ТРУДНО ОБЯСНИМОТО САМОУБИЙСТВО НА ТУС ЗУРНАЛ

Велко Милоев

web | Където не сте били

Историята, за която ме питате, наистина се случи тук, в Овоколум.

Знам, уважаеми, че малката ни провинциална столица за вас, чужденеца, вкусил праха на хиляда пътища, е интересна повече със стъпканата под земята древност, отколкото с гордото си настояще. Може да ви се струва сънено всекидневието ни, но разберете - под вечните оловни облаци Овоколум е запазил способността си да се вслушва в себе си. Тук дните прекипяват бързо и безшумно. Само в Деня на Силата и блясъка улиците се изпълват от многолюдието - за няколко часа, колкото да се зачудиш после как градът успява да прибере всичкия тоя народ в утробата си. Понякога си мисля, че същинската част на живота ни преминава в тишината под разядените от дъждовете покриви. При нас рядко кацат флотилии с високи гости от далечните острови.

А маестрото от втори хор Тус Зурнал веднъж ми рече, че се е родил в най-подходящото за него място. Той обичаше града и бе убеден, че го чувства и разбира по-добре от другите. Да, съвсем уместно би могло да се възрази, че такава способност е задължителна за един маестро, но - повярвайте ми - Тус бе наистина човек с необикновено силен усет за невидимото.

Когато в Овоколум пристигнаха пратениците на могъщия Ерсам, маестрото вече четирийсет и два пъти бе преминал под Арката на Неговия живот. През всичките тези години бе живял правилно, опазил бе тялото си здраво, а мисълта си - жива. Бе добър маестро. Уважаемите от трети хор бяха искрени, когато го хвалеха за кантатите му; но знам - той усещаше, ах, да, наистина долавяше вече някакво отегчение в благоразположението им: маестрото бе усърден и точен, имаше тънък усет за нюансите в партитурите на почитаемите от четвърти хор, обаче не е ли прекалено човек да е толкова положителен?

Представям си как Тус Зурнал се е разхождал вечер под смълчаните сводове на своя дом, опитвал се е да различи някакви думи в ромона на дъжда, да съзре картина в стичащата се по стъклата вода и си мисля - дали е усещал тогава, че е дошло времето да извърши нещо неразумно?

Разбира се, един въздушен кораб от Ерсам на площада на малката ни столица - това бе необичайно събитие. Дали те наистина можеха да се превръщат в чудовища, които изяждат човешката плът заедно с душата? Така твърдяха старинните песни, останали от смътните времена преди Общия Изгрев, но вече всички знаеха, че напразно толкова дълго сме ги пели, сега Овоколум щеше да има търговия с далечния Ерсам и нищо чудно, че и пратениците му бяха тук. Казваха: това не би трябвало да смути душата на нито един маестро, душите им трябва да са заситени с покой, за да бъдат вечерните песни ясни и звънки. Впрочем точно заради тази причина Тус бе длъжен да се срещне с людете от Ерсам.

За последен път го видях заедно с още пет хиляди души на вечерната песен. Маестрото дойде навреме на своя площад и хората бяха тук - както винаги. Както всяка вечер Тус Зурнал изкачи стъпалата към подиума, обърна се към множеството, сред което имаше твърде малко приятели:

- Ето песента, която написах днес за вас. Искам, докато я пеете, да усетите топлина, сякаш долепвате длани до Арката на Неговия Живот. Алегро, анданте, алегро.

И хората пяха.

Простете ми обаче едно отклонение - то е необходимо, за да разберем какво се е случило, и след това бързо ще стигнем до самото събитие.

Като истински маестро Тус Зурнал цял живот бе преследвал красотата. Той притежаваше небесната дарба да различава красотата във всичко, ако щете, дори в променливия безпорядък на оловните облаци над Овоколум. И не че бе длъжен заради ранга си, той бе съдбовно осъден на копнежа да споделя всичката утаена в душата му красота във формата на музика и думи или... Не знам какво съдържание има на вашия език думата любов.

Знам и твърдя, че моят приятел Тус неведнъж през живота си бе имал щастието да обича и да бъде обичан. Но никога на успя или не пожела да ми обясни какво продължаваше да търси, затуй ми е трудно да разбера защо срещата с жената от Ерсам очевидно го е заварила неуверен в себе си, в болезнено очакване - на какво? На каква красота, на каква песен?

На приема в Двореца на Песента Руала Шани е заемала също така не най-почетно място сред многобройните гости, каквото се полага примерно на един маестро от втори хор сред домакините. Случило се обаче точно на нея да трябва да подаде в дар свитъка си с горди кантати на един син на Овоколум. Дали тогава я е разпознал? Или скръбният гонг е ударил минута по-късно, когато Руала, противно на обичая ни, още на място разгърнала свитъка и с неприемлива за нравите ни естественост звънко се изсмяла на творението на Тус Зурнал. Може би тъкмо в момента, когато сърдити и смутени погледи били отправени към чужденката, и той за първи път внимателно се е вгледал в лицето й. Бих искал да ми се случи, преди да умра, поне веднъж да изпитам онова, което трябва да е почувствал художникът, съзрял тъй отблизо видението си за красота, срещнал тъй близо най-невъзможната и най-желана любов.

Облаци! Да не бе идвала точно от Ерсам!

Където според старите песни хората могат да се превръщат в чудовища с люспеста кожа, окървавени нокти и гноен дъх зад плоските зъби...

- Редно е да изпратите уважаваната до стаята й - доста ясно за околните прошепнал на маестрото почитаемият Нирс от трети хор.

- Ще сторя нужното за госта - отвърнал като в полусън Тус Зурнал.

Няма свидетели за случилото се в гостоприемницата, в стаята на Руала и останалото са само мои предположения, но не ги разказвам - както ще ви подмятат - от суета и недостойно желание да се прочуя. Друго ме мъчи, след като вече се примирих с гибелта на приятеля си.

Представете си, че надничате в стаята - не е срамно, двамата не са били в постелята, седели са край масата, украсена от островърхия овоколумски трисвещник. За какво си говорят, не чуваме. Но вижте! Нещо става с Руала! Струпеи изпъкват по гладкото чело, нежната кожа на ръцете позеленява и се покрива с люспи, от голите рамене израстват отвратителни костни плочки.

Така трябва да е било, защото Руала после разказваше как докато водели спокоен разговор, влюбеният поглед на Тус Зурнал изведнъж станал бездънен. Маестрото се изправил, сторил крачка назад, след туй приближил неуверено. Тя била толкова изненадана, че не се възпротивила, когато плъзнал пръсти по ръцете и по раменете й, дори по матово проблясващите колене. После се върнал на мястото си, дълго и объркано я молел за извинение.

Наистина ли хората от Ерсам могат да бъдат чудовища? Или това е било видението на страха, отглеждан още от детството в невинната душа на един скромен маестро, прекарал всичките си дни сред стените на родния Овоколум? Фантазия или истина? Та нали ние живеем с упование в безброй невидими неща! Та нали той, маестрото, можеше да усеща топлината на Арката, без дори да я докосва, нали във вечерната му песен никога не е имало ноти на неверие, макар че всъщност нито веднъж не е видял с очите си дори минута от Неговия Живот?

Навярно подобни са били въпросите в душата на Тус Зурнал. И, изглежда, е взел някакво решение, защото отново станал и както заповядва любовта, коленичил пред Руала Шани в очакване на дума или докосване.

А изпитал болезненото проникване на острите нокти в кожата му, видял - този път съвсем отблизо - хищната острозъба паст, жълтите капки ненаситност, стичащи се от възпалените очи.

Руала Шани - толкова миловидна - разказваше после пред Квинтета на Справедливите как Тус Зурнал без никаква разбираема причина изстенал, грабнал от масата островърхия трисвещник и, треперещ от непонятен за нея страх, прилепил гръб о стената. Руала твърди, че когато му заговорила, маестрото явно се успокоил. Значи чудовището отново изчезнало. Тя му говорела и той важдал пред себе си хубавицата от Ерсам. Благословен да е този глас!

Тус Зурнал, забрави ли? Чудовищата винаги говорят с човешки глас!

Тя не е трябвало да пристъпи към него.

Ръцете се превърнали в алчни пипала, обгърнал го зловонният дъх, който смила душата.

Къде е чудовището, навярно се е питал в тези последни мииути Тус Зурнал. Пред него - долетяло от непознатите острови? Или у всеки край нас, дори у близките, които се държат, като че ли ни обичат? Или в невъзпитаната му за любов душа? Във всяка душа, откърмена със страх - страх, който расте заедно с теб и заедно с теб става възрастен, зрял?

Може ли един художник да не вярва на очите си?

И как да убиеш чудовището?

Навярно прекалих със своите догадки, но по всичко изглежда, че съвпадането на досега непозната по вид и сила любов с по-жестока от която и да било досега болка е определило избора на Тус Зурнал. С маестрото много пъти сме мълчали заедно и си позволявам да предположа, че насочвайки трисвещника към собствените си гърди вместо към Руала Шани, се е опитал да ни подскаже къде е чудовището.

Но виждате ли, бедата е там, че ако наистина се е опитал, уви, не е сполучил. Ще ми се последната му мисъл да е била, че красотата не може да крие чудовища, обаче ми възразяват: ами ако не е издържал именно на откритието, че красотата е обсебена от злото?

Всъщност как мислите, уважаеми, могат ли хората от Ерсам, хората изобщо да се превръщат в чудовища, които изяждат нашата плът и душата?

© Велко Милоев
© Димитър Стоянов-Димо, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.04.2004
Велко Милоев. Където не сте били. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Велко Милоев. Където не сте били. София: Аргус, 2001.