АНГЕЛИТЕ СА ОНЕМЕЛИ

Велко Милоев

web | Където не сте били

Тома бе бащата. Тя имаше пухкава катерича опашка, полупрозрачно лице и полупрозрачни очи, през които можеш да виждаш несъществуващи пейзажи. Детето изглеждаше като обикновено човешко дете. Сега. Но не бе обикновено.

Пътуваха отдавна. Жълтият фургон се поклащаше като лодка по неравния път, клатушкаше се и фигурата на шофьора отпред, проскърцваха просъхналите дъски на наровете, дрънчаха ръждясалите тръби на печката за дърва, плискаше се водата в аквариума иа мидата. Освен аквариума имаха съвсем малко багаж.

Тома бе скулптор. Работата му бе да променя формата на нещата от камък, дърво или глина, така че хората наоколо да са доволни. Тя бе от племе, за което никой не знаеше откъде бе дошло. Малцина се женеха за създанията от това племе, защото те умираха често. Детето можеше с часове мълчаливо да наблюдава мидата. Мидата не бе забавно домашно животно, но пък не изискваше много храна и внимание.

Под тихия ромон на кисели дъждове, през оголени степи, където глутниците подивели кучета се плодяха по-бързо, отколкото се самоизяждаха, те пристигнаха. Пред тях бяха покрайнините на Сион Яфос.

- Какво е божеството в този град? - попита Тома шофьора.

- Не знам, господине. Моята работа е да докарвам хората дотук и да ги откарвам, когато пожелаят. Много хора идват в Сион Яфос и много го напускат.

- А защо са ви богове?

Чудно, защо тя не може да разбере толкова прости неща и винаги задава все същия въпрос, помисли Тома. Но шофьорът бе любезен към нея и отвърна подробно.

- Боговете, госпожо, трябва да държат света цял. Ако не са те, всичко ще се разпилее. Ето - капката пада и се пръска, вятърът духва и развява пепелта. Затова и в тази, и във всички страни има богове.

Зад стъклото и водата на аквариума лицето на детето се виждаше неясно като на лошо увеличена фотография. Тома го прегърна с обич - докато все още бе нещо, което можеш да прегърнеш. Платиха на шофьора и пеша влязоха в града.

В Сион Яфос се чуваше как пукат каменните плочи, когато стъпваш по тях. Вятърът упорито снемаше от статуите на божеството цветните глинени одежди, с които покриваха гранитните торсове. И тук щеше да има работа за Тома.

Дадоха им евтино съвсем малка стая на висок етаж в къща, направена от бетон. Прозорецът бе помътнял от прах и тя се зае да почисти стъклата. Детето, без никой да го подсеща, се превърна в ласкаво мишле, съвсем като онези, които нощем тичаха из цялата къща, тъй че за него не се наложи да плащат нищо.

На другия ден тя се опита да окачи оставените от предишните обитатели картини, но гвоздеите не издържаха тежестта на рамките. Пък и самите картини бяха избелели, затова се отказа и започна да рисува с мисъл върху стените.

А Тома се зае със статуята на божеството на другия край на площада, тъкмо срещу техния прозорец. Онзи, който бе вършил тази работа преди него, си бе служил твърде небрежно с глината, та фигурата изглеждаше напълняла и попрегърбена. Казаха му още да я направи по-пъстра.

През нощта дъждът и вятърът отмиха слоя, нанесен от Тома.

Тя поведе отчаяна война с паяците.

Надписът на основата под статуята бе станал нечетлив и Тома се постара да възстанови откровението на божеството.

Паяците обаче бяха толкова много, че единственият изход бе да ги заобичаш.

Тома започна полека да променя лицето на божеството. Всеки ден с всеки нов слой глина, който заменяше падналия през нощта, той преместваше по мъничко извивките на устата и очите. Правеше го толкова бавно, че ангелските чиновници, които го надзираваха и му плащаха, не забелязаха подмяната.

Тя наблюдаваше неуловимото дишане на мидата в аквариума, сновенето на паяците и мишлето, работниците на улицата, които всеки ден отпушваха канала за водите от нощния дъжд.

След няколко седмици божеството се усмихна към прозореца на техния дом.

Преди здрач той се прибираше, детето-мишле скачаше от мястото си край аквариума, двамата го галеха. Тома я питаше дали е сменила водата на мидата, после вечеряха. И на четиримата не им трябваше много, а мида и толкова добро дете се отглеждат лесно.

Вятърът пак изтри усмивката на божеството.

Тя го попита с какво са заети хората, та по цял ден и до късно през нощта по коридорите отекват стъпки, стъпки, стъпки и думи, думи, думи. Тома се разтревожи не защото не знаеше отговора, а защото знаеше умората от безкрайните, напразни крачки и гласове.

Детето бе станало листо до прозореца. Мислеше си за нещо.

Всеки ден Тома връщаше усмивката на божеството. Бе разбрал, че не заради сръчността му ангелските чиновници не бяха усетили промяната. Просто никой не поглеждаше нагоре.

Една вечер тя забрави да смени водата на мидата и Тома го стори вместо нея.

На утрото след поредния проливен дъжд мина покрай работниците, които се мъчеха над запушения канал, прекоси площада и видя, че надписът под статуята е напълно изтрит. Ангелският чиновник само вдигна рамене. Тома се опита да измисли някакви думи, за да дават кураж и надежда, но не можа.

В края на краищата това бе работа на боговете.

Вечерта тя дълго лъска една метална чиния. Искаше да види отражението си, обаче полупрозрачното й лице бе станало вече почти прозрачно, почти невидимо дори с очите на Тома. Гласът й едва се чуваше. Тома разбра, че тя отново умира.

Боговете винаги са далече, но нали затова имат ангели, които да се явяват на хората и да ги упътват.

Щом съмна, Тома тръгна към храма и там видя един човек на име Петър, който плетеше падналия плет край храма.

Тома прекрачи прага. Храмът бе огромен, но имаше много да се поправя по основите и стените му, затова коридорът бе преграден и човек можеше да влезе само в тясното преддверие, за да остави даровете си. Обаче Тома бутна преградата и пристъпи под високите куполи - никой нищо не поправяше тук. Когато ангелът обърна към него бледото си лице, Тома видя, че позлатените му одежди са протрити и на задника, и на коленете му.

- Тук не се влиза - тихо каза ангелът. - Остави даровете си отпред в хранилницата.

- Нямам дарове - рече Тома. - Имам да питам.

А ангелът изсъска с човешка злоба:

- Не можеш да искаш отговори, без да оставяш дарове.

Тома си тръгна.

Спря се в преддверието и извърши богохулство - отвори хранилницата, разрови даровете. Бяха жалки. Монети от чужди градове и отминали времена. Износени дрипи, за които трудно можеш да отгатнеш дали са били направени да избършеш лицето си, или да се наметнеш срещу студа. Късчета хартия с молби към Бога.

Пое към дома си, пресече площада, където не бе свършил нищо тази сутрин, и се спря до работниците около канала.

- Няма смисъл - каза им Тома.

Те го погледнаха, но не разбраха думите.

- Не си струва да го правите - повтори Тома и посочи статуята в края на площада.

Липсваше цветната глина, налепена от сръчните ръце на скулптора, и насреща им чернееше разяден труп от гранит.

И те оставиха инструментите си и се прибраха по домовете си, и Тома се прибра.

Нея я нямаше. Бе мъртва. Детето се бе превърнало в снимка върху масата, тъй че трябваше само да я сложи в джоба си и да мисли за детето - никакви други грижи не се искаха за предстоящия път. Тома взе още аквариума с мидата и спомена за пухкавата катерича опашка.

По улицата бе плъзнала пара от запушения канал. След парата бликна мътна вода и заля каменните плочи.

- Няма смисъл - потрети Тома и обърса сълзите си.

Трябваше ли с тези думи да съсипе цял град?

Аз не създадох, аз само изрекох съмнението и когато тя умря, съмнението се превърна в ярост.

С ярост и сила Тома тръшна вратата. Учуди се на силата на яростта си, като видя как от горния праг по фасадата плъзна дълбока пукнатина.

И домът рухна след няколко минути, а когато тежките плочи и колони се удариха в земята, се срути и съседната къща, която бе подпряла следващата. Тя пък срина къщата до нея и тъй вървя през цялата нощ, и нямаше кой да спре яростта на Тома.

Тома, скулпторът, видя всичко, но нямаше думи да го изрази, а само повтаряше на хората, които напускаха Сион Яфос:

- Спасявайте се заедно.

Жълтият фургон го чакаше на същото място в покрайнините. От коминчето на покрива му струеше дим, а вътре бе топло. Шофьорът не попита нищо. Включи мотора и потегли, щом Тома нагласи на масичката аквариума с мидата и снимката, седна на дървения нар и се зави с невидима катерича опашка.

*

- Какво пишеше под статуята? - попита го тя, когато възкръсна от облака любов, оплел се в един бодлив храст край пътя, и се върна при него и при детето във фургона.

- Не помия - отвърна Тома. Наистина не помнеше. И добави: - Отиваме в Буда Кио.

Когато тежките порти на града, блестящи от хром, се отвориха пред нас, най-напред ни смаяха светлините. Те летяха високо нагоре в нощното небе и проникваха дълбоко под земята. После зад светлините видяхме къщите, които пронизваха и небето, и земята. А в къщите, блестящи с метал и стъкло, озарени от светлините, живееха хора - и в небето, и под земята.

Бе толкова красиво и чисто, бяхме очаровани и тримата, само на мидата й бе все едно. Бе толкова непоносимо красиво и неестествено чисто в този град с идеални форми, непомръкващ блясък и безупречен ред, че аз заразпитвах от самото начало - какви са боговете тук и как хората, къщите и статуите на боговете се опазват от вятъра и дъжда?

Научих нови думи.

Изглежда, хората в този град бяха щастливи с много богове, които не бяха алчни за първенство. Хилядите статуи по площадите доказваха, че боговете кротко съжителстват на небесата и в душите, всеки имаше по късче от славата, силата и царството, всеки получаваше дарове чрез своите ангели.

И може би затова лесно намерихме място за мен, за теб, за детето и мидата в една от кулите на Буда Кио.

Боговете бяха много и с безброй лица. Приличаха на хора и зверове, на небесни светила и на машини, говорещи като хора. Всеки имаше право на няколко божества, а също и право да им придава облик по свое предпочитание, тъй че аз, чужденецът, получавах достатъчно поръчки за малки и големи статуи, които поставяха за во веки веков или за по няколко дни в домовете и по улиците.

А боговете се отблагодаряваха чрез своите ангели - с грижи срещу съмнението, с дарове срещу разрухата. Невероятни дарове.

Помниш ли как се чудехме защо ветровете и дъждовете са безсилни срещу построеното от хората, а ти рече: "Този град е като картина от пъстри бои, покрита с прозрачен лак - да я пази от времето."

Точно така беше. Един от многото богове чрез своите ангели бе дал на хората такъв лак - тънък, невидим, а по-силен от горещината и студа, от водата и вятъра, по-як от най-твърдото метално острие, и той запазваше всяко нещо здраво, цветно и чисто от момента на сътворяването му до момента, когато хората решаваха да сменят това нещо с нещо друго.

*

Но защо не бяхме по-щастливи в този град?

Детето стана пак твое и мое живо дете и се втурна по улиците, огрени нощем от многоцветни светлини. Но нали се връщаше при нас като дете или като птица на прозореца. Защо не бяхме щастливи?

Защото открих, че мога безнаказано да измислям богове и да правя статуи за тях? Никой не ме осъди или никой не ме забеляза, та в душата ми отново възкръсна съмнението, ала какво от това? Защо съмнението да си няма бог?

Навярно причината бе в туй съвършено покритие, по-силно от времето. Та не е ли прекалено дъждовните капки нито за миг да не се задържат по стъклата на прозорците, а снегът - ако по нечия грешка случайно падне сняг - да се плъзне в тръбите и каналите, преди да е направил покривите бели? Не е ли прекалено цветята да са винаги със същия цвят във вазите и дърветата да растат, точно както им е поръчано, до деня, когато ще ги поръсят с този лак, за да престанат да растат и никога да не вехнат?

Ти започна да старееш сред вечно новите неща. Умирала си няколко пъти, но тук започна за първи път да старееш и това те уплаши. Най-напред забелязах, че ръцете ти остават винаги бели и чисти - значи бе пробвала. Направих усилие да се взра в картините, които с мисъл рисуваше по стените, и те ме разтревожиха. А когато една вечер те заварих променена и хубава, хубава като за снимка, с най-пухкавата и старателно сресана катерича опашка, с полупрозрачно лице, подсилено от бои за кожа, когато ме поведе към леглото...

аз разбрах, че е за последен път. Яростта ми помогна да преобърна всяка вещ в дома ни и да намеря кутийката с лака, който може да направи всичко - дори твоята хубост - вечно и мъртво.

Застанал пред вратата от тъмно стъкло, Тома не можеше да види върха на храма, защото храмът бе по-висок от облаците. Щом пристъпи крачка напред, вратите сами се отвориха, а асансьорът го откара до етажа на ангела, който бе дал на Буда Кио тайната на най-здравия лак.

Заради този лак отвън Петър се чудеше какво да прави с плета си, който никога не се разплиташе.

Ангелът в чисти бели одежди посрещна Тома любезно.

- Можете да оставите своя дар в преддверието.

- Нямам дар, а искам да питам - рече гостът. - Ти трябва да знаеш отговорите.

- Значи и ти си един от неверниците. Чупил си нещата?

- Да, и видях, че под лака няма нищо.

- Лакът помни какъв е бил предметът на цвят, на допир, на мирис, на вкус.

- Но отдолу няма нищо - повтори Тома.

- Не си първият, който открива това. Повечето си живеят щастливо в Буда Кио, а недоволните си отиват.

- Вече няколко пъти си тръгвах от различни места - смирено твърна Тома. - Душата ми е съмнение и ярост.

- Моят бог ти предлага утеха. Искаш ли за своя дом лак, под който нещата бавничко да стареят - колкото да не ви изглеждат нито прекалено нетрайни, нито по-вечни от вас? Какво ще кажеш за покритие, което да сменя цвета си, топлината, грапавината си според желанието на собственика на нещото?

- Мисля - рече Тома. - Мисля за опашката на моята жена. Мъртва опашка, която ще се затопля и зачервява, щом заговоря за любов. Тази мисъл усилва яростта ми.

- Желаеш да рушиш - с разбиране произнесе ангелът. - Ще ти открия колко лесно е да разрушиш Буда Кио. От това място можем да затворим всички тръби, по които лакът тече из града. А после какво ще кажеш на хората, които ще трябва да си вървят?

- Аз съм скулптор. Аз съм, който пита - какво казва твоят бог на хората, разбрали, че отдолу няма нищо?

Ангелът се усмихна. Тома не вярваше на очите си.

- Твоят бог се усмихва?

- Позволява ти да рушиш и да намериш нови думи за хората.

- Щом узнаят, че отдолу няма ншцо, ще трябва да идат някъде другаде - разсъди Тома.

- Обаче... - подкани го ангелът.

- Обаче те нямат ярост.

- Нито дори катеричи опашки да ги топлят по пътя.

Вървяха по брега на морето. В далечината се виждаше силуетът на храма, където според мълвата човек бил на една ръка разстояние от боговете.

Хрус-хрус.

Тома, тя и детето, което бе станало на девет години и носеше аквариума с мидата.

Лъчите на ниското слънце се пречупваха в седефа на мидени черупки. Три километра крайбрежна ивица, милиони, а може би милиарди изхвърлени от вълните черупки. Тома се запита дали пък боговете не обичат миди, та са ги направили тъй много. Тъй просто устроени и нетрайни.

Хрус-хрус, хрус-хрус.

Хрус-хрус.

Тома, имаш ли сетива за любовта и яростта на вълните? За премерената, но неизчерпаема сила, с която мекото руши твърдото.

Храмът се извиси на челото на скалата - точно в центъра между земята, морето и небето. Най-доброто място за боговете. Щом ангелите са онемели и нямат отговори, опитай да се приближиш до самите богове.

Пред портата детето приседна, прегърнало аквариума. Майката го прегърна с пухкавата си опашка да го предпази от влажния вятър. Търпението й да умира и да се съживява бе голямо колкото упоритостта на Тома да търси отговори от боговете. Те тримата - ако броим и мидата - бяха винаги с него, когато Тома тръгваше да пита, а мълчанието им бе добре дошло, когато се връщаше и се налагаше да измисля накъде да продължат.

Както винаги досега, трябваше сам да пристъпи прага. Тома кимна на Петър, който плетеше плет от тръни, и влезе.

Ако боговете бяха на една ръка разстояние, Тома нямаше сетива за тях. Видя само деца, които учеха песните, съчинени от хора, живели в Сион Яфос или в Буда Кио, в обезлюдените планини и полета или в пренаселените с бездомни души градове.

Учителката дирижираше. Тя имаше полупрозрачно лице и полупрозрачни очи, през които можеш да виждаш далечни, несъществуващи пейзажи.

- Тук е студено - каза й Тома. - Имаме опашка да се завиете.

Учителката му кимна признателно и даде знак, по който детските гласове започнаха нова песен. През многоцветните витражи проникваше сиянието на ситно натрошен седеф и неуморими вълни. По иконите медитираха уморени светии, отдавна загубили интерес към земното. Ангелите се бяха пръснали в търсене на по-добър късмет.

Децата пееха и Тома се замисли - ако боговете бяха тъй близо, защо му говореха чрез песен, чиито думи не разбираше? Нима той, Тома, трябваше да превежда думите за утеха? Защо го оставяха да съчинява отговорите, сякаш бе ангел?

Върна се при своето семейство и не знаеше при този вятър как да започне.

Детето се топлеше в опашката на майка си, топлеше с ръцете си аквариума с мидата, а майката се топлеше от падащото слънце и от чакането да дойде Тома. Дори без вяра.

Дори без вяра. Бе вече почти сигурен, че боговете са на една ръка разстояние, но накъде да поведе тримата, които му вярваха, щом надлъж и нашир не се виждаше никакъв град?

- Погледнете - каза Тома и посочи пустошта на обратната страна на морето. - Ето, онези черни точици, пъплещи по невидими пътеки сред нищото? Това са хора.

© Велко Милоев
© Димитър Стоянов-Димо, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.04.2004
Велко Милоев. Където не сте били. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Велко Милоев. Където не сте били. София: Аргус, 2001.