ДУХОВНОТО НАСЛЕДСТВО НА СЛАВИ БОЯНОВ

Атанас Попов

web

Когато всички дисиденти си отидат, ще дойде време за равносметка - кой от тях наистина заслужаваше да бъде наречен дисидент и кой беше в по-голяма или в по-малка степен узурпатор?

Благодарение на Блага Димитрова и Радой Ралин ние разбрахме, че да си противник на тоталитарните догми не значи да не си бил никога комунист. Напротив, именно и единствено критиката от страна на така наречените "активни борци" можеше да произведе някакъв ефект. А и единствено те можеха да си позволят безнаказано да критикуват властта. И така, от прочутите дисиденти вече единствено Желю Желев е жив. Но българската диаспора в Париж знае за една друга интересна личност - Слави Боянов, философ на преклонна възраст, но все още активен. Дотолкова активен, че на 9.-11. декември 2003 г. в Милано (Италия) той представи България на международен симпозиум, който е имал за цел да се обсъди създаването на "Градина на праведниците, борили се против съветския тоталитаризъм". Симпозиумът бе организиран от Габриеле Нисим, авторът на великолепната биография на Димитър Пешев - "Човекът, който спря Хитлер"¹, която е бестселър в Италия от шест години насам, има немски превод, а скоро ще има и френски. Габриеле Нисим прояви интерес към делото на Слави Боянов след като му подарих книгата на българина, която излезе на френски, при една наша среща в Париж.

Слави Боянов от край време е известен в българските литературни среди като човек, който насила е останал слабоизвестен именно защото е от този тип хора, които системно работят против себе си. Като се има предвид, че през 1943 г. той поема за няколкомесечен период от време ръководството на вестник "Литературен живот"², в който се публикуват между другото и стихотворения на Блага Димитрова по негова инициатива³, и че е бил асистент в СУ на Желю Желев и Асен Игнатов, които са с много добро мнение за него, наистина е невероятно, че никой не говори за най-смелия ни интелектуалец, както не се говори и за нашата политическа емиграция преди и след 1989 г. Но всяко нещо си има обяснение. Самият чичо Слави се изказва толкова рязко по адрес на своите събратя по перо, че всякакъв разговор с него е извънредно труден. Г-н Боянов вече 16 г. не се е връщал в България, и няма подобно намерение, тъй като съзнава - с пълно право, че никога няма да породи особен медиен интерес към себе си в родината си. Но и не приема възражения за това, че интелектуалците не трябва да се надяват на всенародно одобрение, въпреки че има и такива случаи, както беше с Радой Ралин. На Слави Боянов не му стига малка ерудирана публика от съмишленици. Смята, че един ден масмедиите във Франция ще му обърнат внимание и че тогава ще натрие носа на Исак Паси и на всички, които преди много, много години са се подигравали с него или просто са го пренебрегвали. Затова той неуморно търси френски издатели, въпреки че не представлява интереc за тях. И въпреки че той все пак намери френски издател, истината е, че Слави Боянов може да бъде интересен единствено в Източна Европа (в Централна Европа - вече не), където декомунизацията на елита още не е осъществена.

Представяне

Слави Боянов е първият български философ - при това философ самобитен, останал настрана от модните в момента философски течения - чието име се спряга във френските културни среди, които се интересуват от България. Това наистина късно признание се налагаше поради известен брой причини.

Авторът е близо деветдесетгодишен. Много са културтрегерите, които не са благоволявали да го вземат насериозно. Как да не се учуди човек, че никой не се интересува⁴ от този философ-персоналист, възпитаник на Еманюел Муние, Габриел Марсел и Николай Бердяев (великият руснак се е отнасял към него като към син през последната година от живота си; Боянов бил изгорил връзка писма от великия учител от страх да не бъдат конфискувани от българските комунистически власти), дори като ценен свидетел на съвременната История? Може да се възрази, че персонализмът⁵ не е успял да се наложи поради простата причина, че не е интересен за съвременността. Но пък откога модата гарантира ценността на дадено философско течение?

Боянов се е специализирал в изучаването на философията на Ренесанса след като е бил принуден да се върне в България, изоставяйки докторантурата си върху понятието за време, започната в Сорбоната в 1946 г. Все пак благодарение на този ранен престой в Париж се ражда по-късно студия за философията на Джордано Бруно (публикувана от БАН), както и роман за него - "Светлини от кладата" (36 000 продадени екземпляра в България, съществува и непубликуван френски превод, дело на съпругата на посланик Марин Райков). Става дума и за единствения български философ (заедно с професор Михалчев, чийто възпитаник е Боянов), доразвил философско течение - персонализъм, много близък до този на Бердяев, обаче изцяло агностичен.

Според Асен Игнатов, професор по философия в Германия, Боянов бил първият български дисидент през комунистическия режим. Колкото и странно да изглежда това, младите български историци сякаш не признават този факт, съдейки по книгата на И. Баева и Е. Калинова, която излезе на френски език. Според авторките идеологическото разномислие от началото на десталинизацията "е било изразено само от няколко души като сатирика Радой Ралин, карикатуристите Борис Димовски и Тодор Цонев, сценариста Христо Ганев, поетите Константин Павлов и Стефан Цанев"⁶. Това твърдение е неточно, тъй като що се касае до писателите и художниците, не е ставало дума за друго освен за естетическо разногласие. Те не писаха, за да изобличат режима като Боянов, нито пък разкритикуваха марксистко-ленинската догма като него в есето му по политическа философия, озаглавено "За робството и свободата на човека в обществото", чиято редакция е започната приживе на Сталин! Есето не е достигнало, разбира се, своевременно до читателската публика, но все пак то съдържа поразителни пасажи като например открито изобличаване на великия диктатор в прав текст. Есето е част от конфискувания през декември 1955 г. ръкопис, който е достигнал до българските читатели едва през месец декември 1997 г. в много малък, и вече разграбен, тираж. Но всички колеги и близки на Боянов са знаели, че той е бил уволнен заради дисидентстващите си писания (той е опитал да публикува ръкописа в Израел, където се е била преселила първата му съпруга с децата от първия брак) и поради тази причина той започва да се съмнява в наличието на нелепа "конспирация на мълчанието", нагласена от българската интелигенция, която като че ли още продължава.

Повечето парадокси си имат обяснение, а в случая то е, че Слави Боянов не е бил включен в нагласения списък на няколкото новоизлюпени дисиденти, поставени на пиедестал след падането на Берлинската стена. Той заживява във Франция със семейството си малко преди демократичните реформи - през 1988. Естествено никой не си припомни антитоталитарните му становища, произнесени в тесния кръг на СБП. Той продължава да бъде пренебрегван от голямото мнозинство гузни интелектуалци-продажници и историци. Дискредитират го със злобни клюки: негова милост бил преподавал марксизъм-ленинизъм както всички останали, от край време си бил закостенял комунист, а не само преди войната; бил служил на тоталитарната система, проповядвайки Джордано-Бруновия атеизъм, и не на последно място, той бил философстващ писател, а не писателстващ философ. А не е ли редно да не съдим авторите, преди да сме прочели книгите им? Без съмнение Боянов симпатизира на комунистическите среди през Втората световна война, което му коства заточение през 1943 г. в прочутия концентрационен лагер за леви интелектуалци до село Еникьой, край гр. Ставрополис и гр. Ксанти, редом с Тодор Павлов, Венко Марковски и много други. След войната, той остава член на партията единствено за да не бъде подлаган на тормоз, дори даже за да остане жив, но е изключен от нея през декември 1955 г.⁷ Обаче винаги отказва да бъде съратник на силните на деня - и преди, и сега.

* * *

Швейцарството издателство "L’Age d’Homme", чийто главен директор е сърбинът Владимир Димитриевич публикува през 2003 г. антология с есета от Слави Боянов под заглавието "L’humanisme ou la grande espérance" ("Хуманизмът или голямата надежда"). От всички есета само едно от тях, за поетическия език, е било публикувано в превод (в италианското списание "Nuova Antologia"). Около една трета от есетата са били публикувани на български, но повечето излизат за пръв път на френски. Не са включени части от ръкописа с предложение за нов обществен договор, върху който Боянов работи в момента и който не желае да предлага на български издателства.

Книгата "Защита на човешката личност" е била писана по времето, когато Албер Камю се е трудел върху "Разбунтуваният човек." Именно заради написването на тази книга той е уволнен от асистентската си длъжност в университета и е осъден да води привидно примирен и покорен живот. Три години без препитание (1956-1959), последвани от дванадесетгодишна работа като уредник на малък музей, преди да бъде заслужено приет в БАН, но с незаслужено закъснение.

В "Защита на човешката личност" е обяснено, че човешката личност е екзистенциален център на Вселената. Цялата втора част, озаглавена "Личност и общество", открито и смело критикува основните постулати на марксизма-ленинизма. Книгата не е нито антисоциалистическа, нито антилиберална. Тя защитава човешкото достойнство, или по-точно, тя "реабилитира достойнството на българската хуманитаристика (и) измива позора на мълчанието и конформизма от лицето на българската философия" (Цочо Бояджиев, "Литературен форум", 16.07.1998 г.).

БЕЛЕЖКИ

1. Книгата не е допусната до широко разпространение у нас поради факта, че изследването на Нисим развенчава мита за решаващата роля на Борис III в събитията около спирането на депортацията на българските евреи. Вижте: Открито писмо до Симеон. // LiterNet, № 12, 15.12.2004 <http://www.liternet.bg/publish12/g_nisim/simeon.htm> (15.12.2004). [обратно]

2. Твърдението почива върху разглеждане на част от архива на въпросния вестник. [обратно]

3. Твърдение на Слави Боянов. Голяма част от информацията тук почива върху негови устни твърдения, както и на Лъчезар Кунчев, колега и съмишленик на Желю Желев в края на 1980-те, що се отнася до позицията на Желев. Част от твърденията са лично мои, което, надявам се, се разбира от самия текст. [обратно]

4. За съжаление и Слави Боянов не се интересува от другите. Той категорично отказа да напише мемоари, при все че цялото му семейство се мъчи да го накара да склони. Изтъкваният мотив бе, и продължава да бъде, че съвременниците на чичо Слави не заслужавали да се пише за тях. [обратно]

5. Персонализмът е нравствено, философско и социално учение, основано върху висшата стойност на личността. [обратно]

6. La Bulgarie contemporaine entre l’Est et l’Ouest. Paris: L’Harmattan, 2001, с. 138. [обратно]

7. Не зная дали след това отново са го приели. [обратно]

© Атанас Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2004, № 12 (61)

Вариант на текста - на френски - в електронния вестник "Le Courrier des Balkans" <http://www.balkans.eu.org>.