, мерси! Благодаря, желая ви същото! Тъпкано ви го желая.

Е, съвсем друго би било, ако можехме за избираме времето и мястото. Ама точно, защото току-виж се прицелиш до дясното коляно на някой от любимите си владетели, а попаднеш в конюшнята му. Неприятно, нали, особено ако не си ти старшият коняр...

Защо погледът ми се отправя все назад? Защо не опитам в бъдещето? Не, не съм песимист, но аз навъртях доста голям стаж в „светлото бъдеще" и искам да си отдъхна от него. Нямам предвид само годините, прекарани в затвора, през които човек, ще не ще, се крепи единствено на него, но и времето на светлите мечти и илюзии. Не съм правил точна сметка, но ако ги приспаднем от общия сбор, сигурно ще се получи резултат, който би ме хвърлил в съмнение дали въобще съм живял. А съгласете се, не е никак приятно да стигнеш до извода, че си използвал времето на живота си само за умиране.

...Някакъв току-що проходил малчуган, избягал изглежда от строгата опека на някоя от бабите, които по всяка вероятност пак обсъждат въпроса дали с тяхната смърт ще настъпи краят на света при тая неспособност на младите да правят това, което трябва, се е спрял пред едно едва напъпило лале. Малчуганът го погалва и аз, удивен от неговата невинност, тъкмо се каня да изразя възторга си с някоя мъдра сентенция за омайната и респектираща сила на красотата, той го хваща със слабите си ръчички и го изтръгва из корен...

Язък! Сега ще трябва да се ровя в паметта си за друга сентенция - нещо за разрушителния нагон у човека или друго подобно.

Слава Богу, че човечеството не е седяло досега със скръстени ръце и е трупало мъдрост срещу мъдрост, та като ровнеш в паметта си, можеш да си обясниш всичко на тоя свят. Па и на оня, ако не те мързи да ходиш толкова далече. Лично аз, дори и рая да ми предложат без предварителен разпит и следствие, не бих тръгнал в тая жега, освен ако положението е фатално и нямам никакъв друг изход.

...Във всяко време се намират хора, които мислят за определени неща, че са плоски, и други, които твърдят, че същите тия неща са кълбовидни. Това са техните гледни точки. Важна обаче е официалната гледна точка, точката, защитавана от властващите институции.

Всяка смяна на гледните точки е свързана с главоломни събития, които понявга повличат след себе си и защитаващите ги институции, но то е толкова рядко, че малцина са имали шанса да го изпитат на гърба си. И добре, че е така, защото, ако смените ставаха по-често, Земята сигурно нямаше да е толкова многолюдна и щеше да прилича на орташко келеме.

Да вземем за пример средновековието.

Слънцето и звездите се въртели спокойно около Земята, хората се въртели около църквата и кралете, те около ненарушимите догми, догмите - около себе си. Перпетуум мобиле! Ненарушим ред, царствено спокойствие, тишина. Хората се любят, плодят, хранят се, веселят се, тъгуват, живеят, умират. Лъжата, около която се въртят, не пречи ни най-малко на храносмилането, на любенето и размножаването, на живота и смъртта. Напротив, стимулира ги.

Идва ден обаче, в който някой чарк от това перпетуум мобиле се разваля и то цялото полита стремглаво надолу към бездънните бездни на историческите анали, където ще стои препарирано като бухал и ще служи за образ на човешката заблуда и нагледно средство за поколенията до свършека на света или най-малко до Второто пришествие, когато ще го събудят, за да даде отчет за делата си.

След пропадането му, напук на всички очаквания, не настъпва краят на света, както са пророкували седналите по върховете... Не, нямам предвид върховете на щиковете, а на властта. Не настъпва и хаос, понеже едновременно с рушенето невидимо и неусетно е вървяло и новото му изграждане. Тъкмо добие устойчивост обаче, в някакъв друг момент някоя от системите аварира... И пак, и пак. Изглежда непостижимото зове простосмъртните без отдих, а и те, от скука или дявол знае от какви други подбуди, търчат презглава подир смахнатото ехо, което кънти от всички посоки едновременно.

И пак.

Докога?

Докато академиите убедят всички хора да се откажат да правят проекти за вечен двигател!

А той съществува. Вселената е един вечен двигател. Кой и кога го е пуснал в движение, кой го храни с енергията, която го движи? А може би и човечеството е един вечен двигател?

Въпроси без отговор.

Добре, че не са важни колкото въпроса какво ще обядвам? За да си отговоря на него, ставам и се запътвам към отсрещната закусвалня. Главоблъсканицата е била излишна: има само кебапчета. Извадих късмет, че не станах вегетарианец. Да, имаше и такъв момент в биографията ми. Веднъж прочетох в някаква книжка, че... И цели два дни... Хайде да не ви занимавам с тоя въпрос, че току-виж ме обвинили и в..., а на мен ми е стигнало до козирката, че и по-нагоре от обвинения.

© Георги Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2007, № 2 (87)

Други публикации:
Георги Спасов. Лабиринтът. Т. I. Проза. София: ИК "Фльорир", 2007.